Разказ в света на Валенс (конкурсен)

Автор: vg

ВАЛЕНС: КРЪСТЪТ НА ОТСТЪПНИКА



Пътят към рая небесен и пътят към преизподнята е един и същ.
„Книга на тайните”, албърски апокриф, ред 77


Лѣто Господне 1128, Светите земи

Отрекох се от себе си. Избрах да забравя името си и вярата си, за да стана един от тях. Коленичих с боси нозе пред знака на змията и меча. Ниският гърлен глас на дедеца отекваше в здрачния храм. Около мен се мержелееше обръч от смълчани полусенки – новите ми братя. Разбирах едва половината от молитвата на Посвещението, написана на някакво старинно албийско наречие. Но издумано така заклинателно и с безумна убеденост, словото сякаш пронизваше ума и достигаше до дълбините на душата ми, за да остави съдбовния си белег там. Следваше кръщелната изповед. Застанах с ръка на сърцето пред новия си водач. Той положи венец от рози на главата ми и опръска чистобялата ми дреха с прясна козя кръв.
- Жадуваш ли за истината на тайното учение?
- Жадувам.
- Отричаш ли се от лъжите на ангелите?
- Отричам се.
- Признаваш ли виделината в мрака?
- Признавам я.
- Вярваш ли в Повелителя на Двойнството?
- Вярвам.
- Приемаш ли да се родиш в лоното на Великата майка?
- Приемам.
- Обявявам те за нова душа, рожба на Всемирната Пълнота! Кръщавам те Апструс. Братко, пий от надвеществената вода на безсмъртието – завърши най-сетне отец Мусò, докато „вкусвах” нещо неуловимо за сетивата от емблематично празната сребърна чаша.
Чакаше ме нов живот, символно и буквално. Отсега нататък щях да нося името на митичния първи албърски мъченик. Валенс го нямаше вече.

Навън в полунощния час само ярките звезди осветяваха земята, по която ходил сам Иисус. Чувствах се като една от тях – загубен в море от мрак. Безброй мракове. Оттърсих се от тъмната омая на обреда за „духовна обнова”, едва след като останах сам, на четвърт час път бързишком от проклетото капище. Каменистият пущинак наоколо отговаряше на празнотата в душата ми.
Не се разкаях за стореното, но сякаш наистина не бях себе си. Бях се простил с гъстата брада, доскоро неразделна част от славния ми образ на Христов воин. Новото ми битие изискваше друг изглед. Но и променено мислене. Не, не си въобразявайте, че съм се набутал в редиците на еретиците в пристъп на лудост. (Макар и вроденото ми северняшко безразсъдство да имаше пръст в цялата работа.)Не се и бях продал.
Грехът ми бе друг – лицемерие, основано върху коварство. Останах си агне, но влязох във вълча кожа. Напук на прастария обичай нечестивите да мамят, а праведните да стават изкупителна жертва. Надянах си маската на новоповярвал в шантавия дуализъм, воден от един-единствен стремеж – да поразя врага отвътре. Гадовете ставаха все по-могъщи, влиянието им се простираше във все повече земи, следовниците им се множаха стряскащо бързо, особено в по-слабите държави. Наказателните удари на Инквизицията не успяваха да им попречат, сякаш дори им даваха нови сили. Някой трябваше да ги спре. Бях си наумил, че мога да проникна в самото сърце на албърините и то през главния вход.
Не знам какво би казал покойният ми наставник, преподобният Саймън, за безсрамно дръзкия ми кроеж. Но аз мислено се оправдавах с копнежа си да докажа, че поне един от синовете на светлината може да надхитри синовете на тъмнината. Утешавах се с думите на Светото Писание, че Бог гледа не лицето, а сърцето. Сега трябваше задълго да съм напълно различен, да действам в чужд образ и то изкусно. Както Юда – според еретиците – се жертвал и изиграл ролята на предател в свещената драма на изкуплението.
Хм, май вече успявах и да мисля като един от тях. Страшно ли бе? Да, поне в началото. Апструс. Тъмното име, с което ме дари онзи дърт мърморко, засядаше на гърлото ми при всeки опит да го изрека. После си припомних изпитаната истина, че в този лъжовен свят всеки е някой друг, никой не е самият себе си. Отпъдих съмненията и продължих да живея с новата си самоличност. Вече бях свикнал.

