DestinyQuest: The Legion Of Shadow

Ако взимаш вземи от първите. Тия са нещо като Бард за жанра, а може и просто графичния редактор да е сляп глух и ням. Знаете ме как рисувам ама тия неща са...

И аз подкрепих DQ, но вече не съм убеден, че ще си я получа. Уж почнаха да разпращат копия до тези, които желаят картите им да не са в книгите и т.н., но не си спомням дали успях да пиша коментар тогава, та сега е неясно дали ще дочакаме изобщо някаква версия. Жалко, но от Мегара си го търсеха с оглед разнородните хора от книги-игри общността на запад, които успяха да разочароват с течение на години.

Като страничен наблюдател, това ми се струва като жалък завършек на една безбожно меркантилна и некачествена като продукция компания.
Набива се много на очи как разходите, които изтъква, нямат нищо общо с това, за което са взети парите от кампанията и как човекът се е запритеснил да не би да остане 1-2 месеца без заплата. От позицията на човек, минавал през доста по-лоши ситуации от описаното от Мегара, мога чистосърдечно да кажа, че моралът им е яко сбъркан. Ако сърцето му беше в продуктите, които прави и хората, които ги чакат, действията и думите щяха да са други.

Години наред поредицата Destiny Quest отлежаваше на рафта в библиотеката ми. Във форума на www.knigi-igri.bg винаги е имало похвали за биткаджийската ѝ система още от първата книга, но тъй като ядрото на нашата общност традиционно търси сложни морални избори, разклонени сюжети и дълбока литература, не беше успяла да стане чак такъв хит и другите книги от поредицата останаха низвергнати. На мен лично ми се виждаше твърде дебела, безкрайно ангажираща, изпълнена с непрекъснато хвърляне на зарове и “водене на счетоводство”. Приемах я по-скоро като твърде тежък ангажимент като за книга-игра, и в свободното си време винаги приоритизирах друго – най-вече компютърните игри.

Въпреки всичко това искрено се надявах някой ден да намеря книга-игра, която да ме грабне толкова, че да я играя с хъс вместо поредното PC заглавие. Разбирате ли, обожавам книгите-игри, защото ме карат да посегна отново към книгата и да забравя за малко за екрана. Но рядко една книга-игра ме изпълва с такова голямо вълнение, че да я предпочета изцяло пред дигиталното хоби, или пък пред по-стандартната белетристика.



Все пак, накрая се амбицирах да подхвана Destiny Quest - The Heart of Fire (така както препоръчва самия автор - да се започне директно с книга 2) на една почивка със семейството, на която така или иначе нямах компютър под ръка. И, о, чудо! Оказа се, че съм пропускал едно от най-епичните преживявания в жанра! Майкъл Дж. Уорд е открил формулата, в която механиката и историята работят по невиждан досега начин.

Политически интриги и моралният сблъсък (Акт 1)

За разлика от първата книга, тук личи отдалеч, че попадаш в изграден и плътен свят с тежка политическа и религиозна рамка. Влизам в ролята на Пророк (Prophet), заловен от Светата инквизиция. Измъчват ме, дрогират ме и методично записват виденията ми. Свободата ми идва по чиста случайност, когато крепостта-затвор е нападната от Уиканите (Wiccans) – местните езически племена.



Избухва война, чийто конфликт е заплетен. Църквата е дошла по тези земи преди векове, водена от митичния пророк Адам. Тяхната магия идва отвътре, от чистата вяра в Единствения Бог. Целта им е да пречистят земята от езическите ритуали на местните. Защо? Защото източникът на магията на Уиканите са демоните. Когато ритуалите им се объркат (а това се случва често), те буквално разкъсват завесата между световете и призовават изчадия от демонското измерение.

Ето това прави избора нюансен и интересен. От едната страна е Църквата, която се бори против реалната заплаха от демонски инвазии. От другата са Уиканите, които имат пълното морално право да искат обратно родните си земи от завоевателите. А както се оказа накрая, не всичко е каквото изглежда… Макар да се стремях да остана неутрален, конфликтът ме затисна. А изборът на страна в Акт 1 не е козметичен – от него зависят професиите (кариерите), достъпът до екипировка и редица микро-последствия в повествованието.

Сега, не знам дали стилът на Уорд би задоволил читателите с много високи литературни очаквания. Въпреки това, сюжетът работи безотказно, защото стъпва на развитието на персонажите, които срещаш по пътя си, а стилът му е неангажиращ, приятен и описателен. Просто доказателство за това е динамиката с един конкретен герой – вампирясал вещер, който първоначално ме е предал на Инквизицията. Омразата ми към него беше напълно оправдана, но обстоятелствата ни принудиха да оцеляваме заедно срещу орда немъртви. Научаваш по-добре мотивите му и начинът му на мислене, ражда се неочаквано приятелство, и дори се амбицирах и наех да търся лек за проклятието му. Тези NPC персонажи се чувстват плътно изградени именно заради наслояването на общите преживявания с тях и разнообразните диалози по пътя.

