Синът на пустинята

Много са мненията във форума относно това каква трябва да е "идеалната" книга-игра.Основната теза е , че схемата за игра е решаваща и за пример се дават "Кървав меч" и други.Все пак и историята е призната за важен фактор - да е интересна с развити образи.Аз ще споделя с вас личните си пристрастия.
Една книга въплъщава в себе си синтеза от елементи за шедьовър - "Синът на пустинята" !
Нека да започна с чисто графичните елементи.Цялата корица е в пустиннни цветове - бледо жълто до тъмно оранжево.Вътре разделите са в рамка с арабски мотиви.Цялата книга е издържана дори визуално в стил.
Историята е интересна и много добре развита.Преврат с дълга и кървава предистория и много герои с решаваща роля в играта.Участват и в по няколко ситуации.
Образите ! В множествено число, да.Това е едно от нововъведенията - няколко главни образа и няколко второстепенни, всички пълни и живи.Всички са представени с кратка характеристика и портрет.
Схемата на игра - връх в книгите.Първо има малко лични данни, които се смятат лесно и не затормозяват.Второ - схемата на битки е велика.Решаваща е логиката в ситуациите и тя води до промяна в точките, а не случайни хвърляния на зарчета.Не зацикля никъде.
Игровото пространство и картите ...Ей как ги е измислил ?! Едната е с движение по карта - играчът сам решава колко време да скита из нея, защото има начало и цел.После има и движение в лабиринт - епизод по епизод.Тактическа карта с разполагане на сили - битката за кораба.
Сюжетната линия е последователна, но богата и с доста странични приключения.
Изобщо каквото и да се каже ще е малко.Първата самостоятелна на Блонд и най-добрата му като "техника" изобщо.Така, че пишете какво ви е мнението.


PS : С особен интерес очаквам мненията на г-н Уейн и евентуално критиките на г-н Майндкрайм.

Определено имам много добри спомени от тази книга-игра - една от най-добрите за мен!

И аз се размазах напълно навремето, голям кеф беше да чета нещо на Боби в завършен вид (дотогава десетина книги ги пишехме и обработвахме заедно в движение). А и беше (неслучайно) точно на любимата ми тема и с любимата ми тогава тактическа игра.

Преместих от форума за авторите. Моля всички отделни заглавия-теми да са в тукашния форум.

Дааа... може би една от най-яките книги, които съм чел. Много, много, много, много кеф. Почти никакъв шанс (което е най-силната й черта, поне според мен ). Ако нещо има хляб за преиздаване, без редакция и прибавяне на нови неща, това е една от книгите!

И аз много си я обичам книжката, страхотна е.

Вярно, че мястото на тази тема е тук, просто не догледах къде я пускам.Наистина тази книга може да се преиздаде в същия вид и да предизвика интерес.А ще призная, че когато четох за "Асасините на Персия" си представих веднага "Синът на пустинята".

fhristo писа: писа:

Определено имам много добри спомени от тази книга-игра - една от най-добрите за мен!

Зарди тази книга и още няколко Блонд окупира първото място в класацията ми за автори на КИ заедно с Л. Николов. В началото Любо беше непоклатимо на върха, но Блонд израстна много и го застигна и на моменти задмина.

Чудя се дали има някакъв шанс да напише коментар и самият Робърт Блонд ?

"Синът на пустинята" е най-завършената книга-игра. В нея има всичко, което прави една книга-игра вълнуваща. Интересен сюжет, разгърнат в достатъчно обем, а в същото време и разклоненост; много и интересни тактически избори, никакво посочване на числа / хвърляне на зарове, но и някои непредвидими, напечени ситуации, в които и една грешка може да бъде гибелна. Достигането до последния етап на приключението зависи от изпълнението на няколко различни по естество мисии, част от които могат и да не бъдат преминати. Всичко това дава усещане за свобода, разнобразие и драматично извоювана победа накрая.

Сравнението между "Синът на пустинята " и поредицата за "Шангри", да речем, тогава решително наклони везните на предпочитанията ми в полза на Блонд.

Сладка книжка беше, но, не знам защо, не ми беше любима. Не че има слабости в нея (то наистина няма), може би просто героят беше малко прекалено cool и съвременен за мен.

Всъщност има слабости.

vg писа: писа:

"Синът на пустинята" е най-завършената книга-игра. В нея има всичко, което прави една книга-игра вълнуваща. Интересен сюжет, разгърнат в достатъчно обем, а в същото време и разклоненост; много и интересни тактически избори, никакво посочване на числа / хвърляне на зарове, но и някои непредвидими, напечени ситуации, в които и една грешка може да бъде гибелна. Достигането до последния етап на приключението зависи от изпълнението на няколко различни по естество мисии, част от които могат и да не бъдат преминати. Всичко това дава усещане за свобода, разнобразие и драматично извоювана победа накрая.

Ако се замислите, сюжетът НИКАКЪВ го няма. То и в повечето КИ е така де, та едва ли бие на очи, но за мен е очевидно - и не особено приятно. Причините са главно в подчертаните в цитата по-горе особености на книгата.

Един преврат с такива мащаби би трябвало да е доста по-интересно, напрегнато, невъзможно за изпълнение и отчаяно начинание от това в Сина. Пичът просто си вървеше насам-натам, все едно е в Музея за арабска история и култура, и си попълваше графите в списъка с куестове без особено усилие. Финалът също беше безумно скучен и антиклимаксен. Ето на това казвам "да няма история". Никакви изненади, никакво напрежение, неосъществен емоционален залог, отсъстващо израстване на героя. (Но интересният геймплей замаскира донякъде усещането за тези проблеми - особено на първо четене.)

Мисля, че Синът ще бъде добър обект за контрасравнение с Асасините другия месец.
И двете са в арабски/персийски сетинг (е, този на Синът е псевдоарабски).
И двете са писани от Боби (в Асасините участвам на равни начала и аз).
Просто в едната всичко се върти край геймплея - и съответно историята е излязла линейна и "колкото да има".
А в Асасините точно историята (сюжет, предистория, герои, сетинг) винаги е била на първо място - съответно историята е изпипана и разклонена на много нива, но пък игровата схема е линейна. Противоположни величини, както винаги ще ви намилам.

Да, "Синът" е по-скоро игра-книга отколкото книга-игра. Това не е лошо. Все пак, ако искаме арабска литература, Lachdanan прасна такова шехерзадско писание в темата "Ако пишеха", че нищо повече не е нужно

Една книга-игра няма нужда да отговаря на обичайните за неинтерактивната художествена литература схващания за високо качество. Сюжетът в една добра книга-игра поне донякъде трябва да е такъв, какъвто читателят го направи. И водещата идея е Приключението, в което героят си ти, така че доколко си израстнал в края опира до твоите ум и страст, вложени в изиграването. Работата на автора е да те въвлече в действието и да ти даде причина да се чувстваш умствено / душевно променен, не толкова да описва героя като ставащ такъв или онакъв. Не че не може или не би било хубаво, просто това не е задължително за една добра книга-игра. Естествено, че основното в "Сина" е gameplay, литературните аспекти ги има толкова, колкото да вдъхновят играенето и така си е добре.

Абе яка си беше книжката. Хубава приказка ставаше от нея

hameleona писа: писа:

Абе яка си беше книжката. Хубава приказка ставаше от нея

Точно