„Конникът на апокалипсиса“ и „Сянката на сатаната“

Като отворих темата, проверих изрично от коя годината са книгите, а именно от 1995 г. Сега съм ги препрочел 15 г. по-късно и първоначално се бях усъмнил в спомените ми за това колко са добри, но бързо се разми съмнението ми. Според мен влизат и в таргет групата след тийн, тъй като все пак са опит за историческо повествование. Също, което пропуснах да отбележа в ревюто са снимките - първата е с изображения от Никифор Русков, втората вече от Ивайло Иванчев, т.е. насочена към по-масовата публика.

Отново много добро литературно изпълнение , малко игра и предимно линейна. При Свързаността на двете книги имаше доста разминавания, както с дневника , така и с някой събития и решения. Сянката определено беше по - добрата книга от двете.

Реших да препрочета Конника на Апокалипсиса и Сянката на Сатаната, защото имах бегъл спомен, че навремето ми бяха много приятни. И се оказах прав - двете книги са един от бисерите на Колин и го представят в най-добрата му светлина посредством хубава литература, интересни избори и лека механика - класиката в жанра! Такива майсторски гозби, често убягват в нещата от Новата Вълна, които съм чел (а те все още не са много).

Двете книги ги възприемам по-скоро като една, разделена на две части. Не че не могат да се изиграят поотделно, но едва ли би било така добре, както ако ги избухаш една след друга. Историята е интересна и се развива през 1100 г. по време на Реконквистата, когато испанците се опитват да отблъскат маврите от земите си. Колин много добре описва историческия контекст, споменава и няколко реално съществуващи личности, но истинската магия е в художествената измислица на света и персонажите, които той изгражда с думи. Малкото графство го почувствах като моя земя, която ми е свидна.

Откъм механика имаш няколко показателя за престиж пред различни хора, които трябва да балансираш, както и същественият фактор пари. Именно този баланс пред кой да се мазниш, кога да отстъпваш или пък да държиш на своето е една от най-интересните черти на играта. А играта не е толкова лесна (на лице са кофти дилеми), но не е и затормозяваща. Има варианти, които се въртят около основната сюжетна линия и е възможно понякога да не си наредил добре нещата и да трябва да преиграваш историята, за да отговориш по друг начин на някой. Той Колин си го споменава това в предговора.

Литературата, както казах, много ми харесва. Обичам понякога да има поредици от дълги епизоди без избор и на сърцето ми капеше мед, когато попадах на такива. Някои от мистериите ми се изясниха, други не чак толкова, а някои така си и останаха мистерии - основно това кой е убил баща ми.

Артът в двете книги е дело на двама различни художници - в първата е на Никифор Русков, а във втората на Ивайло Иванчев. Някак си този на Никифор със своята мрачна приказност и религиозни мотиви, според мен се връзва по-добре с атмосферата на книгата. Определено не споделям често срещаното мнение, че неговите илюстрации не са хубави (поне в този случай). А корицата на Конникът на Апокалипсиса за мен е една от най-красивите изобщо.

Двете книги имат и един сериозен недостатък, който обаче с малко гъвкавост и адаптивност се оправя. В прехода между тях не е добре изяснено какво правиш с един нов показател, който се появява в Сянката на Сатаната (престиж пред хората в замъка). Аз започнах с нула и играта се разви добре и интересно така. Повече гъвкавост и адаптивност трябваше да приложа обаче като разбрах, че сюжетът във втората книга изисква да съм направил определени решения в първата, за да се върже. Най-важното е например да откриеш съкровището, защото във втората се приема, че си го направил. Затова се наложи да препрочета първата книга, че я бях минал по различен път.

Като заключение ще кажа, че това е една от най-добрите книги-игри, които съм чел напоследък.

P.S. Говоря за старите оригинални издания на Плеяда, новите преиздания са доста..... хм....

P.P.S. Най-филмарския момент за мен беше, когато

Литературата, както казах, много ми харесва. Обичам понякога да има поредици от дълги епизоди без избор и на сърцето ми капеше мед, когато попадах на такива.

Това е характерно за книгите на Колин. Човека си беше автор от класа бог да го прости. Същото усещане беше на Гримоар.