Лудонаративна хармония (Акт 2)

Вторият акт започва ударно: заразен съм с демонична болест и бавно се превръщам в изчадие. Единственият начин да се спася е да преследвам създанието, което ми го е причинило, из враждебните джунгли.

Тук истинските избори се случват в микро-ситуациите. В един от куестовете имах опцията да помогна на местен шаман (нещо като Witch Doctor) срещу информация. Оказа се обаче, че той ме е излъгал заради собствените си егоистични подбуди, чрез които преследваният от мен персонаж ми е заложил капан. Умрях два пъти. Когато накрая победих, това предателство болеше чисто физически, защото бях инвестирал ресурси и време. Това е моментът, в който геймплеят те кара да изпиташ емоцията на сюжета.

Битките - ордьовърът, основното и десертът

Истинската причина системата да е толкова зарибяваща е в нейния мащаб. Това е буквално ARPG, пренесено на хартия. Имаш на разположение 11 слота за екипиране на предмети – подобно на Diablo или Path of Exile. В книгата има над 400 предмета и 200 различни умения. Моят супер развит и ояден герой накрая приключи приключението с над 20 умения – микс от активни, пасивни и различни модификатори, които можех да използвам чисто тактически.



В самото си ядро бойната система е много семпла (хвърляш зарове, добавяш скоростта си, сравняваш със скоростта на противника, който спечели рунда - хвърля зарове и нанася щети). Но бързо, бързо с напредването в играта и отключването на все по-силна екипировка, върху тази проста база се наслагват жестоки ефекти: Bleed, Leech, Thorns, Piercing damage, Critical strike, Curses, Immobilise и най-различни лекувания, проклятия, брони, избягвания на удари, и какво ли още не.

По някое време синергията стана толкова дълбока, че за да следя всичко това ефективно, минах от хартия изцяло на Excel. И честно казано, с електронна таблица преживяването просто заспа – можех да мисля изцяло тактически как да завъртя уменията, вместо да хабя неразумно количество хартия и да внимавам дали няма да пропусна нещо.



Към цялата тази комбинаторика трябва да добавим и развитието на самия персонаж. Започваш с базов път (Warrior, Rogue, Mage), но впоследствие отключваш дълбоки специализации – ако си по пътя на Магьосника, можеш да се профилираш, например, като Geomancer, Runemaster, Acolyte или Druid, което променя стила ти на водене на битка. За най-хардкор геймърите авторът е вплел дори постижения (Achievements) и предмети с брутален risk/reward баланс. Например, изправяш се пред дилемата дали да екипираш мъчно спечелено унищожително оръжие, което обаче носи проклятие (Hex) и лимитира уменията ти в битка до едва 8, или пък се опитваш да победиш едни Каменни гиганти, без да рушиш колоните, които смъкват от бронята им, само заради самото постижение.

За тези, които мразят досадното следене на постепенно изтощаващи се ресурси след поредица от битки, Heart of Fire залага на един класически за геймдизайна подход, който променя изцяло уравнението: след всеки сблъсък здравето и уменията се възстановяват напълно. Вместо системата да те уморява сложно и поетапно (което е кошмарно за балансиране), тук играта винаги знае с какви ресурси би следвало да разполагаш в началото на всяка битка. Това прави балансирането на самите срещи много по-лесно за изпипване от страна на автора, а за играча се усеща невероятно готино и честно.

Противниците също се усещат изключително разнообразни. Тяхната трудност не идва просто от напомпани статистики. В Акт 2 и особено в Акт 3, специалните им умения често са напълно уникални. Има страхотни хрумки, които те принуждават да намериш конкретно геймплейно решение, за да ги преодолееш, или изцяло да смениш подхода си към битката.



Кулминацията беше отборен сблъсък (Team Battle) на моя герой заедно с един готов такъв от книга 1, с враг с абсурдните 450 точки живот (при положение, че аз имах 40). Персонажът ми е изграден като „стъклено оръдие“ (glass cannon), комбиниращ умения за игнориране на бронята (Piercing) и тяхната повторна употреба (Refresh), наливайки по 50-60 щети в рамките на 2 рунда. Въпреки това, след един неуспешен опит, оцелях точно на 3 точки кръв с добра подготовка и много умуване. Удоволствието от тази победа и плячката, която ми падна след това, е сравнимо само с удоволствието да убиеш Uber Diablo за пръв път.

Мрачни тайни, Крафтинг и Пъзели (Акт 3)

Ако Акт 1 е по-наративен, а Акт 2 е голямото обикаляне, то Акт 3 е низ от хардкор противници, които да тестват пределите на билда ти. Сюжетът ни отвежда в запечатан от 2000 години древен град на джуджета на дъното на вулкан. Мястото е преживяло катаклизъм, а в изблик на отчаяние част от джуджетата също са прибегнали до черната магия на демоните, за да защитят града си, превръщайки локацията в изключително злобна и мрачна среда, наслоена с остатъците на бавно тлееща сила.

