Интервю с Роджър Уилко

В залеза на жанра, през 1998 г., се появи един автор, който успя да ни впечатли и най-вече да ни разсмее с двете си уникални книги-игри – „Истинска магия“ и „Нещо, някакво, такова“. Макар появата му на интерактивната сцена да беше твърде кратка, Пенко Живанов, човекът зад псевдонима Роджър Уилко, се превърне в едно от често споменаваните от феновете имена.

Здравей, Роджър! Добре дошъл в „Призвание герой“. Като начало, би ли ни разказал малко за себе си, тъй като преди 20 години успя тихомълком да се измъкнеш в краха на жанра, без никой да разбере нищо за теб?

Както бях обещал, сега ще ви предоставя една малко по-подробна история за „онези” времена...

Но да ви предупредя – няма да говоря за това как ме гониха 20-тина побеснели евангелисти от ВИАС до Попа, нито за това как пуснахме димна завеса в подлеза на НДК, нито за това как се бяхме хванали с Кембъла за гушите на пилоните (пак на НДК) , нито за среднощните състезания с рокерите в парка. Няма да кажа и за далаверите с мухлясалото МаЛЛборо, или пък за треньорката ми по айкидо.

Ще спомена само това – как реших да „пропиша” книги-игри. Това, което ще разкажа, е как успях да попадна в Мега и как завърши всичко.

Причините, които ме накараха да се появя в Мега бяха три –

1. ЦРУ,
2. Нина
3. Майкъл Майндкрайм.

1. Ако не беше ЦРУ , сега щях да съм главен готвач в някой ресторант в Мексико или може би в Занзибар. Но както и да е...

По онова време бях все още студент 4-та година по фундаменталната специалност -“Радиофизика” във Физическия Факултет на в Софийския Университет и първи курс Операторско майсторство и Режисура в Киностудията(това беше нещо, като частен колеж, в който преподаваха лектори от НАТФИЗ), продавах цигари и алкохол от едно мазе близо до сладкарница Витоша и с колегата въртяхме далавери с конфискувано мухлясало `боро, което ни доставяха местните рокери.

Но, това, както казах, няма особено отношение към основната история, затова за да продължим с нея, минаваме един ред по-надолу:

Та, по онова време имаше един клуб-ресторант – „Радио Сити Ню Йорк” . Намираше се на 50 метра от Кристал и беше нещо като таен клуб на елитарния боклук на София – вътре се събираха от все ерудирани мутри, политици, хора на изкуството и всякоя подобна сволоч.

От една година там работеха съквартирантът ми, бившата ми приятелка, неговата бивша приятелка и жената на друг наш общ приятел, трите последни, по стечения на обстоятелствата бяха едно и също лице. Собственикът на ресторанта беше бивш военен аташе в Москва, а главният мениджър - полуиндианец на име Тай, имаше в досието си пет години като военен съветник в Панама. Тай държеше във фризера на ресторанта 10-тина шишенца Димекс и имаше навика да употребява на ден по 1-2, разредени с уиски за да се отърве от нощния махмурлук. (За незапознатите ще спомена, че въздействието на комбинацията от сиропа за кашлица „Димекс” с алкохол е много далеч от лековито).

В моменти на откровение (това обикновено ставаше на купоните за персонала, на които понякога аз успявах да се промъкна и да намажа малко аванта) той подхвърляше по нещичко за добрите стари времена..... беше весело иначе казано и...

... и когато за пореден път пуснаха обява че набират персонал, реших да кандидатствам.

Интервюто за работа всъщност представляваше писмен изпит по английски и кратък въпросник – „защо, по дяволите искате да работите в нашата фирма.”

Е, с английския се справих горе долу, но като се стигна до причините накарали ме да подам молба за работа, написах следното:

„Бих искал да получавам добра заплата и да науча повече за работата на ЦРУ в Източна Европа от истински оперативни агенти.”

Както може да се очаква, кандидатурата ми беше отхвърлена моментално и достъпът ми до клуба – тотално забранен.

