Трети брой на „Агамор”, или деветнадесети брой на „Списание за книги-игри”, беше едно от най-очакваните издания от новата вълна. В общността резонно се беше събрала огромна позитивна енергия към списанието, тъй като предните два броя показаха завидно качество и като оформление, и като съдържание - произведения от тях спечелиха съответно две награди „Златна никса” и едно второ място.

Брой 3 се сдоби с разчупен трейлър, благодарение на активизиралия се екип и развиващите се технологии за генерация на изображения и видео. Обявлението на Робърт Блонд като хедлайнер беше черешката на тортата и в главите на нормалните фенове остана само един въпрос - „Кога излиза?”; а на мен, скептичния мърморко, друг - „Ще оправдае ли очакванията?”

Лора Фей: Първа мисия - Робърт Блонд

В тази нова приказка, главната героиня в която може би ви е позната от сборника „12 приказки от Белегаст“, ще имате възможността да се издигнете в редиците на въздушната пехота, да преживеете диверсия, да поведете наказателна акция срещу лагера на противника и дори да разкриете вражески шпионин! Очакват ви цели три глави, изпълнени с много логически избори и приключения в приказния град накрай света, който най-вероятно в действителност не съществува. Добре дошли отново в Белегаст – такъв, какъвто не сте го виждали досега. Робърт Блонд се е постарал да ви посрещне подобаващо!

Завръщането на Р. Блонд (което е доста условно, защото това е шестата книга-игра с неговото име/участие от новата вълна) със сигурност беше най-любопитното произведение за мен от броя, но пък е справедливо да отбележа, че вече бях чел три от другите. Харесвам умерено книгите-игри в Белегаст, а сборникът с приказки бързо ме загуби и мисля, че тук в литературно отношение има сходни проблеми.

Силата на произведението категорично е повече в литературния аспект, което за мен винаги е бил случаят с КИ на Блонд. И тук има някои от елементите, които обичам - на първо място свежият разтоварващ и умерено хумористичен стил - четенето беше приятно и дори имаше места, които успяха истински да ме разсмеят. Стилът е ошлайфан с годините, а атмосферата - добре изградена. Най-голям негатив пък беше усещането за безпосочност и липса на значимост на повечето от моментите вътре - усещаше се повече като предистория на обичан герой, за който трябва силно да ни пука, вместо самият герой да се изгради, да можем да усетим за какво и защо се бори. Самият сюжет подхваща някакви идеи, караме малко по тях и отиваме на нещо друго и макар да има обща рамка, няма общ фокус.

Нямах високи очаквания в игрално отношение и в крайна сметка това се оказа резонно. Може би това е книгата-игра на автора с най-слаб геймплей и има два тежки проблема. Първо, реални сюжетни разклонения почти няма и това прозира доста бързо. Историята е само декоративно-интерактивна - всъщност дори и на ниво ситуация почти не може да мръдне човек встрани - или загива, или получава/не получава медал и това е. Медалите пък служат единствено за оценка. Усещането не е като да си съавтор на съдбата си, а по-скоро като да четеш леко преобразувана компилация от неинтерактивни разкази. Второ, изборите не ми бяха интересни. Много от тях бяха прозрачни, а други се усещат незначителни (смяташ ли, че Лора Фей ще се справи със задачата си; каква стратегия мислиш е избрал генерала). По-дребен проблем е, че в книгата има няколко числа на кръст и въпреки това балансът е ужасен - има две битки, от които едната е задължителна и дори при перфектна игра трябва много тежко да се осланя човек на зара - с под 50% шанс за успех и на едно лошо хвърляне от смъртта.

Някак си мина произведението, не болеше, но интересната история сякаш липсваше, останала някъде занапред. Въпреки че посочвам както обикновено основно проблемите (професионална деформация), не останах нито доволен, нито недоволен. В крайна сметка прекараното време с него не беше нито неприятно, нито запомнящо се изживяване. Наивността също ми дойде малко в повече и нямаше да го посочвам като негатив за литературата и играта, ако книгата беше за деца, а не в списание със средна възраст на аудиторията от порядъка на 35 г. Мисля че е по-подходящо за по-млада аудитория и за такава не виждам особени минуси - бих го препоръчал за хлапетата без колебание - особено на момичета, които по-лесно ще се въплътят в ролята на невръстната Лора Фей.

