Граждански войни

8.
Когато се събудих, видях сянка, наведена над мен, чиято миризма беше много приятна.
„Джулия“ промърморих тежко.
Отговори ми женски глас, но не и този на Джулия.
С голямо усилие успях да фокусирам момиче на не повече от двадесет години, не красиво, но с очарователни зелени очи и една усмивка, която озаряваше лицето и‘.
Около врата си беше увила червен шал, а на ръка си носеше бяла лента с червен кръст. Момичето положи ръка на челото ми и каза: „Били сте ранен. Сега сте във военна болница, но лекарите казват, че раната е чиста…така че сме оптимисти“.
В следващите дни момичето, което се казваше Либертад – родителите и бяха каталунски социалисти – идваше често да ме посети. От нея научих, че се намирам във военна болница в Алмерия и че скоро щях да бъда изписан, за да се освободи място за оцелелите от Малага, които продължавали да се стичат. Щях да бъда изпратен в Барселона за възстановяване.
Също така от Либертад разбрах, че фронтът вече е загубен и защитата на града е била невъзможна. Без бронирани машини, артилерия и недостатъчно зенитни установки, почти петдесет хиляди анархисти били пометени от наполовина по брой испански националисти и италиански фашисти.
Когато не бях с Либертад, всичко за което мислих, бяха абсурдните неща, които бях преживял.
Дойде моментът да напусна болницата. На излизане срещнах Либертад да ме чака, в цивилни дрехи е с куфар отстрани. Тя ме целуна по бузата леко и ми помогна да се кача на влака. Обясни ми, че се връща в къщи за няколко седмици, защото нейната сестра току що е била родила. Тя съжаляваше, че ще напусне болницата в момент на голяма нужда…и тук тя се усмихна, осветявайки вагона на третата класа. Нейната идея да пътува с мен, успя да ми подобри настроението.
Виторио си спомня, че вече е бил в Барселона (2)
Виторио никога не е бил в Барселона (31)

2.
Когато пристигнахме в Барселона с Либертад, отидохме в същия хостел на Плаца Роял, където преди се бяхме настанили аз и Джулия. Попитах хазайката за новини от Джулия, тя ми каза, че се била преместила в една къща на Чиутат Вела, след което ми даде адреса.
Либертад трябваше да вземе автобус до Сабадел, където живееше нейното семейство. Чакахме под проливен дъжд повече от час, преди да ни съобщят, че всички превози са отменени. Върнахме се в хостела, за да свалим мокрите си дрехи. Треперейки, се пъхнахме под завивките и правихме любов. Дотогава имах опит само по бордеите и си мислех, че знам всичко, което има да се знае за тези неща. Либертад ми показа колко съм грешал.
На следващия ден разбрахме, че автобусите ще тръгват. Разделихме се след дълга и страстна целувка. Тя обеща, че ще се върне в Барселона скоро.
Прибрах се обратно в хостела, замаян, но щастлив. В следващите дни мислех често какво да правя. Знаех, че трябва да осъществя контакт с Джулия, но поради някаква причина, се колебаех. В допълнение едно продължително неразположение ме преследваше. Опитах се да се разсея, пишейки писма до Либертад или мислейки какво да кажа на Джулия.
Един ден се реших и се отправих към къщата на Джулия, но там нямаше никой. Казаха ми, че работи почти целия ден в Телефоника, каталунската компания за телефони. Не беше далеч, но внезапно започнах да се чувствам зле. Много зле. Това беше чувството, което вече бях изпитвал и което угасваше постепенно, докато се отдалечавах.
Вече беше безполезно да се опитвам да се убедя в противното: не бях сам!
Някъде из Барселона скиташе един Друг Аз. Когато се приближавахме, неразположението ми се засилваше и намаляваше, когато се отдалечавахме.
Въпросът тогава бе: какво можех да направя? Идеята да преживея мъчението от близостта на Другия Аз ме хвърляше в паника, но в същото време се чудех дали можех да си позволя (и дали редът във Вселената можеше да позволи) повече Аз да съществуват успоредно за дълго време.
Виторио търси Другия Аз, за да се справи с него. (11)
Виторио отива на фронта с Либертад, просто, за да напусне Барселона. (25)

