Женска военна фантастика (засега без име)

Neshto se e sluchilo. Kato moga, shte vidja.

Не мога да едитвам, но ето картинките.

[attachment=0:qnj7dbmn]<!-- ia0 -->10939074_10153030300274414_588921902_o.jpg<!-- ia0 -->[/attachment:qnj7dbmn][attachment=1:qnj7dbmn]<!-- ia1 -->10934617_10153030300569414_13581862_n.jpg<!-- ia1 -->[/attachment:qnj7dbmn]

Tя даже на профилната ти снимка прилича да е пририсувана. Изглежда добре между другото има дух втората картина.

Те са две фази на едно и също. Иначе, много мило от страна на Жоро, че ми ги нарисува.
Но не знам защо прилича на профилната ми снимка.

Хуан и Лари се върнаха от битката. Лари беше леко ранен и трябваше да лежи в лазарета, но ние двамата му ходехме на свиждане и момчетата спореха за бройката на свалените от тях изтребители.
Бяхме прикрепени към „Гордостта на Аврора” и вече се отчитахме пряко на Мери Дейвис. Контра-адмирала веднъж дори говори лично с мене, за да ме похвали за добрите ми маневри по време на битката.
Капитана и първия пилот продължаваха да ходят начумерени, но сякаш присъствието на началник над тях ги направи по-податливи на сън. На мен също ми беше малко по-спокойно. Хуан, бидейки поспалив, практически се премести в моята каюта, защото се оплакваше, че останалите пилоти постоянно пляскали карти и вдигали шум.
- Защо не си вземеш тапи за уши? – предложих му аз
- Тапите за уши са гадни. Чуваш си пулса. – отсече той – Освен това при теб е тихо.
- Ако си пропуснеш излитането, ще те дадат на военен съд. – припомних му аз
- Спокойно, уредил съм всичко.
И наистина, Хуан домъкна със себе си малко ретранслаторче, което препращаше всички съобщения от спалното на летците. Или поне така твърдеше той, не можах да ги чуя лично.
Спокойствието трая половин ден. После излязохме от подпространството и аз трябваше да стоя непрекъснато на мостика.
- Станчева и Новак, вашата задача е постоянно да следите ситуацията наоколо. – повтаряше за енти път капитана – И когато ви заповядам да се приближите до врага, да го направите с най-малка вероятност да ни гръмнат.
- Да, сър, разбира се, сър. – отговаряхме ние
Беше отнело известно време на капитана, докато схване, че фамилията на нашата планета си мени окончанието в зависимост от пола, но поне вече не ме наричаше „Станчев”, твърдейки, че всъщност няма разлика.
От тактически съображения бяхме излезли иззад слънцето на системата и затова ни трябваше известно време, докато навлезем в битката. Тук обаче не ни цепеха особено басма и не се опитаха да предпазват планетата.
- Станчева, докладвайте параметрите! – заповяда капитана
- Температура 2 К, радиационен фон под нормата, магнитно поле... – започнах да отчитам показанието на уредите. Явно никой не беше гърмял все още с ядрено оръжие.
Имаше малко кораби от техните и повечко от нашите. Имахме късмет. Но пък те въобще не се интересуваха от това, което става на планетата. Малкия им координационен кораб беше заврян между другите и нямаше никакъв шанс да го докопаме.
- Пет наши кораба в близък обсег, сър! – доложих аз, правейки бърза справка с радара. – Включително „Гордостта на Аврора”.
- Мистър Ричардс, установете връзка с „Гордостта на Аврора”!
Заповедите за капитана този път идваха директно от Мери Дейвис.

