Какво четеш / прочете последно? А как го намираш?

Зелени светлини - Матю Макконахи

По принцип съм антифен на всякакви биографии. Намирам ги за скучни и дразнещи. Тази е от приятните изключения. Чете се леко, интересна е и не е досадна. Има обичайните преувеличени твърдения и украсени и напудрени моменти, но дори и те не могат да развалят цялостното приятно впечатление. Определено Матю Макконахи не само изглежда пич, но си е такъв. А и за разликата от повечето автобиографии не е таква да те мотивира, да те амбицира да следваш някакъв път, да имаш план и да гониш целите си или някакви други подобни тъпотии, за да станеш като автора. Нещо, което ми е топ на досадното в тези автобиографии. Дори по-скоро доказва теорията ми, че шансът е основната причина за подобен успех.

Вечен град - Богдан Русев.

Ами по-скоро не ми хареса. Българско криминале, в което действието се развива в Пловдив. Бивш олимпийски съзтезател по стрела и настоящ барманм е забъркан в поредица от убийства, в разследването на които си партнира със секси психоложка. Сюжетът не ме грабна. Дори финалната развръзка, която е ключва за подобен род книги беше на 80% предвидима, а останалите 20% от нея по-скоро предизвикват насмешлива усмивка, отколкото да впечатляват с оригиналност. За сравнение съвременните криминални романи на Робърт Галбрейт (псевдоним на Дж. К. Роулинг) са страхотно изпипани в тази посока. Диалозите и размислите на героите също ми бяха много нереалистични. Не мисля, че обикновените хора в съвременна България говорят по този начин. Подразниха ме дребни неща като това, че героят ти работи от много време в Пловдив, но в романа за първи път стъпва в кв Тракия и е "приятно изненадан", или че нарича в разговор друг квартал с пълното му име - "Кючук Париж' (няма пловдивчанин или някой живеещ там да го нарича така, а само като Кючука). Имаше герой, който доста неестесвено използваше култовата вметка "майна". Бидейки от Пазарджик познавам много хора от Пловдив и съм ходил много пъти там и .. ами има си значение в коя част и как слагаш "майна", за да звучи по пловдивдски. И за да не излезе, че само хейтя - чете се леко, на повечето хора, които се кефят на този жанр би им допаднало най-малкото, защото няма много съвремнни български книги в този жанр.

Еми и крадецът на сенки - Марин Трошанов

Може би най-доброто, което съм чел на Марин до момента. Подходих доста предубеднео към книжката най-вече защото с третата Ламя много ме разочарова. Книжката е страшно приятна. Определено не е насочена към по-възрастната аудитория и си признавам, че ако не беше негова нямаше да си я купя и прочета. Но е страхотна за young adult аудиторията и ще я препоръчвам. Тук основната ми критика е в посока последната част на книгата, където е развръзката. Малко момче се качва във влак, който го откарва в приказен свят заедно с малко красиво момиче. Случват им се най-различни приказни приключения преди да победят основния злодей. Имаше обаче и неща като от третата Ламя. Нещо като финални екшън сцени, доста динамични и кинематографични, но някак си ми седяха неестествено и в контраст на фона на цялата книга. Явно Марин ги е писал с идеята един ден да бъде филмирана подобно на Хари Потър То и заглавието това подсказва, така че чакаме "Еми и ледената гарафа"

Проектът "Аве Мария" - Анди Уеър

Анди Уеър е пишман писател, който стана известен с книгата си "Марсианецът", която след това беше филмиран. Човекът си е учен и определено писането не му е силата. След втория му роман "Артемида" си бях обещал, че повече няма да чета негова книга. Беше трагична. Но си взех третата му книга "Проектът Аве Мария", тъй акто прочетох много положителни отзиви от нея, някои от които от хора, които като мен са били ужасно разочаровани от втората. Накратко героят ти се събужда с амнезия в космически кораб, а двмата му колеги от екипажа са мъртви. Паметта му започва да се връща поетапно и самата книга е изградена на принципа една глава на кораба, следвана от ретроспективна глава относно това как се е озовал на кораба. Слънцето е нападнато от малки микроорганизми (астрофаги), които изяждат енергията му и се очертава бързо да настъпни ледникова епоха за човечеството. Всички околни звезди са засегнати от тях без една. Човечеството се обединява и построява космическия кораб "Аве Мария", който е изпратен към тази звезда, за да разбере защо тя не е засегната от астрофагите и как могат да бъдат унищожени. Самите асторфаги с енергията, която складират се оказват "свръх гориво", което позволява този кораб да достига огромни скорости. Книгата определено я препоръчвам на всеки фен на фантастиката. Като литература си е зле, но това е типично за този автор. Сюжетът и историята са оригинални и интересни. Също така авторът постоянно се отклонява в научни обяснения за всякакви физични закони, така че си е и и един своеобразен учебник в тази посока. На мен лично физиката винаги ми е била трудна и честно да си призная много от нещата, които обяснява в книгата са ми все едно на китайски Но пък на много други хора с познания в тази област сигурно това би им било интересно и биха ги оценили много повече.

