Силата на вещера

- Влад! – чу се вик, последван от глухо топуркане на крака по пода – Влад, помагай!
Вещерът Влад тъкмо вареше отвара в колибата си. Е, кирпичената къщичка с две стаички трудно можеше да мине за истинска колиба, но традициите са си традиции...
Той разбърка сгъстяващата се вече течност още веднъж и отвори вратата към по-голямата стая, която използваше за спалня. Там двама мъже едва крепяха трети, а кръвта, която се лееше от раните му, попиваше в пръстения под.
- Предводителя! – задъхано обясни единият момък. – Раниха го в битката, едвам успяхме да го спасим.
- Положете го там. – посочи Влад своя одър и нареди: – Ти извадѝ лененото платно от сандъка, а ти донесѝ вода от кладенеца.
Отиде да свали отварата от огъня и сложи нов съд с малкото вода, която беше останала в стомната. Крайно недостатъчна за състоянието на ранения, отсъди той, но щеше да стигне на първо време. Водата завря и той стри в нея няколко листа зелен дълготул, добави шепа черно биле, три стръка омайниче и наряза на ситно корен таласъмска торбичка. В това време водоносецът се върна.
С помощта на двамата воини Влад почисти раните на Предводителя, намаза ги с мехлем с пчелен восък и невен и ги превърза. Даде му няколко глътки от изстиналата вече отвара, след което отпрати помощниците си и сложи на огъня прясна вода.
В това време в краката му се завъртя Мърла – домашната му черна котка, която си беше взел по стара вещерска традиция, и неотменима част от много от ритуалите му. Мърла имаше навика да изчезва всяка пролет и да се връща най-рано след месец, а после раждаше котило разноцветни котенца. Периодичните ѝ изчезвания не пречеха на ритуалите, тъй като Влад вече знаеше кога се случват, а ако беше крайно необходимо, можеше да хване някоя съседска котка за една вечер. И все пак нейните постоянни забежки го дразнеха – Мърла определено имаше по-добър сексуален живот от него, но така и трябваше да бъде – пак по стара традиция.
- Загубиш ли девствеността си, - поучаваше го неговият учител, докато още чиракуваше, - с нея си отиват и всичките ти сили. И не говоря само за жени – мъжете, самодивите и юдите също са забранени за теб. Въобще – никаква близост с друго същество, било то живо или мъртво. Ела сега, ще ти покажа къде държа специалното мазило, все пак хора сме, пък и едва ли искаш да се претъркаш... някъде. Моя собствена рецепта, ще те науча как да го приготвяш.
Влад се отърси от спомена – сега вареше друга отвара, срещу блатната треска, която Предводителя със сигурност щеше да развие без неговите грижи. И как иначе, две от стрелите, които го бяха пронизали, бяха с отровни върхове.
Когато приключи с отварата, напълни глинената чаша и я остави да изстива. Веднага щом престанеше да пари при допир, щеше да я даде на Предводителя, който се въртеше в неспокоен сън.

След седмица непрекъснати грижи раните на Предводителя започнаха да зарастват. Железният му организъм и лечителските умения на Влад го върнаха в света на живите. Няколко дни по-късно Влад му позволи да се върне в крепостта си, с разрешение да става от леглото само при необходимост. Предвид слабостта, която сигурно чувстваше, едва ли щеше дори да му хрумне да се забавлява с някоя от наложниците си, но Влад го предупреди и за това. Обичаше да предписва на хората въздържание, няма само той да страда я.
Животът отново потече нормално за младия вещер и щеше да се върне напълно в руслото си, ако не беше едно неочаквано събитие.
Два дни след като Предводителя си беше тръгнал, пред колибата на Влад отново се появиха двамата му отколешни познати. При това отново не бяха сами. С тях вървеше изключителна красавица с руси коси до кръста и божествени форми. Теменужените ѝ очи хвърляха мълнии, а устните с цвят на нар бяха свити сърдито. Ожулванията по лицето и одраскванията на рамото, което се подаваше през скъсаната одежда, бяха пресни - на не повече от ден. Явно красавицата не се покоряваше лесно. Сега обаче девойката мълчеше, почтително свела глава.
- Какво има? – попита Влад – Предводителя иска да лекувам новата му робиня, така ли?
Мъжете се спогледаха.
- Вещере, - каза единият – на робинята нищо ѝ няма, освен това, което виждаш, и то е дреболия. Предводителя ти я изпраща като награда задето го излекува.
На Влад му прималя. Хубавото лице, пищната пазва, тънките ръце – всичко това го приканваше да се възползва от подаръка на Предводителя, но не можеше да се откаже от силите си заради една жена, колкото и красива да беше. Защо учителят му не беше казал на Предводителя за извора на силите им, немощно си помисли Влад. Така можеше да си спести изкушението в ситуации като тази.
Тя впери тъжен поглед в него. Победена, но не и подчинена. Влад не можеше да издържи повече.
- Върнете я! – остро извика той. После смекчи гласа си. – Господарят ви е много щедър към мен, но аз не мога да приема подаръка.
Пратениците отново се спогледаха. След това се обърнаха и подкараха пленницата обратно.
Влад затръшна тежката дъбова врата след себе си и седна на одъра, хванал главата си с две ръце.

