Женска военна фантастика (засега без име)

Здравейте!

Като че ли никой не е писал нищо творческо наскоро в този раздел и мисля да се възползвам, за да привлека вниманието ви. От много време ми се мъдри тази идея в акъла - да напиша военна фантастика в матриархално общество (всеки луд - с номера си, някои и с по цяла програма).
Започнах и - запецнах. Нямам определена идея за сюжет. Имам само няколко точки, през които трябва да мина, обаче те няма да ми генерират останалия сюжет. Имам главна героиня - и някакви странични. Да кажа, че героинята не е особено конвенционална - опира се на образа на една приятелка, дето преследваше мъже доста активно още в гимназията и една героиня от сай-фай сериал. Освен това е и бойна мадама.
Ще споделя с вас вече написаното начало и много ще се радвам на отзиви (дори и отрицателни). Много ми се иска да се изкаже Джордж (той винаги има оригинално мнение). С Върджил вече сме го бистрили, но може би и към нея ще се обърна за помощ по-нататък.
Основния ми проблем е - да го карам ли предимно на военна тематика или тя да е по-скоро фон, на който ще се развие нещо друго? И още - как да направя военната тематика по-интересна?
Знам, че е трудно начинание за мен (предвид, че малко чета военни книжки), обаче съм от отбора "защо да ми е лесно, като може да ми е трудно". Дано не се получи някоя боза.

Ето, започвам с историята.



