Четенето, Вуте. (Или как се приближаваме към поколението идиоти)

Аз всяка година си изчитам една камара КИ и понякога това изчерпва цялото ми време за четене, има години, в които съм на 1-2 неинтерантив и книги. На периоди съм и съчетавам филми, сериали, компютърни и настолни игри в различно съотношение. Това виждам като богатство, а не проблем.

При децата е по-трудно. Чета им почти всяка вечер, но сами рядко хващат - най-вече малкия и то комикси, също Роал Дал, Дръндьо и подобни. По-голямата от време на време нещо ала Пърси Джаксън или В търсенето на Мечо...

Пешка, ще започна лично при мен. Таз' година правя 40 - един от "най-малките" в общноста
Обичам да чета книги, но обичам и разнообразието още повече, така че като алтернативи и допълнения към четенето на книги-игри и книги, чета комикси, играя нощно време когато имам възможност игри на компютъра, играя и настолни игри. Филми гледам 1-2 в годината. Сериали (анимационни, аниме или с хора) - най-много 1 от кратките и то веднъж на 2-3 години.

Всяко от тези неща е когато мога и както мога. Често има разочарование. Даже предимно съм разочарован.
Това ми е първата от последните 3-4 години, в които смея да твърдя, че минах зима, в която успях да укротя жуженето в мозъка ми и да чета книги и книги-игри.
"Жуженето в мозъка" е едно нещо, което е комбо от: депресия (напрежение на работа + чести разболявания покрай малките сополкьовци + житейска натовареност покрай това да не си бия пас като баща и това да ми е втора работа) + желание да правя каквото си искам и да тегля един сиктир на гореспоменатите в кавички неща, ама си противореча да не става + да съм на една вълна с жена ми, когато не сме на една вълна в трудните есенно-зимни-пролетни месеци (поради разболяванията и доозравяванията + не-спането с малки деца).
Така че буквално като имам време за себе си - най-рано след 22:30 в делничен ден, наистина не мога да се съсредоточа и върху 2 изречения.
Така почвах и оставях комикси (чета на телефона в леглото), книги и книги-игри - неща, които съм чел, но разчитах добрите усещания да ме понесат отново или нови творби, които да ме изненадат и така да ме увлекат.
Няма, братче.

Това, което сработи при мен е:
1. Понякога се отказвам и чакам да мине. "И това ще мине ...." - крилатата родителска фраза, която като подтекст е да се търпи и да се проявява издръжливост, щото няма какво друго да направиш. Ако се опитвам да правя нещо, за да не е такава ситуацията, просто ще е безсмислено и само ще води до още фрустрация. Седя (, псувам, пуфтя) и чакам да мине.
2. Не се отказвам и просто търся нов начин да постигна целта - четенето. Дали ще хващам просто следваща творба или ще сменя друг фактор - хартиена книга или на електронен четец, комикс или
3. Не се отказвам, но в дългосрочен план. Примерно, съм ОК, че днес ще е провал, но се нахъсвам за утре. Като видя, че седмицата не върви, си прощавам до края й и се целя в идната. Това даже ми помага да си сменя/намаля очакванията за текущата седмица и така в редки случаи успявам да чета.
4. Заставям се с таймер на телефона в работно време да си отделя 15 минути и да пробвам да чета книга - ей така, за тренировка. Предимно работи за мен, но имам дълги периоди, в които не ми идва да го правя, така че пак е зор.
5. Електронен четец (аз ползвам Киндъл с подсветка) - с него мога да чета и легнал, на изгасена лампа, докато скатавам зад ъгъла на стаята, докато изчаквам някакво емоционално излеяние да се излее. Така и книга от 1000 страници не ми е проблем в динамиката на ежедневието.
Да, електронен екран е, но не е бързо, помпащо допамина дигитално съдържание, така че пак бива.

Да, много дигитално съдържание източва вниманието ни - затова и е модерно да се говори за "икономия на вниманието".
Усещам се, че като родител, именно заради скоростта и ефективността на дигиталните услуги и съдържание, нямам повече от текущото ми търпение и издръжливост да "родителствам" и просто не ми е приятно с децата.

С малки и енергични 'лапета е трудно. Като съм "родителствал" пореден ден като втора работа, която рядко ми е приятна (защото още искам да си вея гъза, ама се натискам), още повече си изцеждам енергията, която - след като къщата утихне - мога да ползвам за четене.

Не на последно място, вкъщи с жена ми си помагаме за тези неща - тя покрай забележки от мен и от брат й, понамали депресивното цъкане в Инстаграм, гледане на сериали на телефон и гледане на ТВ предавания. И тя няма "Майка Терезови" нива на търпеливост с децата, щото сме дърти и искаме да си угаждаме. Обаче от няколко месеца и тя се върна към яко четене на книги на електронния си четец (прочете трилогията за Мамника, една на Сандерсън от дебелите - 1000 страници) + 3-4 на хартия (пак на Сандерсън)

Така че понякога и да се стигне дъното е неизбежен, макар и шибан процес. От там, с усилие и от само себе си (контрастно си е), ще станат нещата.