Тук историята става по-разпокъсана, а атмосферата силно демонична, като излязла от пъкъла. Фокусът пада върху тежки битки с персонажи, за които си чувал в предишните актове, трупането на предмети, решаването на визуални пъзели за плячка и крафтинг зоната (Forge). Ако си събирал ценни материали още от Акт 2, тук можеш да изковеш изключително мощни предмети. Чисто ARPG.

Слонът в стаята: Линейност и Финалната присъда

За да бъда напълно обективен, трябва да адресирам нещо съществено. Това не е типичната книга-игра, в която изборите Ви ще влияят особено на глобалната наративна рамка. Книгата е 700 страници, но се усеща още по-дебела, защото реално минаваш през почти цялото съдържание. Изговаряш всички реплики с персонажите, минаваш през всички куестове… Разбира се, има няколко ключови места с по-значими избори (включително към финала), но като цяло това си е Diablo на хартия – наслаждаваш се на историята, докато мелиш противниците по що-годе предварително зададен път.

Финалът също страда от проблем с ритъма. Като авторова хрумка замисълът е страхотен, ще го помня дълго, но реализацията се случва твърде рязко. Липсва необходимото натрупване в предишните куестове на Акт 3, за да му придаде нужната тежест, което мен лично ме остави с леко чувство на разочарование на самия край.

Но въпреки това…

Книгата е абсолютен феномен.

Започнах я в началото на март и я приключих двайсет дни по-късно, навъртайки между 30 и 40 часа чисто игрово време! За сравнение, досега най-много (и това е абсолютният ми таван) съм отделял по 5-6 часа за една книга-игра, като средно минавам повечето за по час-два.

Destiny Quest: Heart of Fire е майсторски клас по хартиен геймдизайн. Епилогът заплита грандиозен сюжет и обещава мащабите на класическа фентъзи епопея за следващите книги. Това е заглавие, което едновременно ще задоволи глада ви за търсене на най-силните комбинации от екипировка и ще ви разкаже една сурова, мрачна история за пророци, демони и предателства.

---

Можете да закупите своя екземпляр и да разгледате поредицата на официалния сайт: Купете Destiny Quest от тук .

Публикувано за пръв път на блога на Прайм Геймс

Прекарах си страхотно с DQ3 и минах Акт 2 на един дъх, но въпреки това смятам, че DQ2 остава superior като цялостно изпълнение. Ето малко по-разбит анализ без тежки спойлери:

- Това, което тежи най-много в тази книга и я дърпа напред, са невероятните избори. За разлика от предишните части, тук има много алтернативи в самите куестове. От една страна това е супер за преиграваемост и roleplay, но от друга - over-achieving explorer-ът в мен буквално страдаше, че не мога да видя и събера всичко! :smile:

- Акт 2 хваща страхотно темпо. Историята е готина, финалът е много силен, а наративните дилеми са жестоки - просто изборите спрямо другите персонажи, които са добре развити, цялата динамика с твоята любима и борбата и дилемите, свързани с нейното оцеляване, или дали да пожертвам паладина, за да получа достъп до ковачницата, без която не само, че не може да изковем важен артефакт, който се пънем да съберем, а и губя цял геймплеен елемент да кова собствени предмети със съставки, които съм събирал, бяха много силни и въздействащи.

- А моментите, в които срещаш и взаимодействаш със собствения си герой от книга 2... просто изтръпвах от удоволствие!

- Харесаха ми много идеи, които авторът е вплел тук. Има доста новости и мини-игри - ъпгрейдваш много по-често предмети с руни и умения, участваш в състезание с шейни, които ъпгрейдваш, получаваш нови умения директно от повествованието. Проблемът е, че тук всичко това изглеждаше много по-разпиляно и не водещо до нищо съществено.

- Въпреки че книгата е страхотна, има няколко неща, които ме накараха да не я обикна толкова колкото DQ2

- Темпото в началото: пролога и Акт 1 ми бяха по-скучни, по-безлични. Като разсъждавам върху тях, се чудя защо. Хем имаше хубави моменти, но действието се развиваше бавно, леко безцелно и го нямаше онзи отличен ритъм от втората книга. Да не говорим за някои натрапващи се deus ex моменти.

- Никакъв challenge: Явно съм хванал някакъв напълно счупен билд с моя Rogue, но просто не усетих никакво предизвикателство в битките. С Mage-а в DQ2 непрекъснато растях като мощност, но пак трябваше да купувам колби и битките ме държаха на тръни. Тук не умрях нито веднъж за цялата книга. Битките бяха интересни като замисъл, но нулевата трудност уби тръпката.

- Loot системата имаше слаби моменти: Страшно много пъти наградите от някакви много епични encounters или разплетени загадки с предмети просто не струваха спрямо моя gear и реално нямаше какво да сменя, което убива малко от кефа в ARPG система.

Въпреки минусите в трудността и loot-а, историята, изборите и цялостното преживяване в Акт 2 за мен компенсират здраво и като цяло съм много доволен.