„Драконовият път” е нова стратегическа игра, написана от Ваян Дечков, популярен с употребата на нестандартни механики и акцент върху игралните системи. Джордж М. Джордж, създателят на стратовете, също е участвал в изготвянето ѝ. Самата история е вписана в света на негова поредица от три страта, издадени в периода 97'-99', считани за едни от най-добрите у нас. Основна цел, заложена пред „Драконовият път”, е спазване на традициите и отдаването на почит към едновремешните издания.

Литературата

До скоро смятах, че обсъждането на литературата в стратовете е също толкова смислено като обсъждането на сюжета във филм за възрастни, но след като попаднах на Legendary Kingdoms вече не съм на това мнение. Все пак стратовете не са настолни игри, осланят се на четене и в този ред на мисли трябва да превърнат това в свое предимство, вместо недостатък. „Драконовият път” не залага прекалено много на литературата - описанията на отделните сцени дават малко потапяне в света на играта, но не се търси изграждане на цялостна или дълбока история. Текстът е лек и четивен, няма прекомерни описания и ситуациите са разнообразни - навсякъде все пак е даден малко цвят на случващото се и ситуациите и персонажите не са „просто арена”, „просто търговец”, „просто враг”. Същото мога да кажа и за героите, между които играчите избират - за всеки от тях има мъничко предистория, някоя и друга разлика по епизодите (освен различните показатели и умения), както и кратък персонален епилог.

Предпочитанията към повече литература може и да са субективни, но най-голямата липса според мен е обективна и важи както в литературен, така и в игрален аспект - липсата на кулминация. Имаме компилация от множество независими случки, рядко малка кампанийност от по няколко свързани мисии, но в крайна сметка нищо по-голямо, което да служи за цялостен завършек на историята. Друг проблем е, че голямата част от интересните мисии са недостъпни или неизпълними дълго време след началото на играта и най-интересната част от приключенията остава заключена зад поне 3-4 часа първоначално циклене и обикаляне. Като тегля чертата в литературно отношение, по-скоро можем да говорим за прилични (макар и повърхностни) атмосфера, свят и отделни случки, отколкото сюжет.

Играта

Играта включва избор и развитие на герой - един от шест с техните показатели, умения, предмети; движение по карта; механика за мисии; битки; преговори; търговия и много, ама много хвърляне на зарове и теглене на карти. Разбира се, има и други по-дребни елементи, както и много такива, които са включени и обяснени на конкретни епизоди. Първоначално имате две основни цели - 1) да натрупате сила чрез предмети и повишаване на ранг и 2) да отключите същинските мисии на пет града, за което в общи линии ще ви е необходимо да изпълните 50 куриерски мисии (по 10 на град). Това е много, ама много обикаляне по картата, което при мен отне няколкостотин хода (няколко часа). Този начален период ми беше доста скучен и макар интересни избори да имаше, бяха малко и разредени с много „работа”. До един момент просто плащах, за да избегна битки, а в последствие пък ги печелех без някаква интрига, така че ходовете ми бяха просто хвърляне на зарове, обикаляне, хвърляне за изпълнение на мисии, теглене на мисии, отчитане на точка по точка време, опит, престиж... съвсем машинално. Ако кажа, че за това време съм хвърлил 1000 зара, едва ли ще е преувеличение.

Най-основният елемент в играта е времето. Движение, търговия, преговори, изкарване на пари, лечение - в общи линии винаги успявате да се сдобиете с всичко, стига да вложите достатъчно време. Проблемът на този подход е, че ако играете самостоятелно, времето реално няма особено значение и от това следва, че ако имате желание да поциклите в правилните посоки, може да натрупате всичко, до безкрай. Няма предизвикателство, само време и усилия. Стига цикленето да не ви омръзне, това не е особен проблем, но за мен е леко демотивиращо да виждам гарантирани стратегии за безкрай ресурс, които обаче трябва механично да изпълнявам в рамките на часове, за да сбъдна.

Играта има и кооперативен и състезателен вериант, като в първия си поделяте работата по общите цели, а във втория се състезавате, за да ги постигнете и може да се пердашите. Честно казано не мога да си представя да играя „Драконовият път” с някого, защото това означава освен и без друго бавното разиграване да чакам още някого да провежда неговото. Елементарни неща като например това да продадете намерените предмети и да си купите нови или да се хванете на работа за пари могат да отнемат десетки и десетки ходове. Представете си това да е единственото, което правите, докато трима други играча четат текстове, влизат в битки, изпълняват мисии. Един час вие просто ще се появявате да хвърлите един зар и да добавите резултата му към общата трудност от 100, която трябва да съберете.