Вечните бойни полета - Бранимир Събев

Какво е да попаднеш Отвъд? Край или ново начало? В тази книга-игра ще можеш да избереш един от трима умели воини, озовали се в света на мъртвите, известен още като Вечните бойни полета. Твоят герой ще трябва да се докаже като истински боец, привличайки на своя страна старите си бойни другари, и да поеме отново по пътя на воина. Ще се изправиш срещу страховитите врагове, обитаващи тези прокълнати земи, и победиш ли ги всичките, ще получиш не просто опрощение, а шанс за завръщане при Светлината.

Макар да е популярен с жанровата си литература и със солиден опит в писането, вече в трето поредно произведение Бранко бяга от акцент върху историята и залага солидно на играта. Сюжетът е много второстепенен и е там, колкото да оправдае поредица от битки с какво ли не. Светоизграждането е пестеливо и не се бори за уникалност или консистентност, но е ефективно - имаме свят на мъртви войни и демонични създания и атмосферата е от силните страни на произведението. Най-голям е акцентът върху героите и противниците, обаче - две-три дузини персонажи ще "дефилират" пред вас със своите особености и предистория, малко след което се превъръщат в точки и умения в гигантския ви дневник, или ще загинат под ударите ви, ако са от вражата страна. Преди всичко, в литературно отношение тук не се търси логика или дълбочина, а КЕФ - ако забавните и вулгарни извращения са вашето нещо, тук ще го намерите. Определено има уникални моменти.

Играта лежи върху бойна система, която не е никак лека, а ще трябва да водите битки 10:10, управлявайки рунд по рунд всеки персонаж, имащ на всичкото отгоре и различно специално умение. Някои битки могат да продължат сигурно и над половин час при по-бавни в сметките и стратегиите играчи. Отгоре на това имате пари, екипировка, лимитирано място за носене... Класически избори почти няма - всичко е в наемане, пазаруване, битки - там е стратегическият игрален елемент. Има обаче доволна възможност за преиграваемост, най-малкото покрай трите начални героя и техните различни спътници, а и покрай изборите откъде да минете (и съответно - с кого да се сбиете). Балансът е приличен, има и олекотена система, но не съм я пробвал - макар и да ми тежат битките, струва ми се, че тя прекалено маргинализира, изяжда уникалността на отделните герои, а това в крайна сметка е есенцията тук.

Бойните полета се усещат почти като турнирна книга-игра, в смисъл че 90% от приключението е битки и сюжет почти няма. Произведението по-скоро не е мой тип, битките ми тежат, липсват ми изборите и по-развит сюжет, влиянието на шансът ми е в повече. Балансът на тези елементи в предните книги-игри на автора бяха по-близо до моя вкус. Мога обаче да видя как би се харесало на хора, на които адски много им се играят битки със зарове и на такива, които харесват описанията на автора сами по себе си в изолирана среда - има по много и от двете и ще бъдете дълбоко заситени. Ако пък случайно имате непоносимост към острата "жанрова" литература или заровете, вашата принцеса определено е в друг замък. И тази книга като предната си има достойнствата, просто за конкретна аудитория.

Мечът на хармонията - Мартин Дангов

Тридесет години преди предреченото завръщане на Истинските магове в света на живите, неочаквано бедствие сполетява земите около Корадиянско море. Гъста мъгла обгръща пристанищния град Феромейн, а Мечът на хармонията – свещена реликва и символ на крехкия съюз между народите на Правата вяра и племената Таашим – е откраднат. Воден от приключенския си дух и чувството си за дълг, ти приемаш молбата на учителя Паламидис да откриеш и върнеш Меча в светилището, преди целият регион да пламне във война.

„Мечът на хармонията” е единственият дебют в броя и макар да съм чел кратък откъс от предстоящата „Землянинът” на автора, не знаех какво да очаквам тук. Произведението е базирано на поредицата „Кървав меч”, а литературата е още по-„бърза” - за оскъдните си 25 страници (изключвайки правилата) тя ни прекарва през множество ситуации и локации, пътуване с кораб, ръководене на крепостна битка, романс и какво ли още не. Разбира се количеството е за сметка на дълбочината, но мога да кажа, че пътешествието беше интересно. Първата половина (и особено началото) със сигурност беше по-качествено развита. Като минус бих посочил някои прекалено наивни моменти, например как се оказваш главнокомандващ в град, в който не си бил от десетилетие и как една войска не знае кой я води и как това разкритие води до това да си тръгнат от крепостен щурм като малки деца от детска площадка. По-добре да не се замисляте върху такива моменти и да се насладите на приключението.