- Ей, Лари! Лари! – провикна се капитан-лейтенанта, който вървеше отдясно на мен. Как се казваше, ли? Нямам си никаква идея. Бях спала с него веднъж или два пъти, но това в армията изобщо не е повод за запознанство.
- Ей, Хуан, Лили! – отговори Лари - И вие ли сте в отпуска?
- Няма майтап, готин! – протегнах се към главата му и му накривих шапката – Води ни към кръчмата. Надявам се да имат водка.
- Вие руснаците с вашата водка!
- Уискито има вкус на смачкани дървеници! – извиках аз с ръце на кръста – Не искам цял ден устата ми да вони на тях, много благодаря!
- Ще видиш ти едни смачкани дървеници! – закани ми се Лари
- Спокойно, дечица! – Хуан застана между нас с разтворени ръце – Пиене ще има за всички. За всеки, каквото иска. – той погледна последователно към мен и другарчето си – Само не се избивайте.
- Тоя не ми е в категорията! – вирнах демостративно глава и отстъпих няколко крачки назад
- Не се надувай. – викна ми Лари - Това, че стана майор преди нас и вече караш голямата таратайка, не ти позволява да ни гледаш отвисоко.
- Позволява ми и още как!
- Тогава някоя хубава вечер ще ти направят мечка. – закани се Хуан – И ние няма да се юрнем да ти спасяваме русия задник. Ама изобщо.
- Добре, момчета, искам примирие.
- Първо кажи, че уискито няма вкус на дървеници!
- На смачкани дървеници, искаш да кажеш!
Наблизо мина първия пилот на кораба ни и тримата го поздравихме и козирувахме в стойка „мирно”.
- Хайде, хайде. – отговори той небрежно на поздрава ни – Към една и съща кръчма отиваме.
Понечих да повторя разсъждението си за дървениците, но се спрях навреме. Първия пилот беше уиски-пияч.
За мое щастие, разговора, включващ въпросните насекоми, скоро беше забравен от момчетата, докато тримата разпитвахме първия пилот за новините около границата ни със силициевата цивилизация.
- Засега няма нищо ново, освен че техния посланик е скъсал нервите на всички в правителството с протестната си нота и претенциите си към нашите територии. – отговори капитан втори ранг Новак. – Ако сте чули това, значи заете колкото всички останали.
Като разбрахме, че няма да получим повече информация, престанахме да разпитваме пилота и продължихме да вървим мълчаливо между камънаците. Скоро стигнахме до питейното заведение, което така ни беше легнало на сърцето.
Кръчмата не беше нищо особено, както и планетата, на която се намираше. Беше разположена из чукарите близо до космодрума за удобство на посетителите. На Евменида цивилни нямаше. Единствения й град се обитаваше от военните, които провеждаха учения в сектора и на планетата. Пък и самата Евменида представляваше естествен терен за трениране на бой в пресечена местност. Имаше планини и тук-таме някоя река, но голямата част от нея беше полупустиня с ниска суха растителност.
Заведението представляваше стандартен четириъгълник, сглобен от бетонни панели, изляти на място. Знаех обаче, че пясъка и цимента са внесени от друга планета – местните материали бяха твърде некачествени. Край заведението се намираха и казармите, направени от бетон и ламарина. От местните казарми произхождаше и основната му клиентела – млади жени и мъже с къси прически и в униформата на космическата пехота. Повечето пехотинци, разбира се, бяха мъже, но тук-там се виждаше някоя жена-офицер. Да си призная, не ги заглеждах особено. За сметка на това гмурнах поглед в морето от стегнати мъжки тела. Може и да ми излезеше късмета тази вечер.
Във въздуха се носеха триизмерни изображения на рок-звезди и неонови надписи, а покрай бара и стените бяха наредени високи столове, повечето от които бяха заети от войници като нас. Седнахме с Лари и Хуан в дясната част на бара, там където имаше повече мадами – ако можете да наречете „мадама” жена, висока 180, с едро телосложение и изражение на армейски сержант. Е, имаше и по-дребни като мен, но те вероятно не бяха от пехотата.
Оставих момчетата да се опитват да прилекат вниманието на някоя сержантка и се зазяпах в холо-екрана, където даваха някакъв концерт на мъже в оскъдно облекло, но за сметка на това – с буйни коси. Като цяло бяха симпатяги, обаче не можеше да се разбере какво свирят – някой им беше изключил звука. Вместо това бяха пуснали да свири някаква класика на Джудас Прийст. Нямах нищо против – музиката ми харесваше, а и караше мъжете да се чувстват „мъжкарски” и да се перчат повече от обикновено.
- Добър вечер, майор, капитан-лейтенанти! – поздрави бармана – Какво ще бъде?
- За мен – водка. – обявих аз – Голяма.
- Здрава жена сте, щом умеете да пиете по толкова. – опита се да флиртува с мен барманчето. Изглеждаше на не повече от двайсет и три.
Огледах го от главата до коленете – малко по-дълга от военните прически, риза, тъмна престилка, цивилни панталони. Ставаше.
- Може да пиеш с мен, ако ти стиска. – казах и надигнах водката. Изпразних чашата на един дъх и я ударих в бара. – Още една.
- На работа съм, сладурано. – усмихна ми се той, докато ми пълнеше новата чаша. За вас, момчета?
- Средна текила и голямо уиски. – поръча Хуан, който си беше отдавнашно другарче по чашка с Лари.
- И за мен едно уиски. – обади се някой от другата страна на Лари. Гласът му беше дрезгав и приятен. Наведох се назад, за да го видя – беше старши лейтенант от пехотата с черна коса и стабилна стойка.
- Наздраве! – викнах му аз и пресуших половин чаша. Първо правило, ако искаш да си хванеш мъж – не се прави на такъв.
- Майор! – козирува пехотинеца, макар че изобщо не беше нужно.
- Как е уискито, старши лейтенант? – попитах го аз.
- Гадно. – отговори той и продължи да го пие.
- Мога ли да ви препоръчам тогава водка? – станах от мястото си и се приближих към него. – Същия ефект, минус вкуса.
- Благодаря. – каза той и отпи глътка от чашата ми. След това присви очи. Аматьор.
Поръчах си трета водка.
- От кой кораб сте, майоре? – попита ме той
- От „Веселия Роджър”. Наричай ме Лили.
- Аз съм Роб.
Докато умувах как точно да си пия водката, той продължаваше да пие неговата на глътки и да ме дразни. Ако почнехме да пием както си трябва, от една страна, сигурно щях да го напия, а пиян мъж не ми трябваше. От друга страна, водка не се пие така.
- Е, Лили, това ще го пиеш ли? – явно беше решил да ме взема на подбив.
Надигнах и тази чаша и я изпих до дъно.
- Нещо напротив? – попитах втрещената му физиономия, която се намираше точно срещу моята.
- Не. – каза той и потръпна. След което обърна своята чаша.
- Хубаво. – рекох аз и оставих чашата си на бара.
През това време моите двама приятели се опитваха да забиват някаква мадама. Първия пилот не се виждаше.
- Още две водки. – поръча пияча-новобранец.
Изпихме ги едновременно и тропнахме с чашите на бара.
През това време моите приятели се бяха сдърпали с някакъв друг старши лейтенант за девойката. Не държах особено много на старата комбинация пиене-въргал, обаче когато приятелчетата на нахалника се присъединиха в боя, трябваше да се включа. Праснах единия във физиономията и тъкмо се готвех да го сритам, когато някой се развика:
- Ей, веднага го пуснете!
Беше първия пилот, а зад гърба му стояха двама армейски офицери.
Погледнах гузно към Роб. Той обаче не изглеждаше да ми е ядосан, задето се бях сбила.
- Май трябва да ти спрем пиенето. – заключи той на шега, след като ме издърпа от меллето. Останалите побойници бяха раздалечени в двата края на бара.
- Защо, притеснявам ли те? – отметнах косата от потното си чело.
- Не. – отсече той
- Добре тогава, да вървим. – хванах го за ръката
- Накъде? – попита той
- Има ли значение?
Поведох го извън кръчмата, към близките стайчета за въргаляне. Сложих банковата си карта в прореза, след което вратата се плъзна встрани и аз поведох старшия лейтенант към леглото.
Части от униформи се разлетяха към пода, следвани от бельото. Лейтенанта ме притисна към леглото и ме целуна по устата. Като цяло беше доста мил и внимателен, но си личеше, че е на зор. Също като мен. Затворих очи и разтворих бедра. Беше разтушаващо приятно.
Точно на най-хубавото ни прекъснаха.
Хуан блъскаше отвън по вратата и викаше:
- Лили, излизай виднага! След десет минути имаме разрешение за излитане!
Така започна войната за майор Лилия Станчева – потна, пияна и с гол мъж върху себе си.