11.
В следващите дни се скитах из града, търсейки смелост да се срещна с Другия Аз. Всъщност беше достатъчно да следвам болката, докато открия източника. Но продължавах да се колебая. Все по-често мислех за Либертад и копнеех тя да бъде с мен.
Тогава в един дъждовен ден, почувствах как стомаха ми се свива като в менгеме и болката се разпространи внезапно. Замръзнах, задъхан, в среда на опустяла и наводена улица.
Помислих да се обърна и да побягна. Но след това я видях: Джулия, която напредваше под дъжда, държейки се за ръка с….Другия Аз.
Тръгнах напред, блъскайки се в стара жена, изкарвайки и‘ дъха. Падна в локва. Гледах я, докато тя вдигаше като на забавен кадър юмрук към мен и отваряше устата си. Звукът, който излезе от устните бучеше протяжно и безсмислено. Наблюдавах водните капчици, които се стичаха бавно по бръчките на лицето. Погледнах отново към Другия Аз. Джулия беше спряла, като замразена по средата на съпката си.
Усетих после друго движение и видях един Друг Аз да излиза от кафене. За миг различих профил, който принадлежеше на Амедео, зад прозорецът на помещението. За един дълъг момент тримата Аз се втренчихме един в друг, след това направихме по едно и също време стъпка напред. Дочух един дълбок тътен да се издига около нас и светът сякаш потрепери. Пред нас на тротоара на улицата се усука и се изви черен вихър. Бледата светлина на деня сякаш бе всмукана навътре, както и капките дъжд, които бяха привлечени от това Разкъсване.
Още една стъпка. Разкъсването се разшири и започна да изглежда като листове от вестник.
Виторио е събрал следните символи (общо са три черни). (50)
Виторио е събрал следните символи (общо са три бели). (33)
Виторио все още не е събрал цялата последователност от символи. (13)

13.
Видях Другите Аз да се извиват и деформират, докато Разкъсването се увеличаваше. Един от тях извади револвер от джоба си и стреля няколко пъти, без да разбера дали към свръхестествения феномен или към мен.
Тогава бях завладян от неустоима сила, тялото ми се огъна наполовина и след това на четвъртини, и отново, и отново, докато бях погълнат от нищото. Моментът, в който се втурнах в Разкъсването, беше смален до безкрайно малка точка, съзнанието ми беше заличено.
След цяла вечност на тъмнина успях да видя нещо. Светлина в края на тъмнината. Снимка с моя лик до мен, а аз лежа на леглото си у дома, развълнуван от един забравен кошмар. Същият ден, в който започна всичко.
Светлината стана по-голяма, а спомените се стопиха във въздуха.
Започни четенето отначало. (1)
Търси този път да поемеш в различни посоки, като се опиташ да събереш други символи (бели или черни), за да стигнеш до края с поредица от три пълни. Не забравяй, че символите, които си намерил в това четене (или евентуално в по-ранни такива) остават валидни и ще ги добавяш към символите, които се появяват в следващото четене.

