За опита от неуспешните книги-игри

Да напиша това ме подтикна дискусията в темата за Сим Николов. Не знам дали някой се е замислял, но неговият опит всъщност е доста ценен. Същото важи и за всички останали неуспешни (като продажби) книги. Дотук има много постове за това какво се е харесало, дадени са и много съвети за това какво трябва да се направи, но има много малко анализ на това какво НЕ Е сработило и какво НЕ трябва да се прави. Не визирам разбира се темите за пазара през 90-те и писането на килограм. Говоря за самите книги и това, което съдържат. Тук просто ще нахвърлям няколко неща, за които съм си мислил, но вярвам, че ако всички се включат, може да се събере информация, която да е полезна за хората, които се опитват да възродят жанра.

Ще започна от това, че не смятам Сим Николов за некадърен или за лош автор. По-скоро смятам, че той е от хората, които са имали някаква идея, опитали са се да направят нещо, но за съжаление то не е сработило. Това не го прави нито глупав, нито неинтелигентен, така както това, че ти е фалирал магазинът не те прави автоматично глупав или неинтелигентен.

Доколкото разбрах, човекът е имал идея да промени ситуацията, в която е поставен читателят. Класическата книга-игра те поставя в среда, в която непрекъснато се случват някакви неща, а ти трябва да реагираш по правилния начин. Ако го направиш, тогава завършваш успешно. В неговите книги ти контролираш героя, но донякъде също и това, което се случва в средата. Образно казано, читателят става и малко Game Master по отношение на собственото си приключение (за термина не знам дали е точен - никога не съм играл РПГ).

ОК, идеята е лоша по много причини. Първо, книгата-игра надали е формата, под която да разгърнеш такова нещо както трябва. Най-малкото, за да има дълбочина и широчина, вероятно ще трябва да напишеш 1 000 000 епизода, защото комбинациите ще нарастват експоненциално. Второ, не виждам как хем ще си на приключение, в което да трябва да сразиш Трошача и което трябва да те завладее, хем ще ти достави удоволствие да убиеш собствения си герой. Визирам изборите от тип "Какво искаш да се случи? Нищо - премини на 1. Да те пребие мечка - премини на 2".

Това, което е интересно е следното - ако не целият, дали малко от този похват може да се иползва в една книга-игра или не? Например избираш си героя, но казваш нещо и за света, в който искаш да го играеш. В една компютърна игра това може да работи - например в пиратите на Сид Майер можеш да си избереш характеристиките на героя, но също и в коя ера да играеш, а и на коя страна. От там насетне играта продължава по стандартния начин - нещо се случва, ти реагираш, но спазвайки определена стратегия. В този ред на мисли, доколко играчът в една книга-игра може да следва стратегия, без книгата-игра да стане РПГ или бордова игра или да бъде от 1 000 000 страници.

Вземете и Ромски лабиринт. Ако правилно разбирам авторът, идеята е читателят да се постави на мястото на едно ромско дете и да разбере какви са проблемите, пред които то е изправено. На пръв поглед идеята е добра - каква по-добра форма за тази идея от книга-игра. Доколко тя обаче е успешна? Доколко е успяла да промени мнението на някого след като вече я е прочел? Или е точно обратното - останала е незабелязана, защото с надписа "книга-игра" всеки я възприема като за деца, а те пък искат приключение, в което да размахват меч и да сразяват гадини и не си я купуват? Може ли жанрът да послужи на някаква по-голяма цел или трябва да се ограничи само до простия entertainment?

Казаното горе води до още едно съображение. Когато Майкъл критикува чужди текстове, той обикновено казва, че не са логични и посочва къде нещата звучат не на място или са откровени глупости. Има ли това обаче някакво значение? Нарния е пълна с дивотии, но е правена за малки деца и там повечето неща минават. (Култов момент е когато децата облечени в рунтави кожени палта от разни животни са посрещанти топло от бобрите, които им се радват, въпреки че техните роднини стоят пред очите им, явно направени на продукт от ширпотребата). Рамбо сваля хеликоптер с лък, но и досега като кажеш Сталоун и си го представяш във филма. Напротив, точно тези, които претендират за повече дълбочина и смисъл са като че ли и хората, които не напреднаха много с продажбите.

Същото между другото може да се каже и за много други книги. Вземете например тетрадката. Тя вероятно е научила Уейн как да не издава книга. След Вълчан войвода, вече знаем, че освен ако авторът не е Радичков, да си илюстрира сам книгата е малко рисковано. От братята Николови пък знаем, че българският език е много тънка работа. Знаем например, че ако човек познава добре родната реч и има дарбата, може да въведе названия, които да грабнат читателя и да го увлекат още повече в произведението (Любовият превод на Властелина заслужава дълбок поклон). Знаем обаче и че не всичко, което звучи българско става за книга. Иначе се появяват викове Уррикуу, разни гадни усти и пр.

Та такива разни работи

Разглеждаш проблема точно от ъгъла, от който трябва да се разгледа. Това се опитвам да обясня на всички отдавна, но май се изказвам с повече емоция отколкото с разум, защото това не прозвуча като нищо, което аз съм написал, и все пак беше едно и също по естество.

Всъщност нещата са прости. На читателя или му харесва нещо или не му харесва. В случая говорим за нещо, което явно не се харесва от повечето читатели. Не можеш да кажеш на някой, че трябва да харесва нещо, което е ясно, че не му допада... ама изобщо. Може само да се търсят причините за нехаресването, но не и да се вадят от десет кладенеца води за да се обясни на мнозинството, че това дето не му харесва всъщност е супер, хипер, мега яко.

