Приказка за Принцът, когото го викали на маса

Глава Пета

- Мислех си нещо .... - започна Залко, докато чакаха. - Защо всички съкровища по света ги крият по разни тайни и тъмни места, недостижими и страшни?
- Ами Залко - обърна се към него принц Приказни, - за да не могат лесно да бъдат откраднати.
- Но кой ще ти ги краде? Може собственика отдавна вече да го няма, а съкровището да си стои ... И какво, нищо?
- Как така нищо? - учуди се Приказни.
- Ами нищо не прави това съкровище - само се чудят хората как да достигнат до него. Ни едно-едничко добро дело, нищичко.
- Ааа Залко, тук не си прав. Може да храни мечтите на онзи, който иска да го открие.
- Как така да ги храни? - подскокна Залко. - С лъжица ли?
- Не, не ме разбирай в пряк смисъл - поясни се Приказни. - Искам да каже, че това съкровище може да е негова цел, която да постигне.
- Но как може едно съкровище да бъде цел? Че то цял живот там си е стояло. Ами, хей го на - посочи Залко един по-голям камък край пътя - все едно да кажеш, че този камък ми е цел. И той откакто се помни, сигурно тук е стоял. И какво му ценното?
- На камъка нищо - замисли се Приказни. - Но ако убедиш всички хора, че това е Най-Ценният Камък На Всички Времена, те ще решат, че това е съкровище и всеки ще иска да го притежава. Ще го оградят, ще си го делят, ще си го крият и т.н. Но вероятно няма да ти повярват.
- И защо така?
- Защото си стои ей тука, край пътя и на никого нищо. Не е скрит на онова тайни и тъмно място, където обикновено стоят всички съкровища.
- Да, може би си прав - въздъхна Залко. - Не е ценно за нас това, което можем лесно да достигнем ...

И в този момент една добре ушита торбичка от плат кихнала.
- Наздраве – рекъл Приказни.
- Наздраве – рекъл и Залко. – Ти ли си нашата торбичка? – попитал я той.
- Вероятно, да – отговорила тя. – Отдавна не съм приключенствала и съм хванала прах. Дано не се разболявам.
- Движението е здраве – уверено казал Принц Приказни. – Идваш с нас и ще си здрава.
- Как се казваш, торбичке? Не те помня, а имам толкова много торбички – попитал Залко.
- Как се казвам, как се казвам, не знам – зачудила се тя. – Какво е избродирано там отвън на мен? Аз като съм отвътре не мога да видя? Сигурно така се и казвам ...
- Чакай да видя – казал Залко и я взел в ръце. – Тук пише ... „В торбичка страховете си постави, приключенствай и по пътя си ги ти разстели“
- Хм, това не ми прилича много на име – замислил се Приказни. – Друго не пише ли?
- Не, не виждам ... аа чакай малко, ей тука долу нещо пише ...
- Апчих! – кихнала отново торбичката.
- Наздраве – поздравил отново Принцът.
- Тук пише ... „Киханка, за приятелите – Кихи“ – тържествувал Залко, че успял да разчете ситния текст, избродиран по торбичката.
- Ами да, щом толкова много киха – убедил се и Приказни. – Е, Киханке, ще ни станеш ли приятелка и ще дойдеш ли с нас на приключение?
- Имам ли избор? – попитала Киханка.
- Имаш, но и нямаш – взъдъхнал Залко. – И на мен така феите-вещици ми го казаха това – приказката продължава с приключението, така че ако искаш и ти да продължиш в нея, трябва да дойдеш с нас.
- Добре тогава, нека бъдем приятели – усмихнала се торбичката. – Аз съм Кихи, Плетената торбичка. Кой ще ме носи?
- Според приказният устав – замислил се Залко. – Торбичката се носи от помощника на главният герой, защото в много случаи той трябва да върти меч и ум, за да побеждава каквото там има да се побеждава, сиреч от мен.
- Браво Залко – потупал го Приказни по рамото, където вече стояла Кихи. – Ти си истински приятел.
- Апчих! – кихнала отново тя и ги погледнала невинно.
- Наздраве! – казали в един глас Приказни и Залко и се засмяли.

- Ще те изперем като се върнем от приключението – обещал й Принцът. – А сега да извикаме феите-вещици, защото сме готови вече за път.
- А как ще ги извикаме? – зачудила се Кихи.
- Като си помислим за тях – отговорил Залко с уверено и мъдро изражение на лицето. – Така можем да извикаме всичко при нас, само да трябва си помислим за него ...

Ваян Дечков - "Приказка за принц Приказни" 2
2019 г.