Пробив в NBA

Чел съм тази книга навремето, когато първо излезе, и това лято от носталгия реших да я изиграя пак. Оттогава се каня да напиша ревю, и най-накря днес, в чест на започналия тази нощ нов сезон в НБА, ще го направя.

В много отношения Майкъл е една класа над останалите в жанра (или поне останалите в онова време - края на миналия век), но нерядко книгите му оставят смесени впечатления, и тази не е изключение. Идеята за постигане на целта не от раз, а постепенно, в рамките на три сезона, е безспорна стъпка напред спрямо предходните му (и не само неговите) книги-игри, но има огромни проблеми с баланса при изграждането на отбора. Майкъл сам признава в книгата, че някои от принципите заложени тук са изключително нереалистични. Това го приемам. Най-голямото ми възражение обаче е към един от тях, който изобщо нямаше нужда да бъде толкова нереалистичен, а при това поставя в изключително неигодно положение имено читателите, които разбират нещо от този спорт.

То се състои в следното (предстоящият абзац може да се окачестви като "спойлер", но може би не е зле ако някой има желание да получи максимално удоволствие от тази книга още от първия прочит, е ключова информация): един от най-съществените елементи, които определят успеха в тази книга е похдодът на играча към изграждането на отбора още от първия сезон. Ако играеш на т.нар. от Майкъл "трудно ниво" (а кой уважаващ себе си фен на баскетбола би се примирил с по-малко предизвикателство), балансът между приличен отбор, който да може да достигне до пейофите (условие, което ако не изпълниш, си уволнен и край), и прекалено скъп отбор, който не ти оставя достатъчно ресурси да го развиеш максимално през следващите сезони, е много, много тънък. А преди първия сезон, ти още нямаш никаква обективна база за преценка, освен собствените си знания за НБА. е, моите ме уверяват, че е просто нелепо да очакваш да играеш на високо ниво дори и само един мач, а камо ли цял сезон, че и да се представиш достойно в плейофите, с по-малко от 8 играчи в отбора (като при това повечето да не са "пълнеж"). Е, Майкъл си е наумил, че в тази книга правилната стратегия е около 6-има, от които половината са - термин буквално от книгата - "слаби". Това е просто абсурдно! Само човек, който нищо не разбира от професионален баскетбол, би могъл да предположи, че оптималната стратегия е имено такава. Ако играеш на "средно ниво", по-реалистичния подход, макар и неоптимален, няма да е фатален, поради по-големите налични финансови ресурси, но на "трудното", похарчиш ли прекалено много (а прекалено много не е много повече от минимума, толкова е фин балансът) в началото, после става на практика невъзможно да надградиш достатъчно за да имаш шанс за крайната цел. С други думи, най-важният въпрос при първия прочит на книгата е, "какво е необходимо за да постигна съответно поставените цели за първите два сезона, и не повече?" А отговорът е "каквото Майкъл си е наумил" (нищо, че не е базирано на никакъв обективно-реалистичен модел, нито пък, като ще е субективно, ти е даден какъвто и да било ориентир който да следваш).

Всичко това се свежда до следното заключение: предположението на Майкъл е, че ще играеш книгата повече от веднъж. Той дори си го препоръчва напълно откровено: първо играй на "средно ниво", после мини на "трудно". С други думи: първият прочит е просто да се запознаеш с неговата измислена НБА реалност, а вторият, да разгадаеш как да действаш оптимално в него. Ама то по тая логиката можеше и отговорите на тестовете за познанията ти за различните отбори да са напълно произволни, според "преценката на автора". Всъщност, това не е единствената книга на Майкъл която страда от синдрома на очакването, че читателят ще се влюби в нея и ще я играе отново и отново. Може би тук високото самомнение на Майкъл му изиграва лоша шега.

На един друг момент ще се спра, защото той също много ме дразни от баскетболна гледна точка, и това е пък балансът в приноса на различните играчи към отбора. Показателите на някои от играчите са меко казано странни - няма да се впускам в конкретни примери, и без това вече стана много дълъг коментар - поне тези се виждат преди да придобиеш играча и всеки сам може да прецени дали са смислени. Прави ми впечатление обаче, не само в тази баскетболна книга на Майкъл, неговата вманиаченост по поста център. Нищо чак толкова уникално няма в него. В същото време, изобщо не разграничаваме леко от тежко крило, пойнт гард от гард-стрелец. Да, качествените центрове са рядкост, но това не е фатално, повечето отбори се оправят без страховит център. Дори преди 30 години си беше така, а много по-незаменима е ролята на плеймейкър (обикновено, но незадължително ниският гард). В тази книга обаче дори не съществува личностно качество "подавач" или "асистенции" или нещо такова! Вместо това имаме великата измишльотина "фаладжия" и почти половината тактически оценки на отбора ("покриване", "сандвич", "завършване с центъра", "оценка на центъра") са обвързани с проклетия център. На мен ми се струва, че и тук пак си проличават субективните представи на Майкъл, но каквото - такова. И един последен акцент: финансовите параметри, при които можеш да придобиеш новобрнаци от драфта (великата хвалба: най-накрая имаме драфт в баскетболна книга!) ги правят почти до един неизгодни. Самият Майкъл дава този съвет в неговия анализ. Е, колко ти беше да ги сбалансираш по-добре, бе Майкъл?! Айде, не от всеки новобранец става звезда, и то веднага, ама за какво ни е този драфт като елемент в играта, като ще е безполезен? Може да не са звезди, ама все пак на някои им е сложил прилични показатели, пък после ги е направил толкова по-неизгодни финансово в сравнение със съпоставимите им ветерани!

