Пътешествието към добрата литература

Trip писа: писа:

А, що, неталантливият може да обожава да описва примерно битки, удар по удар, да е изписал хиляди страници битки и нито ред жестомимика. Ето ти един много трудолюбив и много неталантлив автор Талантливият по-скоро умее да прави добри качествени скокове в схващането си за това какво-що, нежели да чака количеството да го ъпгредне от само себе си.

Вярно, сега като каза веднага се сетих за 2-3 бегло познати автори, които са така Просто като го описа отначало първо се сетих за повече познати, които са талантливи и умеят да пишат хубаво... ама много ги мързи

xenox писа: писа:

Още нещо: липса на вдъхновение.

Имаш време, талант, знаеш как се пише, но мамка му, не става без нещо да те вдъхнови. Особено, ако трябва да напишеш нещо ново и оригинално.

Превъзмогва се това. Труд, упоритост, воля, дисциплина - превъзмогва се.

Липсата на вдъхновение също я виждам по-скоро като проблем на характера - несигурност пред задачата, несигурност в това има ли смисъл от призванието ти, желание да си НАписал нещо, по-силно от това да пишеш (един вид нетърпеливост). И е проблем, който много малко пишещи нямат , но следва да се дефинира добре, за да може да се пребори. "Липса на вдъхновение" е твърде общо и смътно плашещо, за да е от полза.

Много хубава тема. Осъзнавам, че почти по всички изброени до тук аспекти имам големи проблеми. Разбира се, от гледната точка на читател, който е решил да пише за удоволствие, това не би трябвало да представлява проблем. Но тук отново се връщаме на една наскоро обсъждана теза - там няколко човека изказаха виждането, че с качеството на литературата в никакъв случай не трябва да се прави компромис. На същото мнение съм. Въпреки че се възприемам по-скоро като любител, отколкото като писател, все пак се опитвам да предложа някакъв краен продукт на хората. Би трябвало да вложа всичко от себе си, за да го направя колкото се може по-добър и приятен за четене. Друг е въпросът доколко ми се получава.

Mindcrime писа: писа:

5. Липса на време
Не вярвам, че човек може да пише добре вечер, ако преди това е работил добре през деня. Нито пък да пише добре, ако пише само един ден седмично.

За мен това е най-големият от изброените проблеми. Мисля си, че много от другите неща могат да бъдат поправени или наваксани, ако човек се занимава основно и главно с писане. Разбира се, талантът и вдъхновението също играят голяма роля, но не са единствените фактори. А липсата на време в комбинация с липсата на мотивация да си го набавиш, пренебрегвайки другите си хобита или задължения, както и най-вече съчетано с нетърпението да видиш някакъв готов продукт, могат да бъдат убийствени. Имам прекалено много нахвърлени проекти и неща, за които съм си мислил, че мога да ги пусна за четене или да ги пратя на някой. Седмици или месеци по-късно ги зачитам отново и се хващам за главата. Трезвият поглед върху нещата; спокойствието, че макар и бавно, вървя в правилната посока; постоянството, което иначе влагам в другите си задачи - когато тези неща ми липсват при процеса на писане, ми е изключително трудно да напиша нещо хубаво.

Не посочвам липсата на талант като проблем, понеже не съм сигурен в тази липса. Не съм сигурен и доколко такова нещо като талант изобщо съществува. Но и да го има, наличието му или липсата му се установява, след като е положен доста труд.

Има много примери в различни области за това как някаква промяна изведнъж отпушва или срива нещата. Именно това е проблема, който ме кара да се съмнявам в смислеността да се говори за "талант". Струва ми се, че става въпрос за множество различни, изброими и измерими качества и характеристики на личността, които за по-лесно наричаме талант.

Бранимир писа:

...в служебен план доста работодатели изискват все повече от служителите си, изцеждат ги докрай и писането е последното нещо, което ти се прави вечер след работа.

Аз се явявам работодател. Има такъв глад за кадърни и свестни хора, че работодателите биха ги носили на ръце. Моето разбиране за нещата е, че работата толкова важна в живота на човек, колкото са семейството и приятелите.
В България просто не работим добре, затова сме толкова зле. И понеже всичко в този живот е колективен спорт, включително и писането, дъним се и заемаме последните места.
Пак от Бранимир:

първо се сетих за повече познати, които са талантливи и умеят да пишат хубаво... ама много ги мързи

Това e то проблема. Разбира се, има разминавания в начина на оценяване. Аз в България талантлив писател досега не съм видял, да не говорим да са много. Пълно е с недооценени хора, с експлоатирани хора, с хора, на които не им е даден шанс... Всякакви оправдания, сред които и мързела е едно изящно оправдание.

