Старата песен на ново ухо: Nightwish - Century Child и Once

Не знам какво да кажа за Nightwish, което да не е казвано и повтаряно хиляда пъти... Ще оставя споровете за качеството и стилът им на разбирачите (от които аз не съм) и ще кажа, че това е една от най-успешните и популярни групи на модерната готик-метъл сцена (1). За любителите на маскарата - по-долу са обяснени всички бележки.

Всичко в тези редове е мое лично мнение, което значи, че най-вероятно е грешно.

Once започва с едно мотивче от Аааааааа-АААААААААААААА_аааааааааа-ааааааааа , превръщащо се в минута и половина интро, съпроводено за кратко само от нежен кей, скоро започват обажданията на дъъълги акорди на китарата и баса и по-късно ааа-то на Таря е преплетено със запазената марка на групата - маршово звучене и епичноста на Bless the Child . Трябва да кажа, че песента звучи леко странно на първо слушане със сравнително бавния си ритъм на куплетите и нетипични за насочеността китари. Всичко си идва на мястото по средата, обаче - песента избухва нежно, ако изобщо можете да си представите такова нещо. Музиката внимателно се отърсва от несигурността си, вокалите на Таря сякаш стават по-отчетливи и всичко се засилва в могъщ брейкдаун, последван от глъдка въздух, преди маршът и мощта на гласа на Таря да ви отвеят в епичния край. Това е една от малкото им песни в албума, чийто край е запомнящ се и заглъхващ постепенно. Няколко ключови момента за Nightwish се забелязват в песента - започването с припева (дали с вокали или само като инструментал), както и страховитете многоминутни брейкдаунове, в които задължително има някакъв мотив на кея, за да може Томас да се кефи че е як. Почти задължително този мотив е в период на затихване, след който идва мощен риф и (не винаги) - соло. И после всичко приключва, обикновено с припев. Трябва да призная, че не са групата, която ще спечели нобелова оригиналност за "албум без повтарящи се композиции", но това е основната критика, която човек може да отправи към албума... опа, избързах. Трябва да спомена нещо и за текста, защото аз му отдавам огромно значение по принцип. Амииии.... watever. текста не е лош, но страда от желанието на Томас да е много Як (тм) и Мрачен (тм), щото персоната Х не ще да му пусне и как е обсебен от смъртта (тм). Трябва да уточня, че това се отнася за 3/4 от модерния готик, но тук е просто... скапано изпълнен. Банално, дори.

Е, започнахте бавничко, получихте маршови ритми и епичност и завършихте бавничко, и тъкмо чакате следващото нежно интро, когато втората песен ви удря с пълна сила и отнася кожата от кокалите ви.
End Of All Hope е най-маршовата, най-бързата и най-динамичната песен в албума. И създава неизменно адски епично усещане. Естествено, пак имаме сравнително кротки припеви, но куплетите и брейкдауна ви отнасят с пълната мощ на Nightwish в пълен комплект - китари, кей, барабани и гласовете на Таря Турунен и Марко Хейетала в синхрон. Дори наречените от мен "бавни" припеви всъщност са там като затишие по време на битка - кратко спокойствие, че да ви починат вратовете малко.
Трябва да призная, че текста е адски депресиращ, както подсказва и заглавието, но не е като да успява да си предаде добре посланието. Вместо тъга, самота и самоубийство слушащия песента си представя орди политически-коректни-зли-създания/войници (2) и как то (и вероятно неговата дружинка) правят своя Last Stand, пазейки нещо важно и жертвайки мечтите си в името на някакво по-велико добро... признавам, че тази песен докосва силно романтика в мен. Но не е последната. След епичния край, този път с ряз и без заглъхвания ни посреща сравнително спокойния припев на:

Dead To The World. Спокоен припев, но веднага след него се включват инструментите и те отнасят. Куплетите тук са оставени предимно на Марко, което е интересно завъртане на нещата. Признавам, че ми харесва колкото, ако не и повече от куплетите на Таря в албума. Цялата песен е типична за Nightwish. И макар рифовете и куплетите да не са особено запомнящи се, с изключение на наистина забързаните кейове на Томас, всичко ви отнася, когато осъзнавате, че песента не е почнала с целия припев, а само с втората му половина. Хейетала показва пълните си вокални възможности в тази песен, а тези възможности са огромни!
текста е на ниво, доста по-високо от това на Bless the Child. Чуете ли го веднъж, цял живот ще ви преследва...
Heaven Qeen, carry me away from all pain! All the same, take me away, we are dead to the world... но признавам, че ако гласовете бяха други песента щеше да звучи може би дори банално. Но класическото пеене на Таря и мощта на гласа на Марко просто не ви дават да пуснете циничната си настройка. Сложете тези думи в устата на някое от множеството кльощави и женствени вокалчета и се почувствайте циник.

Следва ново клавирно интро, с нежните вокали на Таря с (да, познахте, отново с думите на припева)... Ever Dream, обаче не е нормална песен. Това е епична история за любовта, за преследването и (логично) за загубата, макар и само като бегло загатване. За силата на всепоглъщащата любов и за енергията, с която ви зарежда тя. Dream of me! Маршовия ритъм и неспирното забързване на песента (наистина адски характерно за групата като цяло, но винаги реализирано прекрасно), ви оставят без дъх, облени в пот и в искане на още. И то идва.

