Синът на пустинята

На мен пък си ми остава любимата книга-игра. И най-страхотната за мен!

Книга-игра в най-експлоатирания сетинг за бг жанра: пустиня, жарко слънце, низвергнат принц-султан.. какво интересно и ново може да очаква човек от такава книга-игра всъщност? Да си призная, вчера я захванах да чета с известна доза притеснение, че ще ми се загуби приятния спомен, защото не си заслужава толкова колкото я помня...

Ами за мен лично едно от най-добрите произведения на жанра въобще! Няма да възхвалявам тактическите карти в нея, види се има както привърженици, така и противници на този тип игра. Блонд с течение на времето така или иначе ги разви и опрости в Пустинна буря и във втората книга за Флавия. Все пак голям плюс е, че от 6 карти в Синът на пустинята - всички те бяха различни по вид, правила, начин на игра. Може да не са реализирани в пълна степен (например битката за кораба), но е идея, която някой може да опита за в бъдеще да впрегне. Твърде много внимание да се отделя на един елемент на книгата е грешка според мен, и Честта на Зур се развива по тактическа карта и ако знаеш откъде и как да минеш, става скучнувата, ако и писана десетилетия по-късно. Мисълта ми е, че при първо изиграване (или такова след 10-15 години) не помниш почти нищо и експлойта е сведен до минимум.

Битките... битките и преговорите! Това според мен е най-силната част от играта: напълно логични и закономерни в огромната си част, липса на повтаряемост и скучен зарчемет. Предмети и умения - балансирани, крайната цел достижима. Набирането на кораби, спътници, наемници, влюбване, спасяванки и прочее, приятни и увлекателни и разнообразни. За нито момент в играта не се почувствах, че съм изпаднал в ситуация - повторение на предна такава. Ако нещо съм запомнил от предна игра, то това са изображенията. Можех да вържа част от персонажите по имената и портретите им, корицата - уникална (ако и в друга форумна тема да е разисквана приликата и' с чуждо издание и т.н.).

Историята и сетинга - клиширани, за мен поне лично, но когато съм я чел за първи, втори, десети път едва ли ми се е струвало така. Доста вероятно точно тази книга-игра да е наложила стандартите ми за това лоре (Lore), а те ще да са високи, защото едва бих признал други в същия или подобен свят, а опити след това - бол. Без излишно впускане в детайли, повествованието си върви и постепенно разкрасява персонажите на Алтрас и Халс, с малко текст - постижение голямо.

Определено едно от любимите ми неща на Блонд (и в миналото, а види се и днес). За творба правена преди почти 30 години - всичко най-хубаво само, и шапки долу.