Отвъд лабиринта на 90-те: Разговор със Сим Николов

В това откровено интервю разговаряме за магическите текстове от началото на 90-те, за смелостта да запазиш българското си име в епохата на псевдонимите и за личните битки, вградени в съдбите на незабравими герои като Скитника и Урсак.

Виктор Атанасов (ringlas): Нека се върнем в самото начало. В статиите си описвате първоначалния тласък на жанра като общо дело с Вашия брат Любомир Николов (Колин Уолъмбъри), когото всички знаем като пионерът и бащата на книгите-игри у нас. Как си спомняте онази първа година на съвместна работа и търсене на правилния подход към една напълно непозната дотогава публика?

Сим Николов: Г-н Атанасов, благодаря ви за възможността чрез вашия сайт да разкажа за началото на жанра и други истории, свързани с книгите-игри. Беше време на мутри и групировки, чалга звучеше на всеки ъгъл. Брат ми беше чувствителен към големите теми на обществото, възхода на пяната го възмущаваше. „Трябва да създадем наша собствена култура“, това ми повтаряше. Беше готов за тази нова култура, носеше я в себе си.

Общото дело беше насочено към младия читател, Любомир знаеше как да стигне до него, да го запали. Брат ми беше водачът в нашия екип, той написа оригинални текстове, аз участвах с преводни. Чувството да си до него в зората на жанра беше прекрасно, човек придобива усещането за нещо значително, което дава смисъл на живота. Брат ми написа първите три оригинални текста на книги-игри: „Огнената пустиня“, „Замъкът на таласъмите“ и „В лабиринта на времето“. Запали и мен да преведа за половин година шестте книги от поредицата „Избери своето приключение“. После дойде „Тайната на светещия мъх“, пак работа на брат ми. Това бяха първите десет книги-игри, издадени в България, десетте магически текста, те са основата на жанра. Двамата с брат ми – той като автор на оригинални текстове, аз като преводач, събудихме у децата интерес към книгите-игри. Казвам това, защото продажбата на първата издадена книга-игра на брат ми „Огнената пустиня“ на „Еквус Арт“ не вървеше. Спомням си 1992-ра като годината, в която над чалгата се извиси една нова култура. Брат ми работеше усилено, с обич към децата, поведе ги към незнайни и вълнуващи светове, които създаваше с богата фантазия и изящно слово. Помня как възторжено го гледаха учениците от казанлъшката гимназия, в която сме учили двамата, там имахме първата голяма среща с читатели. Лицата им грееха, те познаваха цялото му творчество. Знаеха и моите книги, преводни и оригинални.

Със създаването на десетте магически текста завърши първият етап от развитието на книгите-игри – идеята на брат ми в чистия ѝ вид. Всичко вървеше, имах усещане за хармония.

Виктор Атанасов: Споменавате, че докато брат Ви е създавал своите оригинални светове, Вие сте поели преводите на автори като Р. А. Монтгомъри и Ричард Брайтфийлд, за да поддържате интереса. През 1992 г. обаче на пазара се появяват и други силни и обичани до днес заглавия – издателство „Селекта“ пуска „Звездолетът скитник“, а „Еквус Арт“ издават „Пътят на Тигъра 3: Узурпатор“. Как възприемахте тези издания тогава – като конкуренция или като помощ за утвърждаването на самия жанр?

Сим Николов: Не чувствах цитираните от вас книги като конкуренция в тесния смисъл на думата, те носеха усещане за зараждането на една нова общност, за това работеше усилено брат ми, неговите идеи събудиха творческата активност на много хора от онова време. Моите преводи на „Избери своето приключение" бяха насочени към по-широка публика като достъпна входна точка към жанра, докато заглавия като „Звездолетът скитник" и „Пътят на тигъра" предлагаха по-сложни правила и по-мрачни светове.

Взети заедно, тези текстове работеха за утвърждаването на книга-игра като разпознаваем и обичан феномен. Те подготвиха почвата за българските автори, които скоро след това започнаха да създават свои собствени светове. Моите преводи бяха културният мост, който помогна на читателя да се ориентира в това многообразие, преди да добавя моите петнайсет оригинални текста към общото дело.