Преди близо две години бях започнал да се подвизавам в платената войска, която пазеше албърската общност в Кралство Карков, едно от големите средища на еретиците извън Албийската империя. Разбира се, бях скрил истинското си име, което бе станало болезнено известно на еретиците от събитията в Злинд през 1111 година. Бях избрал да се представям като Ликос от Флавия (което не беше съвсем невярно - там бе духовната ми родина като член на ордена на св.Бенвил). Притежавах всички качества, за да бъда един от отбраните им воини. Премеждията в живота ми на войнстващ монах ме бяха направили предобър във въртенето на меча. Бях натрупал безценен опит и като стратег – под мое ръководство в Островите на предела бяха избити най-страховитите кръвопийци, с които се бе сблъсквало човечеството. (Съперничеха им само дейците на Инквизицията и бирниците.)
Неведнъж се бях проявявал в службата си на елитен наемник. Междувременно бях изучавал основните учения на албърската вяра, което бе задължително условие за приемането ми. Няколко пъти бях спасявал грешната глава на Мусо. Той се изжияваше като главен мисионер на албърската ерес и покрай него ми се отвориха доста пътувания. Бях въвлечен в два смъртоносни сблъсъка с фанатични гринлорнски защитници на правата вяра в Карлайд; опасна „просветителска” мисия до още непокръстените западни краища; няколко случайни срещи с неблагоразумни разбойници; инцидент с гранична стража, който без малко да ни докара война с едно от Малките кралства. Така бях спечелил ръководен чин в специалната малка армия на албърините. Всъщност сега над мен бе само хитрият Мусо, който бил дал обет да не се замесва пряко в кръвопролития, за да се възнесял на най-хубавото място в отвъдния живот. Затова на мен се падаше отговорността за тактическите решения в напечени ситуации.

Бях прекарал последната година отвъд пределите на цивилизования свят, в земите на скоро създаденото Кръстоноско кралство, източно от Островната страна. Албърините бяха пуснали пипалата си и тук, в родината на Иисус. Възползваха се от заплетените отношения между християнските кралства и империи, които след няколко общи кръстоносни похода бяха завладели значителна част от Светите земи. По тези места не бе останало много от народа, от който се родил по плът Божият Син. Неговите сънародници, жидийците, бяха пръснати по света и все по-малобройни по тези места, останали от векове без своя държава. Земите, над които господствали в древни времена, преди няколко века били превзети и заселени от пришълци от малко по-далечния и все още непознат Югоизток.
За родината на онези пришълци се разправяха всякакви чудесии, половината от които явни небивалици. Този сбор от сродни племена се наричаше ишмайляни, може би по името на техния първобаща. Ишмайляните бяха мургави и тъмнокоси. Мъжете носеха гъжви – късове плат, увити около главата, а жените забулваха лицата си. За воинте им се разправяше, че били пъргави, яздели бързи жребци и се биели фанатично храбро с извитите си тънки саби. За вярата им нямаше достатъчно ясни сведения, едни ги определяха като езичници, а според други били нещо като еретици – наследници на някакво туземно изопачение на правата вяра. Скитанията ми из Безбрежния Изток ме бяха научили да почитам обичаите на далечните народи. Освен това се бях срещал с проповедници на ишмайлянската вяра и знаех, че в основата си тя е по-близка до нашата, околкото смееха да допуснат гринлорнските богослови. И без тези знания не бих се доверил сляпо на официалните църковни източници по такива въпроси. Албърините изглежда знаеха повече, но също не одобряваха ишмайлянската религия, защото нейният пророк приел посланието си от ангел, а според тях ангелите са мощни, но несъвършени и недобронамерени същества, отговорни за много от злини в света.
Според новодошлите западняци, ишмайляните бяха полудиваци. Бяха построили тук силно укрепени и уредени градове, в които се издигаха величествени дворци, но в очите на повечето християни си оставаха враждебни неверници и прости чергари. Поне второто беше доста пресилено. Вярно, някои от тях бяха скитащи из пустошта камилари. Но потокът от невиждани преди скъпоценности, подправки и платове, който отскоро бе тръгнал от владенията на кръстоносците към родните им страни, носеше примамлив приказен блясък и пленяваше въображението с образи на златни градове.
Войната за Светите земи, избухнала преди десетилетия, не бе спечелена напълно от никого. Кръстоносците бяха закрепили властта си над свещения град, но останалите жидийски земи бяха поделени с ишмайляните. От две години тук се бе възцарил крехък, но изгоден за всички мир. Примирието беше временно. Всички знаеха, че жаждата за власт и богатство, облечена в благовидни приказки за „свещен дълг” и „богоугодно дело”, щеше да доведе до развихряне на нови кървави битки. Сърцето на всичко това беше славният град Ефа, древната престолнина и свещено място на жидийците. Някога се наричал Град на мира и все още се смяташе за благословен от Бога, но от векове се бе превърнал в скъп трофей за войнствени царства. Бе размирен кръстопът – завладяван, опостушаван, заселван от пришълци, отвоюван от други. Там се срещаха два свята. Изтокът и Западът, небето и земята.

