Синът на пустинята

Е, спорно е все пак. И аз не усетих Блонд в оная книга... От друга страна, какво стана с онова интервю дето Юри го беше взел от Русев? :

Благодаря за представянето.
Просто исках да кажа, че не само е важно как е направена играта и историята, но и как ни е представена - съжалявам, ако не съм достатъчно точен. На книгата пише Робърт Блонд и Ейдриън Уейн, но ако греша, поправете ме. Дори Блонд само да "налива" текст, това не е никак маловажно и необвързано с играта и историята.

Pe6ka_S_Mnenie писа: писа:

Е, спорно е все пак. И аз не усетих Блонд в оная книга... От друга страна, какво стана с онова интервю дето Юри го беше взел от Русев? :

не е спорно, баце, факт е. Уейн е измислил историята и после Блонд е налял текста. След това Уейн е решил ,че ще прави КИ по написана история и готово, имаме Асасините 1. Във втората ако изобщо има Блонд на корицата, предполагам че ще е за заблуда на читателите.

ПП: Синът на пустинята е линейна КИ, колкото и да не ви се вярва. В определена степен, тя е от най-не-интерактивните книги в жанра. Всички вадите картите като доказателство, но картите са всъщност илюзия за интерактивност и сандбокс. Ако нещо в квадрат А2 променяше нещата в А4, Б5 и У8 - тогава щеше да е интерактивен сандбокс, в който има някакъв смисъл. Сега нищо не ти пречи просто да изръшиш картата от-до.

Това не прави книжката по-лоша, но не я и прави нещо убер интерактивно. Прави я просто КИ с над 40 отделни куеста в нея. Ето, какво я прави велика.

Все ми е тая дали е линейна или не, за мен това е най-великата книга-игра! Никоя не ми е харесвала повече досега и не вярвам да се появи такава някога.

Книгата е прекрасна като се почне още с галерията на героите мине се през няколко вида карти,преговори,морска битка,двубои,гатанки,ако щете даже и наивното сваляне на арабска принцеса.Има го Халс не на последно място да дърпа ушите на героя и не само.А и в коя друга книга може да оберете публичен дом,че даже и джамия И всичко това подправено с неподражаемия хумор на Блонд.

hameleona писа: писа:

Синът на пустинята е линейна КИ, колкото и да не ви се вярва. В определена степен, тя е от най-не-интерактивните книги в жанра. Всички вадите картите като доказателство, но картите са всъщност илюзия за интерактивност и сандбокс. Ако нещо в квадрат А2 променяше нещата в А4, Б5 и У8 - тогава щеше да е интерактивен сандбокс, в който има някакъв смисъл. Сега нищо не ти пречи просто да изръшиш картата от-до.

Това не прави книжката по-лоша, но не я и прави нещо убер интерактивно. Прави я просто КИ с над 40 отделни куеста в нея. Ето, какво я прави велика.

Не е sandbox, но не е и линейна. Ако беше задължително да се минат всички мисийки и то подред, тогава щеше да е линейна.

Линейния гейм-плей приема идеята за странични куестове в себе си. По принцип. Сандбокса също, но обикновено при сандбокса, куестовете не висят във въздуха да чакат с дни да ги минеш

Линейни са на ММ. В сравнение с тях "Синът" изобщо не е линейна. Може да се изиграе по доста различни начини.

Вярно е. Напоследък ставам доста... педантичен за гейм теории.
Но, както между сандбокс и сандбокс има разлика, така и между линейност и линейност има разлика. ММ е железница (пълната крайност на линейните игри), такава е и АнП1. СнП е толкова натъпкан със странични куестове, че постига целта на сандбокса - множество начина за изиграване

Наскоро стана въпрос за оценяването в книгите-игри и някой спомена, че в Синът на Пустинята нямало оценяване. Всъщност има, малко по-различен тип е, но има. Към края на играта в зависимост от точките които си събрал са толкова и бунтовниците, колко по-малко бунтовници има, по мое мнение толкова по-добре си справил. А има и вариант изобщо да няма бунтовници и директно минаваш на победният епизод, това според мен означава, че си играл перфектно и също е вид оценяване. Не е като при други книги с оценки, но има един вид оценяване.

Лошото в случая е, че ако си перфектен пропускаш част от приключението. Често постройката е обратната - за да постигнеш максимален резултат, трябва да преровиш всички места (всъщност, това го има и в Синът - заради движението по картата).

Наскоро препрочетох Синът на Пустинята и Вкусът на Кръвта. Обикалянето по карта май взе да ми харесва.

Оценката да е вплетена в самата игра като в "Синът" е далеч по-сполучливо, отколкото да е изнесена в края на книгата. Това е един по-елегантен начин за оценяване, при който това колко добре си играл влияе върху развоя на историята. От една страна получаваш оценка, от друга страна по време на играта не ти се натрапва неприятното усещане, че ситуациите са стъкмени единствено с цел събиране на някакви точки, а се потапяш в действието.

Поприпомних си някои неща... Като "тиренца":

- Книгата е неистово линейна. Даже двете реални "игрови пространства" на двете карти, по които се играе не успяват да замажат този факт.

- Тактическите битки не са много тактически. Тоест, можеха да бъдат ако беше обяснено като хората кое къде е, кой къде е застанал и откъде идва врагОТ. Има едно две изключения, но повечето са така. Момента с тоягите, при която хващаш твоята "като меч" за да "завъртиш собствената тояга на противника" и да я "стовариш върху главата му" е идиотизъм.

- Преговорите са подправката, която прави играта уникална! :geek:

- Ако имаше някаква ориентировка колко са противниците при абордажната битка (примерно "Поне 60 пирата"), или нещо от рода, то последната щеше да е перфектна.

- Случайно или не с посредствено добра игра можеш да си спестиш целия последен етап от играта. Атаката срещу отцепниците. Що за глупост, Джърк?!

Това са малките бележки по една иначе отлична книга.

Абсолютно съм съгласен с Пешката.
Чиста железница, която са пробвали да я скрият в тунел наречена карта върху, която да се придвижиш. На пръв поглед е супер, но после става ясно, че абсолютно нищо не променя в историята.
Тактическата карта, където си на кораба дори не се доближава до някакви тактически маневри и не изискват някакви сериозни познания в тактика, стратегия или каланетика, тъй като е адски лесна и се минава веднага.

Преди ми беше една от любимите книжки и я смятах за страхотна, една от най-преиграваните ми.
Сега...линейност, доста клишираност, някой неясноти, излишна финална схватка с отцепниците...но в темата са изброени както слабите, така и силните страни (преговорите, различните карти, тактическите решения) Може би, това че е твърде лесна не ми допада сега, въпреки че пак ми хареса, но не е като преди... Все пак една от задължителните за мен книжки!