Имаше нужда от няколко минути, за да измисли решение. Както винаги в трудни мигове искаше да остане насаме, а какво по-добро място от Веселяшката пещера? Наричаха я така, защото прилепите звучаха като кискащи се хлапетии, но Влад не се плашеше от тях. Събра набързо малко храна, колкото да не умре от глад, взе тежкото си наметало и потегли към своето усамотение.
Следващите няколко дни прекара основно в съзерцание, но дори и затворил очи, пред вътрешния му взор отново и отново изплуваше образът на хубавицата, която така лекомислено беше отхвърлил. В полусънно състояние изтекоха тези няколко дена, през които Влад беше съблазняван и изкушаван хиляди пъти, но все пак издържа и успя да изчисти съзнанието си. За всеки случай удължи престоя си в пещерата, и едва когато се увери, че мислите му могат да текат и в друга посока, потегли обратно към селото.

Пристигна в селото ранния следобед, направи си чай и отвори една дебела книга, описваща билките по земята. Беше се задълбочил в нея, когато дочу неуверено потропване на вратата. На прага стоеше селянин, чийто син беше избавил от стоножка в ухото. Селянинът гледаше смутено, а в ръката си държеше въже, за което водеше най-добрата си овца. Влад направи всичко възможно да го отпрати, без да приеме подаръка, но селското упорство и инат бяха безгранични и накрая вещерът се отказа. Върза овцата за сливата, растяща до къщата и се прибра при вече изстиналия си чай.

По-късно същата вечер Влад не можеше да заспи и реши отново да се отдаде на медитативни практики. Легна в специално нарисуваната за целта пентаграма на пода, покри се с лека завивка и отпусна тялото си до последното мускулче. Дишането му се забави, мислите спряха и остана само усещането, че се рее. Беше пътувал в други измерения, но този път всичко беше съвсем истинско. Сякаш не само астралното му тяло, но и физическото се надигаше. Това го върна в реалността. Наистина нещо се надигаше, но не беше тялото му. Или поне не цялото... Мислите му отново се насочиха към русокосата богиня и никакъв самоконтрол не успя да я измести от съзнанието му. Влад стана и отиде да вземе специалното мазило от мястото му. Глиненото гърненце беше леко прашасало, но не колкото останалите на рафта. Докато опитваше да задоволи потребностите си, в главата му отново звучаха преупрежденията на наставника му. Но с тях сега спореше и вътрешният му глас - защо трябваше да се подлага на това мъчително въздържание? С какво беше сбъркал? И защо от година на година му ставаше все по-трудно да го спазва? Той прекъсна заниманията си.
Нещо трябваше да се направи. Нещо по-удовлетворяващо от старото мазило. Пред очите му гореше прекрасният образ. Влад вече не издържаше. Крачеше неспокойно из стаята, после спря рязко и внезапно излезе навън.
Над смълчаното село се чу тревожно блеене на овца.

Омг

[offtopic]Радо Гадината нямаше ли си такава? :)[/offtopic]

Благодаря на коментиралите до момента. Има леки редакции в разказа, за да е още по-изненадващ финала

Стига бе какъв разказ тва не е ли увода на книга - игра ?

psicho_lg писа: писа:

Стига бе какъв разказ тва не е ли увода на книга - игра ?

В която ще събираш точки удоволствие...

Не, нали вече Ной е в предпечат, има ли нужда от още нещо в тоя стил?

@psicho_lg за момента е само разказ, но има малък шанс да стане въведение към книга-игра
@Ейдриън Уейн Ной не е в предпечат, но до края на седмицата влиза. За нещо в тоя стил винаги има нужда А специално за този разказ ако решиш да изкупуваш правата за видеозаснемането му мога да ти ги предоставя безвъзмездно ако си в главната роля

А овцата кой ще я играе?

Овцата може да е надуваема.

Извинявам се, но аз схванах, че самото използване на овца със сексуална цел по какъвто и да е начин, отнема възможността на героя да пророкува?

"Загубиш ли девствеността си, - поучаваше го неговият учител, докато още чиракуваше, - с нея си отиват и всичките ти сили. И не говоря само за жени – мъжете, самодивите и юдите също са забранени за теб. Въобще – никаква близост с друго същество, било то живо или мъртво." И изведнъж - овца. по-добре момата да бе задържал момата? или да бе намерил някоя самодива?
Мислих си, дали не може да си говори с някой пън, както Том Ханкс си говореше с волейболна топка в "корабокрушенецът", обаче това "било живо или мъртво" ме смущава.
иначе самият разказ е нестандартен и ме грабна. С нетърпение чакам да видя, какво ще стане после.
И понеже съм перверзен тип, ми идват идеи в стил "Кралят на скорпионите"

Хмм, интересно ми е какво би се появило от подобен съюз...
Ако беше козичка, щяхме да имаме сатир;
Ако беше кобилка ни очакваше нов кентавър;
Ако беше крава, то имаме избор между минотавър и близардските таурени;
Но то е овчица... какво ли ще е?

Реторични въпроси задаваш. Вещер + овчица = вещица.