***

Три дни след Посвещението напуснах шатровия стан, където пребиваваше малката ни войска, и се насочих към храма. Той бе вграден в една скалиста издигнатина в безлюдна местност недалеч от покрайните на Ефа. Входът му се спотайваше зад куп бодливи храсталаци. Сред тях изпъкваше само една овошка, полусериозно наричана от албърските монаси „Дървото на познанието”. На влизане в притвора на храма си размених мълчалив поздрав с двамина от белодрешковците. Нещо злокобно витаеше в прашния въздух на подземието. Досетих се, че в безпросветния мрак на древното езичество тук са били принасяни човешки жертви.

Видях отец Мусо залегнал над някаква вехта книга – местеше поглед без да помръдва устни. Четенето наум се смяташе за белег на премъдрост сред монасите от всички ордени, защото малцина го умееха.
- Здравей, Апструс, очаквах те – рече дедецът без да вдига поглед от ръкописа. Отвърнах му с лек поклон, а след малко той стана от писалището си и ми връчи един от прочутите змиевидни мечове, с който се славеха албийските пълководци. – Приеми този дар, братко. Заслужи си го отдавна.
- За мен е чест и радост, отче.
- Змията знаменува разбулване на тайни и преображение на битието – разясни ми смисъла на къдравото острие той. – Трябва да постъпим хитро, както змията...
Сега, когато си един от нас, мога да ти известя: наближава часът, в който ние, отдадените на скритата светлина, ще завладеем царството световно!
Бих се заклел, че пламъка на близкият свещник бледнееше пред блясъка на зелените му очи. Изгледах го с искрена почуда. Този тъй зрял, овладян и трезвомислещ демагог никога не бе говорил с толкова дълбок трепет.
- Питаш се как ли? С помощта на божествено оръжие, което изконно ни принадлежи. И то твърде скоро ще бъде в наши ръце.
Неволно прихванах от вълнението му. Волята за могъщество, която излъчваше, се вля и в моя ум. За миг ме изкуши мисълта да имам сочен дял в албърския земен рай. Валенс, съвземи се! След кратко вътрешно мъмрене си припомних кой бях и какво исках да постигна. Но усещането, че идеха съдбовни дни, не ме напусна.