Под липса на теоретична подготовка нямам предвид куха филология. Има много неща за четене, много курсове за посещаване, има теми, по които е важно да се дискутира с компетентни хора. Целият този процес на натрупване на компетентност чрез различни видове образование. От всичко това аз наблягам на четенето и на частични опити да осмисля някои текстове.

Липсата на вдъхновение за мен често е липса на време, за много други често е липса на воля. И в работата си, и сега с писането, понякога съм изправен пред сложен проблем, за който си отделям цял уикенд (в работата понякога не е за уикенд, а за седмица-две). Никой не ме търси, затворен съм, опитвам да се концентрирам. И понякога съботата минава само в напъни. А понякога целия уикенд минава и не си свършил почти нищо, само дето си уморен и изнервен. Знам, че звучи невероятно, но сложните проблеми имат това свойство да чупят глави и да искат много труд. Лошото е, че понякога оставаш със счупена глава, а трудът не носи успех. Но истината е, че без това усилие никога няма да разбереш какво можеш да постигнеш.

Trip писа: писа:

точно онова мислене, дето го спрятахме по откъсите от ЛЦ и разни хора обясняваха, че е баси излишното задълбаване. Хора, това е литература, едно от най-дълбоките и всеобхватни постижения на човешкия език, а оттам и разум. НЯМА такова нещо като излишно задълбаване там. Излишно е, ако ти пречи да седнеш изобщо да пишеш, а пък искаш - само дотолкова.

Не винаги. Човек като тръгне да пише е хубаво да знае има ли някаква цел, която да преследва и да се стреми за постигането й. Може целта на пръв поглед да не е кой знае какво, но изпълниш ли я остава едно усещане за добре свършена работа, което се предава и на читателя. В доста случаи автори нямат кой знае какви изисквания към творбите си, което не е гарант, че те ще са кофти - може да имаш като идея да разкажеш добре една хубава история и толкова, това да е достатъчно. Четенето е и удоволствие, различните читатели имат различни виждания и очаквания що е то добра литература за тях. Не е необходимо задължително да вплиташ в писанията си размисли за смисъла на живота, проблемите на битието и да се пробваш да хвърляш ръкавица на Шекспир С прекалено задълбаване в доста случаи се стига в търсенето на теле под вола - нещо, което го няма там. А в редки случаи се стига и до баснята за кокошката, която снасяла на стопанина си златни яйца - полакомен какво ли съкровище се крие в нея, той я изкормил. Не намерил нищо, а яйчицата, естествено, секнали

Разбираемо е да искаш нещата ти да са изпипани, перфектни, да има от всичко в творбата - герои, обстановка, сюжет, завръзка, изненадващи обрати, да ти доставя истинско удоволствие да го четеш, читателя да отгръща запленен страница след страница, но... понякога просто не се получава така добре, както ти се иска. И това е нормално, не бива да ни учудва - литературата не е точна наука. В математиката е ясно, там a + b = c, тук обаче не е така. Хубаво е човек да е критичен към творбите си и към тези на останалите, но трябва да знае къде да сложи границата, за да не залита в крайности. А крайностите не мисля, че са нещо хубаво.

Брей, колко интересна тема се е получила. Като по-млад от всички тука пишман автор мисля, че основните проблеми пред хората от моето и подобни поколения са:

1. Липса на базова подготовка.
Аз съм от-до отличник по БЕЛ. За петаите ги поставям, все едно сея боб, позволиха ми да завърша, бонтувайки се срещу правилото за пълния член, а дори няма да започвам, че правилата за пряка реч са ми преподавани грешно (проверих специално). И аз съм човек, който от 1ви до 12ти клас* има отличен по БЕЛ. Таковал съм ти и образователната система.

2. Теоретична подготовка.
За да разбереш, какво си заслужава да четеш, трябва да знаеш за него. В момента смея да твърдя, че е дори по-трудно, отколкото преди 10 години. Интернет предлага толкова много опции и няма никакъв 100% сигурен начин да подбереш доброто от лошото. Особено ако си по-млад, класиците са ти скучни, произведенията им разглеждат проблеми далечни от ежедневието ти. Накрая посягаш към Дюма и почваш да четеш книги, които са ти интересни (вече и баз това си прочел твърде много откровено скучна родна литература).
Определено не мисля, че добрата литература е и само някакъв добър стил на писане. Героите, историята, начина на поднасяне на случките за мен има ако не напълно, то почти същата тежест за една добра книга. Прекрасен, изчистен стил с плоски, скучни и безлични герои, описващ някакви банални случки в хронологичен миш-маш най-вероятно ще доведе до слаба книга. Винаги има шанса 1:1 000 000 да се получи шедьовър, но ако човек минал през описаните до тук неща си мисли, че ще изкара тоя шедьовър... ами, бих му препоръчал да ходи малко на терапия.

