"Кървав меч"

Съгласен съм с Ян (само за първата част). Видеото е потресаващо некадърно и грозно и същевременно неинформативно - като видя нещо такова, дори и да имам интерес към продукта, веднага бих се отказал, защото показва ясно какво е нивото на продукцията на замесените.

И за 97-ма щеше да е зле и въобще за когато и да било - технологично е на нивото на нискобюджетна псевдоанимация от 97-ма, но е сглобено безвкусно. Аз въобще не обсъждам бюжета или вида анимация - той и Никола си ги прави за без пари и "за хартиена игра" (и то за продукт, далеч по популярност и възможен пазар от DnD 5e Blood sword), но усещането при неговите е много различно от това, което виждаме тук. Показаното за мен е и неуважение и несериозност към source material-а.
Самия сетинг може и да е добър, коментирам само видеото.

Иначе ето какви анимации се правеха през 97-ма (добре де, ранната 98-ма):

Хващам се да чета поредица на английски, новите издания (благодарности на turbobobi) след повече от 25 години откак ги четох на български, тоест - на чисто.

The Battlepits of Krarth
Подобно на "Изпитание за шампиони", героят/героите тук се включват в ежегоден турнир, чиято цел е да се премине през изпълнена с опасности местност и да се достигне до "емблемата на победата". Всеки герой се състезава под банера на един от могъщите магьосници на Крарт, които пък печелят земи и влияние, ако техните избраници спечелят. Следват много препятствия, сблъсъци с всякакви създания в лабиринта, с други участници и магьосници, месещи се в състезанието.

Сюжетно книгата не блести, застъпеността на сюжета е като при средностатистическа книга от "Битки безброй" серията - в лабиринта ще се запознаете с няколко интересни истории, по-скоро независими и кратки. За сметка на това обаче, литературата е много приятна и потапяща, а най-силният елемент тук е светоизграждането. Съвсем натурално в хода на приключението читателят разбира отделни интересни елементи за света и неговата история - за магьосници, богове, паднали градове и др. Разгледани сами по себе си, отделните случки също са много приятно развити и интересни. Като стил и описания, текстът е супер - за мен беше една идея сложен и бая думички проверявах, но пък това не ми пречи.

Системата и играта е за мен несъмнено нещото, с което Кървав меч блести и най-вече - иновира - както за играта с повече герои, така и с тактическите си битки. Играта е трудна, дори да знаете идеално пътя ще ви трябва късмет, защото зарът тук е цар и палач. Например само в един рунд на битка, противникът ми получи 8 или по-малко с 3 зара, след което му се задейства и умението за отрова и резултатно ми нанесе 19 щети (на герой с 21 живот). Има и други ситуации, които са "хвърли успешно или умри". В зависимост от решенията обаче играчът може колосално много да си подобри или влоши шансовете, което я прави интересна. Макар много от сцените да са логични, има много ситуации, в които слепи избори ти написват съдбата - ако се съгласиш някой да се присъедини към теб те предава, ако не се съгласиш да помогнеш на зъл дух на магьосник се прецакваш и т.н. - просто няма откъде да знаеш къде кое е правилното. От тези два елемента (изборите са слепи, но имат голямо значение) лесно се стига до извода, че книгата следва стандартния за английската школа дизайн - разучаване на принципа проба/грешка и след доза преиграване - измисляне на най-оптималния път, чрез който да се мине, с доза късмет.
Въпреки че това не е сред любимите ми видове геймплей, особено за сегашните времена, в които има безброй готини продукти от всякакъв вид и искам да получа максималното от всеки в кондензирана форма (за разлика от 90-те, в които искахме да се забавляваме максимално дълго с нещо, за да запълним времето), отбелязвам, че тук нещата са добре изпълнени. Преиграваемостта е супер, защото за един прочит минаваш през приблизително 10-20% от епизодите. Има много пътища за разучаване, сцени, които си пропуснал, можеш да пробваш с друг герой, което драстично променя нещата. Това си е готино и забавно, препрочитането, било то и по диагонал при вече познатите сцени, разучаването, малките скрити тайни с огромно значение, лесните решения на иначе смъртоносни прептствия - всичко това работи много добре и дава кеф.