47
Излязох от дома на фашиста с омекнали колена. Блъсках се на всеки ъгъл, главата ме болеше и усещах силно замайване. Запрепъвах се към вкъщи. В един момент ми се стори, че някакъв глас ме вика по име. Огледах се наоколо, но видях само една coppietta (не мога да го преведа), под навеса до гарата. Тя беше руса, точно като Джулия.
Вкъщи беше нужен само бегъл поглед към баща ми, за да разбера всичко. Федералният би трябвало да е говорил предварително с него, и се досетих, че най-вероятно двамата заедно са измислили този план - да ме изпратят за Испания.
През тази нощ не можах да мигна. До късните часове гласовете на родителите ми ме преследваха из вкъщи, а после само тихият плач на майка ми нарушаваше тишината до сутринта.
На следващия ден Енрикета, нашата икономка, напъха няколко дрехи в един куфар, аз прегърнах майка си и напуснах дома. Баща ми се качи на влака с мен, настани се близо до прозорчето, запали цигара и се потопи в четене на Народът на Италия. В Торино сменихме влака, хващайки този за Генуа.
В столицата на Лигурия наехме една стая в скромен пансион на Площад Банки, където баща ми ме остави, отивайки да „уреди нещата“.
Лежах на леглото и зяпах гредите на тавана, а през прозореца влизаше миризма на прясна риба и силните викове на продавачите. Не можех да спра да мисля за това, което ме очаква. Като добър фашист, моя баща ме беше записал в Националната опера Балила, бях горд Мускетар първо и Авангардист след това. Три съботи в месеца участвах заедно с други момчета в събирания и упражнения по време на Фашистката събота. Бях въодушевен да чета в техните вестници за великите прояви на нашите войници в Сомалия. Но все пак не бях обсебен или фанатик. Знаех много добре, че войната е място, където се умира, място, което не е само да се покриваш със слава. Също така не знаех почти нищо за Испания и за гражданската война, която се водеше там, но едно нещо знаех: италианците нямаха работа там.
Очите ми попаднаха на куфара на баща ми. Знаех, че има двойно дъно, в което бяха скрити известна сума пари по време на пътуването. Пари, които биха били достатъчни, за да платя за превоз на кораб до Франция.
За няколко часа бих могъл да бъда на сигурно в страна, която нямаше никакво намерение да участва в каквато и да е проклета война.
Виторио чака да замине за Испания (12)
Виторио краде парите на баща си и бяга (10)

12.
Когато настъпи време за качване на кораба и вече бях облечен в униформата на Черноризците, баща ми сложи ръка на рамото ми. „Виторио, накрай ни да се гордеем“ каза и после с по-тих глас допълни: „И се върни цял при мен и майка ти“.
След като каза това, се разделихме.
С едно болезнено усещане в гърлото наблюдавах как Фарът на Генуа се отдалечава постепенно. Някаква сирена ме върна в реалността. Два разрушителя се присъединиха към нашия кораб. Това ме изненада дотолкова, че възкликнах: „Леле, какво е това?“
„Този ескорт ще бъде с нас до Севиля,“ каза някой. Обърнах се и видях, че ми говори мъж на около четиридесет години, нисък, с посивяла коса и кръгли очила със златна рамка. Той протегна ръка: „Артуро, приятно ми е, идвам от Модена“. Ръкувах се с него „Аз съм Виторио, идвам от…ох, място, което ти надали знаеш. Та какво казваш? Че ще имаме ескорт от Военната флота?“.
Артуро си натамани очилата на носа и с академичен тон ми обясни, че в резултат на Надигането, военният преврат, докато голяма част от войската се е присъединила към националистите, Испанската флота е останала лоялна на Комунистическото правителство. Между Испанската република и Италия не е имало официално обявена война, но въпреки това било мъдро да не бъдат изпращани транспортни кораби, пълни с войници, без подходящ транспорт.
По време на пътуването опознах Артуро и другите бойни другари. Артуро е бил учител в начално училище и се е записал в настоящата мисия, убеден, че трябва да отиде да се бие за разпространението на фашистката идеология по света. Но Артуро беше различен случай, повечето войници се бха присъединили заради доброто заплащане, други, като мен, за да избегнат дългите ръце на правосъдната система. Един мъж от Сардиния на име Пиду, вярваше че отиваме в Либия и по време на цялото пътуване мислеше, че се шегуваме, като го убеждавахме, че отиваме в Испания.
В един следобед настанах суматоха. Някой извика, че имало вражески кораб на хоризонта. Пренебрегвайки заповедите на Капитана се втурнахме на палубата. Застанах на парапета на левия борд и смътно чувство на безпокойство стегна гърдите ми. Всъщност на хоризонта можеше да се види кораб, плаващ паралелно с нас.
„Това е английски търговски кораб“ обяви Лучиано, който беше разправял, че е прекарал половината си живот плавайки между Средиземноморието и Персийския залив.
„ Ако е английски или френски може да носи оръжия или доброволци за комунистите“ заяви мрачно Артуро. „трябва да се отиде и да се провери, вместо да го игнорираме“
„Но какво говориш, Лондонското споразумение е решило за ненамеса в Испания“ отвърна един мъж, който беше пазил мълчание досега.
Артуро поклати глава. „Да“ каза. „Франция и Англия са неутрални…точно като Италия.“
Междувременно, втори кораб, по-малък и тесен, може би корвета, се беше приближил към британския кораб, и заедно промениха курса си, изчезвайки в далечината.
Замайването ми изчезна изведнъж.
Продължи на 32.