Играта е значително по-качественият елемент. Още в началото ме спечели с интересния избор на умения, който позволява създаването на всевъзможни „междукласови" хибриди. Мобилното съпътстващо приложение, което Виктор „Ригнлас” Атанасов е направил за играта, направи цялата бумащина песен и наистина много ми помогна да се забавлявам, без да се занимавам със записки и ръчно водене на битки. Както се шегуват старите бриджори, лордовете обявяват играта, а после слугите я изиграват. Балансът на играта е приличен, с изключение на едно-две прекалено силни умения. Има и прогресия, която води до развитие на героя и по време на играта, пазаруване, тактика и дори разплитане на мистерия.

В крайна сметка мога да кажа, че се забавлявах с „Мечът на хармонията” и мисля, че ще се хареса както от млади читатели, така и от феновете на класическите книги-игри. Не бих я препоръчал единствено на хора, които имат каквито и да е изисквания за дълбочина или сериозност на литературата, защото тук няма и наченки на такива. Авторът сам гордо разказва как последните деветдесет епизода са писани за девет часа и предвид това са се получили добре, но не очаквайте изградена като на Дейв Морис атмосфера. Все пак щом Мартин е постигнал толкова за нищожно време, това е добра заявка за предстоящата му самостоятелна книга-игра, която ако не ме лъжат спомените е писана за години наред - какво ли е постигнал без ограничението на времето?

За честта на Кендъл - Стефан Стефанов

Пунк-на-Хур. Основан от рибари, станали пирати, а после и търговци. Понастоящем превърнал се в нов имперски стожер. Изпратен в града да проучи непознати артефакти, магьосникът Улем среща своя стар познайник на нередовна имперска служба - главореза Кендъл, който изпитва затруднения с не какво да е, а… с отвлечено прасе. Впусни се заедно с двамата герои от „За честта на Зур“ в едно вълнуващо и забавно приключение по улиците на непознатия град!

Лековатото приключенско фентъзи с доза хумор винаги ме е печелело моментално - и преди на Блонд, после на Ники Николов - Козия, а сега и на Стефан Д. Стефанов. Героите тук са магьосникът Улем и спътникът му - авантюристичният войн Кендъл - познати на повечето от вас от „За честта на Зур”. Действието се развива в пъстрият град Пунк-на-Хур, като героите се запознават с доволно количество колоритни образи, изпаднат в неловки и комични ситуации, разчитат на хитрост, дипломация и от време на време на някоя магия. В много редки случаи, може би най-вече в епилога, хуморът е малко предобрен и не работи, но това е съвсем дребен проблем.

В играта ще разследвате случай, като ограниченията ви са две - времето и броят магии, които Улем може да направи. Магиите от своя страна са веднъж ограничени от Енергия и втори път от това, че не можете да прилагате една и съща повече от веднъж. В редки случаи зарът също има роля в определянето на съдбата ви. Играта е добре балансирана, като вероятно ще ви се наложи да преиграете поне веднъж, но пък ще го направите с удоволствие, защото си струва човек да мине през повече сцени и опции. Ако търсите повече предизвикателство, предлагам ви следното - намерете пътя, по който може да минете приключението с разход на най-малко точки време.

Произведението спечели наградата на публиката в конкурса „Зар и петле” съвсем заслужено. По-силната му страна е литературната, но играта също е интересна. Изцяло различна е стилово от „За честта на Зур“, макар да са в общ свят, но и двете са страхотни по свои собствен начин. Забавна е и достъпна и бих я препоръчал на почти всеки; има шанс да ви разочарова само ако държите в момента да прочетете нещо дълбоко или новаторско, защото „За честта на Кендъл“ си поставя други цели - просто да ви позабавлява в един стандартен фентъзи сетинг.

Нокс - Кирил Иванов

В това ново приключение в света на Крея, на шестима кадети от магическата академия им предстои дипломиране. Но последният изпит може да бъде взет само по един начин – като оцелееш до края му. Ще успее ли Нокс да разкрие тайните на прокълнатия град, арена на изпитанието, и да излезе жив от него? Зависи само от теб!