Виктор: В зората на книгите-игри масово се използваха английски и американски псевдоними. Вие обаче категорично отказахте да скриете българското си име, дори с цената на върнати договори и хонорари. Какво Ви даде силата да се опълчите на тази издателска догма „Избери чуждото“?

Сим: Аз съм по-големия от двамата, трябваше да дам пример на брат ми, както и на много българи, които поемат по пътя на творчеството. В главата ми се въртяха думите на Паисий: „Поради що се срамиш да се наречеш българин?“ Чувствам се българин, което ми е дадено от родителите ми и от нашата земя, никой да не пипа, колкото и голям да се мисли! Брат ми беше впечатлен от моята решителност, ето какво написа той през 2005 г. в предговора към „Грешка от един милион години“: „Ще добавя, че навремето (Сим Николов – моя бележка) беше единственият автор на книги-игри, който нито веднъж не се поддаде на изкушението да публикува под западен псевдоним“. За последния опит да ме принудят да сменя името си с чуждо вече съм разказвал, върнах хонорара на издателя, книгата ми „Хищен инстинкт“ остана неиздадена.

Виктор: Този отказ води до създаването на Вашето собствено издателство „Инспрес“. Какво беше усещането сам да издадете „Желязната ръка“ в 7000 тираж, да бъдете автор, издател и разпространител едновременно в онези бурни години?

Сим: Когато прочетох в една от книгите-игри, че „Плеяда“ няма да издава мои книги, не повярвах на очите си. Преведох за издателството десет книги, написах две книги и сценарий, изглеждаше ми абсурдно. Това съобщение беше неетично, приличаше на публично бичуване на мегдана, всички да го видят, да знаят. Беше призив към всички издателства: „Не го издавайте!“ Мина първоначалното объркване, разбрах какво става, бяхме във втория етап от развитието на книгите игри – изкористяването, издателите искаха те да представят тази новата култура. Този етап беше изпълнен с шум и топурдия. Появиха се нови автори без подготовка, всеки се буташе напред, всеки се правеше на номер едно, суетата измести идеята. Там вече лъснаха някои слабости на издателите, те просто не бяха брат ми, а искаха да са лицето на идеята. Взеха да го наричат „Любчо“, макар че им беше батко и ги учеше на много неща. Бяха художници на комикси, не създаваха нови вълнуващи герои, можеха само да ги нарисуват ако някой друг ги сътвори, но и това не правеха напълно, за илюстрациите викаха други художници. Липсваше им най-важната страна на един издател – знания в областта на литературата. Те просто избутваха брат ми встрани.

Той беше лицето.

Той беше душата.

Той беше коренът на тази нова култура.

Младите автори искаха да са всичко това, без да са минали пътя на брат ми. Работеше на пълна пара авторският конвейер, вече се издаваха слаби и недовършени книги, във въздуха се носеше едно пренебрежение към читателя, той бързо схвана това.

Моето публично „отлъчване“ от „Плеяда“ беше първата пукнатина в книгите-игри, втората дойде, когато издателите се разделиха. Взети заедно, двете пукнатини ускориха краха на жанра.
Станалото – станало, поех в друга посока, вярвах в себе си и не сбърках. Минах целия път, от идеята за книга до продажбата, сблъсках се с неща, които не познавах. Едно е да напишеш книга, друго е да я издадеш, а пък продажбата е нещо съвсем различно. Завърших нова книга и тръгнах да я издам. Вихреше се инфлация, търсенето намаляваше.

В деня, когато взех в ръце „Желязната ръка“, бях много щастлив. Корицата чудесна, илюстрациите добри, всичко изглеждаше прекрасно. Не знаех какво ме чака. Имах уговорката с един търговец на обувки да продава книгата ми. Натоварихме буса, той клекна, но издържа, тръгнахме към магазина за обувки на булевард „Мадрид“. Видях се с човека, всичко точно, пари няма. Да оставя книгите в склада му, после ще видим. Закарах ги в моето мазе, избегнах катастрофата. Това ми беше за урок, вече внимавах с търговците, но ме завлякоха, това е друга история.