Коментари (1)

Виктор Павлов

22 Октомври 2025 at 21:29 | #

Чел съм тази книга навремето, когато първо излезе, и това лято от носталгия реших да я изиграя пак. Оттогава се каня да напиша ревю, и най-накря днес, в чест на започналия тази нощ нов сезон в НБА, ще го направя.

В много отношения Майкъл е една класа над останалите в жанра (или поне останалите в онова време - края на миналия век), но нерядко книгите му оставят смесени впечатления, и тази не е изключение. Идеята за постигане на целта не от раз, а постепенно, в рамките на три сезона, е безспорна стъпка напред спрямо предходните му (и не само неговите) книги-игри, но има огромни проблеми с баланса при изграждането на отбора. Майкъл сам признава в книгата, че някои от принципите заложени тук са изключително нереалистични. Това го приемам. Най-голямото ми възражение обаче е към един от тях, който изобщо нямаше нужда да бъде толкова нереалистичен, а при това поставя в изключително неигодно положение имено читателите, които разбират нещо от този спорт.

То се състои в следното (предстоящият абзац може да се окачестви като "спойлер", но може би не е зле ако някой има желание да получи максимално удоволствие от тази книга още от първия прочит, е ключова информация): един от най-съществените елементи, които определят успеха в тази книга е похдодът на играча към изграждането на отбора още от първия сезон. Ако играеш на т.нар. от Майкъл "трудно ниво" (а кой уважаващ себе си фен на баскетбола би се примирил с по-малко предизвикателство), балансът между приличен отбор, който да може да достигне до пейофите (условие, което ако не изпълниш, си уволнен и край), и прекалено скъп отбор, който не ти оставя достатъчно ресурси да го развиеш максимално през следващите сезони, е много, много тънък. А преди първия сезон, ти още нямаш никаква обективна база за преценка, освен собствените си знания за НБА. е, моите ме уверяват, че е просто нелепо да очакваш да играеш на високо ниво дори и само един мач, а камо ли цял сезон, че и да се представиш достойно в плейофите, с по-малко от 8 играчи в отбора (като при това повечето да не са "пълнеж"). Е, Майкъл си е наумил, че в тази книга правилната стратегия е около 6-има, от които половината са - термин буквално от книгата - "слаби". Това е просто абсурдно! Само човек, който нищо не разбира от професионален баскетбол, би могъл да предположи, че оптималната стратегия е имено такава. Ако играеш на "средно ниво", по-реалистичния подход, макар и неоптимален, няма да е фатален, поради по-големите налични финансови ресурси, но на "трудното", похарчиш ли прекалено много (а прекалено много не е много повече от минимума, толкова е фин балансът) в началото, после става на практика невъзможно да надградиш достатъчно за да имаш шанс за крайната цел. С други думи, най-важният въпрос при първия прочит на книгата е, "какво е необходимо за да постигна съответно поставените цели за първите два сезона, и не повече?" А отговорът е "каквото Майкъл си е наумил" (нищо, че не е базирано на никакъв обективно-реалистичен модел, нито пък, като ще е субективно, ти е даден какъвто и да било ориентир който да следваш).

Всичко това се свежда до следното заключение: предположението на Майкъл е, че ще играеш книгата повече от веднъж. Той дори си го препоръчва напълно откровено: първо играй на "средно ниво", после мини на "трудно". С други думи: първият прочит е просто да се запознаеш с неговата измислена НБА реалност, а вторият, да разгадаеш как да действаш оптимално в него. Ама то по тая логиката можеше и отговорите на тестовете за познанията ти за различните отбори да са напълно произволни, според "преценката на автора". Всъщност, това не е единствената книга на Майкъл която страда от синдрома на очакването, че читателят ще се влюби в нея и ще я играе отново и отново. Може би тук високото самомнение на Майкъл му изиграва лоша шега.

На един друг момент ще се спра, защото той също много ме дразни от баскетболна гледна точка, и това е пък балансът в приноса на различните играчи към отбора. Показателите на някои от играчите са меко казано странни - няма да се впускам в конкретни примери, и без това вече стана много дълъг коментар - поне тези се виждат преди да придобиеш играча и всеки сам може да прецени дали са смислени. Прави ми впечатление обаче, не само в тази баскетболна книга на Майкъл, неговата вманиаченост по поста център. Нищо чак толкова уникално няма в него. В същото време, изобщо не разграничаваме леко от тежко крило, пойнт гард от гард-стрелец. Да, качествените центрове са рядкост, но това не е фатално, повечето отбори се оправят без страховит център. Дори преди 30 години си беше така, а много по-незаменима е ролята на плеймейкър (обикновено, но незадължително ниският гард). В тази книга обаче дори не съществува личностно качество "подавач" или "асистенции" или нещо такова! Вместо това имаме великата измишльотина "фаладжия" и почти половината тактически оценки на отбора ("покриване", "сандвич", "завършване с центъра", "оценка на центъра") са обвързани с проклетия център. На мен ми се струва, че и тук пак си проличават субективните представи на Майкъл, но каквото - такова. И един последен акцент: финансовите параметри, при които можеш да придобиеш новобрнаци от драфта (великата хвалба: най-накрая имаме драфт в баскетболна книга!) ги правят почти до един неизгодни. Самият Майкъл дава този съвет в неговия анализ. Е, колко ти беше да ги сбалансираш по-добре, бе Майкъл?! Айде, не от всеки новобранец става звезда, и то веднага, ама за какво ни е този драфт като елемент в играта, като ще е безполезен? Може да не са звезди, ама все пак на някои им е сложил прилични показатели, пък после ги е направил толкова по-неизгодни финансово в сравнение със съпоставимите им ветерани!

отговор