Резултатно, един добър стат, сама по себе си би била от добрите книги-игри от английската школа, но не мисля че би стигнала легендарен статус, поради липсата на кой знае каква история или персоналност на героите и противниците им.

The Kingdom of Wyrd
В тази книга приключенците ще се насочат към далечните североизточни земи на Легенда, сковани от лед и управлявани от деспотичен магьосник, повелител на сънищата. Още в началото вече се залага основната цел на поредицата (започваме "сглабянето" на прословутия Кървав меч) и целта ни е да вземем негова част. Това обаче е малко парченце от сюжета - приключението си е в голямата си част пътешествие, а в края (последните цели 40-тина процента) е епична кулминация, която както литературно, така и игрално те смачква.
Изключително много обичам книги-игри с пътешествия. Като се замисля, чисто структурно няма особено значение дали минаваш от гора към село през море и после в замък, спрямо от стая през коридор към стая през коридор към стая - и на всяка локация те чака нещо ново и интересно - но второто ми е скучно и безлично, а първото - интересно и потапящо. Т.е. "Царство Уирд" ми хареса доста и напомня на Demon's Bane series по стил и качество (или по-точно трябва да кажем, че е обратното; също напомня разбира се и на Самотния вълк, Варварския бог и други, но тях превъзхожда значително като литература).
Отново без да внася структурни промени, тук има нещо, което предпочитам като подход - отделните случки изграждат цялостния сюжет, има добра логика кое къде е и защо, отделните противници и случки работят добре като цялост, а не се чувстват като произволно разпръснати по пътя елементи (макар и такива да има, разбира се) - нещо, което е проблем като дозировка много често при англоезичата школа. Може би това е и елементът, който кара феновете да определят Кървав меч, Пътят на тигъра, Самотния вълк като едни от любимите си книги-игри.

Като игра, тази част е по-безпощадна от предната. При честна игра, независимо от нагрухани показатели, читател, който не знае точно как да подходи в дадена ситуация, кои предмети да пази, кога да ги използва - или е директно умъртвен, брутално наказан (намалени показатели, смъкване на нива, загуба на предмети) или хвърлен в ужасяващи битки, които при средностатистически или дори при добър зар и пълен живот губи. Може да се дефинира доста конкретен път и нужни предмети, които са нужни и ако го знаете, тогава има добър шанс да се справите. Да научите този път е геймплеят, а не да го уцелите - малкото избори, които могат да се нарекат информирани, ще са ви крайно недостатъчни за да постигнете успех и ако това можем да кажем, че го имаше и в Бойните ровове на няколко места, тук играта направо е готова да ви нареже, ако не сте отишли на конкретно място, не сте изпълнили куеста там до край, не сте взели правилната от четири възможни награди, не сте я запазили до този момент или не се сетите да я използвате... А предметите тук са повече, има доста непотребни и някои, които даже вредят. Има и ситуации, в които сте наказани ако бързо се справите добре - трябва да изчакате или да се справите по трудния начин с опасност, за да взмете важни предмети.
Разклонеността и възможността като цяло ми се струват значително по-малки, както и сцените, които могат да се прескочат, без това да попречи сериозно на успеха. За сметка на това обаче усещането ми беше, че минах през двойно повече геймплей и литература, отколкото при Рововете, може и да е илюзорно.

Та така - нелеп и ужасяващ, или пък страхотен геймплей? И двете. Въпросът не е на качество, то е високо, а на стил, предпочитания, аудитория. Сами си решавате дали това е вашето нещо. Английската школа в чиста форма - успех чрез проба и грешка, а не чрез измисляне на правилните решения; чрез преиграване или десетопръстна система. Като цяло страхотна книга-игра за това, което иска да бъде и се опитва да постигне.

ПП. Това не е целта на отзивите ми, но да спомена - илюстрациите са приятни, когато ги има, но нивото като цяло е малко под средното. Има какво да се желае. Също ужасно много ми липсва за тези книги някакъв ясен визуален акцент на предмети и други, защото препрочитане има, а четенето по диагонал е ужасно затруднено от това, че такъв тип неща не са винаги в болд или отделени в края на епизодите. Въобще, липсват съвременното форматиране и UX.