С последното изречение казваш, че войната е била потна, пияна и с гол мъж върху себе си. За да прехвърлиш смисъла на това описание върху жената, трябва да е нещо такова:
Така майор Лилия Станчева посрещна началото на войната – потна, пияна и с гол мъж върху себе си.

Ако искаш да ни запознаеш с особеност на героинята, разкажи защо прави секс по този начин. Звучи ми като скука в мисионерска поза. Повечето жени, които приемат по подразбиране, че това е позата за секс, обикновено са трудно различими от секс-кукли. Когато някоя легне, затвори очи и разтвори крака, все едно казва: ех, сър, щом е неизбежно, причинете ми това временно неудобство... и дано е за кратко. Също така... повечето жени не издържат на продължителен полов акт в тази поза, или поне го понасят лошо. Но да приемем, че щом и двамата са загорели, мъжът ще свърши бързо.

- Защо, притеснявам ли те? – отметнах косата от потното си чело.
- Не. – отсече той
- Добре тогава, да вървим. – хванах го за ръката
- Накъде? – попита той

В този диалог трябва да се оправят разни неща с препинателните знаци. Например:
- Не - отсече той.
- Накъде? – попита той.
Както сигурно забелязваш, повтаря се "той" в две поредни фрази, което не е драма, но не е и нещо хубаво.

Заведението представляваше стандартен четириъгълник, сглобен от бетонни панели, изляти на място.

Смисълът на панелите май е да се произведат някъде другаде и да бъдат докарани до мястото за сглобяване... На място се изливат бетонни плочи. Няма и такова нещо като "стандартен четириъгълник". Няма стандарт, който да признава правоъгълника, а да отрича трапеца.

Определенията са ми мътни. Защо да е "женска"? Главните герои са предимно жени, писано е за жени... Обикновено като се каже женска литература, има се предвид, че я четат жени. Не ми става ясно и защо да е военна фантастика дотук. Да, вкарала си няколко военни чина, но нищо чак толкова военно няма, както и нищо, което да е достатъчно, за да се нарече фантастика.
Простичък разказ за една мацка, която отива с мъжка компания в бар, пие, подхвърля разни реплики, някои от които могат да бъдат определени като закачливи, бие се, после завлича един от мъжете и спи с него. Ако ти се пише такова нещо, изхвърли и трите ненужни определения, които само те вкарват в проблеми, и напиши нещо простичко на съвременна тема. От написаното дотук не виждам никаква причина да не пишеш за съвременна българка.