„Нокс” е друго произведение, което попадна в топ 3 на конкурса „Зар и петле”. Тук тонът е много по-сериозен, мрачен и без колебания мога да кажа, че това е най-литературният опит и същевременно - постижение на Кирил Иванов до момента. Акцентът е върху развитието на няколко персонажа, атмосферата на разрушения град, през който героите бродят и разплитането на мистерията, на която се натъкват. За мен историята беше интересна и добре развита, особено предвид малкия обем (под 20 страници).

Играта е типична за автора и ако сте играли някоя от предишните му книги-игри, ще ви е добре позната. Най-честите избори са тактически, в битка, като грешките не водят до разклонения, а до по-неефективно преминаване на ситуациите (в случая ресурсът, който се губи, е мана). Има обаче и малко повече избори отвъд тези в битка, което той рядко опитва и според мен резултатът е по-балансиран и интересен в игрово отношение.

За мен „Нокс” е най-доброто на Кирил до момента и мога да го препоръчам на любителите фентъзито и на всеки, който е харесал което и да е негово произведение до момента. Може да не ви допадне ако държите на по-разклонена игра (тук имаме линейност) или не сте в настроение за по-дълги епизоди, развиващи сюжета.

Кариеристът - Ваян Дечков

Макар да не е включено официално като книга-игра в броя, за мен „Кариеристът” е по-скоро за тази графа, отколкото за част от материалите. Това е поредната експериментална миниатюра на автора и ви слага в ролята на държавен служител, който трябва да се издигне професионално, следвайки стереотипа за чиновник-непукист. Както се досещате, разказчето е изцяло комедийно и според мен се е получило симпатично. Игралният експеримент пък е напълно нефункциониращ, тъй като всяка грешка просто ви връща на предния избор (чийто правилен отговор вече знаете) и в резултат се губи всякаква игрална интрига, а за целта десетина от епизодите са дублирани. Ако просто деветте избора да се бяха сложили в класическа линейна схема и в резултат от тях имаше оценка на играта, играта щеше да е по-смислена, но така или иначе основното тук са колоритните сцени и решения, така че няма особена вреда от това. Не е лоша миниатюра, може да ви позабавлява, а дали е книга-игра е сложно да се каже, както често се случва с произведенията на Ваян.

Допълнителни материали и оформление

Допълнителните материали в списанията винаги са ми били любимата част, така че съм силно пристрастен. В този брой също много ми харесаха, като може би номер едно този път е интервюто (с Блонд) - обширно и върви някак естествено. Има новини, статии, ревюта; по-сериозни и по-забавни материали. За читателите, които не се интересуват много от интерактивната литература и просто искат пет книги-игри на едно място може и да не са толкова интересни, но за нас, феновете на книгите-игри, са супер. Има и една нова рубрика - „Дуел”. В никакъв случай не е лоша, но бих предупредил начинаещите автори да не си вадят много изводи за механики от нея - според мен е повече шоу и упражнение по реторика в стил предаването „Сблъсък” и поради естеството си не разглежда балансирано ролята на зара, а само крайностите в двете посоки.

Още от първи брой на „Агамор” оформлението е на много качествено ниво и всеки следващ става само по-добър. Качествената гланцова хартия, пълноцветният печат, десетките и десетки илюстрации, вниманието към оформлението на всеки един игрален елемент...

В заключение

Това е най-консистентният брой досега - едва за втори път включва само български автори, а за първи път е изцяло в един и същи жанр. Второто е нож с две остриета - от една страна разнообразието на старите броеве е приятно, от друга обаче читателите с по-тесни предпочитания ще получат точно това, което искат, а фентъзито е най-разпространеният и добре приет жанр за книгите-игри.

В броя липсваше нещо, което напълно да ми отвее главата, както беше „Сезон на тайни” в брой 1, а за други - „Кинцуги” в брой 2. За сметка на това обаче средното ниво е добро и не виждам произведения без достойнства в броя, макар разбира се не всяко ще се хареса на всеки. В резултат имаме поредният солиден брой, който без съмнение се числи сред по-добрите интерактивни издания, излизащи в момента, което не е малко постижение в най-активната година от новата вълна до момента. Броят намирам за задължителен за всеки фен на интерактивната литература и ме остави със същото чувство като предните броеве - очаквам с нетърпение следващия „Агамор”.