Отец Мусо беше един от главните албърски дедци, член на тайнствения Съвет на Съвършените. Говореше се, че само още по-тайнственият ересиарх го надминава по власт в редиците на албърините или по „благоволение сред братята”, както скромно казваха те. Онова, което сподели с мен, показваше, че очаква да играя съществена роля в осъществяването на плана за световно господство.
Самият план навярно бе напълно познат единствено на малцината най-високопоставени дедци, както повеляваха правилата на свещеноначалието и своеобразната албърска потайност. На хилядите редови членове на ордена като мен, които не бяха сред Съвършените, бе отредено да имат само най-обща представа за великите идеи на водачите. От друга страна, заемах ключова длъжност и изпълнението на замисъла им минаваше през мен, така че неизбежно щях да науча много повече. Но не подценявах хитростта на началника си – знаех, че трябва да бъда нащрек и да не се осланям извънмерно на неговото доверие.

***
На следната заран току бях седнал пред шатрата си и пийвах подсладена билкова отвара за рабуждане, когато на около два хвърлея стрела откъм града се зададе върволица ездачи. След малко острият ми поглед различи десетина монаси, шестима добре обръжени кръстоносци и няколко тежко натоварени камили. Твърде обичайна картинка – светски и църковни божигробци се бяха сдружили напът за родните се страни, където щяха да се завърнат със завидни богатства и не съвсем заслужена слава.
Изведнъж гледката се промени напълно. Сякаш от нищото изникна облак прах – всъщност седмина бясно препускащи конници – и връхлетя върху смесения „поклоннически” керван. Неколцина монаси бързо станаха на игленици. Двама от кръстоносците се сгромолясаха, наръгани с копия. Сетне сърповидните саби на нападателите пожънаха кървава жътва. Особено действен бе някакъв едър възчерен ишмайлянин, който лично преряза гърлата на трима пътници. Само снажен рицар в синьо не се даваше на враговете си и успя да убие един и да рани втори с двуръчния си меч, но скоро и той бе повален.
Тъкмо тогава се намесихме аз и дружината ми от дванайсет опитни бойци. Препускайки, поразих с арбалета си развилнелия се едър ишмайлянин – миг преди да обезглави рицаря, който бе останал без шлем и оръжие. Посякох с новия си меч друг, докато разбойниците се окопитят. Съратниците ми допълниха клането с още две жертви. Останалите двама обирници благоразумно забравиха за грабежа и заложиха на бягството. Подплашените коне на загиналите се разбягаха в различни посоки.
Слязох от своя и отидох до храбрия воин в сини одежди, който лежеше възнак в прахта. Все още дишаше, за разлика от другарите си. Беше се ударил тежко при падането, рамото му кървеше от прорезна рана, но рижата му глава изглежда бе оцеляла без драскотина.
- Слава Богу и на свети Патрик! – продума онзи дрезгаво. – Ще ти бъда навеки благодарен, човече, който и да си...
После загуби свяст. Уверих се, че не е пострадал смъртоносно и наредих да се приберем в стана – заедно с чудатия рицар и ценния товар на клетите пътници.
Не бях очаквал денят да започне толкова бурно.

Два часа по-късно непознатият, чийто живот спасих, дойде не себе си. Представи се като Бренаин. Отново ми благодари горещо, после заразправя за подвизите си в битките с неверниците. Когато поиска да узнае кой съм и какво диря по тия места, прибягнах да обичайната смес от лъжи и полуистини. Излъгах го, че с бойците ми сме монаси-воини от някакъв малък орден („на св.Еузебий”), за който не бе и чувал.
Тъкмо когато гостът ми се бе увлякъл в разказ за китните вечнозелени брегове, край които бил отраснал, пристигна един от помощниците на Мусо. Даде ми ключ и кодирана бележка. Тя гласеше: Аморос – Оръжието - Свещеният Граал. Явно нашият човек в свещения град бе попаднал на обещаваща следа. Налагаше се да тръгна натам веднага. Когато му казах, че трябва да свърша нещо в Ефа, Бренаин изрази благодарността си за сетен път – този път във вид на торбичка, съдържаща двайсетина скъпоценни камъчета. Благодарих му и аз, оставих го да си почива и препуснах към града.