Предвид високата сложност на играта, считам за голямо постижение, че тя не е механично „счупена”. Правилата са издържани и работят. В действителност не са и прекалено дълги за функцията, която изнасят. Недостатък е това, че можеше да са по-добре обяснени - тук там човек трябва да си изведе емпирично някое правило и на места има леки двусмислия. Примерите също не са много добре структурирани. Резултатно правилата се разбират бавно и трудно, но все пак най-важното е, че работят. Има механики, които са ми леко излишни, например забавящото всеки ход от играта правило за щастливата звезда (изисква ползване, хвърляне, запис) и неща от сорта на „когато стигнеш еди си къде прибави номера на епизода на локацията плюс номера на текущия епизод и т.н.”, предвид че всички тези числа са известни и можеше просто да се каже на кой епизод да преминеш на дадената локация. Знам, че това за мнозина звучи като супер дреболия и то е такава, но всъщност важната е посоката на мислене - играчът често е затормозен с излишна бумащина, без това да носи каквато и да била функция, ако не считаме за такава удължаване на текста с интрукции или упражнения по аритметика.

Оформление

Оформлението е прилично във функционално отношение - елементите често са подредени в таблички, битките се открояват, предметите също. Липсва ясно отделяне на правила и художествен текст в епизодите, но това е и почти невъзможно, защото са много смесени и почти на всяко изречение описание има по някое такова за игралната част. Повечето илюстрации са дребни и разностилни, но пък приятни. Хубаво е, че имаме изобразени героите и голяма част от противниците. Картата е функционална и макар визуално да не мога да я определя като красива, намирам я за достатъчно приятна.

Физическото изпълнение обаче не е добро. Картата е и обложка, в която трябва да седи книгата няма гръбче и джобчето, в което трябва да седи няма обем, така че тя не може да се постави в него. Самото джобче се разлепи при мен на втория ден, без да е ползвано. Приложенията за изрязване - зарове, пионки, карти - не ми е и хрумвало да ползвам, разбира се, а дневникът също няма как да ми свърши работа при толкова писане - ако трябва човек и да трие, вместо да изброява стойности, още по-тежка ще стане „бюрокрацията”, а тя присъства във всеки ход. Не съм сигурен и че ще може да се пише по този гланц (лак?). Самата карта е твърда и лъскава, не стои лесно равна като се разпъне (макар че с повече прегъване се получава) и отразява неприятно светлина.

В заключение

Неприятно ми е да го кажа, защото симпатизирам на замесените в проекта и уважавам труда и старанието, което е вложено в него - знам, че не е било никак малко и в някои отношения усилията са се оправдали - но персонално за мен „Драконовият път” се усеща повече като работа, отколкото като забавление. Знам, че има хора, които си падат по този тип игра, но може би аз вече съм прекалено мързелив за нея. Макар и механично да функционира, според мен липсва визия как да се достави бързо и синтезирано удоволствие на играчите, как да са залети от интересни избори и досадните елементи, сметки, празните ходове - да се ограничат до минимум. За съжаление наистина си припомних стратовете от едно време и по-скоро защо не ги харесвах тогава. По мое мнение изостават значително на настолните игри дори от деветдесетте, да не говорим за настоящите - и като компоненти, и като правила и цялостно изживяване, а тук и за игра с повече хора.

Този страт вероятно постига на 120% това, което се опитва да бъде. Той е стабилно структуриран, лишен от драматични грешки в правилата, дава възможност за много часове игра и преиграване; за игра от повече играчи. Вярвам, че ще се хареса на тези, които се считат за истински фенове на стратовете и вероятно заслужено може да се определи като един от най-добрите. Бих го препоръчал и на феновете на „Мостът на Лагран” и „Мемоарите на една легенда”. На останалите по-скоро ще дотежи. Да, това е едно стойностно припомняне и дори подобрение на формула, но тя не работеше дори и през 90-те и мисля, че за съвременен хибрид между литература и настолна игра е нужно да се търси тотално друга формула, а не закърпване на деветдесетарската.