3. Практичната подготовка.
Адски лесно е да намериш хора, които ще те ласкаят, ще те възхваляват до небето и т.н. Аз с моето куцо образование виждах в текстовете на подобни хора епични грешки и проблеми. И това, преди да почна да се движа тук, където научих много. Т.н. литературни кръжоци и клубове (поне в моя град) бяха точно отговарящи на описанието на ММ - места, където групи бездарници се поупват благо по рамената и се окуражават един друг да пишат още по-големи глупости. И още повече фен-фикшън. Йъх...
Интернета пък е на другия край по скалата - твърде много "литературни величия" и "отявлени критици" ще седнат да ти обясняват, колко не те бива. Често за причини от магнитуда на Майкъловото определение, че "фентъзито няма как да е добра литература". Лека полека човек толкова свиква на тия типове, че накрая просто отхвърля всяка критика представена с по-остър тон. Някои като мен се надъхват от безпочвените заяждания, други се обиждат. Повече се обиждат. Или биват докарвани до отказ от това да се занимават. Йеа, особено полезно.

И дори да се пребориш някак си с всичко това остава:
4. Никой не му пука за поредния драскач.
Ако не пишеш за мутри, ако не пишеш калпава поезия или любовни романчета, можеш и да не пишеш изобщо, ефекта е един и същ. Няма сцена на която да се изявяваш, няма кой да те издаде, защото никой не чете нашенска литература. Не мога да разбера, как издателствата очакват някой да чете родна литература, като издават само мутренски романи, книжки за магия и тук-там някое друго книжле, най-често фентъзи или хорър.


Та, да, ето къде са за мен истинските проблеми към добрата литература. Умишлено съсипаните 12 години образование, липсата на добра среда за практикуване след това и най-вече, липсата на поле за изява.

*О, с изключение на 4ката в 9ти. Която получих не на база на знания или нещо друго, а на факта, че не смятам Ботев за особено велик житейски пример и определих поставянето му на едно ниво с Левски за "кретенизъм". Можете да си правите сами изводите за това, колко велик ученик съм бил и колко велики даскали съм имал.

Вярвам, че и на Изток, и на Запад е тежко да си писател. Трудно привличаш внимание, трудно го задържаш. За читателите идва и следващият проблем - Холивуд засмуква писателите и ги превръща в сценаристи. Още Пузо беше писал преди 2-3 десетилетия, че на паркинга на студиото лесно познаваш колата на сценариста - най-скапаната трошка. И пак получава повече от писател.

Преди 12 години открих един автор: Дейвид Беньоф с книгата "25-ият час". Има си ги циркаджилъците там, но са малко. Имаше страхотни образи, добра обосновка, добри диалози... Хареса ми човекът, тръгнах да дебна други неща от него. Можете да видите колко книги написа след това, и накъде тръгна кариерата му.



Вярвам, че в България може да се стане известен писател, само ако владееш и други форми на писмена изява. Все още имаме достатъчно списания, в които да пускаш кратки неща и да се опитваш да привлечеш внимание.

Трябва да им станеш интересен на хората. Трябва да се появиш по вестници и по телевизия, да изразяваш интересни и актуални мнения, да предизвикваш вълнения. Тогава биха отделили време да те прочетат.



Българинът не чете. В работата си съм обграден от интелигентни, високообразовани и добре платени хора. Четенето не им е сред любимите занимания, просто защото от опит са установили, че трудно намират нещо стойностно. А идеята им за почивка след работния ден е свързана с физическо натоварване или разходка, или пък кръчма/бар... не и да са втренчени пак в екран. Те са открили, че често откритият разговор на интересна тема с качествен човек бие литературата.

Да опиташ да пробуташ на тези хора книга-игра... почти всички погледнаха "Пробивът", когато разбраха (главно косвено и покрай Инициативата"), че едно време съм писал книги-игри, които са вълнували едно-две поколения. Дипломатично ми я върнаха и потвърдиха, че съм бил прав да ги предупредя, че са 2-3 пъти по-възрастни от желаното, за да им хареса. Повечето от тях прочетоха биографията на Стив Джобс. В период на лична криза препоръчвах на десетина души "Пътят" на Маккарти и "Свобода" на Франзен. Получих добри отзиви. Ама такива книги намирам веднъж на две години.