На влизане в Ефа представих на стражите знак за владишка благословия (осигурен с подкуп от секретаря на епископа на Велена). Съгледвачът ни бе отседнал в хубава къща близо до сърцето на града. Пътят ми натам минаваше през просторна стъгда, където се намираше главното тържище на града. Четвъртитата площ на тържището бе заобиколена от няколко забележителни сгради. Най-голямата бе величественият дворец, по-рано дом на местния ишмайлянски управител, а днес седалище на кръстоноския крал Леонард. Позлатените му сводове светеха пред мен под жаркото следобедно слънце. Другите две бяха небесносинята градска къпалня и най-бляскавата катедрала на Изтока, заменила доскорошен ишмайлянски храм, който пък преди двеста години бил издигнат над развалините на прастарото жидайско светилище.
Слязох от коня си, за да премина бавно през шумната навалица от търговци, купувачи и добитък. Ща не ща, трябваше да се потопя в тази шарена бъркотия. Из многобройни шатри, дюкянчета и сергии бяха изложени всякакви чудесии. Различни видове изкусно изтъкани платове в ярки багри; купища зрели плодове, примамливи като спомен от райската градина; породисти ишмайлянски жребци; птици с пъстри пера; дъхави чуждоземски подправки; изтънчени накити от сребро, злато и драгоценни камъни; вехти ръкописи с научни трактати на слабо познати езици; дори и невиждани от западното човечество уреди, които помагали на мъдреците да изучават хода на небесните тела, а на мореплавателите да намират вярната посока. Не бях дошъл като купувач, но приказните вещи сякаш ме зовяха да се разделя с част от скъпоценностите, скътани в пазвата ми.
Наред с продажбата на такива достойни образци на ориенталския разкош и мъдрост, там се въртеше и търговия, която само някое гнусно езическо божество на богатството би могло да вдъхнови. Жреци на Мамона се намираха в изобилие. В продавалнята си за светини неколцина охранени гринлорнци със самодоволен израз на лицата предлагаха на невинни поклонници „косми от брадата на Йоан Кръстител” за по жълтица и „късчета от Светия кръст”, всяко на цената на плодородна нива.
Отминах ги с едва стаен праведен гняв, но на две крачки от тях се сблъсках с друго безчестие: пазар за роби. В жива стока бяха превърнати жилави чернокожи мъже от Голямата южна земя, пленени във войната ишмайляни, дори млади момичета и момчета от малки християнски народи, както и всякакви чудати на вид люде, за чието потекло можех само да гадая. Някак си сдържах естествения си подтик да разбия кратуната на проклетия търговец – брадясал мургав нивиец с малки мътни очички и мазна крива усмивка.

В миг се сепнах пред най-тъжната и най-прекрасната гледка. Приказно хубава девойка бе свела кадифени очи, удавени в скръб и срам. До изящните ѝ свилени вежди изпод тъмносиня забрадка падаха тъмни къдрици. Високото чело, облите скули, фините извивки на носа и устните ѝ издаваха благородно потекло. Непримирено с неволята царствено обаяние струеше от цялото нейно същество – лик и снага, ум и сърце. Тя бе божествено видение, блян наяве. Дали паметта ме лъжеше или съзирах в нея нещо наистина познато? Вгледах се още по-жадно в нея. Потръпнах от бледнината ѝ. Сега бе на двадестина години, може би я бях зърнал някъде като дете, навярно при пътешествията си из Безбрежния Изток.
Овладях с мъка вълната от чувства, пристъпих напред и извадих торбичката. Блясъкът на скъпоценни камъни в шепата ми веднага привлече алчния поглед на търговеца. Нямах никакво желание да си говоря с него, само посочих девойката, а той потри ръце одобрително. Платих му, отхвърляйки с махване увещанията му да взема и някой от другите несретници.
Побързах да освободя нозете ѝ от веригата. Миг-два тя не помръдваше от мястото си, потънала в смразяващия мрак на отчаянието. Сетне плахо надигна поглед, аз ѝ кимнах и двамата тръгнахме с бърза крачка. Изплъзнахме се като сенки от онова ужасно място. Качих я на седлото, а аз продължих да водя коня пеша по тесните улички. По краткия път се опитах да я заговоря с отделни изречения от езиците, които бях понаучил при многобройните си пътувания, но тя мълчеше, все така вглъбена.

