[Ревю] Проклятието на върколака

„Проклятието на върколака” от Димитър Стефанов е продължение на класиката на Колин Уолъмбъри „Нощта на върколака”. То е част от юбилейния сборник „Неразказани легенди”, в чест на 30-ия рожден ден на книгите-игри в България.

Действието се развива приблизително двадесет години след спасението на принц Деотен, вече крал Деотен Първи. Нашият главен герой Леодил е станал негов първи съветник и довереник. Ала един ден кралят изчезва и у Леодил се зараждат опасения, че старите събития са на път да се повторят. Затова той започва да сформира задруга, която да разбере какво се е случило с техния владетел. Мнозина биха сравнили това събиране на екип с онези от поредицата „Вампирите на Флавия” и няма да сгрешат. След силното литературно начало на произведението и няколкото навързани като наденички епизоди, селекцията започва. Първа е Анна – дъщерята на Леодил, която, вместо да учи история на семейните гербове и да се задоми, предпочита да печели състезания по стрелба с лък. Очевидно тя е нашият стрелец в партито. Вторият, който взимаме по подразбиране, е благородника Пино де Маладига. Някогашният враг на Леодил, вече му е верен приятел и с готовност предлага своя меч за каузата. Може да кажем, че той е вторият рицар в групата след главния герой. Оттук насетне зависи от нас кои ще са останалите – или ще имаме директен избор, или ще срещнем конкретен персонаж според това по кой път сме избрали да поемем. Няма да навлизам в подробности кой къде може да бъде привлечен, просто ще ги опиша с по няколко думи...

Началникът на стражата Адреан е опитен и лоялен боец, ползващ се с огромното доверие на първия съветник на краля. Врял и кипял във войните срещу арабските халифати, той изпитва неистова омраза към тях и може да го титулуваме като нашия паладин.

Ковачът Рикардо на пръв поглед е най-слабият сред мъжете бойци, но уменията му ще се окажат ключови в даден момент, така че той е задължителен за изпълнението на едната от двете главни мисии.

Както може да се досетите, ловецът Велек е потенциалният рейнджър на групата. На младежа може да се разчита за разчитането на следи и задълбочените му познания за видовете дивеч. Постепенно се разбира, че той е причината Анна да отклонява предложенията за брак на многобройните си кандидати.

Друг ценен член на екипа е лечителката Клео. Освен безценните си умения, синеоката, червенокоса билкарка крие тайна, която ще се окаже важна за допълването на сюжетната линия по-натам.

Последен е добродушният отец Хавиер. Един свещеник винаги е полезен, когато се тръгва на лов на нещо зло, нали така?

Историята преминава през множество срещи с вражески групи. Героите ще се изправят срещу пратеници на жената на изчезналия владетел, група арабски приключенци, дошли да изпълнят важна мисия на своя владетел, немъртви създания, както и тъмен чародей. Битките протичат основно по два начина: единият е проверка на точките сила на задругата, а другият е микро тактически избори при единоборствата. Друга важна част от механиката са предметите. Всеки персонаж може да носи до два такива, а точното им разпределение е жизненоважно за успешното минаване на двете мисии. За втори път споменавам две мисии. Да, може да стигнете до компромисно добър край, ако изпълните само едната. Но кой би се задоволил само с толкова?

Какво е цялостното ми усещане за „Проклятието на върколака”? Хареса ми. На моменти имах усещането, че чета западна книга-игра от типа на Самотния вълк – героични персонажи, предмети... Историята е развита добре и е стъпила здраво на основите положени от Колин Уолъмбъри – който е чел „Нощта на върколака” неминуемо ще усети колко свързани и близки са оригинал и продължение.

Обобщение

Какво ми хареса:

Хубава фентъзи история в стила на Самотния вълк и усещане за D&D сесия.

Наличие на добра свързаност между оригинал и продължение.

Вълците и върколаците са ми слабост.

Какво не ми хареса:

Не мога да възприема сетинг, в който персонажи с испански имена се водят северняци и газят дълбоки преспи в студа.

На места микро изборите при битките са изцяло подчинени на авторовата воля – това не е обезателно лошо, но на някои читатели няма да им се понрави, че не откриват логика в правилните за играта решения. Същото важи до някаква степен и за изпитанието при прокълнатия абат.

Може да звучи странно, но имам критика към илюстрациите на Ивайло Иванчев: не, не са лоши или грозни – напротив атмосферични и хубави са. Просто главните персонажи са изобразени прекалено слаботелесни и рахитични.