2. Точно тогава в полезрението ми се появи Нина.

С нея се запознах благодарение на колегата ми, с когото учехме заедно в Киностудията – Стефан. Той обикновено се намираше в постоянна творческа депресия и ходеше да чисти клетките на крокодилите в Музея на земята и хората, за някой друг лев повече, и споделяше творческите си идеи с тях.

Tози ден депресията му беше особено брутална, защото дългогодишната му приятелка тъкмо му беше била шута и се беше залюбила с най-добрия му приятел. Кофти е някак си да направиш серенада на любимата, полугол, сред двеста запалени свещи, а тя да те погледне възмутено и да заяви, че това е несериозно, че музикант къща не храни, и предпочита да се омъжи за приятеля му, защото, видиш ли, той здраво е стъпил на земята и най-важното - отглежда самоковски картофи!

Та седяхме си пред Руската църква и чакахме някакъв тип да ни донесе ... вече не помня какво.

Стефан се опитваше да намери философско обяснение на случилото се, а аз се опитвах да му докажа че причините са по-скоро икономически, и по-точно самоковски ;), когато девойката, която крачеше нервно покрай нас в продължение на половин час и ни мяташе странни погледи, най-сетне се престраши и дойде да ни заговори.

Това беше Нина.(оказа се, че тя е куриерът, когото така очаквахме) – чаровно създание с дълга до кръста, почти руса коса, с ярко зелени очи и също така - в постоянна депресия Душевните й терзания се дължаха на факта, че официално имаше две гаджета - единият с 4 години по-голям от нея, а другия, за да има равновесие – с 4 години по-малък.

Признавам си съвсем честно, следващите няколко месеца ме мъчеше въпроса, кога успяваше да им ходи на „на гости” при положение, че почти непрекъснато беше с мен, но така и не й го зададох....

(Бележка за протокола, както и за всичките минали, настоящи и бъдещи гаджета (и мъже) на Нина: Пичове, да знаете, че нищо не сме правили с нея ...)

Впрочем , тя и съквартирантката и Ирина бяха виновни, че ме изгониха от квартирата ми тогава...

Но, това е друга история, така, че нека да продължим на един ред по-долу:

И така, лишен от постоянно местожителство и от надеждата да стана главен готвач се изнесох да живея в Студентската обсерватория в Борисовата градина, където трябваше да пазя телескопите и кучето Евлоги (б.а. Виж “Събота 14-ти”).

От една страна, това не беше никак лошо, защото обстановката предразполагаше към творческо уединение, медитация и... безумни нощни купони с препиване и зеленина с хората от курса ми от Киностудията. А, през дългите зимни вечери окупирахме трите служебни 486-ци с VGG-то, Илиян(който се оказа син на един от художниците на Дъга) и Ufo и се опитвахме да превъртим X-COM. Имахме си дори и музикално оформление, но предишният пазач на обсерваторията ми счупи касетофона, защото си помисли, че съм правил нещо с бившата му приятелка.

(Бележка към Ивайло: Пич, НЕ ПОМНЯ да съм правил нещо с Боряна. Разбери, след метъл концерт в компанията на бутилка водка и мацка, няма много спомени)

Но, нека вече мина по същество.

Беше поредната спокойна безлунна нощ, в която се опитвах да спася Земята от Извънземно нашествие на служебния компютър, а Нина киснеше в съседната стая и от нямане какво да прави разглеждаше колекцията ми от списания МегаИгра. От време на време дочувах някакви възмутени възклицания, но не мислех че е нещо сериозно, докато тя не се появи зад гърба и и не ме халоса по главата с един топ списания с думите – „Ти си идиот, знаеш ли ?”

И се наложи да изтърпя половин-часова пледоария на тема „Разкази – Игри и тъпанарите дето ги пишат...” , която завърши с - „Даже ти може да напишеш нещо по-добро”. Девойката можеше да убеждава, все пак беше втори курс право...