По заник слънце се изправихме пред къщата на нашия човек, скрита зад висок зид. Помогнах на откупената робиня да слезе от коня. Употребих дадения ми ключ, за да отворя тежката порта. Въведох спътницата си в двора, вкарах умореното добиче и заключих отвътре. Изрекох високо тайната дума за разпонаване между албърините, за да уверя домакина, че съм свой. Повторих. Почаках, но отговор от страна на Аморòс не идваше. Споходиха ме съмнения. Познавах го съвсем повърхностно, но бях преценил, че е по-зелен и лекомислен, отколкото приляга на разузнавач.
Оставих унилата девойка на двора и се вмъкнах в къщата крадешком, с десница върху ножницата. Надникнах в кухнята – нямаше никого. Дочух лек шум откъм средната от трите стаи, приближих се и леко дръпнах завесата. Аморòс беше полегнал на мека постеля с чаша в ръка, а до него се бе сгушила млада жена. Стреснати от появата ми, прикриха с копринени възглавници голотата на слабите си тела.
- Добър вечер, братко – изрекох с престорена закана в гласа.
- Приивет, Ап...Апструс – измънка младокът, а светлото му лице поруменя.
- Нима не ме очакваше?
- Д-да, разбира се, очаквах те, но ти се позабави и...
- И ти си намери приятен начин за прекарване на времето.
Момичето до него дръзна да отвърне с полуусмивка, а той ме погледна виновно.
- Ангелът, ангелът ме накара! – прибягна до обичайното албърско изяснение той, като на изповед пред братята.
- Е, какво, това ли е Граалът? – завърших подигравателно, подритвайки разляната чаша. Не исках отговор, та оставих двамцата да се каят и обличат.
Изскочих навън, за да се уверя, че най-ценната ми придобивка е добре. Седеше на прага, отпуснала морна глава, със сълзи на очи. Подканих я да ме последва и двамата влязохме в къщата.
- На каква следа си попаднал и има ли тя нещо общо? – запитах домакина, посочвайки наложницата му.
- Сара познава някой, който може да ни помогне. Утре ще ни заведе.
- До чашата, от която Исус е пил по време на Тайната вечеря? Дано да е по-истинска от треските от изгнили лодки, които гринлорнците пробутват като парчета от кръста му.
- Не, слушай, съвсем близо сме! Предците ѝ били сред повярвалите в Исус жидийски духовници от времето на апостолите.
- Истина е. Ще ви покажа едно от местата, където са се събирали тайно ранните християни – намеси се Сара.
- Е, добре, може би златото, с което Мусо ти плаща все пак не отишло на вятъра...
Не знаех дали може да се има вяра на тази услужлива червенокоска, но все пак трябваше да продължа нанякъде стръмно криволичещия си път.
- А коя е тази с теб? – едва сега се осмели да попита Аморòс.
- И аз не знам. На идване я откупих от търговеца на роби. Засега не пожела да говори, горката.
Докато поучавах младия съгледвач, Сара занесе нови бели дрехи на тайнствената девойка, с които да смени прашната си синя роба. Настанихме се в свободната стая. Домакинът и жидийката, с която споделяше ложето си, ни предложиха богата вечеря. Аз се възползвах пълноценно от гощавката, а откупената чуждоземка, чието име все още не знаех, изпи кана бистра вода и хапна малко пред загрижения ми поглед.
Щом заспа свита на ниския одър, погалих леко главицата ѝ, тъй както би сторил един благ стопанин. Или по-голям брат, както предпочитах, но надали виждаше такъв в непознатия, купил я същия ден от тържището. От все сърце желаех сводбодата и добруването ѝ, ала тя не знаеше нищо за мен и богоугодните ми помисли. Разположих се на меко възглаве в другия край на стаята, но прекарах безсънна нощ на мъчителни въпроси. За смисъла на щурата ми мисия, за „божественото оръжие”, за съдбините на Божиите чеда в тоя свят на скърби и неправди...