Правилна поза за подобна мацка ми струва тя да е отгоре

Мерси за коментарите. Майкъл - това е само началото на историята. Ако не си много гаден, може би ще видиш още от нея. Нещата, за които ме критикуваш, си струва да се помислят, обаче моите въпроси са по-глобални - за цялото произведение като такова.
И я наричам "женска" научна фантастика, защото е писана от жена. И вероятно нещата вътре ще са от женска гледна точка. Окей?
Относно сексуалните навици на героинята, трябва да ги премисля. Но определено не мисля, че ще е "секс-кукла".

Лили изпива четири големи водки на екс. Със сигурност е била силно опиянена нищо, че не е описано в текста. Нормално е сексът да започне мисионерската. После ги прекъсват на най-интересното, което може да бъде и нестандартна поза преди финала.
Тъй като това е едва началото на творбата, защо да се изключат определенията военна и фантастика, ясно е че по нататък историята ще се развива в насока бой из космоса. Не е лошо

Това го пускам с уговорката, че вероятно няма да остане в текста като цяло нещо, а ще бъде разпръснато. И май прекалено набързо приключих с родителите. Замислям се дали да не ги оставя живи все пак.



Родена съм на Леда. Малкото градче, където живеехме, беше за мен най-прeкрасното нещо в целия свят, макар обективно погледнато да не беше нищо особено. Ние, славяните, не си падаме особено по показните високи технологии и се стараем да живеем като предците си, но няма как да минем без някои технологични удобства. Имаме си люлки, които да приспиват бебетата, както и печки, които готвят практически сами. За чистенето също се доверяваме на машините. През главния компютър можем да управляваме всичко в дома.
Но нас, децата, не ни оставяха по цял ден да висим пред екрана и да цъкаме безсмислени игрички. Когато бяхме малки, всички забавления бяха навън – куклите, другарчетата, игрите. Падахме, ставахме, тичахме до нивите, които се намираха съвсем близо до панелните ни блокове в края на града.
Все пак, родителите ни учеха да работим с компютъра и най-вече какво да не правим на него. Както на всички ни беше известно, машините бяха определени да ни служат, но не можеха да отличат добрите намерения от лошите. Това, на което ни учеха, в общи линии се свеждаше до следните правила – не повреждайте умишлено компютъра, използвайте правилния синтаксис за командите и винаги си правете резервно копие.
Добре, де, може и аз да съм малко изтрещяла на тема компютри, но какво да се прави, като собствения ми баща беше компютърен специалист и още от бебе ме караше да попивам неговия жаргон.
Откакто се помня, мечтая да стана космически пилот. Като малка сглобявах макети на космически кораби и ги трупах в стаята си. Имаше кораби навсякъде – по пода, върху шкафовете, дори такива, които се носеха из въздуха на големи флотилии. Майка ми много се ядосваше на цялата тази неразбория и ме караше да ги подреждам в кутии и да ги прибирам – нещо, което много мразех.
Въпреки, че със сестра ми нямахме голяма разлика във възрастта – само две години, от малки започнахме да се различаваме. Тя беше малкото послушно Ани на мама, а аз винаги бях в опозиция. Врещях винаги, когато майка ми ме влачеше за ръката отвън, прибирайки ме вкъщи, защото Ани ме беше натопила къде се крия, а аз после я щипех до посиняване заради предателството й. Когато милата родителка ме биеше през лицето за някое „прегрешение”, се опитвах да пищя възможно най-високо, за да чуят всички съседи. Баща ми беше по-добър, но прекалено много играеше по свирката на майка ми.
Най-хубаво беше при баба. Тя живееше на другия край на градчето в един ужасно висок блок – сигурно имаше към петдесет етажа, но тя беше само на десетия. Там нямаше ниви, но пък имаше река. Всъщност беше доста плитка рекичка и по нея можеше да се кара борд или да се събират камъчета. Баба естествено се опитваше да ни спре да не ходим там, като казваше, че ще паднем, ще се намокрим и ще настинем. Не я винях, самата тя беше преживяла две войни, когато всичко, особено антибиотиците, не стигало и простиването беше нещо, от което тя все още много се плашеше.
Града ни се казваше Дианополис, по името на един древен римски град. Когато са го заселвали, имало петима специалисти по древната Римска цивилизация сред основателите и те решили да нарекат така града. После никой не се беше сетил да го преименува, пък и защо да го правят – отиваше му. С безистена в римски стил и макета на акведукт в естествени размери, както и зараждащата се нова гръцко-римска мода, която караше момчетата да пускат коси и да се обличат в къси хитони, ние бяхме всъщност един много модерен град.
Тъкмо когато Ани се зажени и чакаше да се роди дъщеря й, нашите решиха да отидат на екскурзия на една близка планета, но кораба им претърпя катастрофа и всички на борда му загинаха. Със сестра ми бяхме започнали да се отчуждаваме още тогава – аз не понасях гаджето й и веднъж дори го бих, защото ми се зъбеше в собствената ми къща. Тя така и не ми прости, а на всичкото отгоре се ожени за този противен тип и им се родиха две малки урунгелчета с щръкнали уши и изцъклени очи – приличаха доста на баща си.
Освен това Ани ненавиждаше авиацията и космическите кораби. Беше страшно старомодна и отказваше да лети по каквато и да било причина. Тя не дойде на погребението на родителите ни, защото трябваше да лети от столицата и се домъкна чак след два дни, нагла както винаги и вдигна скандал как не съм била изчакала с погребението, за да може тя да се долангърка с пътническия влак.
Това беше и последния път, когато двете си говорихме. Аз се върнах в Академията, а тя след два дни пристигна в столицата при мъжа и урунгелчето си.