Фондацията - Азимов
Понеже наближава премиерата на сериала, реших да я прочета.
Нещата обаче определено не са много ОК. За времето си може да е била голяма работа, но четейки я сега...просто издиша в много отношения: схематичен сюжет, липса на добре изградени персонажи, динамиката куца, някои обрати са съшити с бели конци, само за да излезе дълбоката идея на автора на преден план...мога да продължавам в същия дух.
Все пак ако се погледне просто като един очерк/схема може да се преглътне.
За щастие някои диалози бяха интересни, а и се чете леко по принцип.

Не знам дали ще посегна към друга творба на Азимов.

Азимов е от най старата вълна, тип Уелс и прочее, ама я няма приключенската динамика на маестрото.
Тив дни новите фантасти пишат като Азимов, като са загърбили всякаква религия и социални особености и пишат за ъъъ чистата наука.
Интересното е че всеки го е страх като дявол от тамян да пише за живи и развиващи се извънземни цивилизации.
Най близкото произведение беше това на ъъъ Андерсън май... Гневът на Хидрогите и прочее книжки където имаше цели три четири различни раси, но всичко приличаше на компютърна игра, като извънземните се биеха едни с други сякаш не могат да се разберат какво толкова има да делят....

Дан Симънс и неговия Хиперион е доста издържан, но определено не ми е сред най любимите книги. Виж Стругатски издържаха тестовете на времето на почти 40 съм и още техните книги крият велика енергия независимо дали са писъни в ссср или сащ. Жалко че повечето писатели няма как дори да ги имитират.
Четох последната книга на оцелелия брат, но човека е бил е на години, брат му покойник от 20 години и просто хубавата идея е представена много постно. Отделно може преводача да е ,,гении на времена и народи,, но надали.... В книгата валя дъжд от години на никой не му правеше впечатление, което няма лошо ама всичко си има капацитет....

Война на световете - Уелс
По-добре забравете за нея.

"Хърбърт Уелс" има Рожден ден, като че ли, след 2 дни, странен повод да го почетете човека баш заради поста на Кирил...

...Ъъъ, извинявам се, починал е на 13 Август Хърбърт Уелс, но така е дори още по-зле, сори за редакцията

"Did you hear what Eddie Gein done?"

В началото на годината се подразних, че любимият ми Ерик Пауъл временно преустанови работата по новия The Goon. Но няма как да му се сърдя, тъй като причината е била ето това „бижу“ – „Did you hear what Eddie Gein done?”. Вчера прочетох на един дъх всичките над 210 страници от този графичен роман. Този комикс е най-доброто нещо, което съм чел тази година. Пауъл е художник, но и сценарист заедно с Харолд Шештър – професор в Куинс Колидж и автор на безброй документални книги относно истински криминални случаи. Графичният роман представя живота на Еди Гийн, убиец от малкото градче Плейнсфийлд, Уисконсин, разкрит през 1957, а деянията му разтърсват цяла Америка за времето си. Историята на Еди Гийн вдъхновява Робърт Блох, който е от съседно градче в Уисконсин, да напише „Психо“, след което през 1960 г. последва култовия филм на Хичкок с едноименното заглавие. От случаят „Еди Гийн“ има много препратки и в „Тексаско клане“ и в „Мълчанието на агнетата“, така че може да се каже, че историята е вдъхновила и други класики. Книгата се опитва да влезе в главата на Еди Гийн, проследявайки трудното му детство – властна фанатична майка, баща пияница, средата в която израства и всичко това, което го е довело да извърши тези ужасни неща. Пауъл и Шештър са използвали досиетата по случая, разпитите на Гийн, психологическите доклади по времето на делото, и са се справили страхотно с историята, пресъздавайки през неговите очи всичко, което му се е случило и е направил. Историята е дълбока и е далеч от само документална, тъй като поставя доста екзистенциални въпроси и те кара да се замислиш. Артът на Ерик Пауъл е убийствен – няма какво повече да кажа за него. Надминал е себе си. Ако не прочетете този графичен роман ще съжалявате. Ако не е вашата тема, то си заслужава поне заради арта. И за финал, ще цитирам една мисъл на Хичкок от книгата – „You can't apply morality to insane people”.