32.
Дебаркирахме в Кадис и от там с влак бяхме транспортирани до Севиля, където ни разквартируваха в някаква полицейска казарма.
На този етап ни оставиха без надзор. През това време какви ли не странни слухове се появяваха. Изглежда, че Националистите бяха атакували Мадрид, но в един ден изглеждаше, че столицата на врага е паднала, а в друг, че войниците на Националистите били избити. Почти цяла седмица се носеше слуха, че Франция е нарушила споразумението и се е присъединила към Испанската република.
Единственото сигурно нещо беше, че ден след ден в града пристигаха все повече италианци и че главнокомандващият на Италианската мисия, Генерал Роата, беше зает с реогранизацията на целия контингент, както от органична гледна точка, така и от функционална, в общата рамка на войната. Какво означаваха тези думи, така и не разбрахме. Единствените, които се срещаха с врага бяха авиаторите, които летяха на борда на изтребител Fiat C.R.32 или бомбардировач Savoia-Marchetti S.M.79. Заминаваха почти всеки ден, за да извършват набези във вражеска територия. Но авиаторите не общуваха много с нас, безделниците.
Междувременно за Мадрид вече не говореше никой, от което разбрахме, че битката надали е минала добре.
Най-накрая дойде денят в който ни разпределиха: 1-ва Дивизия CC.NN „Бог го желае“. Имахме смесени офицери – както италианци, така и испанци. Моята дивизия трябваше да замине скоро, за да атакува андалуско селище, наскоро завладяно от комунистите. Бързо разбрахме, че тази мисия беше част от широкомащабна операция и за първи път щеше да се наблюдава толкова голямо участие от страна на италианците. Готвех се психически за идеята, че трябваше да се бия, когато чух някой да ме вика по име. Обърнах се, като сърцето ми подскочи до гърлото, разпознавайки гласа: Амедео.
„…Виторио Виторио, не мога да повярвам, че си тук?“ викаше, проправяйки си път през тълпата. Щом стигна до мен веднага ме стисна в задушаваща прегръдка. Носеше униформа на командир на отряд, кепето му беше килнато и очите му, както обикновено, изразяваха непочтителност.
Веднага щом се окопитих му разказах всичко. Той се намръщи само за миг, преди да отхвърли всичко с едно свиване на рамене. „Но кажи ми, заради това ли са ме търсили? За тези глупости, писани преди година. Той мисли, че аз вярвам…брех, по-добре така“
Прегърна ме през раменете с едната ръка и ме попита къде съм бил разпределен. Когато му казах, той поклати глава. „Ох, Виторио, ама глупав ли си? Наистина ли мислиш сериозно да се биеш в тази война? Какво си правил досега? Седял си, чакайки да ти наредят какво да правиш?“ Не ми остави никакво време да отговоря. „За щастие срещна приятеля си Амедео. Ще видиш, че ще намеря начин да избегнеш битките“ След което ме погледна внимателно, засуквайки тънкия си мустак, който беше пораснал, след като гледа съименника си Амедео Нацари във филма Кавалерия. „Знаеш“ каза, понижавайки гласа си, „аз нямам намерение да оставам дълго тук. Войната предлага много възможности, за този който може да ги оползотвори, стига да не носи униформа. Ако имам приятел в това, ще бъде по-добре, какво ще кажеш?“.
Опасявах се от значението на всички тези думи: той говореше за дезертиране, а за дезертьорите наказанието беше разстрел.
„НО…и Джулия“ беше всичко, което ми дойде на акъла да кажа.
Той премигна, все едно въпросът ми го е хванал неподготвен. „Джулия? Тя…какво ще и стане? Джулия ще си е вкъщи…“ после, забелязвайки изражението ми, вдигна рамене. „Хайде, хайде, Джулия е момиче, няма да и сторят нищо. Когато всичко това свърши, ще и изпратя писмо с извинение…но сега да не мислим за нея, а за нас! Какво ще кажеш? С мен ли си?“
Виторио отхвърля предложението на Амедео и се приготвя за битка. (35)
Виторио приема предложението на Амедео. (26)