Нова книга с работно заглавие "Фентъзи"

действителност това беше Каскетската сигнална кула.

В деветнадесети век фарът е висока конусообразна сграда, на върха на която е монтирана осветителна машина, построена съгласно всички изисквания на науката. Каскетският фар в частност днес представлява тройна бяла кула с три светлини на върха. Тези три огнени камери се движат от часовникови механизми, въртящи се с такава точност, че дежурният, който ги наблюдава от открито море, неотменно прави десет крачки по палубата през време на светването и двадесет и пет крачки след изчезването на светлината. Всичко е изчислено във фокусното разстояние и във въртенето на осемстенния цилиндър, съставен от осем големи прости степенни лещи, над който и под който има две редици диоптрични халки. Това е математически изчислена система от зъбчати колела, защитена от ветровете и морето чрез десетмилиметрови стъкла; все пак понякога морските орли ги чупят, когато се спуснат към тях като големи нощни пеперуди по мярката на тези огромни фенери. Сградата, където е монтиран този механизъм и която го поддържа, е също така математически изчислена. Тук всичко е пестеливо, точно, голо, прецизно, изрядно. Фарът е цифра.

През седемнадесети век фарът е бил нещо като крайбрежно украшение на морето. Архитектурата на фаровете е била великолепна и причудлива. Претрупвали са ги с балкони, балюстради, стълбчета, кулички, еркери, ветропоказатели. Те целите са били украсени със скулптурни глави, статуи, орнаментални клонки, волути, релефи, фигури и фигурки, винетки с надписи. „Pax in bello“[1] — гласял Едистънският фар. Нека кажем мимоходом, че тази декларация за мир невинаги е обезоръжавала океана. Уинстанли я повторил на фара, който построил на свои разноски в една дива местност пред Плимът. След като кулата на фара била завършена, той се настанил в нея и чакал да види как тя ще издържи на бурята. Бурята дошла и отнесла и фара, и Уинстанли. Тези претрупани сгради отвсякъде ловели вятъра, както натруфените генерали в сражение привличат ударите. Извън фантазиите от камък имало и фантазии от желязо, мед, дърво. Металните части били изпъкнали, гредите издадени напред. По целия фар стърчали, прикрепени сред арабески, най-различни съоръжения, кои полезни, кои безполезни — макари, единични и двойни скрипци, противотежести, стълби, подемни кранове, спасителни прътове. На върха около пламъка красиво изработени подпори от ковано желязо поддържали големи железни свещници, със забучени вместо фитили парчета дебело въже, натопени в смола, които упорито горели и които никакъв вятър не можел да угаси. Освен това кулата била обкичена от горе до долу с флагове и флагчета, знамена и знаменца, пряпорци и ветропоказатели от тънък плат, истински вихър от багри, който се изкачвал от прът на прът, от етаж на етаж, смесвал всички възможни цветове, всички форми, всички гербове, всички сигнали, достигнал лъчистата клетка на фара, и при буря около пламъка се развихрял весел бунт от дрипи. Тази радостна светлинна игра край пропастта приличала на предизвикателство и изпълвала с дързост корабокрушенците.

Но Каскетският фар не беше построен по тая мода.

По онова време той беше стар първобитен фар, такъв, какъвто го е строил Хенри I след гибелта на „Бланш Неф“[2] — пламтяща клада под желязна скара на върха на една канара, жарава под решетка, коси от пламък, развявани от вятъра.

Единственото подобрение, направено на този фар след дванадесети век, бе прибавянето на едно ковашко духало, задвижвано от верига с камък на края, прикрепено към клетката през 1610 година.

При тези допотопни фарове приключенията на морските птици бяха по-трагични, отколкото при днешните. Привлечени от светлината, птиците се втурваха към тях, спускаха се и падаха в жаравата, където подскачаха като черни духове, агонизиращи в този ад; понякога падаха и върху скалата край червената клетка — димящи, куци, слепи, като полуобгорели мушици около лампа.

За кораб, който може да маневрира, разполага с цялото си оборудване и се подчинява на кормчията, Каскетският фар е полезен. Той крещи: „Внимание!“ Предупреждава го за рифа. На повредения кораб той всява ужас. С парализиран и безчувствен корпус, неустойчив на бясното вълнение, беззащитен срещу напора на вятъра, риба без перки, безкрила птица, той може да върви само натам, накъдето го тласка вятърът. Фарът му сочи опасното място, сигнализира мястото на гибелта му, осветява гроба му. Той е като свещ край ковчег.

Няма по-трагична ирония от това да осветиш неотвратимото, да предупредиш за неизбежното.