Задочни репортажи... В реално време

Едно време ми правеше голямо впечатление как завършваше учебника в годината, когато учехме история на България: "След 1944 България е под тоталитарен режим, управлявана от Бъргарската комунистическа партия".
Или нещо мо-тамо в тоя дух. Изглеждаше си меко казано нелепо, на фона на всички подробности за българското средновековие, възраждане, освободителни войни и прочие периоди, в които не само се разглеждаха общоприети факти, ами и мнението на разни историци под бележка.

На репортажите на Георги Марков попаднах случайно - зарових се, като прочетох че се прекратява разследването за убийството му. Преди на Танер да му е настръхнал перчема, трябва да кажа че книгата нито е политическа, нито историческа. По-скоро представлява едно свидетелство за живота в България между `44 и средата на 60-те години (Марков бяга през `69).

Защо е толкова важно? Върнете се на първия параграф. Аз от тоталитарното време не си спомням много, като падна комунизма бях втори клас. Днешните вероятно нищо не знаят, просто защото няма кой да им каже. Който е по-млад и още не е чел двата тома на Марков ще се изненада колко неща ще успее да си обясни от живота който ни заобикаля днес, 23 години след "падането" на режима.

Както се казваше в една реклама на радио "Експрес" - "Прочетете и ще видите".

Стигнах до втора част. Ако има смислена литературна критика - в тази книга е. Освен това се открехнах за някои непознати за мен имена в литературата.

Като ги свършиш, прехвърли се на "Архипелагът "Гулаг" и/или "Колимски разкази". "Гулаг" е доста по-полемична отколкото "Репортажите" (сигурно защото там и трагедията е по-голяма), но пак си остава предимно книга за съдбите на хората и не чак толкова за политически идеи.

Присъединявам се към препоръката на Jasta Prasta (съжалявам, но не знам истинското й име).

„Архипелаг ГУЛАГ“ е много по-трудна за четене. Солженицин е имал феноменална памет и огромно желание за максимално правдиво и документално представяне на исторически събития и човешки съдби. В даден момент аз просто се загубих сред хилядите имена. Чел съм я два пъти и при препрочитането просто не им обръщах чак такова внимание. За съжаление двата тома са изключително апокрифни. Вариант е да се свалят от „Читанка“-та.

„Колимските разкази“ бяха преиздадени в една голяма и хубава книга преди няколко години. Първо бях прочел „Архипелаг“-а и самият Солженицин се изказваше много ласкаво за тях и Варлам Шаламов. Това ме накара да ги потърся и прочета. Книгата е изумителна, като всичко в нея е инспирирано от действителни случки, на които авторът е бил свидетел или са му разказани от очевидци. Ако „Архипелаг“-а е труден за четене заради многото документален материал, то „Разказите“ са такива заради тематиката. Изисква се определена нагласа. „Помогна“ ми това, че преди това бях прочел „Раково отделение“ на Солженицин, която си мисля, че е книгата, която ме е натоварила най-много.

По темата бих препоръчал и „Лагерите на смъртта ГУЛАГ“. Авторката Ан Епълбаум е американка, но книгата е на много добро ниво. Дори е наградена с Пулицър.