Сърце от камък

Вилорп писа: писа:

Сърце от камък 2
Още веднъж

Лари Стоун е в строго охраняемия затвор Севастопол изграден на самотен скалист остров в залива на Яфисо, където очаква първата от седемте си смъртни присъди. Екзекуцята ще се извърши чрез смъртоносна инжекция след седмица, а президента на конфедерацията твърдо е заявил пред медиите, че няма да помилва „Стоун Изкормвача”. Всичко обаче се обърква когато Лари получава тайнствено послание, два дни преди предвидената за екзекуцията дата. Същата нощ врата на килията му се отваря, а в затвора избухва бунт. От тук насетне историята е в твоите ръце читателю!

Ако е намесена и някаква зла сила си е направо като играта The suffering

Лари Стоун - първообразът на Max Payne Иначе много любима книга, както и тези за Хлапето. Още ме е яд, че ги раздадох на ''приятели'' едно време, които ми ги изпогубиха накрая

Тия дни я препрочетох... Сюжета пак ми се стори твърде лековат (на моменти чак смешен), ама като бях на 13 от всичко това лъхаше мрачен куулнес... :geek:

Странно че има сериозна "пробойна" в гейма, която например отсъстваше в "Дивият запад" (който пък излезе по-рано). Точките за разните умения се определят на случаен принцип, като цяло варианта е или да се получи точен стрелец, или силен побойник. За беля обаче в ключови моменти от играта се иска точно "точен стрелец" (побойника може да се заобиколи напълно), а до последната фаза няма опции за повишаване на каквито и да е точки... Така всичко остава на шанса (или дори той не може да помогне).

За моя собствена изненада успях да мина финалния набег (броих си една смърт заради лошо зарче). Щях да питам Майкъл дали е писал "Сърце от камък" преди Торнадо-то за МЕГАИГРА. Интересно ми е кое е първо от двете.

През последните две години препрочетох много от заглавията, които като дете харесвах. Тази книжка е може би най-голямото разочарование до момента. Поредицата за „Хлапето“ ми допадна много и поне за мен е най-доброто от Мишо с изключение на „Пробивът“, който е недостижим. Тук подходих с високи очаквания, което разбира се не е добра идея, когато става въпрос за нещо, което си харесвал и те е впечатлило на тринайсетгодишна възраст. 

В „Сърце от камък“ уводът е много добър - успява да създаде атмосфера и да представи героя. Същото мога да кажа и за стихотворението от началната страница. Не разбирам от поезия, но и в момента ми харесва, а като дете бях супер впечатлен. За съжаление обаче с това се изчерпват почти всички позитивни неща, които мога да кажа за книгата.

Шансът играе прекалено голяма роля. Започнах с много добри показатели за стрелба и минах играта без нито една смърт и с 3 точки „гняв“. Обаче при хвърляне на лош зар на епизода за определяне на оценките играта става непропорционално трудна. Мисля си, че не е редно шансът да играе толкова съществена роля.  

Хубаво е, че е въведен женски персонаж, но историята с Лейла беше адски нелепа. Лари Стоун е човек с опит и би трябвало веднага да заподозре, че има нещо нередно. Все пак той не е на възрастта на читателите…

Изборите, които трябва да направиш ми се сториха или очевидни или нелогични. При много от тях шансът и споменатите по-горе първоначални оценки (също определени случайно) играе решителна роля. Реално от уменията имаш нужда от високи стойности за „точност“, „бързина“ и „зрение“, както и за „Детектив Спешъл“ от таблица „СТРЕЛБА“. Останалите са с много по-малка тежест. Това важи в особено голяма степен за уменията, от които част дори не използвах. 

Финалната част на книгата беше най-разочароваща. Стори ми се много претупана и не знам дали Мишо е бързал да предаде книгата за печат или идеята му изначално е била такава, а аз просто не можах да я оценя. На всеки епизод трябва да си избереш какво оръжие използваш и в много от случаите не намерих никаква логика. Цялото действие ми остави усещането за монотонно повторение, лишено от каквато и да било тръпка.

Ако мога да определя илюстрациите с една дума, то тя би била „средняшки“. Не са лоши, но не са и нещо впечатляващо. Горе-долу същото може да се каже и за книгата. Около средното ниво за написаните от българските автори, но под това на повечето произведения от Майкъл. 