- Вземете „Атина” и се заемете с лекия крайцер с координати 3546:4356:5789! – раздаде се войствения алт
- Да, мадам. – отговори капитана - Станчева, въведете координатите, мистър Ричардс, свържете ме с „Атина”!
Технически, ние бяхме с един клас по-ниско от лек крайцер, но с множеството ремонти и подобрения се доближавахме до такъв. Имахме и малка изненада за противника, от последния ремонт, за която те още не знаеха. Щяха да разберат, когато се наложи.
Другия кораб беше малко по-лош от нашия.
- Тук „Веселия Роджър”... – чу се гласа на офицера по свръзката
- Капитане, обстрелват ни! – прекъснах го аз
Бяха ни пуснали ракетка, ей така, за здрасти. За щастие не беше ядрена.
- Ракетата прихваната! – докладваха от оръжейната станция. Чуха се няколко залпа. – Целта е унищожена.
- Изстреляйте изтребителите! – заповяда капитана, когато се приближихме достатъчно.
Изтребителите започнаха да кръжат около тях и да обстрелват чувствителните им местенца, а техните се бяха запилели някъде и не можеха да защитят кораба им.
Експлозиите бяха по-ярки от обичайното. Още в академията ни бяха учили, че простото блъскане по корпуса е тъпо. Уцелете сензорите им, оръдията, резервоара, пък тогава гледайте сеир. За нещастие, същото правило важеше и в другата посока – на тях много им се искаше да докопат нашите сензори и оръдия. За наше щастие (или нещастие) резервоарите се проектираха на такива места, че практически не можеха да бъдат накарани да гръмнат, освен с ядрен заряд. А когато започнат да валят мегатоните, на никой не му пука вече за резервоара.
Беше установено, че воденето на тотална ядрена война не е по угодата на никого. Радиацията отравяше земята, водата и въздуха, и планетата после не можеше да се използва. А да утрепеш кравата, вместо да я накараш да дава мляко, не беше особено умно.
Виж, елиминирането на кораб си беше напълно в реда на нещата. Стига силите да не са равни и тогава метода „кораб за кораб” нямаше да е особено ефективен за никого. Но пък при нас (а сигурно и при тях) беше издадена заповед да се използва ядрено оръжие по усмотрение – ако видим, че можем да подобрим тактическата ситуация чрез елиминирането на един или два кораба.
Противниковия кораб рязко загуби контрол и започна да дрейфува в пространството.
- Пуснете ядрени ракети! – заповяда капитана
Имаше три попадения в целта и за момент ослепяхме от енергията на взрива. Последваха още три проблясъка през десет секунди средно. Връзката с другите кораби през това време беше невъзможна.
Когато последната взривна вълна се оттегли, установихме, че са останали само два техни кораба, без да броим координатора.
- Мистър Ричардс, свържете ме с „Гордостта на Аврора”. – нареди капитана
По линията се чуваха спорадични припуквания.
- Тук контра-адмирал Дейвис. – чу се след пращенето – Нашите кораби унищожиха общо три кораба на противника. Вашият кораб ще помогне в залавянето на координационния кораб на врага.
- Да, мадам! – отговори капитана
Май днес е добър ден за тайното оръжие.
Нека обясня.
Важен кораб като координатора на вразите със сигурност имаше двойно или тройно подсигурена система за самоунищожаване. Протокола по активирането му трябваше да може да се изпълни дори от един от членовете на екипажа, ако приемем, че той е единствения останал жив и всички сензори са извън строя, а сигурно имаше и автоматично задействане, ако никой не е останал жив.
Не вървеше просто да го набутаме в трюма и да го чакаме да гръмне.
Докато другите ни кораби забаламосваха техните с риск да получат ядрена ракета, ние трябваше да се набутаме между шамарите, да им пуснем парализиращите лъчи и да ги държим включени в продължение на двайсет минути.
За двайсет минути трябваше да се прояви кумулативния ефект и да няма и един камънак, който да може да се държи прав дори на всичките си шест израстъка.
Звучи просто? Пробвайте да го направите, докато наоколо ви обстрелват всички оцелели изтребители на противника, които не са били издухани до Еритрея от взривната вълна и с противник, който се опитва да избяга на всяка цена.
Разбира се, в парализиращите лъчи имаше и компоненти, които да парализират комуникациите и самоунищожаващия механизъм на кораба, също както самите камънаци. И все пак, не се натисках особено да водя десанта – не беше пробвано на твърде много кораби преди това.
- „Атина”, „Звездата на Нова Лидия” и „Рейчъл Янг”, заемете се с противниковите изтребители. Останалите – следвайте ни.
Явно щяхме да си играем игрички. Не ми харесваше тази работа. Е, не можеше да участваме всички, току-виж решили да се самоунищожат веднага. Парализиращите лъчи не хващаха съвсем добре отначало. Но дали щяха да приемат тази псевдобитка на надиграване?
- Капитане, корабите на противника се отдалечават. – докладвах веднага, щом системата засече ускорението им
Мисълта ми се въртеше около скритото оръжие. Ами ако не беше само едно? Ами ако другото не беше наше, дори да приемем, че няма повече? Дали не ни пращаха на разузнаване с бой?
А и каква беше тази разпръсната формация? Изглеждаше особено подозрителна.
Погледнах към офицерите на мостика. Никой не изглеждаше толкова разтревожен, колкото мен. Сигурно и те се досещаха, поне по-висшите. Можеше ли някой да направи нещо срещу неизвестно скрито оръжие?
„Остави тази работа.”, нашепваше подсъзнанието ми. Все едно да предотвратиш това да те удари гръмотевица от ясно небе.
Нищо не можех да направя по въпроса. Изхвърлих идеята от главата си и се съсредоточих. Ей сега ще им дадем да разберат.

Джейн, а с това какво стана?

Пише се, ама като никой не ме чете, спирам да пускам.