Така получих първоначалния тласък, но нищо нямаше да стане, ако не беше:

3. Майкъл Майндкрайм

Действието се разви в автобус 94 в разстоянието между хотел Хемус и Ректората на СУ-то.

Седях си аз на закътано място и дебнех за контрольори, когато изведнъж дочух думичката „книги-игри”. Точно до мене някакъв тип обясняваше на една девойка, че пише книги-игри. Moмата го гледаше с ееееййй такива очи – като на героиня от японска хентай анимация и хъмкаше възхитено. Та, заслушах се в разговора – вече не го помня в големи подробности, но ставаше въпрос за това, че по принцип е най-добрия автор, че няма по-добър от него (), че разчита само на писането, че е написал еди колко си книжки, че смята да се заеме с по-сериозна литература и.... 2 мин. по-късно темата се прехвърли към футбола... Майкъл , е т`ва няма да го забравя – рядко съм срещал човек да говори толкова разпалено за футбол! – Другата страст на живота му – че ходи на почти всички мачове, и че половината от тръпката е в тупаниците, които стават след последния съдийски сигнал. Имах чувството, че още малко ще започне да се тупа по гърдите, но в този момент автобусът спря на светофарите преди спирката на Попа и шофьорът отвори вратите.

Майкъл скоростно се сбогува и понечи да се изнесе но една от джапанките му се изхлузи и за малко да падне....

Така завърши първата ми среща с Майкъл Майндкрайм....и ми стана ясно, че Нина е била права...

Три безсънни нощи по-късно бях завършил първия ми разказ за Мега – Мисия „Колибри” и тръгнах да търся издателството...

4. E, то си беше истинско приключение...

Реших че този ден няма да се ходи на лекции и се измъкнах тихичко от обсерваторията с цел да намеря набързо издателството, да им пробутам разпечатката и да се върна да си доспя.

И понеже по това време все още не бя осъзнал ползата от поглъщането на промишлени количества кафе – за събуждане бях изпил половин дузина хапчета, за които ми бяха казали, че са витамини...абе витамини си бяха.

Вярно че подействаха отлично и се чувствах като малък бог, но се оказа, че в листовката производителите не бяха описали страничните ефекти....

Засега ще кажа, че попаднах на точното място в точното време - Сим Николов се беше издънил с последния си разказ, Майкъл се беше изнесъл, а Елена беше във Варна. Когато се появих в офиса на Мега, там беше само Петър Станимиров. Фактически, главният цензор - Елена липсваше, а когато се появи, беше прекалено късно - списанието беше дадено за печат и се наложи да ми набива канчето със закъснение - впрочем единственото, за което се хвана, бяха подредбите на епизодите в разказа - още помня половинчасовата лекция, в която ми обясняваше, как трябва да номерирам епизодите, за да тормозя максимално читателите.

Предложението за книга получих по-късно, след като Джордж беше намерил на дискетата, на която бях оставил разказа и един “случайно” забравен файл с епизоди от “Нещо някакво такова”.

После.. после ме обявиха за “общ работник” :) - Елена беше твърде заета с писането и прехвърли "Кошчето на Върдж" на моя отговорност. Играех ролята на firewall доста успешно. Освен това, Блонд тъкмо беше започнал да пише за Езъл Мухата, когато се изнесе към Хермес и естествено на мен се падна да пиша продълженията (само за Езъл Мухата, не беше ставало дума за Патрул за Ада)…като автор с по-извратено въображение от нормалното :).

Честно казано издържах само две или три продължения - достатъчно, за да пробутам на читателите Фундаменталният Закон За Развитие на Всяка Цивилизация във Вселената (ако някой се чуди що е туй - нека да прегледа старите броеве).

А после музата ми помаха заканително с пръст, отвори си една бира и зачезна за Холандия, а, не, май първо мина през Перник … докато не спрях да се правя на Блонд. Така де, кому бяха нужни двама Блондовци. Вселената и музите обичат разнообразието.

(Внимание! Текст с Елементи на НФ!)