После издадох „Смърт в океана“ и джепането свърши. Трябваше да продължа някак. Не ми се наложи да избирам, животът избра вместо мен. Две изстрадани книги и връзки с нови издателства, това е за мен „Инспрес“.

Публичното „жигосване“ намери своето продължение. През 1997 година ИК „Плеяда“ издаде моята книга-игра „Психотронно оръжие“. Това беше закъсняло извинение към мен и феновете за начина, по който се разви тази неприятна история. Беше късно, издателите на книги-игри показаха слабости, издадоха много некачествени книги. Вече нищо не можеше да спре упадъка на жанра. Дойде крахът. Нямаше извинение, покаяние не чух.

Виктор: Много фенове днес си спомнят „Желязната ръка“ с голяма топлота, а някои дори я нареждат в своя Топ 10. Запалени читатели дори откриват в нея една специфична, „нашенска“ атмосфера. Свят на рицари и замъци, който изглежда така, сякаш българското Средновековие е продължило естествения си път. Имаше ли у Вас съзнателен стремеж да изградите една паралелна българска фентъзи реалност?

Сим: Въпросът ви е много точен. Българският читател има силно развито чувство за нашата история. Радвам се, че феновете са доловили тази родна нишка, това показва, че моята книга е намерила място в сърцето на българския читател.

Дали това е съзнателен стремеж към изграждане на паралелна реалност? Бих го нарекъл културен инстинкт. Като български писател, разказващ история за мечове, крепости и чест, поех в мен паметта на нашата древна земя. Действието на книгата се развива в измислен свят, по-суров и земен, изпълнен с особения дух за оцеляване при всички обстоятелства, въздухът мирише на Балкани.

Избягнах западните модели, потърсих автентичния глас в един глобален жанр. Нещата в моята книга изглеждат първично: конете лъщят от пот, сблъсъкът на стомана звучи по-тревожно и тежестта на бронята се усеща реално. Ако читателите чувстват това като естествено продължение на нашата история, значи съм успял да създам един свят колкото фантастичен, толкова и вълнуващо реален.

Същата свобода имах при написването на трилогията „Кристалния чертог“, фентъзи, но не книга-игра, тя излезе миналата година. Героите са българи, историята е нашенска. Всяка година на празника на плодородието в един средновековен град долита от планината Змея, взема най-красивата девойка и я отнася в Кристалния чертог. Последната година Змея взема Рада, годеницата на Страхил. Той се опитва да я защити, но Змея го побеждава в кратка битка. По-късно Страхил убива Змея, но чудовището има девет живота. И когато в края на трета книга Страхил за пореден път побеждава Змея, на върха на планината остава да свети една ярка звезда. Злото е живо.

Виктор: Героите във Вашите книги често са нестандартни. За образа на Скитника от „Прокълната земя“ дори Ви е присъдена специална награда. Кое прави този герой толкова специален за Вас и за читателите?

Сим: Чувствам се като моя герой от тази книга, толкова неща имам да разкажа, а не знам откъде да започна. Във всеки от нас живее по един скитник, той чака само да духне вятъра и да вдигне платната. Странника е обаятелна личност, той е идеалният герой – млад, силен, очите му виждат и денем, и нощем, приел е скитничеството като начин на живот. Живее, за да прави добро навред по света. Първата му работа е да помогне на хората в една изстрадала земя. Крал Мрак не успя да го уплаши, не успя да го купи. Смел и неподкупен, такъв е героят, това е силната му страна, иде от дълбините на времето, устремен е към бъдещето. Крал Мрак също изглежда реален, той е като днешните диктатори, в края на книгата се сдобива с човешко лице – единственото нещо, което му липсва. Този герой привлича неудържимо, всяко дете иска като Странника да победи крал Мрак и да въдвори мир на земята, днес това изглежда много трудна задача.

Виктор: В библиографията Ви откриваме и сценария за комикса „Краят на Урику“ от 1992 г. Разкажете ни малко повече за него – каква е връзката му с емблематичната Ви поредица за Трошача, която последва малко след това?

