"Пътят" на Кормак Маккарти

Онзи ден в книжарницата случайно ми попадна "Пътят" на Кормак Маккарти, докато търсех "Франклин кара колело". И понеже беше споменавана няколко пъти от ММ, колко е велика, какъв връх на литературата е, реших да я купя, прочета и след това да й направя анализ, с единственото намерение да я оплювам. Бях убеден, че няма да ми хареса или по-скоро исках да не ми хареса.

"Глътнах" книгата за няколко часа. След това още веднъж. Не знам колко пъти препрочитах финалния абзац. За качествата на литературата не мога да говоря, не съм специалист, но книгата ме хвана за гърлото, тръшна ме за земята, стъпка ме, изтиска ме, наплю ме и захвърли сам на пътя по средата на пустошта.

Описанието на света, след някакъв неназован катаклизъм, е толкова детайлно, че успя да ме вкара във "филма" - изгнилите обувки, сивите снежинки, скъсаното одеало, безименния мрак, запалката на газ, ръждясалата консерва с боб, студът... Толкова подобно,на места дори излишно, без обаче да дразни. Предствях си всеки един детайл през обектива на камерата. Разрухата е фон на пътуването на един баща и син, потеглили на юг, към по-топли места. Имена нямат. Говорят малко, с по няколко думи. Но диалозите в книгата са най-ценното нещо - с едно "Ок", "Добре", казват повече отколкото можете да си представите. Дори философските съждения на автора (на два три пъти неразбираеми и несвързани, предполагам от превода), не могат да предадат толкова съдържание, колкото тези кратки разговори между баща и син. Реализъм, песимизъм и оптимизъм сготвени по най-добрия начин

Книга за всяка библиотека.

Не съм вярвал, че ще ми се наложи да го кажа, ама те...

Майкъл, благодаря!

Ааа, моля, но то си е заради теб. Няколко човека казваха добри приказки за тази книга, просто ти обръщаш внимание на моите мнения.