Тъй като Леда беше прекалено малка колония, имахме само няколко университета (включително технически) и един малък армейски корпус, който служеше да защитава планетата. Тъй като се справях добре с нещата, които изискват физическа сила, издържливост и бързи рефлекси, положих успешно изпитите за военен пилот и ме приеха в Пилотската академия (Урания) на планетата Урания в системата на Алтаир.
Все едно бях попаднала в рая. Вярно, имаше непрестанни занятия сутрин, а следобед физически тренировки, но за сметка на това имаше направо океан от мъже, в който можеше да се удавиш. Ръководството беше наясно какво става – ако някой кадет има пет минути почивка, може да бъде намерен или захъркал в спалното, или да се въргаля с някой друг в близката каюткомпания. Затова новобранките биваха привеждани почти веднага след първия лекарски преглед в състояние на обратима стерилност (а понякога и новобранците, при желание от тяхна страна – все пак двойната сигурност си е двойна сигурност, а пък било хубаво и човек да е сигурен в себе си), която им се възвръщаше, щом се уволняваха или си намираха някоя тиха службица, край която да свият гнездо (ако поискат да родят сами – а това се случваше точно никога). Беше малко обидно да ни спират насила яйцеклетките, но пък никоя не изгаряше от приятни спомени за менструацията, така че в крайна сметка бяхме доволни.
Ръководството не възразяваше срещу въргалянето, стига това занимание да не ни пречеше да влизаме в час и да се отзоваваме на учебните тревоги. Нямаше значение къде си, в какво си омазан и кой се намира върху тебе, при тревога имаш точно пет минути да се строиш на плаца пред Академията. Старшините пък се заемаха с това да не ни оставят свободно време дори да дишаме от непрекъснати тренировки. Затова пък имахме ли свободна секунда, можехме да си го изкараме на най-близкия кадет, помъквайки го за врата (или за други органи) към каюткомпанията.
Добре де, мъжете не бяха чак толкова много – на една жена-кадет се падаха средно по трима. Но пък и нямаше голяма блъсканица – такава наставаше само около някой „мачо” (които типове аз старателно избягвах) или някое мамино синче с много връзки. Но и на мен не ми беше лесно – основно си падах по ученолюбиви момчета с не чак толкова голяма физическа сила. Те пък от своя страна упорито окупираха читалните и човек не можеше да ги измъкне оттам дори и с пакет нови пури.
Но лудата оргия беше едва първите две седмици. След това много народ си го отнесе за закъснения или неизрядна униформа, така че в крайна сметка секса беше сведен до обикновено облекчаване на човешка нужда – за него не трябваше да се губи повече от необходимото време и човек винаги трябваше да следи за външния вид на тялото и униформата си. Много народ отпадна още първата година, но още повече през втората и третата, когато вече ни качваха да летим.
А учението вървеше добре – учехме се да пилотираме всичко, което може да лети – от обикновена елекрическа лека кола до товарна совалка и от двуплощник до космически кораб. Отначало всичко се усвояваше на симулаторите на земята, след което ни качваха горе с инструктор и седяхме там, докато не се научим.
Както вероятно знаете, първокурсниците много често се оказваха обект на системен тормоз, много по-сериозен от замерянето с моркови, на което бяхме свидетели в гимназията. „Старите кучета” често ни мъчеха с въпроси като „Колко звезди се виждат нощем на небето?” и „Госпожичке, ти девствена ли си?”. Беше неприятно момчетата да те карат да им чистиш калните ботуши с четка за зъби, но и момичетата можеха да бъдат доста гадни. Имаше доста случаи, в които изваждаха от джобовете си всичките мухлясали запаси „за черни дни”, както и някое червило, крем или шампоан, правеха ги на отвратителна лепкава топка и те караха да я изядеш, докато те гледат и се присмиват.
Честно казано, едва издържах първи курс. Имаше една групичка момичета, които много ме мразеха, задето идвах от Леда и говорех с акцент, пък сигурно и затова, че не се интересувах особено от гримове. Накрая, за да оттърва от тях, се сдуших с две момчета – добри другарчета, единия беше висок към 1,90 и почти толкова широк. Бари – така се казваше той, никак не обичаше да му се „отварят” и дори старите кучета избягваха да го тормозят. А пък другото момче, Лазар, идваше като мен от отдалечена планета, а и беше толкова дребен, че всички момичета му се смееха. Един път както си вървяхме с Лазар нанякъде, „госпожиците” ни пресрещнаха и искаха да накарат Лазар (когото бъзикаха на Лазер) да им изближе подметките. Да, обаче малко след нас вървеше Бари и успя да чуе подигравките им. След което се приближи, хвана „тарторката”, вдигна я във въздуха, докато тя махаше с ръце и крака на всички посоки и пищеше до небето, занесе я до казана за боклук и я хвърли вътре. През това време аз се сбих с двете й приятелки, а другите две избягаха.
От този ден нататък нахалниците старателно ни избягваха. Колкото пъти се случеше да се приближим до тях, Лазар се провикваше:
- Момичета, вижте - кофа!
И тримата се захилвахме злорадо.
На втората година обаче бяхме разпределени в различни групи и нямахме възможност да продължим да се виждаме толкова често.
Мен ме определиха отначало за пилот на изстребител, но моето желание беше по-скоро насочено към пилотиране на големите кораби. Така че си скъсах гъза от учене, за да вляза в първите десет процента от пилотите на изстребители, за да ми позволят да взема втора специалност пилот на тежки бойни кораби. Това беше и момента, в който сексуалните ми завоевания практически секнаха (бях успяла да вкарам в леглото и двамата си приятели от първи курс, което не броях за особен успех, а по-скоро за глупост от моя страна; после пък се отдалечихме заради разлики в интересите) и през повечето време висях в читалнята, готвейки се за поредния теоретичен изпит.
Завърших на двайсет и пет и веднага ме взеха за пилот на изстребител. Две години и един кораб по-късно вече бях майор и втори пилот на „Веселия Роджър”.