Сим: Вече съм разказвал тази история, ще я разкажа и за вашите фенове. „Плеяда“ имаше амбициите да направи списание с комикси, това беше стара мечта на издателите. Възложиха на мен и брат ми да напишем сценарии. Помня първия брой на „Плеяда комикс“ с огромните мускули на Конан Варварина и един блестящ меч на непобедим воин. Любомир разказа историята на два свята – Даг и Ор, художник на проекта беше Божидар Димитров. Историята започваше така: „Безкрайните бездни на времето делят два свята – Даг и Ор. Единият от тях е жестокият Даг, другият – магическият Ор. Но веднъж на седем години... настава денят на гнева“. Следваше историята за Конан Варваринът, най-големия герой на Хайборейските времена, в изпълнение на художника Евгени Йорданов. Накрая идваше моят сценарий „Краят на Урику“, съвместна работа с художника Пламен Тафраджийски. Срещнахме се с него и уточнихме някои подробности. В тази история князът на едно малко княжество обикаля крепостната стена на града с началника на армията, за да провери защитата. Черни облаци закриват небето, блясват три мълнии, които изсичат от една скала в близкото езеро каменен великан. Князът се връща в двореца и научава, че ще има дете. Започва веселба. Тази моя работа съдържа, макар и в суров вид, някои елементи от трилогията за Трошача. Като изключим Робърт Хауер, създателя на Конан, пак двамата с брат ми сме единствените писатели, изнесли работата по текстовете в първия брой на „Плеяда комикс“.

Виктор: Освен че въведохте западните книги-игри у нас, Вие преведохте и легендарната поредица „Самотния вълк“ на Джо Дивър, както и класики на Стивън Кинг и Клайв Баркър. Как досегът с текстовете на тези гиганти повлия на Вашия собствен стил на писане?

Сим: Визуално богатство на комикса, което постигнахме с художника Пламен Тафраджийски, намери своя материален аналог в срещата ми с големите стилисти на хоръра. Кинг и Баркър са двата полюса на модерния хорър. Единият намира ужаса в съседния двор, другият – в измерения, които човешкото съзнание понякога не може да побере.

Кинг е майстор на психологическия реализъм и детайлното изграждане на герои. Езикът му е разговорен, с чести препратки към поп-културата. Той те кара да обикнеш героя, да влезеш в кухнята му и да усетиш как мирише кафето му, преди да пусне чудовището от килера. В неговите книги ежедневието се пропуква, ужасът те завладява и опустошава. Пише за детството, за малкият град (Мейн), за тежестта на миналото, разказва как обикновени хора действат при необикновени заплахи.

Клайв Баркър е поет на плътта и трансгресията. В литературата, особено при автори като него, трансгресията е преминаване на установените граници – морални, социални, физически или естетически. Баркър пише пищно и ярко, стилът му е поетичен, визуален и често сюрреалистичен. Писателят не се страхува от гротескното, за него болката и удоволствието са нещо неделимо.

Той не те плаши с това, което се крие в тъмното, а те кани да влезеш в тъмното и да го изследваш. Баркър създава цели митологии, в които тялото е обект за трансформация. Негови теми са метаморфозата, еротиката на ужаса, преплитането на рая и ада и границата между човешкото и чудовищното.

Ако Кинг е твоят съсед, който ти разказва страшна история край лагерния огън, Баркър прилича повече на окултист, който отваря врата към непознато и опасно измерение.

Превеждането на такива автори те обогатява. За книги-игри, както и за цялото ми творчество, Стивън Кинг ми се струва по-приемлив, той по някакъв деликатен начин влияе на подхода ми към нови теми. Клайв Баркър определено не е подходящ за деца и юноши, от него мога да приема сюрреалистичното, то ми допада.

А Джо Дивър остави в мен усещането за нещо огромно, космическо, без начало и без край, такива са неговите мащаби. Трябва много смелост да започнеш нещо толкова голямо. Умението му да общува с читателя е забележително, със своята поредица за Самотния Вълк той сякаш ти казва да му се довериш и да го следваш. Това умение е полезно за всеки автор, опитвам се да го използвам.