Древен Рим - Димитър Попов
Трудно може да се събере историята на античен Рим в една книга. На моменти авторът просто щрихова интересни събития, в други навлиза по-подробно в политическата обстановка, когато смята, че е нужно. Войните и битките са разказни общо и набързо, така че не очаквайте там подробна информация. Все пак периодът, който се описва преминава три етапа: Монархия, Република и Империя.
На мен лично през цялото време ми беше интересно, както относно представените факти, така и съжденията на автора по отношение на политическите схватки, международните отношения, културата и т.н. В никакъв случай не видях пристрастие, а по-скоро голата и на моменти брутална истина.
Всяка империя, която толерира робството, е зло, въпреки позитивите (оратори, писатели, артисти..), които е създала - това е мое мнение!
Препоръчвам книгата за всеки, който се интересува от безкомпромисната истина за Древен Рим.

Добра подборка на разкази на класически автори на фантастика и фентъзи.

Легенда - Дейвид Гемел
Нелошо героично фентъзи, в което се лее кръв и героите (легендите) биват убивани "скорострелно". Целият сюжет се върти около защитата на няколко крепостни стени в проход, които биват нападнати от армия, наброяваща половин милион (леле, как се е олял тоя автор!).
Най-силните моменти в книгата са саможертвите на имперските войници и легенди. Без разумна и логична причина (нещата поначало, уж, са обречени на провал) те застават на стената и умират.
Интересни ми бяха някои герои, като Дръс-Легендата и 30те монаси с магически способности. Бързо ни се представят и други действащи лица, за да бъдат убити след няколко страници. Това за мен е ОК, все пак не е като Мартин...да чета 500 страници за герой, който бива убит. Не ме е яд така, инвестирал съм твърде малко страници.
В книгата, има и мъдри послания (без да бъдат натрапчиви), описващи безкомпромисната жестокост на войната.
Най-слабият момент лично за мен беше любовната история. Голяма малоумщина и дебилност лъхаше от нея. Чак не мога да повярвам, че опитен автор като Гемел може да опише толкова "дървени" взаимоотношения. Добре, че не е отделено много място за това.
Иначе Дейвид Гемел умее да пише гладко и динамично, без да доскучава с излишни описания. Майстор е, затова и не захвърлих книгата по средата, въпреки някои смотани сцени.
Общо взето останах доволен от историята, без да съм възхитен.
Ако Ви се чете за саможертва и героизъм, изпълнени с много кръв и бой, препоръчвам.
Но ако искате богати на детайли герои (като в Абъркромби) или богат на детайли свят (Джордан), не мисля, че ще Ви хареса.

Заклинателят - Летописите на бурята 3.
За мен Пътят на кралете (ЛБ 1) е най-доброто епично фентъзи, което съм чел. Но след нея нещата отиват на "разливане" или "оливане".
Нужен е наръчник за да си в час какво се случва в тия тухли. В Заклинателят нещата на моменти стават нетърпими откъм банални и скучни сцени. Че аз я бях зарязал за година някъде. Ядосах се някъде по средата и я захвърлих.
Но винаги ме гложди, когато не завърша нещо и затова пак я подкарах. И останах със смесени чувства след последната страница.
Това е книга с много "баластра" и е нужно огромно търпение. Дали си заслужава - и да, и не.
Каладин е просто сянка на това, което беше в ПнК, а Шалан ми беше скучновата.
Цялата книга се държи на арката на Далинар Колин. Тук нещата са описани и представени по гениален начин. Само заради него издържах докрай. Евала на Брандън за психологическата динамика на този герой.
Та мога да кажа 70% траш, 30% е ОК, като главите посветени на Далинар са над средното за жанра.
Ще помисля дали да подкарвам Ритъмът на войната.

Дръзки 3/ Към Никъде - Брандън Сандърсън

Брандън Сандърсън надгражда поредицата "Дръзки", която започна с Към Небето и Към Звездите. Въпреки леко спорното название (оригиналното име е Сайтоник), мога да разбера Артлайн. термините Към никъде и Към Някъде се срещат в текста.
В първата книга действието се развиваше на една планета, във втората - на една галактика, в третата - в ново измерение. Изтръпвам къде ще се развива действието в четвъртата книга от четирилогията. Сигурно в нова вселена.
Сандърсън дава отговор на много въпроси от предните две книги - кои са сайтонците? как са се появили гробокопачите? от какво се страхуват гробокопачите? Какво се случва с гробокопача, който Спенса отдели от останалите? няма да ви спойля (по тези въпроси), за да запазя интереса ви.

Как завърши сюжета в миналата книга.
Приключението на Спенса в трета книга почва оттук.

Над 40 вътрешни илюстрации (въпреки че една част се повтарят), представени са и различните раси. ОТново имаме космически кораб, оформен графично на корицата. Поздравления за художника.
Книгата струва 35 лв, но с отстъпката я взех за 31,5 и си заслужава всяка стотинка