Какво четеш / прочете последно? А как го намираш?

За пръв път попаднах на Хобит в Дъга. Книгата я прочетох като студент, заедно с Властелина и не мога да кажа никаква критика. Това е история, която и на 10 и на 90 години ще те завладее.

В "Дъга" са адаптирали доста добре Хобит. Има един-два момента, които са скипнали (посещението при Беорн, битката с вълците), но като цяло е добре адаптирана комикс-историята. Уви, не мога да кажа същото за филма "Хобит", пълен ташак е.
Иначе както си говорихме с теб Спасе, най-навният момент е че бос от 10 ниво (дракона), умира от случайно запратена по него стрела, която естествено е последната стрела на Бард Стрелеца. А самият Смог е на хиляди години, обаче не е разбрал, че има незащитено място. Но тогава фентъзито се е пишело по друг начин, като за приключенско фентъзи е супер.

Адаптацията на "Властелинът: Задругата" същото е доста качествена в "Дъга"

Понякога се случва едно добро начало към края вече да ти се иска да приключва. Хич не ми допадна инфо-дъмп финала на този роман.
Случва се и да се заблудя от чуждите мнения на дадена книга.
Как може да помня героите от Illborn по-ясно (въпреки че е минало доста време, откак я четох) от героите в тази книга...

Вчера завърших четеното на „Вълчи разкази“ и смятам, че просто няма няма как да не направя представяне. Книгата е нещо средно между етнофентъзи и езотерична литература – по –начна по който разбираме за езотерична литература книгите на Николай Райнов („Богомилски легенди“, „Княз и чума“)
Трябва да кажа, че когато прочетох „Мамник“ на Васил Попов бях меко казано въодушевен. Книгата е шедьовър в много отношения. Когато, обаче прочетох „Пермафрост“ сърцето ми падна в гърдите – това бе лоша имитация на „То“ на Кинг, и донякъде - на "Студ" на Дан Симънс. Явно бе, че автора се бе възползвал от популярността на „Мамник“, за да надраска набързо нова книга.
Със свито сърце отворих „Вълчи разкази“, но те надминаха всички мои очаквания. Изключително ми хареса начина по който самобитната ни култура бе представен в един автентичен български сетинг. Да, "Вълчи разкази" не е "Мамник", но това в никакъв случай не я прави лоша, а по-скоро - различна. „Вълчи разкази“ е сборник и разказите наглед са за различни хора. В действителност обаче са свързани, всички те се отнасят до представители на един голям род и на един град (Мисловещица). Някои от героите, които са главни герои в определени разкази срещаме като поддържащи персонажи в други разкази. Характера на героите е предаден с вкус – сред тях няма дори един черно-бяло герой, всички са „сиви“ – Радул, Кардам Стрезин, Деспина, Кръстан, Стойко Глог, Боян –Винеамин, Аслан, Вълкомир, Велко, Златан и пр. са хора които си имат своите добродетели и слабости. Признавам си – не всички разкази са на едно ниво. „Вълча поляна“ и „Окото на вълка“ са много над всички други, неслучайно с тях започват „Вълчи разкази“. „Окото на вълка“ е най-дългата история, а освен това в нея се появява Кара Фейзи, който има много автентичен предаден образ. Той е далеч от образа предаден от Йовков в „Индже“, но определено е интригуващ. Макар и доста по-кратък „Хлопатарите на Вълкан“ също ме впечатли. Ако „Вълча поляна“ и „Окото на вълка“ ми напомниха за Николай Райнов, то типичният битов селски стил на „Хлопатарите“ ми напомни по-скоро за Николай Хайтов. („Диви разкази“). Всъщност само първите два разказа за видимо езотерични, докато „Хлопатарите...“ и „Овчарка“ по-скоро представят самобитната ни селска култура. Което разбира се също е интересно. Цикъла „Вълчи разкази“ е допълнен от „Куцулан“. В сборника има и още два къси разказа, които не са свързани с първата част, но въпреки това са хубави.
Корицата, правена от Виктория Видевска освен, че е много хубава е и изключително тематична. Накратко - определено ви съветвам да намерите сбоника и да си го прочетете

Болница за безсмъртни създания. По-точно - изслушах я на Сторител с гласа на Даниел Цочев (чудесна интонация, умееше всячески да предаде настроениията, да сменя гласа според това кой говори и пр.)