***
Едва призори бушуването на духа ми отстъпи пред умората на тялото. Задрямах, но не можех да се унеса дълбоко. В просъница дочух бълнуването на девойката. Думите, които изговори, бяха на езика на древните влъхви. Скоро ме изпълни мир и заспах. Присъниха ми се огнени колесници и херувимски криле, а подир тях безмерни разцъфнали поля и вечнозелени дъбрави с натежали от плод дървеса.
Когато се събудих след кратък сън, девойката стоеше до прозореца, зареяла поглед из озарения простор, далеч на североизток. Изглеждаше по-спокойна и по-силна, но духом пребиваваше другаде, навярно в далечната си родина. Когато станах, тя се обърна и очите ни се срещнаха.
- Не се бой и не се срамувай. Няма да бъдеш ничия робиня, вече си свободна. Как се казваш? – родната ѝ реч сякаш течеше през мен от невидим извор.
- Роя – продума тя, а лицето ѝ светеше от изненада и надежда.
Името – блян, видение, предвещание – ѝ подхождаше напълно.
- Ще ти кажа една тайна: името ми е Валенс.
- Прости ми, че вчера не говорех, но демонът на отчаянието бе помрачил душата ми. Сега знам, че си воин на истинската светлина. Видях пътя ти в пророчески сън.
Аморòс ме повика, беше време да вървим. Тръгнахме и четиримата – не исках да оставям Роя сама. Сара ни поведе по плетеница от тесни, застлани с гладки камъни улици. Изведнъж пътят ни се спусна по надолнище и разкошните богаташки домове свършиха, заменени от скромни къщурки и съвсем неугледни съборетини. Това беше бедняшки жидийски квартал. Бе пустинно тихо, само тук-таме се мяркаха невръстни деца, жени на средна възраст и старци. Живеещите в този край на Ефа жидийци бяха най-ниския слой от тукашното гражданство, обречени на немотия и безпомощни в размирни времена. По-издигнатите им сънародници – търговци, духовници, лекари, бирници, успяваха по един или друг начин да поддържат съвсем приличен или дори охолен (макар и не съвсем сигурен) начин на живот.
Без премеждия достигнахме целта си - старовремска каменна сграда без прозорци към улицата, ниска като кокошарник, с олющена мазилка и наклонени от тежестта на годините стени. Сара се огледа и отвори малката дървена врата. Пристъпихме наведени в тясно преддверие, но къщата беше вкопана в земята, тъй че вътре не бе толкова ниско. Основното помещение бе застлано с дялани каменни плочи. Оскъдната покъщнина бе вехта, покрита с паяжини и прах, все едно от десетилетия тук не бе живял никой.
Водачката ни посочи грамадна делва в дъното на стаята. Беше пълна с малки бели камъчета. Двамата с Аморос я отместихме с общи усилия. Плочата отдолу бе подвижна, както се досещах. Така на пода се откри широчък отвор. Сара запали светилника със земно масло, който предвидливо бе донесла. Стръмни тесни стъпала ни отведоха в просторно подземие, издълбано в меката скала, върху която бе построена къщата. Нищо чудно, че тук са се срещали ранните следовници на Месията. Самият той е казал, че събранието на вярващите в него е основано на канара. В полумрака забелязах, че стените са украсени със стилизирани цветни изображения, поизбледнели от времето, но с различими очертания. Разпознах библейската символика в повечето от тях. В средата на помещенито имаше дълга каменна маса, а в един от ъглите намерихме куп съдини – плитки глинени блюда, зеленясали медни паници и потъмнели сребърни чаши. Една от чашите се отличаваше по форма, а когато я обърсах видях, че е направена от бистрозелен кристал. На металната ѝ подложка бе издълбан надпис на жидийския език от времето на Исус, който гласеше НОВ ЗАВЕТ. Открихме го! Ако това не бе Свещеният Граал, надали той изобщо съществуваше. Скътах безценната чаша във вързопче с дрехи и четиримата напуснахме изоставената обител.