Виктор: Списание „Мегаигра“ беше друга голяма трибуна през 90-те. Там Вие се заехте с амбициозната задача да напишете продължение на „Пръстен на острова“ от Грег Гатлинг. Този проект обаче предизвика бурни реакции сред тогавашните читатели. Какви са Вашите спомени за онзи случай и какви са предизвикателствата да се работи в свят, започнат от друг автор?

Сим: Въпросът Ви съдържа фактологични неточности, които е важно да изясним в името на обективната история на жанра. Нека се върнем към фактите, които са лесно проверими в архивите на списание „Мегаигра“:

Липса на авторско съгласие: Истината е, че аз никога не съм давал съгласието си за публикуването на мой текст в брой 7 на списанието и не съм сключвал договор за това. Нещо повече – за самата публикация научих с огромно закъснение. Като автор не бях уведомен, не получих авторски екземпляр и не ми беше изплатен хонорар.

„Покаянието“: В брой 9 на същото списание издателят и редакторът публично изразяват „покаяние“. Те не се извиняват за това, че не са чели текста преди да го пуснат за печат и не изпълняват професионалните си задължения, а споменават името ми в контекст, който фактически признава административния и професионален хаос в самото списание.

Предизвикателството на „чуждия свят“: Предизвикателството тук не беше творческо (как да се пише в света на Грег Гатлинг), а етично и материално. Нормално ли е един текст да бъде присвоен и включен в рамка, която авторът не е одобрявал?

В заключение мога да кажа, че без моето съгласие, без хонорар и без да е сключен договор между мен и списание „Мегаигра“, какъвто е случаят, действията на длъжностните лица от списанието по използване на моя интелектуална собственост в брой 7, както и използването на името ми в брой 9 за прикриване на неуредиците в същото списание, са неправомерни. Ръководството на списание „Мегаигра“ в лицето на Петър Станимиров носи пълната отговорност за злоупотреба с моята интелектуална собственост, както и за причинените морални щети на читателите.

Този случай не е просто лична обида, а пример за липсата на професионална етика, която в крайна сметка подкопа доверието на читателите в жанра.

Виктор: Смятате ли, че форматът „книга-игра“ Ви даде свобода, която стандартният роман не позволява? Мнозина виждат в „смяната на караула“ между Крал Мрак и Крал Здрач, и в пътешествията на Урсак дълбоки социални алегории. Доколко Вашите лични битки са вградени в съдбите на Вашите герои? Дали лабиринтите в книгите Ви не са всъщност отражение на абсурда, пред който беше изправен един български творец през 90-те години?

Сим: Пиша романи, пиеси, поезия, чувствам се свободен във всеки формат, един творец носи свободата в себе си, тя е част от неговата същност. Писателят е много лица в едно, той може да е дете, старец, моряк или разбойник, той е всичко за една книга. В този въпрос стигаме до още едно ваше прозрение. Вплитал съм в развитието на всяка история моите борби и странствания, моето състояние на съпротива срещу несправедливостта. Крал Мрак и Крал Здрач ги гледам всеки ден по новините, мога да ги опиша от натура.

Най-много съм вложил от себе си в Скитника и Урсак. Що се отнася до абсурда на 90-те години, той порасна, стана важен, сега живеем в абсурда на нашето време, трябва да действаме адекватно. Работя, вървя по трудните пътеки, мъча се да отсея доброто от злото, това се опитвам да правя. Не търся лекото, няма асфалтиран път към истината.

Виктор: Споделяли сте, че творчеството на брат Ви Любомир Николов е много по-широко от книгите-игри (с превода на „Властелинът на пръстените“, с романи като „Десетият праведник“ и „Червей под есенен вятър“, и още други). Смятате ли, че днес литературната общност е склонна да затваря авторите в тесни жанрови рамки, без да вижда цялостния им принос?

Сим: Виждал съм го вече. Литературната общност е сбор от по-малки общества. Понякога феновете са много ревниви, искат любимия автор само за себе си, само във формата, който обичат. Как успя брат ми да създаде толкова прекрасни светове? Освен изящен стил и богата фантазия той имаше широки интереси и владееше различни форми на творчество, това привлече много последователи. Феновете трябва да приемат, че писателят се стреми към свобода, тя му е необходима за неговото творчество.