Знам, че съм малцинство с това си мнение, но за мен The Demon’s Claw, третата книга, е най-слабата до момента. Предупреждавам, че ще има леки (само леки) spoilers надолу, така че ако не сте чели книгата и държите да не знаете абсолютно нищо за сюжета ѝ, по-добре не четете.

Ще започна с литературата. В началото имаме дълго обикаляне от персонаж на персонаж (поне при моето разиграване), като един след друг те се редуват да изтропат своята експозиция. Детайлите покрай някои от тези персони ми идват малко пресолени, защото се усещат незначителни за историята, а в тази част липсва и интересна игра – просто един дълъг път към вземането на основната за книгата задача, след като в интрото на 3 реда е претупано далеч по-важни елементи като това как постоянно те преследват магьосници, как си намерил следите на острието на кървавия меч и т.н. - сякаш материал за една книга е събран там, докато после слушаме за проблемите на някакъв наглед произволен град, неговия градоначалник и на някакъв мъдър лечител + още камара история на света и Кървавия меч. Тромаво, много тромаво начало.

Гледната точка на героя рязко се изменя по изключително неприятен начин. Досега напълно неутрален и незабележим герой (което не е лош подход, защото оценката за ситуациите остава изцяло на читателя) започва да се държи като нагъл елитист. Какво стана с героите от втора книга, че да са възмутени че ги настаняват в неугледна казармена стая, да презира просяците, да се чуди как някаква практически арабка не е робиня, а съпруга в този практически средновековен Йерусалим, но тактично да премълчава. Да се репчи на всеки, сякаш е нещо повече, понеже, видиш ли, е много важен със своята мисия, а другите са някакви наблюдатели на неговото шоу (също мисъл на героя) включително на джин. Изключително неприятна трансформация на героя и стила на книгата, който ме дразнеше през първите 2/3 от книгата.

По-оригиналният до момента сетинг е заменен с банален ориент и пиратски елементи, все до болка познати – джинове, циклопи, птица рух, призрачен пиратски кораб. Изведнъж станахме християни, има го Дявола, кръстове, кръстоносци, араби… Може би разликата в оценяването на този сетинг е свързана и с момента на четене - когато е писана книгата, може би арабското фентъзи не е било толкова изтъркано, колкото е сега. Четейки я сега, тези елементи сме ги виждали в книги-игри, компютърни игри, филми и какво ли не вече 100 пъти.

Сюжетът също не ме грабна в голямата си част, макар да има категорично добри сцени. На купчина места изглежда съшит не с бели, ами с неонови конци (леки спойлъри следват). Трябва да стигнеш до някакъв остров и първият произволен чиляк, който срещаш, единствен знае къде има гигантска птица, за чийто крак да се вържеш и тя как ли пък няма да си отлети точно до острова. Свършваш си работата – няма как да си тръгнеш от острова – ами ето ти лампа с джин. Чудно, обаче този джин не ти се подчинява. Ами ето, казваш 1 реплика и почва да ти се подчинява – какъв сюжетен обрат, каква драма; даже няма игрален избор в цялото нещо. Тръгваш да летиш на някъде с джина – естествено че се набиваш на някакво произволно място, на което свръх важния и обвързан с твоята мисия човек е аха-аха на 2 минути от това да бъде изяден. Да, това е игра, приключението работи по-добре, като има подобни елементи, но тук всичко ми стои прекалено неиздържано и просто стигаш до непреодолими ситуации, на които deus-ex machina получаваш невероятни, но перфектни решения и дори не си ги заслужаваш по някакъв начин геймплейно.

Тук минаваме и в графа геймплей. В първата половина на книгата наистина липсва интересен геймплей, дори и няма много много значение (и избор – зависи често от това какъв клас герой си) откъде да минеш, а много от изборите и по кой път ще си няма някакъв дълготраен ефект. Случва се много на героя, но не се чувствах, че съм направил нещо, за да го постигна.

