Колелото на Времето на Робърт Джордан и Брандън Сандерсън

Тарикат ХХ ранг писа: писа:

Абе като отворя нормална книга, гледам, че тези, дето минават за по-добри от средното ниво, демек са харесвани и от някакъв брой широка публика, и от някакъв брой литературовъди, филолози и пр. мастити риби, не са прекалено разлати. Има си някакъв разумен обем за един сюжет, отвъд който настъпва царството на графоманията и лошия вкус.

Примерно Стайнбек се чете и от студенти английска филология, и от домакини, и от професорята и колумнистите на Таймс Литръри Съпълмънт. Взел е и награди. Значи го приемам за кадърен (пък и го харесвам). Поредицата му "Улица Консервна" и "Благодатният четвъртък", която наистина е супер, не надхвърля общо хиляда страници.
Толкин се е попрестарал, така, добавил приложения човекът, натъпкал е наистина историята и митовете на сума ти народи и на цял континент в три томчета и в резултат "Властелинът" има общо хиляда и шестстотин страници. А Толкин пак се чете и от прости фенове като нас, и от разни дебели очилати разбирачи. Действието вътре се развива в продължение на двайсет години (от 111-ия до 131-ия р. д. на Билбо) и покрива пътуване от няколко хиляди км., повечето време пеша, ретроспекции, диалози, война, любовни истории, различни групи персонажи и изобщо сложна работа. Това вече не е сюжетна линия, то си е цяла мрежа от разни сюжетни линии. А все пак - приемлив обем.
"Война и мир" е нещо огромно, но и то се побира в около две хиляди страници. И на всичките тия сюжетите им са смислени. В смисъл - проследими са.

Колко хиляди страници е напляскал Джордан в "Колелото на времето" преди да си отиде? Десет или повече?
Още някъде в четвърти том за мен настъпи тотално оскучняване, защото той беше отначало обещал да напише шест тома, видя се, че до четвърти историята не е преполовена, започна се едно мотаене, после томовете станаха осем, после девет, после дванайсет ли, петнайсет ли, не знам вече. Човекът умря (както гласеше и клетвата му - ще пиша, докато ми чукнат и последния пирон в сандъка) и друг захвана да дописва. Бога ми, това вече не е литература. Едно време си е имало изискване - единство на време, място и действие. Един ден, едно място, една линия. Пет акта, две интерлюдии, ръкопляскания, публиката си взима шапките и си тръгва. Финито. А сега - "Мърдраалите също плачат", "Ранд ал-Тор в бяло", ще забременее ли Рич... османска сапунка.

Ако знаете колко сбити са античните драми, скандинавските поеми от Старата Еда, сагите за исландци, дори Омир. Абе изобщо - в добрите неща може да има и отклонения, но те не са безмислени. Няма празно. Няма тлъстина, така да се каже, в добрата литература всичко е месо. Мускул. Гарантирам, че англицист-литератор ще откаже да чете Джордан. Вече да не говоря за чисто стиловите качества и страшната мелодрама. Ако това се филмира, бабите ще са първи пред телевизорите.

От другата страна на барикадата е също толкова лошата, но много по-претенциозна литература, която пък нормален човек не може да издържи. Пример - "Одисей" на Джеймс Джойс. Тя е създадена за сноби. Неразбираема. Действието се развива в едно денонощие, а обемът е на един Джорданов том. Такова великое разтежение локумов просто не можете да си представите. Пряко сили нормален човек може да стигне да ста и двайсета страница и се предава. Кое е общото между Джордан и Джойс? Съотношението между обем и действие. Нищо не става. Има много описания, много емации, много размисли, много движение, много колебания, много странични детайли и наблюдения, но малко промени в положението и решенията на героите.

Разбира се, в една добра книга също може да има забавяне и дори спиране на действието за сметка на нещо друго. Но това е половин глава или една глава. Не е половин том. Не са страници и страници ретроспекции и видения в миналото. Не е постоянно повтаряне на въздишки и детско-юношески сръдни между влюбени и точене на лиги по глезените на мадамата, все едно главата й е покрита с чувал.

Ето още една слабост на бай Джордан и наследника му. Любовните драми. Те са безумни. Бавни са. При Шекспир, примерно (а той е кадърен, нали), няма такова нещо. Отива пичът при девойката, влюбва се, иска я, не я получава, следва бърза драма, следва грешка, следва смърт. Завеса. Няма време за глупости с изключение на една приятна сцена под балкона на Жулиета.
При Толкин е същото. Не, любовната драма на Арагорн и Арвен не се точи с години. Той я иска, тя кандисва, бащата поставя условие и Арагорн се юрва да става крал. Всичко това го научаваме накъсано и набързо. Тук драмата е в търпението, не във въздишките и мотаенето. Арагорн не въздиша, щото ако си губи времето да въздиша, никога няма да стане крал и съответно няма да получи Арвен. Няма сополи. Арвен шие знамето като Райна княгиня, не си играе с глезени, сръдни и панделки. Еовин иска Арагорн, не става работата и тя тръгва да гине на фронта. Толкоз. Фарамир иска Еовин, кандисва я точно няколко дни и понеже няма накъде, тя се навива. И пак толкоз. За секс не се и споменава, той се подразбира, щото тия герои после имат деца. Res, non verba, дето викат римляните. После при Толкин нямало любов. Ми не, има си, просто е по-делова отколкото при Джордан. Като за възрастни хора, които имат да водят война и не се знае дали утре ще са живи, а не като при дечица, дето се чудят още кое за какво им е.
При Крис Бънч също няма мотаене. Идва кавалеристът, прав, с ботуши, в пълна парадна униформа и му свири духов оркестър, това е. И да има мотаене, то е с предизвестен край.
А при Джордан са едни истории като при гимназисти. Което е още по-смешно на фона на това, че героите са понякога на възраст, с опит и високо по социалната стълбица. Тоест и поведението им би трябвало да е много прагматично. Особено човек като излезе от крехкото юношество, героите в "Колелото на времето" започват да изглеждат подходящи за шамаризация.

Ето и още един любопитен факт - Джордан го превежда Русинов (всъщност това значи бригада студенти).
Толкин пък го превежда Любо Николов. Стайнбек - Кръстан Дянков. Това вече са имена. Защо става така? Ами защото уважаващият себе си преводач поглежда книгата, вижда, че тя е обозрима, завършена цялост и я превежда с някакъв вид сигурност в решенията си. Само при тези обстоятелства.
А преводачът-фабрикаджия връчва книгата на бригада студентчета, шари им общо една трета от хонорара си, прибира си две трети, може и да поредактира тук-там, предава на шефа си и чака следващия том, който авторът още не е доизмислил, защото палците му тая седмица не пускат вдъхновение. Същото е положението с Фийст и Мартин.

Безбройните детайли, предистории и пр. имат смисъл, само ако обслужват прекия сюжет. Иначе, взети сами по себе си, те са баласт. Още повече, че конкретно в многотомното фентъзи от най-различни графомани, което "Бард" продава под вещото перо на Русинов, няма никаква, ама никаква литературна оригиналност. Тези книги са еднодневки и не могат да се харесат на човек с разнообразен вкус и достатъчно прочетени истински неща зад гърба си. Сеа някой ще каже, че снобея. Не, просто е факт. Честно, не се хващайте на многотомните фентъзита, това е подигравка с жанра. И не бива да се чете само фентъзи, разбира се, но това вече е друга тема.