Diceman

2000 AD's Diceman е огромно англоезично сборно издание на комикси-игри, издадени самостоятелно през 80-те. Включва 15 комикса на около 340 страници голям формат, като съдейки по кредитите, в основата на историите и играта (макар че участват и други автори) е Пат Милс. Графично нещата по мой вкус и непретенциозно в това направление мнение са тук таме средни, на места добри, има и страхотно, по-скоро във втората половина, до която още не съм стигнал. Ако ви е попадало списанието с комикс-играта за Съдията Дред, за мен качеството в DiceMan е от там нагоре. Проблем, който се повтаря на много места е, че има текста е често с дребен шрифт, на места безумно дребен, че и защо не и в италик да го направят... при това важен за историята или правилата такъв.



Повечето произведения са с по около стотина панела (епизода) и с проста бойна система, в която се разчита на шанс и няма избори или друг игрален елемент. При победа си прибавяш началния "Живот" на противника без да има таван (простичка и лесна за смятане и преценка награда, известна още на входа). Това означава, че от битките, в които имаш повече "Сила" средностатистически си на далавера, защото излизаш в крайна сметка с повече "Живот", което мотивира агресивна игра и мачкане на всичко слабо по пътя; което пък отива на характера на героите и приключенията.
Добавянето на битки и шанс повишава преиграваемостта и удължава времето за игра, защото ако си останат само изборите, вероятно времето, прекарано с тези приключения ще е доста малко. Така е напълно задоволително.

Стилът е.. ами... old school - героите (дотук, предимно) са могъщи badass киселяци особняци, които убиват всичко по пътя си и не се интересуват от ничие мнение и не познават страх.

Judge Dredd: House of Death е именно първото произведение тук. Приключението залага изцяло на COOL фактора, хвърля всякакви демонични гадости на пътя на Дред, които да бъдат брутално взривени. Повече за това може да прочетете в коментарната тема на списанието.

Slaine e конаноподобен задник расист (не с тези си качества е конаноподобен, де), който освен да мачка всичките си противници не пропуска възможност да нареди или нашамари своя спътник - жалкото гоблиноподобно джудже Укко. Бие всякакви демони, дракони, орки, други наемници, магьосници и подобна измет, която се изпречи на пътя му. Сюжетите се въртят около намирането на важни артефакти, съкровища, оцеляване и спиране на голямо зло.
Историите започват колебливо, но в никакъв случаи лошо с "Cauldron of Blood". Следва някаква сбирщина от двустранични приключения, "Tomb of Terror", които явно са излизали в един брой, а резултатите - в следващия; има такива, които са горе долу от типа загадка; има много елемент на шанс и някакъв елемент на преценка. Като цяло нещото е много сегментирано и елементарно и горещо препоръчвам да го прескочите. С "Dragoncorpse" нещата набират скорост и имаме един съвсем приличен Dungeon Crawler, като за крайния успех трябва добре да си постелете по пътя. Каймакът обаче е "The Ring of Danu", в която вече си имаше интересни избори, менажиране на предмети и валута, 156 панела, по-свързани сцени (спрямо обикаляне в стаи, в които се случва нещо), персонажи и цялостен сюжет, сетинг и лек еротичен елемент. Като цяло предвид това как всяко следващо приключение в серията надскачаше предишното, наистина съжалих, че няма още след това. Даже артът е по-добър на новия за серията художник Майк Колинс.



Nemesis the Warlock: Torture Tube е сред нещата, които ме грабнаха най-малко. Ти си мини-дракон извънземно, майстор-шофьор, който се бори срещу владетеля на земните светове - фитнесчията-инквизитор-цар-злодей Торкемада в някаква футористична антиутопия. Безумието в сетинга е малко отвъд тази на Дред и ми дойде вече в повече наивно тъпо, а от визуална страна е пълна скука - летиш и минаваш препятствия - голяма част от панелите са или неразбираеми, или безинтересни (за мен). Интересна е механиката - всеки панел можеш или да ускориш с една стъпка, или да забавиш, като е важно през какви препятствия с каква скорост ще си. Обикновенно няма как да знаеш предварително дали трябва да си бърз или бавен, а ако знаеш - хем не знаеш с колко да минеш, хем може да нямаш време да стигнеш до въпросната скорост, хем за да понамалят този ефект са наслагали иначе излишни панели. Не ме изкефи като реализация, но е интересна механика. Освен всичко скоростта дава +1 защита, но и -1 атака, на практика. Резултатно, интересен експеримент, който иначе не ме грабна.

Torquemada: Trapped in the Garden of Alien Delights
В следващото приключение получаваш шанса да играеш с анти-героя от предното приключение, затворен в нещо като виртуален свят, в който уж трябва да видиш, че трябва да работиш с извънземни (които ти като най-големия фашист на света презираш), за да се измъкнеш, понеже иначе не можело. Но пък като игра губиш точки, когато работиш с тях и печелиш, когато ги разчленяваш. Като цяло светът и приключението ми бяха сравнително безразлични, без особен шанс да преценя кое решение ще е добро и кое лошо, нарязах почти всичко възможно и минах успешно. Вкарана е и механика да събираш милионите боклуци по всеки панел (като обаче можеш да носиш само до три неща). Малко тегаво е че не винаги се разбира къде какво е нарисувано, нямаш и никакъв шанс да прецениш какво ще ти трябва, но с 1-2 преигравания се получават нещата, а самата механика по принцип се е доказала като ценна в комикс игрите (дали тук е въведена за първи път?) и дори има приложение в книги-игри, макар и малко (нещо на Елена Павлова използваше принципа за неуказано вземане на предмети, но не помня дали беше от серията на Водопада на дъгата, или нещо друго). Визуално светлосенките не са се отпечатали много добре и тъмнее, губи се детайл (изглежда много по-зле от картинката по-долу, гледана на монитор). Като резултат, лично мен не ме кефи цялата бутафория в сюжета и произвол в играта, оценявам двете неща в този свят като по-слабите произведения в DiceMan до тук, без да считам, че са нещо немислимо неигруемо или безсмислено - просто не ме грабват.