Стискам палци и успех! .

А, да! Супер много ми помага с четенето и като дойде поредното гига тръшване болен покрай поредните вирус, бактерия или друга тъпотия - от децата или от вселената на гадостите.
Като съм с температура, хич не ми е до гледане на какъвто и да е екран.

Да ми стане скучно и "да нямам какво да правя" е много хубав и силен вариант да се октрехна пак към четенето.
В грижите за децата и домакинството, това си е лукс, но именно като е някое боледуване и просто ти трябва почивка, ей тогава можеш да си позволиш да ти е скучно.

Относно децата:

Аз ще дам най-доброто от себе си, пък каквото - такова. Само да не правят зулуми (наркотици), да имат прехрана и да са здрави.
Дали ще са "читанки" - не знам. Брат ми прочете първата си книга художествена литература като стана на 30 (Дракула на Брам Стоукър). В училище не обичаше да чете. Въпреки че майка ни ни купуваше книги-игри и на двама ни, реално само аз ги четях.
Но ей го, човекът после на дърти години почна да чете и малко философия, супер много анатомия и други неща, далеч от фентъзито и научната фантастика.

От моите съученици в техникума, а после и в университета, имаше страшно много, които не обичат да четат книги за кеф. Така че още от тогава разбрах, че това е хоби и предпочитание - не е твърда индикация за интелект или друг тип възвишеност. Както казват и момците тук - има много начини да се усвояват информация, мисли, гледни точки и т.н.

Специално моят синковец - бЯсен, когото познаваш - той още не може да чете думи и макар да съм разочарован, надявам се като му дойде времето, да открие какво иска да чете. Може да е литература, която нямаме вкъщи, а може и да е от нашата. Но и да го мързи, може да е като брат ми и просто да му отнеме 30 години.

При него се старая да му показвам, че АЗ обичам да чета. Така че като имам свободни минутки с него и не правим нещо друго, се напъвам да чета - от електронния четец или книга на хартия. Книгите-игри са най-яки, защото хем по-често и нелинейно прелиствам страниците, кориците и илюстрациите пък привличат вниманието.

Като иска да играем понякога се запъвам и казвам, че единственото нещо, което съм съгласен да правим заедно идния 1 час е да четем книга-игра и точка. Той е такъв, че сам нищо не желае да прави и винаги търси някого за съпреживяване. А пък аз - за мое учудване - съм Любим Родител №1 като сме вкъщи.
Така че като поставя "ултиматум" и специално за него сработва.
Надавам се това да е с ефект на натрупване и да му осигури достатъчно запас от желание да иска сам да чете някоя творба, вместо да друса допамин от екранно време или щуреене.

Старая се да чета изразително, да си преправям гласа за различните персонажи, да правя драматични паузи, да използвам и език на тялото. Яко пънене.
Не е рахтлъкът да си четеш на спокойствие, но пак е забавно, макар и изморително и все пак постига крайна цел, полезна за мен и за него.

Относно "заливането с Интернет допаминово съдържание" и Телефоните. Да, има го и си е опасно и гадно. Патерица е за родители-изтръпняци и/или отчаяни такива. Ясен година и половина се храни само с телефон, защото е мързел за хранене + гигантските му пудути сливици го лишаваха от апетит (син на баща си ....) Така че аз съм бил един от онези родители с дете-зомби на телефон. Да, играе игри на компа (с мен), но в разумни граници.
Истината е, че някои 'лапета и 5 часа да цъкат, после все едно нищо им няма, а други - и от 10 минути после стават освирепели наркоманчета за допамин.
Смислените игри на екран са по-добри от безсмислените. Колкото по-малко бързо или ултра-бързо видео съдържание, толкова по-добре.
И в нашите поколения е имало екранни зомбита, както и алкохолни зомбита, зомбита с други допаминови пороци ....
Така че просто сега нещата са нови, както са били нови и за предишните поколения.
Виждаме се в чудо, както и нашите родители са се виждали в чудо.

Гледам да действам, да не се увличам по крайни гледни точки (родители-пуритани или такива, които си оставят 'лапетата на екранен самотек), но и се пъна да им прощавам, както и да прощавам на мен и на жена ми. Стараем се по-нататък (другите ден, седмица, месец или дори година) да се справим по-добре с тези неща.
И каквото стане.

ПС: За лека нощ на него сме му прочели вече няколко пъти Ана Кадабра, поредицата Малките легенди, а сега сме на поредицата за Кърпена глава. Тези поредици са хем интересни за него, а и за нас също - това също много ни помага.
Имаме и едни книжки с народни приказки на издателство ПАН - майкоооооо, толкова овратително са написани, че са гавра с българския език и от тях буквално ни болят главите и ни се отщява да четем.