Истината е, че книгата е постигнала целта си. За времето си успя да предостави много хубави моменти на хлапетата, към които беше насочена. Даже и в увода Мишо дава цитат, на Карл Май („В историите за момчета няма място за жени.“), който ясно индикира целевата аудитория. Беше си изцяло в стила на филмите, които масово гледахме, както и на популярните книги от поредица „Трилър“ (изд.“Атика“) и манията по Чандлър. Въпреки това на порасналите деца препоръчвам да си запазят хубавите спомени и да не я четат.

Добро ревю на comics_ross. Ще изложа и моето мнението за книгата.

Както comics_ross правилно е отбелязал играта не е на особено високо ниво в тази книга. Всъщност то е доста под стандартното за Майндкрайм. Няма да задълбавам, съгласен съм с анализа по горе.

Относно сюжета - да отново сте прави. Той наподобява типичен американски екшън, в който добрия се разправя безпардонно с лошите. Все пак няма някакви бели петна. Нормално , динамично действие при което ликвидираш гадините, които ти се изпречат на пътя.

Не съм съгласен, че историята с Лейла е съшита с бели конци и се явява пробойна в сюжета. От базата на доста големия си (за средностатистчески човек) опит с различни видове жени, съм на мнение, че ако една класна кака реши да те омае и да ти въздейства, то шанса да ти завърти главата е доста голям. Дори не говорим за влюбване, а за онова диво животинско привличане и приятното чувство в стомаха , когато предусещаш , че вечерта отива към приятен завършек. Когато разбираш, че ще клатиш яка мацка, а си излязал само с намерението да удариш едно две питиета. И всъщност сега четейки книгата си мисля, че ако реално човек е в такава ситуация има огромна вероятност дори да не забележи засадата в апартамента. Това е описано много хубаво и недвусмислено в книгата.

Всъщност най-големите достойнства на книгата са други. Това е първия опит да се представи герой с негативни черти в характера си в този жанр. Всъщност това е първия опит да се представи герой с изобщо НЯКАКЪВ характер в книга-игра. Отекчават ме произведения (филми и книги) , в които героя е поредния бездушен добряк борещ се за спасението на света. Или лигав неудачник, който внезапно е придобил супер сили и света чака на него да го спаси ( ако някой си пада по това, да си дръпне поредната Марвелщина ). Историята за Лари Стоун може да има стандартен сюжет, но е разказана по интересн и увлекателен начин. В битовите ситуации, дребните детаили и взаимодействието на героите лъха реализъм, който се преплита с на места нереалния сюжет. Но като цяло се получава добре.

И най-голямото предимство на книгата - образа на Лари. Много добре обрисуван, с всички негови особености. Помня случката, когато простреля колоната на комшиите, начина, по който се кара със шефа си, как флиртуваше с магазинерката, начина по който озапти разбеснелия се комшия... Дори музикалния му вкус... Всичко това беше поднесено по много добър начин и образа на Лари е нарисуван изключително добре. Това е нещото , което отличава тази книга от останалите преди това. Ти имаш възможността да играеш с герой, който има много добре изразен характер. Това не е поредния льольо тръгнал да спасява света , или да убива дракони. Това е личност с пороци, положителни и отрицателни качества. И най-голямото удоволствие от книгата е, че имаш възможността да играеш с тази личност. Да погледнеш света през очите на Лари.. Следващата стъпка в тази посока - герой с изразен характер и лоши черти е Хлапето. Там автора се справя още по-добре. Но определено Майндкрай има талант да създава такива герои.

Претупване при тази книга нямаше - беше първата за Мега и се старах много. Но и аз не останах очарован от качеството, когато я препрочитах напоследък. Понякога и така става, често при липса на конкуренция - с ентусиазъм и дръзновение маскираш временно липсата на качество.