Готин стил. Готина главна героиня. Дотук добре.
Все пак, можеш да поработиш малко над някои неща.
Първо структурата - най-вече, какво точно трябва да научи читателят в дадения текстови отрязък? Това, ще ти помогне да избегнеш някои излишни пасажи, които затрупват читателя с безполезни от гледна точка на действието детайли. Примерно това че панелите за кръчмата били донесени отнякъде, защото местните минерали били некачествени (каквото и да означава това) - за мен такова ниво на подробности би имало значение само ако примерно се окаже, че заедно с панелите от чуждата планета са донесени някакви зарази или кръчмата е изградена по някакъв специален начин, влияещ на секса, пиенето, пердахът и прочие - т.е. на нещата, които реално се случват.
Второ, светът. Ако обществото ще е матриархат, трябва да си отговориш на какво е основана властта на жените. Ако двата пола са с относително равна ценност, трябва да внимаваш да избягваш детайли, които биха дали превес на единия пол (примерно мъжете да са си все така по-яки и по-едри от жените или в обратния случай, жените да владеят космическа магия или whateva, докато мъжете нямат такива способности). Това е доста важно, защото ще повлияе на начина по който се случват много от ситуациите в книгата ти - например, ако имаш матриархат поддържан от физическите способности на жените, няма логика мнозинството военни кадети да са мъже, би трябвало двата пола да са равно представени или жените да имат превес. И т.н.