Точно тогава ми се появиха първите бели косми в косата! И то заради Блонд и Уейн. Впрочем, не точно заради тях, а заради фенките им. Не знам дали ще повярвате, но най-досадното нещо на света са малки русокоси 17-18 годишни момиченца, които подскачат под прозореца и скандират задружно "Блонд" "Уейн" "Блонд" "Уейн" "Блонд" "Уейн" "Блонд" "Уейн" "Блонд" "Уейн" "Блонд" "Уейн" "Блонд" "Уейн" "Блонд" "Уейн" "Блонд" "Уейн"!!!

Впрочем, ставаше дума за фенките. Една сутрин, скапан от поредната безсънна нощ (опитвах се да превъртя Xcom 3 на служебния компютър) се дотътрих в редакцията. Тъкмо влизам във входа и изведнъж отгоре ми скочиха една тълпа момиченца (в последствие се оказа, че са били само 7) с писъци "Блонд" "Блонд" "Блонд" "Блонд"! Едвам успях да се добера до вратата! Истински късмет извадих , че Елена беше там и успя да ги разгони с пожарогасителя. Беше бясна, щото пък нея я бяха сбъркали (във входа беше доста тъмно) с Уейн Най-накрая Станил (това беше дизайнерът) се пожертва - взе си 3 дена неплатен отпуск и отиде да показва на девойките къде са идолите им. Не знам какво им е показал, ама повече не се появиха.

(Край на елементите с НФ.)

Истината е, че фенката беше само една, 18 годишна, с дълга руса коса и беше дошла да търси Блонд за автограф, но понеже него вече го нямаше, три дни подред идваше в редакцията, сядаше до мен, ръсеше леко неадекватни коментари, и пречеше на всички да работят. Накрая, на Петър Станимиров му писна и я изгони.

Блонд: на него ще се сърдиш, Силвия беше много сладка ;) (бележка за всичките и следващи гаджета - пичове, нищо не съм правил с нея! ) )

После, съвсем случайно разбрах, че съм станал успешен автор. Представете си изненадата ми, когато в някои от разказите, които получавахме за “МегаКошчето на Върдж” имаше епизоди, копирани от “Нещото..” и от разказите ми.

Естествено, че никой няма да копира нещо, което не е хубаво. :)

Краят на “Мега” съвпадна с края на следването ми. Някак си не ме блазнеше съдбата на “работник” в БАН със 120 лева заплата и естествено тръгнах да си търся друга работа.

Но на никой не му трябваше почти завършил радиофизик, така че продължих да продавам мухлясало боро в онова мазе и да се наливаме с бира заедно - през деня с колегите от Киностудията, които ми минаваха на гости, ей така за малка аванта, а вечер - с младите астрономи в студентската обсерватория, където все още пазех телескопите и кучето Евлоги.

Докато един ден се появи една девойка, която познавах от ресторанта на ЦРУ - виж т. 1.

Тя беше силно депресирана, защото я бяха уволнили и беше тръгнала да си търси работа. Депресията й обаче не продължи дълго - девизът на мазето беше - “Хубаво момиче да не остане непочерпено”, така че след няколко бири, тя сподели, че е много обидена на един продуцент от БНТ, където кандидатствала за сценарист, който след въпроса му ”А, писала ли сте нещо?”, тя отговорила - “Водила съм си дневник 6 месеца”, я пратил да си ходи. Предложи ми да се пробвам и ми даде телефона му.

На следващия ден ме взеха за сценарист в националната телевизия.

Сложиха в екип с най-красивото и най-злобно момиче, което някога е съществувало. Казваше се Ая и беше кръстоска между монголец и българка, а на всичкото отгоре баба ѝ беше гъркиня. Беше голям купон, направихме 10 епизода за един много кървав комедиен сапунен сериал. Режисьорът взе сценария, отиде във Франция да търси спонсор и не се върна…

Както и да е, след злополучния ми опит с акулите от телевизията, съвсем случайно почнах да пиша за "Капитал", по-точно за "Капитал НЕТ" и трябва да имам около стотина статийки(ревюта на игри).... не съм ги броил и.... също така съвсем случайно направих около 50 клипа за "Пайнер", 5-6 за "Ара" , 4-5 за собствено удоволствие на местни рок и рап банди.