В печатното издание обаче изглежда ей така, забележете колко много се губи детайла при този стил:

Двете приключения за Rogue trooper - Killothon и Space zombies - са може би най-тестостеронените в целия сборник. Ти си клониран войник (на вид от войната с Виетнам) създаден за битки и дори автоматът, раницата и каската ти са... чипирани със съзнанията на бивши войници и си обсъждате ситуациите (малко като крачетата и опашката на Таласъмчо). Сред противниците ти са Mad Max тип откачени злодеи пънкари; джунгла, която е толкова badass, че дърветата ядат напалм и ти го хвърлят отгоре и орди тестостеронени зомби-клонинги.

Освен най-добрия арт дотук (на Mike Collins), тези приключения се опитват, макар и по много наивен начин, да вкарат повече драма и морални избори. Първото от тях ми хареса повече, поради интересния, макар и изключително бутафорен свят. Бойната система е същата. Лично аз ги намирам за едни от по-добрите неща в сборника, но като всички останали в Diceman до момента, за мен това са комикси за деца, които нямат много какво да предложат на възрастен. Кефя им се малко, но като цяло са си яко инфантилни.



ABC Warrior vs Volgo
Тук главният герой е робот, пригоден за Atomic, Bacterial and Chemical (ABC) warfare, но и с чувства. Който трябва да победи огромен и зъл робот, тъп като тостер. Освен стандартната бойна система, тук е приложена и тази с отчитане и промяна на скоростта от "Nemesis the Warlock: Torture Tube". Хареса ми повече от Nemesis, може би заради малко по-разчупените ситуации и обратната форма - само 50 панела на 8 страници. Тук, естествено, не може да се очаква някаква дълбочина или история - всичко е една битка между роботи. Механиката със скоростите пак идва на сляпо при първо разиграване. Има и малко избори тип "правилно/грешно" решение и то доста логични, което като цяло е рядкост за това издание. Също прилично интерактивно комиксче, което сякаш си изпълнява целите, които си е поставило.

Най-после се преборих с това титанично издание, така че е време за по няколко думи за последните произведения и заключение

Ronald Reagan: Twilight's last gleaming
Тази политическа сатира, илюстрована в карикатурен стил е последното произведение, но се радвам, че не я прочетох последна, за да не оставам с горчив вкус в устата. Самата концепция не ме привлича и е поостаряла; трудно ми е да преценя дали е за възрастни или за деца - според мен поради различни причини не става нито за едните, нито за другите, дори и като се абстрахираме, че идеята е от тези, които губи актуалност с времето. Не ми беше въобще смешна или интересна. Както каза наскоро един приятел за своето произведение, за инфантилни възрастни.
Играта е също безумна - тук ефектът на заровете е ескпоненциален - хвърляш зарове, които определят колко пъти ще бъдеш наказан и после пак зарове за самите наказание. Шансът човек да измисли правилните решения е нищожен, а те най-често са възможно най-скучното нещо - просто да не се прави нищо.
Най-слабото в DiceMan е това, ако не броим Tomb of Terror миниатюрите (а може би дори и тогава).



Dice Man
Най-дългите, най-добре илюстровани и най-развити като история приключения в сборника. Главният герой е детектив, владеещ свръхествени сили, благодарение на зарове, изковани в Атлантида. Има призоваване на демони, зли нацисти, търсещи древни и могъщи артефакти, фатални дами, индиански гробища, автомати, гангстери. Предполагам си го представяте - има нотки от Гримоар, Лъвкрафт, малко Индиана Джоунс (или пък Дик Ченси) в микса. Четирите истории са свързани, като първите три са добро за сборника ниво, а последната е отлична.
Тук вече няма битки, има избор на умение (/умения), предмети, влияние от предходни събития (без да се ползват кодови думи) и показатели (ресурси), от които да губиш. Шансът има роля, но е по-малка. Историите имат елемент на разследване, особено последната, и ако може да се спори до колко изборите са логични, то поне в последствията се показва ясно защо въпросният избор е бил правилния.

Заключение
Dice Man e сборник с комикси за английскоговорящите деца от 80-те. Погледнат в наши дни, намирам го един носталгичен продукт, който не отговаря на съвременните стандарти и вкусове. Освен олдскул комикс фенове и такива на английската школа на книгите-игри, не мисля че би намерил голяма аудитория - сега комиксите са по-изпипани визуално, цветни, по-всяка вероятност по-добре написани - не съм достатъчно добре запознат с тази медия, за да мога да дам обективно мнение. За играта важи същото и с малки изключения е фокусирана върху зарове, лутане, неинформирани избори, като всички тези неща важат в най-малка степен за Dice Man.