SecondShoe писа: писа:

Всъщност нещата са прости. На читателя или му харесва нещо или не му харесва. В случая говорим за нещо, което явно не се харесва от повечето читатели. Не можеш да кажеш на някой, че трябва да харесва нещо, което е ясно, че не му допада... ама изобщо. Може само да се търсят причините за нехаресването, но не и да се вадят от десет кладенеца води за да се обясни на мнозинството, че това дето не му харесва всъщност е супер, хипер, мега яко.

:Пляс по челото:
Нали в тази тема си говорим за поуки...

Същото между другото може да се каже и за много други книги. Вземете например тетрадката. Тя вероятно е научила Уейн как да не издава книга. След Вълчан войвода, вече знаем, че освен ако авторът не е Радичков, да си илюстрира сам книгата е малко рисковано. От братята Николови пък знаем, че българският език е много тънка работа.

Напълно съгласен. Добра тема с много потенциал.

systemshock писа: писа:

Доколкото разбрах, човекът е имал идея да промени ситуацията, в която е поставен читателят. Класическата книга-игра те поставя в среда, в която непрекъснато се случват някакви неща, а ти трябва да реагираш по правилния начин. Ако го направиш, тогава завършваш успешно. В неговите книги ти контролираш героя, но донякъде също и това, което се случва в средата. Образно казано, читателят става и малко Game Master по отношение на собственото си приключение (за термина не знам дали е точен - никога не съм играл РПГ).

Правилно си го използвал, но всъщност, зависи от играта. В някои Ролеви игри това е напълно в правомощията на играчите. Въпросът е, че можем да вземем поука от тях. Да, някои системи ти го позволяват. Но няма ситуация, в която си принуден да прибягваш до този подход, ако не ти харесва!
На някои хора не им харесва, но това не им пречи да ги играят. Просто имат една опция, която не ползват. Това обаче е в ролевите игри. Какво прави играч, който не обича подобни елементи, ако стигне до епизод, в който трябва да вземе такова решение?
Дразни се, какво прави ! Проблемът на Сим не беше толкова в тия избори, въпреи че и аз се гъбаркам с тях - а че не можа да приеме, че доста хора не харесват идеята му, и не можа да даде алтернативни избори.

ОК, идеята е лоша по много причини. Първо, книгата-игра надали е формата, под която да разгърнеш такова нещо както трябва. Най-малкото, за да има дълбочина и широчина, вероятно ще трябва да напишеш 1 000 000 епизода, защото комбинациите ще нарастват експоненциално. Второ, не виждам как хем ще си на приключение, в което да трябва да сразиш Трошача и което трябва да те завладее, хем ще ти достави удоволствие да убиеш собствения си герой. Визирам изборите от тип "Какво искаш да се случи? Нищо - премини на 1. Да те пребие мечка - премини на 2".

Всъщност, проблемът беше по-скоро в липсата на смисъл в даваните избори. Ако ще влизам в ролята на определящия събитията, искам да има значение какво съм избрал.

Това, което е интересно е следното - ако не целият, дали малко от този похват може да се иползва в една книга-игра или не? Например избираш си героя, но казваш нещо и за света, в който искаш да го играеш.

Признавам, това е напълно възможно!

В една компютърна игра това може да работи - например в пиратите на Сид Майер можеш да си избереш характеристиките на героя, но също и в коя ера да играеш, а и на коя страна. От там насетне играта продължава по стандартния начин - нещо се случва, ти реагираш, но спазвайки определена стратегия. В този ред на мисли, доколко играчът в една книга-игра може да следва стратегия, без книгата-игра да стане РПГ или бордова игра или да бъде от 1 000 000 страници.

От моя гледна точка, спазвал съм стратегия във всички книги-игри, които съм играл, където това е било възможно. Играл съм буквално "повече КИ, отколкото са излизали в България".
Разбира се, ще те помоля да дефинираш "стратегия". Може просто да използваме и различен смисъл на тази дума, макар че предвид примера ти, не ми се вярва. Но стратегия - или поне тактика - в Кървав Меч, Пътя на Тигъра или Арена има, без да са нито бордови игри, нито по 1000 епизода !

Относно изборите при Сим, механиката на книги-игри и прочие съм писал тук :

viewtopic.php?f=66&t=184

Другия, който заслужава толкова внимание като откровен некадърник е Джак Блъд:

viewtopic.php?f=65&t=259

Трябва да отбележим и нещо, което е особено важно за моментното състояние на жанра - проблемът с разпространението. Липсата на възможности за "разхвърлянето" на изданията из България може да съсипе всяка книга. Според мен това е допълнителен коз за издателствата.
А иначе, всяка една книга-игра си има своите преимущества и недостатъци и може да бъде отхвърлена или харесвана от различни читатели, поради субективните им очаквания. Личи си, обаче, че има и такива, в които авторът е имал голямо желание и идея, но просто уменията му не са покрили собствените му стремежи. Това не го прави тиквеник в никой случай.
Съгласен съм за Сим Николов, че проблемът бе в "зациклянето" на системата. Оказваш се в досаден лабиринт и това разваля удоволствието от играта, не от литературата.

koziq писа: писа:

Трябва да отбележим и нещо, което е особено важно за моментното състояние на жанра - проблемът с разпространението. Липсата на възможности за "разхвърлянето" на изданията из България може да съсипе всяка книга. Според мен това е допълнителен коз за издателствата.

Какво точно имаш предвид, за да се опитам да хвърля малко светлина?

Ейй, всяка дискусия се свежда до Сим Николов. То и аз не му бях почитател, но тук човечеца го разпънахме, като грешен дявол ;о
Нека просто кажем, че таланта му е бил да пише не книги-игри, а друг вид литературен жанр и толкова. Абе щом още пазя книгите му, значи е имало нещо интересно в тях