В крайна сметка нищо интересно... уж.

Впрочем, май малко се увлякох в самовъзхваляването си и съвсем забравих, че това трябваше да е интервю.

Давам си едно шляпване по врата и започвам да отговарям на въпросите:

Чувството ти за хумор е уникално, трябва да се признае! Няма как да не те попитаме за любимите ти комици, писатели и актьори.

А, според приятелката ми, изобщо нямам чувство за хумор :) .

Имаше период в който снимах (и се снимах) в хумористично предаване, него си го харесвам най-много. Харесва ми също и английското QI, руското КВН, а понякога много се забавлявам и на българския парламентарен контрол.

От писателите ми направиха впечатление:

Иар Елтерус. Него го споменавам пръв, защото поредица му “Отзвукът на сребърния вятър” ме “вкара в джаза” за половин година, Дейвид Брийн ме спечели с “Войните на ъплифта”, още Джеймс Хоуган, Ан Макафри, Лев Давидичев, Иван Мариновски, Ричард Файман, Уилям Ранкин, Робърт Ранкин... Николай Телалов, Лени Кинг, Бранимир Събев и доста други...

Едно време си избрал за псевдоним името на протагониста от „Space Quest“, култовa хумористична поредица на Sierra. Играеш ли още компютърни игри или други такива и кои заглавия си запомнил като любими?

Space Quest ми беше любимата. Също и Star Control II. Там, за пръв път историята на компютърните игри имаше секс с извънземни… тоест, ъ-ъ-ъ-ъ, главният герой отива на преговори с някаква извънземна мацка и се показва един черен екран, на който пише ...два часа по-късно… :)

Любими ми бяха Carmageddon, Heroes III, поредицата X-COM, Descent Freespace, X-Wing, който ме вдъхнови за разказа 4-17 в МегаИгра.

За съжаление, в момента нямам време за игри, но имаше няколко години когато да играя игри ми беше работата. Тогава доста походих на състезания по Starcraft и CS :)

Любима книга-игра и автор на такива?

“Огнената пустиня” ми стана любимата от първото прочитане. Тя беше първият ми досег с българските книги-игри. Другата любима книга - “Патрул за ада”.

От авторите - на първо място Джани Родари ;) (познайте защо), Блонд, Върдж, Джордж, Любо. Харесваше ми стила и на Сара. А от новата вълна, много приятно впечатление, колкото и да не му се вярва, Ал Торо.

Добре, редно е да изплюем камъчето и да издадем твоя „таен“ проект – надяваме се това да продаде поне 1000 броя тираж от тази тухла. Нали знаеш, че всеки известен автор на книги-игри трябва да има по един проект, който феновете да чакат безкрайно дълго време и нищо да не се случва? Та, “Нощен патрул“:

Тайният ми проект беше толкова таен, че дори и аз не знаех за него. Шегувам се.

Отдавна в TO DO листа ми стояха няколко проекта. “Нощният патрул” беше един от тях, но реших, че не е особено подходящ за книга и в момента усилено започнах да работя по друг - нещо като ЛИТРПГ на хартия. Работното заглавие е : “Level Up: Началото”. И си мислех, наистина, защо да не направя над 1500 епизода. :)

Искаш ли да споделиш нещо на нашите и твоите (по)читатели? Нищо, че не вярваш в съществуването им!

А сега де! Как да споделя нещо, на някой който не съществува - ще излезе, че си говоря сам :) :) :).

Но, признавам си, не бях прав, убедих се, че съществуват.

Затова в новата си книга ще споделя с тях знанията си: по математика, физика, квантова механика, термодинамика, тактика на малките групи, пиротехника, химическа защита, високо енергийни оръжейни излъчватели, начините за предотвратяване на масови безредици,създаване на масови безредици, обезвреждане на терористи, създаване на истински и неистински новини...

Така, че минете на 1.