Имам смесени чувства. Разказа е симпатично градско фентъзи, при това по-голямата част от действието се развива в България. Сетинга като цяло е доста добре изграден. . Поддържащите персонажи са качествено изградени. Магическата система - също.
Има обаче и неща, които не ми харесаха. Първо - някои залитания към розовото фентъзи. Слава богу, доста по-малко са от тези в други подобни книги (например в "Самодивски хроники" на Искра Урумова има къде-къде повече боза, в книгите на Сара Маас - също). Като цяло подразниха ме едно-две неща. Михаил е доста шаблонен герой - типичен алфа-мъжкар, пълен с тестостерон. Авторката е положила много повече усилия върху изграждането на главния женски образ (Амелия), както и на поддържащи персонажи като Константин, Даяна, Грейс, Виктор и пр, отколкото върху Михаил, които е доста стереотипен персонаж. Те си имат своите страхове, недостатъци и пр., които ги правят доста по-смислени личности. Включването на Константин показва несъмнени влияния от DC Comiks. Подозирам, че и името Даяна е заето от Жената-чудо, но това е отделен въпрос. Михаил ме подразни, както винаги имаме мускулест персонаж, за когото собствените му правила не важат.

Сред малкото неща, които не ми харесаха - финала. За да съм по-точен хем ми хареса финала, хем не ми хареса. Хареса ми, че по отношение на главната сюжетна линия, която е и любовна нямаме типичния холивудски хепиенд. Не ми хареса че за пореден път изводите около криминалното разследване падат буквално от нищото. Не ни бе дадено да видим как Михаил разпитва кой е наредил дезинфекцията и на кой етаж, нито да се съсредоточи върху следствието. Уликите му кой се оказа поръчителят на убийствата бе бяха твърде косвени. Доводи като "ти ме видя, че върша престъпление и не ме докладва - значи си убиецът" са изсмукани от пръстите. Тук сред нас има полицаи, едва ли трябва да обяснявам, че по косвени улики не може да се произнася присъда. Още повече, когато въпреки цялата автономия на болницата органът, който произнася присъди е Трибунала и няма как да не представиш обвинението нито пред Съвета на Болницата, нито пред Трибунала и да де дадеш на обвиняемия да се защити.
През цялото време ни се набиваше, че отделните убийства и атентата над Дейв са свързани. Дори не се разглежда възможноста второто убийство и атентата да са поради ревност, а първото - по политически причин. Не ми хареса, че Трибунала бяха представени като задници и глупаци, а уж трябваше да са контролни органи (инспектори и съдии).

Но това е вече ако сте педантични на тема криминални сюжети и мистерии. Като за любовен роман, маскиран като фентъзи книгата е доста добра.
Все пак въпреки всичките си недостатъци книгата е симпатична. Чел съм и други градски фентъзита - например "Вълче сърце" на Волфанг Хонбайн. - и малко от тях ми допаднаха и наполовина.
Съзнавам че любовната нишка ще подразни мнозина от присъстващите и те няма да харесат книгата, но аз изказвам лични впечатления. Предвид, че има цяла трилогия излязла изпод перото на Александрина Крушарска ми се струва, че тепърва ще чуваме за нея.

4/5 - добро градско фентъзи, любовната линия не е натрапчива, поддържащите персонажи и персонажът на Амелия са изградени с труд, през цялото време има интрига, финалът не е хепиенд и е отворен....обаче нещо не достига. Стереотипният образ на Михаил Коровин и едно-две нелогични включвания в криминалното разследване ми попречиха да дам пълно 5

Анатомия на безсмъртните видове.


Продължение на „Болница за безсмъртни създания“ – до края на втората третина съм, но вече мога да кажа – качеството на първата книга рязко пада.

Първо – действието се разтегли в голям локум.
Второ - книгата го обърна на „розово“ фентъзи, докато първа книга бе ориентирана повече към криминалният роман.
Втората третина на „Анатомия…“ малко се очовечи, защото . Уви, героите често мислят нелогично. Нито обръщат внимание на митологията, нито си говорят един на друг за проблемите. Не се изслушват, не търсят начини да решават проблемите си, а тъпчат на едно място. Специално Амелия е доста нерешителна, имаше поне няколко възможности да вземе живота си в ръце, а не ги оползотвори.

"The Cleric Quintet" ("Квинтетът за Клерика") на Робърт Салваторе.
Докато бях на морето на четеца прочетох цялата сага в оригинал. Останах много приятно изненадан, защото преди само бях чувал за романите по Forgotten Realms, но не бях чел друга книга на Робърт Салваторе извън "Алената Сянка", която е издадена на български като "омнибусно" издание или "3 в 1". Разказва се за приключенията на млад клерик на Денейр на име Кадърли Бонадюс и неговата приятелка Даника Мопоасан. Към тях се присъединяват две много симпатични джуджета Айван и Пикел Боулдършоулдъри. (Не знам как да превеждам имената по друг начин: Cadderly Bonaduce, Danica Maupoissant, Ivan and Pikel Bouldershoulder) Да не спойлвам излишно, препоръчвам сагата на всеки. Няма ги Дризт До'Уорден, Бруенор Батълхамър, Кати-бри, Улфгар и Реджис, които може да са омръзнали до гуша. В по-следващата сага "Transitions", която също прочетох пък са главни герои и съответно в последната книга на "Transitions" или "The Ghost King": Кадърли и Даника с децата им и джуджета Айван и Пикел се завръщат, за да спрат драколича Хефестус, подпомогнат от Кристалния Отломък Креншинибон. Ако не ви се чете за Дризт и компания: "Квинтетът за Клерика" е точно за Вас, макар че препоръчвам и "Transitions", съединяваща двете сюжетни линии, която е доста тъжна. Много приятно се четат книжките. Нямах никакъв проблем да ги мина. Препоръчвам ги на всеки.