Мнението ми за фентъзито... Ето го Кормак Маккарти, който пише "Пътят", аз я чета и книгата ме побърква, вдъхновява ме, кара ме да искам да не съм просто човече. Книгата може да се определи като постапокалиптична история, каквито с кила да ринеш. Убеден съм, че би се справил чудесно и с фентъзи. Формата няма значение, ако авторът е качествен. Просто... некачествените автори налитат като мухи на мед на фентъзито, та заради това си мисля, че писател с претенции не е добре да започва оттам. Не е случайно, че първите книги на големите писатели често са автобиографични.

Съществува една заблуда, че темата е основното нещо. Не е вярно. вижте известните хора, разказващи за себе си - наемат си професионални писатели. разказите им не биха били въздействащи, ако изразните средства куцат. А за роман си има и други техники... Затова е важно да изградиш богат арсенал от изразни средства, преди да започнеш да атакуваш хората с текстове и да настояваш за вниманието им.



За критиката към авторите... каквато и критика да понесе един начинаещ автор, това не е нищо в сравнение с касапницата, която му готви живота на професионалния писател. Разбира се, да го нахрани една глутница тролове не е от полза. Но всяка справедлива критика, дори поднесена с конски дози сарказъм, е полезна и който не може да издържи на нея, не става за писател.

Смятам, че правилният компромис по отношение на критиката е инструменталният отзив. Без да изразяваш отношение към цялостното качество на написаното, сочиш проблеми, обясняваш защо за теб са такива, евентуално предлагаш решения (но не чак толкова, та да му снесеш всичко наготово).

Ако авторът реагира зле, ще е изцяло негов проблем - или защото детайлите са му счупили главата, в който случай явно няма (още) нужното мислене, за да пише, или защото е намерил вътре нещо, на което да се обиди, в който случай няма (още) нужния тип его, за да пише (това в случай, че в критиката наистина няма явна осъдителност и грубост, разбира се, иначе явно и критикът не се е посвенил да блъвне отровица).

Това важи и за етическите елементи в написаното - просто е достатъчно да се преформулира критиката към тях като естестическа, а не морална. Доброто писане не е повърхностно, не е едностранчиво, не е клиширано. Етическите недостатъци в писането обикновено са -> превръщат се и в естетически. Така критикуващият си спестява драми от разминаващи се лични гледища за света: "Не, бе, пич, не презирам светогледа ти, просто казвам, че така както си го изразил тук конкретно, си си направил разказа повърхностен." И готово.

Хареса ми наблюдението за автобиографичността на първите книги на големите, но и там има изключения - някои просто ги влече по-обширния каст, такова им е мисленето. Фентъзито е окей като начало за подобни хора. Но трябва да реши човек дали е Е такъв изначално.

Mindcrime писа: писа:

Мнението ми за фентъзито... Ето го Кормак Маккарти, който пише "Пътят", аз я чета и книгата ме побърква, вдъхновява ме, кара ме да искам да не съм просто човече. Книгата може да се определи като постапокалиптична история, каквито с кила да ринеш. Убеден съм, че би се справил чудесно и с фентъзи. Формата няма значение, ако авторът е качествен. Просто... некачествените автори налитат като мухи на мед на фентъзито, та заради това си мисля, че писател с претенции не е добре да започва оттам. Не е случайно, че първите книги на големите писатели често са автобиографични.

Лек офтопик:

Благодарение на филма No Country for Old Men и кратък разговор в чата с Трип /благодарности/ открих Кормак Маккарти и прочетох двете му книги, преведени у нас. Не се наемам все още да го прочета в оригинал.

Единствените автори, на който съм се възхищавал до подобна степен, са Еко и Толкин...и за последния по - скоро преди десетина години.

Обаче, има един друг момент. И Маккарти и Еко са на по 81 - 82 годишна възраст в момента. Подобно ниво на писане, нявярно, е меко казано непосилно за 99.99% от действащите писатели. В това число мейнстрийм автори като Кинг или Мартин.

В тоя ред на мисли - хубаво е да се черпи вдъхновение от Маккарти, но не вярвам на чудеса и възможност за достигане на подобно класа. Или може би след много години, като одъртеем и изпишем по една стая хартия.