"Сърце от камък" е написана месеци преди "Т.О.Р.Н.А.Д.О. 6"

Само който е бил правен на глупак от жена, знае, че се случват непрекъснато такива работи. Трябва сам да го изпиташ, да умреш от срам, и после знаеш, че се случва на всеки, които се влюбва в лъжлива жена, не само на принципно глупавите мъже. Затова казват, че излъжеш ли ме веднъж е срам за теб, а излъжеш ли ме втори път, е срам за мен. Но ми харесва и това: вярвам във втория шанс, не вярвам в третия шанс.

Книгата много ме впечатли когато излезе. Бях се зарадвал, че се е появил още един добър автор като ММ. По-късно когато станах фен на Стивън Кинг и чух за историята с втория псевдоним, си направих асоциацията от къде е било вдъхновено всичко.

Поредна свободна вечер и поредна книга игра от т.н. стара вълна. Целта беше Сърце от Камък на Стюард Дарк ака Майкъл Майндкрайм.
Полицейска история с главен герой ченге с доста необуздан нрав, мисля че за първи път попадам на графа Гняв. За моя радост приключих само с 1 точка.
Дневника беше доста опростен и точките се определяха от късмета, като нямаше голяма свобода за повишаване на оценките , а само интересна система за намаляване при случай на смърт (който не ме застигна нито веднъж).
Изходът от схватките се решаваха със събиране на точките + шанс, доста стандартно решение.
Предполагам съм изкарал доста голяма доза късмет понеже точките ми бяха супер високи и без проблем минах през книгата.
Историята беше класическа при която главния герой отмъщаваше за своя приятел и колега , доста напомняше една от историите от Професия ченге, по това поне. Не случайно и в края на книгата имаше анкета със съпоставка между двете...
Приятна за четене , на един дъх , лека и не ангажираща с тежки дневници или прекалено много сметки. Добро начало за ММ под псевдонима на Дарк. Нямам спомен от тогава , но съм сигурен че доста хора са го припознали през 90те.

Историята наистина напомня деветдесетарски екшън. Ченгето има убит приятел, хваща патлака и убива лошите. Никой не му държи сметка, че не може да използва бомби и да разстрелва престъпници. В нормален свят Лари Стоун щеше да влезе в затвора. По спомен Майндкрайм май бе писал, че се е вдъхновявал от Мръсния Хари. Лично на мен полицейските екшъни на Майндкрайм не ми харесаха. Не става дума за съвременната тематика - Пробивът е написан безукорно, четирилогията за Хлапето също е пипана с вкус, както и спортните игри за суперагента. Това което ме подразни в полицейските игри (Професия ченге, Сърце от камък) е, че играта реално отсъства (всичко е железница), а сюжета е лековат. И тук номерът е да се въоръжиш до зъби и да почнеш да мачкаш наред. Тъпото е, че шанса има много голямо значение.т.е. дори да си направил правилен избор пак зависиш от шанса.

Що се отнася до Лейла - още от първите минути се сетих, че историята е съшита с бели конци. Твърде "идеално" изглеждаше всичко - анонимна свидетелка се обажда, тя съвсем случайно намира детектива в бар (забележете - не отива при някой от разследващите, а тъкмо при свидетелят), и те естествено тръгват не към участъка, а там където могат да им направят засада. А това че детектива иска да преспи с възлова свидетелка е яко клише. В реалният свят това би компрометирало разследването. Движейки се по логиката на деветдесетарските екшъни бе повече от ясно, че ще последва престрелка с лошите. Това - да тръгнеш да чукаш свидетелката, е грешка на пълен "заек", а се предполагаше Лари да е старо куче.
Удивен съм от нелепоста на сюжета, защото в "Мега" Майндкрайм печатеше невероятни детективски разкази за Чарли Брейн; но тази книга му я броя за една от неуспешните.
Единственото нещо което ми хареса бе графата "Смърт". Беше си добро хрумване.
Илюстрациите също ме подразниха, не знам кой е художникът но имаше книги в които мацките бяха - уау - Кали, Дебора и пр. Лейла не я възприемам като красавица, не и с тази илюстрация. Но все пак това е краят на Първата вълна
Че Стюърт Дарк е Майндкрайм не съм се съмнявал. По онова време беше на мода авторите да излизат с втори псевдоним, а като прочетох стила на автора (пълен с агресия в уводната част и с реализъм - в литературната) веднага си казах "друг освен Майндкрайм не може да пише по този агресивен начин"