Има едно странно отклонение с една фиданка, което коства много на играча да го постигне. Сюжетно звучи супер много като правилното или задължително нещо да се направи, но геймплейно всъщност е прецаквация да го направиш – нямам предвид трудно, а че пропускаш стабилни ползи за перманентно подсилване на героите си. Това определено не ми допада като решение. Възможно е в последствие да се окаже, че реално да се прецакаш тук и да направиш „правилното нещо“ е необходимо за добрия край на поредицата, но няма кодова дума или ключов предмет, които да го отбелязват, а и дори да е така, пак би било много лошо решение поради други причини. Да, този път ти помага да не налучкваш „наляво“ или „надясно“ в кулминацията, но не мисля, че дори така си струва (особено в книга-игра, в която научаваш правилния път чрез преиграване и десетопръстната система така или иначе).

Като интересен елемент отбелязвам, че тук са добавени кодови думи и в една ситуация механика за отчитане на времето – едва ли за първи път тук са измислени, но все пак предполагам е било сравнително иновативно за 1987 г.

Като трудност е по-скоро най-лесната дотук, има няколко ключови предмета, които обаче са трудни за изпускане, битките, в които трябва да се биеш, са ок като трудност. Реално е най-обраната откъм битки и предмети книга от КМ дотук, реално можеш да я минеш само с 3 битки, а предметите са поне 3-4 пъти по-малко от тези от предната книга – тук се чудех откъде да намеря нещо да взема, а там – кое по-напред да изхвърля.

Всичко негативно, и като сюжет, и като игра, не важи за последната 1/3 от книгата (пристигането в Хакбад), в която е концентриран екшънът и най-интересните сюжетни моменти, както и най-креативните такива. Книгата завършва супер и кара читателя да чака следващата с нетърпение.

В заключение, не знам каква е ролята на Оливър Джоунс в тандема, но това е първата книга без него и нивото на креативността, сюжета, атмосферата, стила и геймплея за мен падат осезаемо, в първите 2/3 от нея. Демонски нокът за мен остава една добра за времето и школата си книга-игра, но не повече от това и по-слаба от предните книги в поредицата, поне категорично от Царство Уирд. По-силна е единствено в развитието на сюжета, но пък това е сторено по сравнително тромав и не толкова натурален (колкото в предните книги) начин.

Понеже знам, че е най-високо оценената от всички КМ книги (в Goodreads, а в Амазон е на второ място след книга четири), много ми е любопитно в кой аспект я оценявате като по-добра – ако някой има пресни спомени, ще се радвам да сподели. Чудя се дали липсата на фрустриращо трудни моменти и проблеми с откриването на нужни предмети кара читателите да се чувстват по-добре от тази книга. Поизчетох малко мнения на английски, там гледам, че най-много ги е спечелил арабския сетинг и липсата на произволни случики (всичко е в преследване на основната цел), но ми се иска да видя и българската аудитория какво смята.

ПП. А, също има място, което се нарича Kurland. Само отбелязвам, за протокола.

Между другото, след известно ровене по въпроса, смятам, че това е първата книга-игра, която използва кодови думи изобщо!

На Оливър Джонсън намесата в цялата поредица е незначителна. Първите 4 книги са дело на Дейв, последната на Джейми Томсън, която наскоро Дейв редактира с Kickstarter кампания.

Doomwalk
В книга четири приключението отвежда героите в подземния свят, царството на мъртвите, където се развива по-голямата част от него (3/4). Сетингът тук е вдъхновен/базиран на гръцката митология, но за разлика от третата книга, в която арабските елементи бяха просто сложени, тук има много надграждане, новаторство и вплитане на това царство на мъртвите в света Легенда. Основната история, антагонистът, малките историйки и персонажи - всичко е чудесно. За първи път се прокрадват нотки на хумор, които също не са лоши.