Навън всичко изглеждаше спокойно и лишено от събития, както и на идване, но кой знае защо, когато тръгнахме назад между сиромашките къщички, ме изпълни усещане за близка заплаха.
След поредния завой до нас долетя неспокойна глъч на деца и жени, прекъснат от нечий застрашително властен глас. Местните бяха споходени от неканени и недоброжелателни гости. Един широкоплещест кръстоносец и трима плешиви гринлорнски монаси бяха застанали пред една от къщичките. На прага стоеше достолепен старец с дълга бяла брада. Най-дейният от гринлорнците размахваше железен кръст и съскаше откъси от някакви догматични слова. Опитваше се да обърне човека в правата вяра. Той им отговаряше кротко, но уверено. Диспутът не трая дълго. Покръстителите изгубиха търпение и понечиха да сложат окови на стария жидиец с вид на мъдрец, за да го откарат в тъмницата.
Тогава двамата с Аморос скочихме зад гърба им от покрива на отсрещната къща. Кръстоносецът се обърна към мен и извади меча си на половина, но за повече не му дадох време – праснах го с все сила по главата с плоското на своето оръжие и той рухна на земята. В същото време другарят ми опря върха на камата си о гърлото на главния от монасите. Повалих в несвяст другите двама с яките си пестници преди да успеят да сторят каквото и да било. Бързо ги внесохме в къщата на стареца, овързахме ги здраво и запушихме устите им. Петимата влязохме вътре и залостихме вратата.
- Това е вуйчо ми, последният жив водач на нацареите, жидийските следовници на Исус – рече Сара.
- Гсподи! Защо не каза досега? – възклинах в почуда.
След кратък, но извънредно задълбочен разговор старецът се увери, че съм истински Божий човек и съм достоен да сподели с мен пазената от векове свещена тайна. Великата истина, за която - подобно на предците си през последните единадесет века – е живял и е бил готов да се жертва. Показа ми древен, но чудодейно добре запазен ръкопис.
- Това е първичната и най-стара книга за живота на Йешуа, Месията. Написана е от Яков, брата Господен. Тя съдържа в ясен вид истинското, непроменено и вечно послание на Божия Син.
Бях чел за нея в църковната история, където се споменаваше като „Евангелието на жидийците”. Но видях, че истинското ѝ име е „Благовестието според Яков”. В този миг осъзнах истината за чутовното апокалиптично оръжие, за което приказваха албърините. Чашата беше просто чаша. Разбрах, че книгата в ръцете ми е най-силното оръжие, което щеше да преобърне реда в християнския свят, а някой ден и да преобрази цялата земя. Защото плътта не носи полза, а духът е този, който дава живот. Думите на Иисус бяха дух и живот.

И все пак бях на кръстопът. Дали да изпълня първоначалния си план докрай, да покажа безполезния „граал” на Мусо и да нанеса смъртоносен удар на албърската напаст, а после да се заема и с узурпаторите от официалната църква? Да остана тук, на Изток, за да се боря за остатъка, от онова, което е била истинската Христова Църква, рискувайки да попадна в сърцето на нова кръвопролитна война? Или да замина с Роя на изток и на север, в приказната ѝ родина, която донякъде вече познавах, където да се свържем духом и тялом с надежда за един по-честит живот?

Браво! Едва ли са много хората (поне на този форум), които могат да докарат такъв стил. Чак сега разбирам колко осъвременен е Валенс на Уейн и Блонд.

:clap: Малко наивна история,но добре написана.Даже много добре явно във форума има наистина талантливи хора.Поздравления

Много, много добре!

Това е един от фаворитите ми в конкурса!

vg поздравления. Добро е.

Конкурса може да е свършил, но разказа си заслужава всяка минута четене