Виктор: Вие не сте само автор и преводач на книги-игри. Пишете сериозна фантастика, социални романи („Социалът“, „Форсада“), а също така сте автор на хиляди хайку стихове, забелязани дори от Папа Франциск. Ако трябва сам да поставите „чертата“, кои три Ваши произведения (независимо от жанра) бихте посочили като любими?

Сим: Уцелихте и трите, те са най-значителни от издадените ми книги. „Социалът“ е сага в пет книги, тя разказва за зараждането, развитието и краха на комунизма в Русия. Излезе в навечерието на стогодишнината от Октомврийския преврат, покойният Георги Коритаров, за когото си спомням с благодарност, отдели на книгата цял час в предаването си в телевизия „Европа“. „Форсада“ развива идеята за социалната деменция в една малка страна, завладяна от диктатура. „Бос по светлината тичам“ е сборен том от 34 книги хайку. Изпратих го на Папа Франциск. След около два месеца получих писмо от посланика на Ватикана в София Монсеньор Анселмо Пекорари, в което той по поръчение на папата ми съобщи, че Светият отец ще се моли за мен и моето семейство. Вероятно експертите във Ватикана са доловили основната идея книгата ми да служи като мост между епохи, религии и култури.

Има и един мой роман, който не е издаден, той ми е много скъп. Това е „Галактоптерикс“, космическа сага, завършена през 1983 г. Писах го 27 месеца на пишеща машина „Марица“, подарък от баща ми, два пъти напусках работа да го завърша. Брат ми много хареса романа, ето думите му от предговора към „Грешка от един милион години“: „Преди много години Сим се захвана с безумната идея да напише първия си фантастичен роман „Галактоптерикс“ – нещо уникално по рода си не само в българската, но и в световната фантастика. Не знам дали романът ще види някога бял свят. За предишните времена беше твърде критичен, за днешните – твърде голям по обем и отгоре на всичко (ама че нахалство!) от български автор. Оказа се, че е хвърлил огромни усилия за една творба, обречена (абсолютно несправедливо) да лежи в чекмеджето.“ Помня думите му, тая обреченост на книгата ме мъчи до днес, искам да я видя в ръцете на българския читател. Стига е лежала в чекмеджето!

Виктор: Нека завършим с интерактивната литература днес. Стилът Ви често се отличава с лабиринтна структура и ситуации, които излизат извън общоприетите стандарти. Като автор с богат опит в различни епохи на жанра, как оценявате съвременната среда за обсъждане на книги-игри? Смятате ли, че днес има достатъчно пространство за сериозен анализ на необичайните подходи в литературата, или по-скоро доминират бързите оценки?

Сим: Въпросът Ви е изключително актуален, защото докосва една болезнена страна на съвременната ни литературна среда. Пространството за сериозен анализ днес е заменено от трибуна за агресивно поведение.

Стилът ми винаги е изисквал вникване и интелектуално усилие, той не е за онези, които искат да претичат през страниците. За съжаление, съвременната среда за обсъждане на книги-игри често страда от липса на компетентност, която се представя като „особена заслуга“. Вместо градивна критика, която да анализира качествата на книгата и архитектурата на избора, ставаме свидетели на бързи, повърхностни оценки. Те не просто пропускат същността, но и често прекрачват границите на етиката, превръщайки личното мнение в инструмент за публично дамгосване.

Смятам, че е наложителна широка обществена дискусия върху моралните и етичните проблеми на общността, защото когато авторитетът се гради върху отричането, а не върху разбирането, губим културата. Невежеството не може да бъде легитимирано като „гледна точка“, особено когато то се опитва да диктува правилата в един толкова сложен интелектуален жанр.

Тъй като този проблем е дълбок и засяга основите на нашето общуване, подготвих специално приложение към това интервю. В него разглеждам феномена, който наричам „Невежеството като особена заслуга“. Там анализирам как липсата на компетентност и етичният дефицит се превърнаха в основна пречка пред развитието на интерактивната литература у нас.

Това е моят отговор към онези, които бързат да съдят, преди да са се научили да разбират лабиринта.

Благодарим на Сим Николов за това искрено и дълбоко интервю!