Играта е категорично най-лесната от всички книги - ако човек си обиколи локациите, което вече става със сравнително свободно движение по картата и е по-трудно да се пропусне нещо важно, събира всичката нужна информация къде какво да прави, предмети да се справи лесно с препятствията и битките.
Тук явно Дейв открива вече истински мощта на кодовите думи и това е нещото, което му позволява да реализира по-свободно движение по карта, наличие или не на спътници и други; да, механиката я имаше и в предната книга, но само зачената и плахо изплзвана. Това, разбира се, не е никак впечатляващо за съвременния читател, но пък е интересно от гледна точка на новаторство за времето си.
Има още една голяма промяна спрямо останалите книги и това е, че тук най-после читателят започва да получава страхотни награди от различните локации и се усеща истинска могъща прогресия (капсулована в рамките на това приключение). В края на книгата също героите получават сериозно подсилване, за разлика от пренебрежимата и досадна прогресия до момента и фактически тотално неизползваната система за опит, която изглеждаше в Крарт че ще води до някаква разлика в нивата според начина на изиграване на всяка книга, но до това така и не се стига и е напълно изоставено в следващите приключения.
Последно интересен за споменаване проблем е, че (струва ми се, но не съм 100% сигурен), въпреки успешното приключване на книги 1-3 може да се окаже, че книга 4 е невъзможна каквото и да правиш в определена ситуация - ако нямаш Магьосник и Тарикат, достатъчно запазени пари (също неглижирана механика в книги 1-3, почти никъде не вземаш пари спрямо възможните харчове) и ценни магически предмети, които да продадеш. Имах точно 1 предмет, който ме спаси да събера нужното злато и даже продадох лъка на Мъдреца си, за да мога да продължа с приключението Все пак, възможно е да има път, по който започвайки с безпарични Монах и Войн има как да се справиш, но ако не е така, това си е доста кофти - купуваш си книга, пазейки дневника от три, и се оказва, че тя не може да се мине от текущата ти начална ситуация.

Завършекът на книгата е най-готин литературно, игрално и най-надъхващ за следващата част. Доволен съм и от изчистването на всички стари предметчета, проблемчета и т.н. В такива дълги поредици това си е необходимо от време на време, за читателя е тегаво да пази или търси предмети отпреди 2 книги, а за автора - да се сети кой от 200-те предмета до момента може да са полезни в дадената ситуация - то играчът може да е запазил от невидимост през летящи килимчета до не знам какво си...

Doomwalk е любимата част от поредицата на Дейв Морис и лично аз споделям неговото мнение и като читател, и от чисто техническа гледна точка - ако литературната част е субективна и така или иначе и предните книги са на високо ниво, считам че доста обективно тук играта се пренася на ново ниво и чисто от гейм дизайн гледна точка е по-добре изградена.

The Walls of Spyte е чисто и просто катастрофа. Не ми се пише дълго и ми е криво, че поредицата има такъв завършек.

Литературата е мазало безглаво обикаляне, всяка следваща стая няма нищо общо с предната. Правиш неща, които не знаеш защо ги правиш, навираш се на места, на които не знаеш защо се навираш. Ходиш си вкула, играта те телепортира до пещера и лодка или нейде си във времето и пространството ей така, защото ни трябват 50 епизода в повече ... Трагичен бъркоч. Кулминацията също не беше задоволителна.

Литературата е по-силната част. Играта ме вкара в толкова битки, колкото общо бях изкарал за четирите книги и в нито една от тях нямаше интрига. Самите противници имат по 1 страница специални способности, но падат на първи ход от война с две атаки и кървав меч в ръка, средно над 50 щети на рунд. Даже последният бос ляга в рунд 1. Мъдрецът на този етап лекува без риск (особено след още едно подсилване на лечението в средата на книгата), т.е. след всеки епизод групата е възстановена, т.е. всякакви капани и щети в битки са нерелевантни. Цялата книга е загуба на време като игра.
Има пълна несвързаност между игра и литература. Трите вестоносеца на червената смърт избиват 100 викинга пред мен. Почва битката и виждам, че имат статистики колкото на обикновен бандит в по-ранните книги и ги сгъвам за 2-3 хода.
Хубаво е, че имаше прогресия в книга 4, но трябваше това да е сметнато в препятствията в книга 5, а изглежда като да не е.

Явно на тези поредици не им е било писано на времето да имат добра последна книга...

Оценки на петте, както следва - 4+, 4.5, 4+, 5-, 3-