Светлосянка на Емил Минчев

След завършека на великолепната поредица за детектива Бънк Ромеро, нямаше как да не си взема поредната книга на Емил Минчев, която излезе миналата година. В пътуванията покрай зимните празници намерих и ред да я зачета (вече съм почти накрая, но имам още стотина страници). Не знаех, че е новелизация на аудиосериал, иначе щях да изслушам него. Но познавайки автора, съм убеден, че не е просто препис.

Засега ми харесва доста. Светът е супер оплетен, светоизграждането е на ниво. Емил Минчев е майстор в това да вкарва фантастичното в злободневното и обратното. И е още по-голям майстор в това да улавя дразнещите човешкости на съвсем нормалните хора. Имаме отвъден свят, в който масово хората не вярват в съществуването на трети, още по-отвъден свят, но това не пречи на църквата, организирана около това вярване, да има своята власт и да е в центъра на доста интриги. Имаме някои призраци, имащи тази дарба, които се връщат в Светлина (нашия свят), за да си отмъстят или да извършат по-дълбоко мотивирани престъпления, както и такива, които се връщат, за да помогнат на полицията да ги разследва. Ако едно нещо мога да гарантирам, то е, че когато четете нещо на Емил Минчев, със сигурност ще се потопите в нов свят.

Измъчих себе си и дослушах на Сторител до края Анатомията на безсмъртните видове, като на няколко пъти спирах слушането. Първата книга ми бе интересна - тя не бе класическото розово фентъзи, в нея имаше разгърнато светостроене, също и доста криминални елементи. Втората книга е 90 процента розово фентъзи и 10 процента мелодрама. През цялата книга действието е страшно мудно, а като минах първата третина стана и лигаво. Всички в болницата са в необявена война, но продължават пълноценният си живот, само група посветени знаят, че съществува тайнствен враг. Като изключим една черна операция със съмнителен успех реално не не направиха нищо по въпроса, само се събираха за да споделят какво трябва да направят.. Изобщо не внимаваха за детайлите. Елита на болницата се колебае, оспорва заповеди, после пак се събира, пак се колебае... Това са поне едно 8-10 глави. все едно чета Колелото на времето ама е дори по-зле. Има едно огромно нищоправене. Врагът е тотално коварен и зъл, твърде праволинеен като писан за петгодишни. Някои от второстепенните герои, които обещаваха потенциал бяха пожертвани по един или друг начин.
Реално четенето ми вървеше някъде между 20 и 45 глава, когато
Реално към средата имаше 2-3 интересни глави и после чак в последните две глави се случиха интересни неща. А все пак книгата е 53 глави. Предполагам, че след този мазохизъм ще прочета или изслушам нещо по-сериозно.


---
В Читанка са пуснали Серия за пламъци на Стивън Дияс. Изчетох Елмазеният дворец и Скалният крал. ами това е нещо като "Игра на тронове" за бедни. Има ги всички образи - злата красива кралица (Церсей), нейният коварен съюзник, който бива прецакан от нея (Тирион), красивата му, нежна и глуповата жена (Санса), кралицата която е нейна майка и действа водена от дълг и чест (лейди Кейтлин)и пр. Просто имената са други. Сюжета е доста глупав, в голяма степен повтаря "Троновете". Дори има едни дракони, които се изтръгват от своите ездачи, подивяват, а единият от тях има ездач от нов вид с който дейстав симбиоза.
Двете книги имат и добри попадения, но като цяло не си заслужава четенето. Вместо да задълбаят в мистериите, пророчествата и светостроенето са задълбали в интригите. Имаме чувството, че на някои глави първо са писани имената, после - сюжета в тях, а би трябвало да е обратното. Например в книгата "Скалният крал", той почти не се появява, само името е такова. Ако вярвате на рекламата "От слънцето ще изплува бял дракон, а на белия дракон — червен ездач. Крадците и лъжците ще затреперят и заридаят, защото ездачът ще се зове Правда, а драконът — Възмездие.". Без да пускам спойлери, ще ви кажа че реалността няма нищо общо с рекламата.
Цифрите относно военните кампании се менят за минути. Някой може да има 12 дракона, изведнъж да се окаже с 500.
Като цяло съвета ми е - не четете тези книги.