Също така, опитай се да детайлизираш технологичното състояние на света - това също ще направи описанията ти по-убедителни. В момента от втората част на текста единственото което научаваме за пилотите е, че ги спукват от тактика за пехотинци защото тичането по къра в пълно бойно снаряжение не е точно пилотско топ-умение. Дори в наши дни за пилотите е важно да са умни, да са техничари и компютърджии, да четат данни, да могат и сами да си сметнат някакви математически резултати ако случайно техниката откаже - така че по-полека с казарменият режим познат от соц. времена.

И в този ред на мисли - внимателно с военните чинове. Обикновено военните чакат поне 8-10-15 години докато станат майори, в зависимост от страната и ситуацията. Такова светкавично издигане като на твоята героиня би било обяснимо само [u:ncu2eox1]ако войната вече е започнала[/u:ncu2eox1] и висшите военни чинове мрат като мухи (и се налага скоростно да се повишават 25-27 годишни агнета).

Та така. Не виждам смисъл да ти давам повече препоръки засега, тъкмо си започнала и е по-важно да напишеш повечко, отколкото още от старта да се спънеш в редактиране и умуване "как трябва да бъде написано".
Успех.

Като цяло авторката няма ни най-малка идея какво е в казармата

Абе тя и Лоис Макмастър Бюджолт сигурно не е изкарала морската пехота, ама книгите и пак стават за четене. Като цяло идеята, че писателят трябва да познава от личен опит нещата за които пише, не е съвсем коректна. Но да, хубаво е да поназнайва нещо предварително или да си води бележки / информационен журнал - в случай, че пише за нещо, което по принцип му е чуждо.

Никъде не съм писал, че трябва да има личен опит - просто няма идея за казармата и по-скоро си я представя като някакво училище

Ами казармата си е един вид училище. Учат те да пуцаш, да зубриш устави.

Ти кога беше в казармата? Защото аз като бях никой не те учеше да пуцаш.

Wukong писа: писа:

и по-скоро си я представя като някакво училище

Да, особено с тази масова склонност да се прави секс във всяка свободна минута. Това не ми направи впечатление на първо четене, ама сега след забележката на Wukong и на мен това ми изглежда по-скоро като тийн-фантазия какво трябва да се случва в идеалното училище, отколкото като достоверно описание на реда във военна академия. Все пак имай предвид, че хората като минат 17-18 години, хормоните не ги тресат чак толкова много и особено ако са натоварени с учене, тренировки и други неща, които да занимават ума и тялото, не са чак толкова загорели, колкото в гимназията.
Ако наистина държиш на свободните сексуални нрави (и на физическата способност на хората да се сексят толкова често и толкова много дори когато ги спукват от тренировки), може би трябва да внесеш някакъв фантастичен елемент. Примерно, всички кадети задължително минават курс химио/билко/биотерапия, която прави телата по-бързи, по-издръжливи, ала-бала и един от страничните и ефекти е повишено либидо. Но ако просто искаш героинята ти да е хиперактивна, просто си я пиши хиперактивна и не се замотавай с цялата академия. Иначе може да и излезе име... на тази "академия"...

Само да кажа, че фентъзи няма да има.
А ако четете още по-внимателно, ще се натъкнете на две неща:
1) ненадеждния разказвач и 2) това, че големия секс е първите две седмици в академията.
Знам, че има излишни неща, както и недостатъчно обяснени, но засега пиша така. После ще играе ножицата и иглата и конеца.

Сега на второ четене виждам, че момата доста е наблегнала на ученето и теоретичните изпити, така че явно тази част си я има, просто аз съм я минала по диагонал. Хайде, ще чакаме да видим какво се случва нататък.