Извинявам се че се натрапвам в темата , но не се сдържах да дам и мойте 5 стинки.
Добрата литература е хубво нещо , прекрасно е че нашите автори се интересуват и са се заели с подобряване на своите умения.Тук обаче стигаме о неизбежното НО.Според мен идеята на книгите-игри е да ноят забавление , ако някой вкара и невероятна литература ще е супер/макар че много се съмнявам да има такъв/.Както посочи по горе Майкъл неговите колеги не се интересуват от подобен тип литература - условно ще ги нарка елита на обществото.Друга условна категория са - нечетящите.Няма смисъл да се опитваме да стигнем до тези две категории.Много по реалистична цел е да се привлече масовия читател.Хората които по принцип четат.Пак да ползвам идеи от преждеписалите - ако щете фентъзи читателите.Жанра книга-игра не ежанр за елита и никога не е бил,не е и нещо което би привлякло нечетящите.
Вкратце - хубаво е да се гонят итературни висоти , но основ задача трябва да е да се привлекат повече хора за да го има въобще този жанр.Едва на по късен етап ,когато се постигне тази цел може да се мисли за привличане на хмм труднодостъпна публика.
ПП. Във вички сфери е така- творците първоначално привличат масовата публика,а на по късен етап , когато вече са стабилно на пазара могат да си позволят да прокарват своите идеи.
ПППП още веднъж се извинявам че се намесих и за недобрия изказ

Не искам да остана неразбран. Аз дадох книгите на Маккарти и Франзен само за пример за това с какво съм успял да заинтригувам интелигентни хора около себе си, които са надрастнали комплексарското мнение, че човек е толкова голям, колкото е голяма библиотеката му.

Имам известно количество забавни четива, подходящи за разпускане и при отпуски, например Майкъл Конъли и Джонатан Тропър. Но не мисля, че книгите на тези двама автори са по-възвишено интелектуално занимание от гледането на сериали като "Секс до дупка", "Успокой топката" и "Истински детектив" (просто аз тези харесвам).

В книга-игра най-вероятно няма да видим дори стила на Гришам (който по мое мнение си е страхотно полиран, просто е конфекция). Ако някой стигне дотам да може да пише така, няма да пише книги-игри.

Мненията на Никола за добрата литература в книгите-игри бяха породени от факта, че такава просто няма. Аз пък започнах тази тема, за да обясня защо и при най-добро старание е невероятно трудно да се получи.

Успешно или не чак толкова, двама от класическите български автори на книги-игри се изявяват и като писатели. Лошото е, че нито един от тях не ни каза каква част от новопубликуваните текстове са писани след 2010г. Поради което не може да се прецени дали нивото им в книгите-игри е коренно различно от нивото в литературните им творби.

Aз пък като цяло смятам, че интерактивността просто променя текстовите и повествователни принципи на кое да е парче текст. Сравненията с добра литература са безпредметни, докато не се проведе смислен разговор как се атомизират структурите на статичната и на интерактивната литература и как се съпоставят. За първата впрочем има произведени многобройни мисловни рамки и конфигурации кое с кое как си пасва в един литературен текст. За втората също са правени опити. Принципно ми харесват подобни общи уточнявания на позиции като тези тук, но по дефиниция общото скрива много повече неща, отколкото разкрива.

Впрочем книга-игра с Гришамова проза (и средна до ниска ръка игрови претенции) мога да напиша за три седмици - Едит: важна самопоправка, ВСЕКИ, трениран в определени базови принципи, би могъл, - но аз самият далеч не бих си я оценявал в storytelling план, сравнявайки я със статичната литература (била тя тази на Гришам или на когото и да било, освен може би на някои постмодернисти).

Trip писа: писа:

Впрочем книга-игра с Гришамова проза (и средна до ниска ръка игрови претенции) мога да напиша за три седмици - Едит: важна самопоправка, ВСЕКИ, трениран в определени базови принципи, би могъл, - но аз самият далеч не бих си я оценявал в storytelling план, сравнявайки я със статичната литература (била тя тази на Гришам или на когото и да било, освен може би на някои постмодернисти).

Започвай.

Хаха, нито имам времето за тия три седмици, нито мотивацията
ММ не греши, като казва, че човек на ниво Гришам би се пробвал по-скоро в статичната литература, при все че аз теоретично определено виждам потенциал в интерактивната, не само в тесния смисъл на книгите-игри. Няколко поколения отраснаха, четейки текст с разклонения по мониторите си и геймейки под някаква форма, все пак, така че почвата си я има.

Trip писа: писа:

Хаха, нито имам времето за тия три седмици, нито мотивацията
ММ не греши, като казва, че човек на ниво Гришам би се пробвал по-скоро в статичната литература, при все че аз теоретично определено виждам потенциал в интерактивната, не само в тесния смисъл на книгите-игри. Няколко поколения отраснаха, четейки текст с разклонения по мониторите си и геймейки под някаква форма, все пак, така че почвата си я има.

Значи не можеш да напишеш, а твърдиш, че можеш. Това не е ли един вид подвеждане и неуважение към останалите участници в тази дискусия?