Рязка промяна в маниера и имаме тржък китарен мотив и едно ритмично интро без много-много симфония в него. Началото на Slaying The Dreamer е агресивно и песента не се успокоява до края. Самата песен е уникална - агресивна и настъпваща, без умора. Дори китарното соло е зловещо и стържещо. И има за какво. Последните две минути от песента променят нотите, но не и усещането - резкия риф със странен ритъм, сякаш създаден за мятане на коси наляво-надясно е съпроводен от резките, дори леко крещящи вокали на Хейетала и епични оперни включвания на Таря.
Трябва да добавя, че текста не отстъпва ни на йота от усещането и насочеността на песента. Противно на това, което подксазва заглавието, това не е песен за убийството на един Мечтател. Естествено отново се просмукват нишките на силното желание на Томас да бъде трагичен байрънов герой (тм), но този път са заровени съвсем дълбоко, а вокалите на Турунен и Хейетала превръщат песента в една симфония на агресията изпълваща вените на човек изпаднал в ситуация, която не може да спечели... След може би най-могъщия край на песен правен някога от групата човек остава с едно празно чувство, адски близко до същата тази пустота, когато гневът от безсилие е отшумял, защото трагедията се е случила и тялото ви няма нужда от адреналина...

И след целия този марш е време за малко почивка. Forever Yours е изключително бавна и тиха балада. Трябва да призная, че Nightwish просто не ги биваше да правят запомнящи се балади до Eva, близо 9 година по-късно. Което не значи, че песента не е изключително затрогваща (особено ако някога наистина сте губили любим човек по една или друга причина), напротив, това е песента в която трая може би постига най-великите неща за целия албум с гласа си. Трябва да призная, че песента се вързва перфектно с онова чувство, с което ви оставя Slaying The Dreamer в края си. Но дали заради специфичния глас на Таря или силно запазеното симфонично звучене, баладата е незапомняща се и бледнееща на фона на всичко останало в албума.

Ocean Soul ни посреща с постройка близка до тази на откриващата песен на албума и забързва леко темпото, а маршовата стъпка пак се промъква неусетно в музиката. За жалост, след шедьоврите предхождащи я, песента не блести с нищо. Добавете към това и твърде директния текст, в който Томас пак се чувства... да, познахте - Тъжен (тм) Недооценен (тм) и бесен на таря, че не му е пуснала (тм) и само наистина великия припев с нетипична смяна на темпото си по средата я спасява трака от посредствеността. Но до края на песента ще клатите глава в ритъма на марша, гарантирам ви.

Споменах ли, че Марко Хейетала е едно копеле от старата школа пеещо и свирещо на бас г/д от как има Битки Безброй (не преувеличавам с чак толкова много)?
Ако не, или ако последните две песни са ви накарали да забравите за него, то Feel For You ще ви припомни, че човека е свирил повече часове отколкото... нерви е разбунила Памела Андерсън в Спасители на Плажа. Цялата песен е доминирана от бас-мотив. Признавам, че песента е размазваща и маршова в не по-малка степен от първите пет. Хейетала пак си спомня, че може да пее, макар и само за брейкдауна и последното завъртане на припева, но точно толкова, за да направи песента уникална.
Трябва да призная, обаче, че ако до сега някой четящ текстовете е имал съмнения, че Томас е бесен на някоя жена (3), то сега е повече от видно. Макар и частта на марко да се опитва да маскира цялата история, жестоката истина е, че това са думите на един човек с разбито сърце. Смешното е, че Таря и Марко успяват да оставят едно положително усещане на първо слушане... може би защото без да се заслушате, какво пее Таря в началото, песента изглежда като просто любовна песен (от щастливите).

И стигаме до най-странното нещо на света. Силния мотив на орган в началото ви кара да се замислите за секунда - "това ми е познато, може би някаква класика?". Не, това е The Phantom Of The Opera! кавър на арията от едноименния мюзикъл на Andrew Lloyd Webber от 86та. Но така, както ТРЯБВА да звучи тази ария. Оперния вокал на Таря и могъщия глас на Хейетала ви кара наистина да потънете в атмосферата на песента и да Не знам, дали е възможно да се направи по-добър метъл кавър на това парче.

И завършваме с 10 минутната Beauty Of The Beast, която (като повечето 10 минутни композиции) е обречена да бъде известна само на феновете. Пригответе се за неколкоминутен микс между Ocean Soul и Forever Yours дори с препратки към текста на последната, но с многократно по-епичен и зарибителен припев. И после се подгответе за бомбата. Епиката започва да струи от третата минута нататък, като бавно надигаща се вълна, като затишие пред буря и щом се отприщва се сблъсквате с комбинация от всичко добро в албума - впичните симфонии, маршовия ритъм, пригласянето на Хейетала и оперните вокали на Таря. Могъщ завършек на едно могъщо пътуване.
За текста не ми се говори.Много фенове се хващат за частта с one more night to live и се опитват да оспорят простия факт, че е същото, както в половината и повече албум - излиянията на едно разбито сърце. И трагичния байрънов герой (тм). Дори факта, че повечето текст се пее от жена и множеството откровени кръпки хвърлени отгоре им, за да превърнат текстовете в нещо повече не успяват да прикрият този мотив. Няма лошо, поне музиката е адски добра.

+++++++++++++++++
+Адски добра атмосфера, постигната от перфектно владеене на инструментите и гласовете.
+Бързи агресивни песни, които макар и да не се подчиняват на коренно различни закони звучат различно и ви карат да искате още и още.
+Великолепен кавър.

---

-Често композициите са прозрачно еднакви.
-Адски еднообразни текстове.

оценка преди: 10/10.
До тогава не бях чувал нещо толкова добро... нормално, бил съм на 13-14. От там се зарибих по женските вокали, които и до сега са ми любимия елемент в метъл-музиката.
оценка сега: 9.5/10.
Сега съм 10 пъти по-циничен и 1000 пъти по-знаещ от тогава... и албума пак е неотразим. Практически няма нито една откровено слаба песен - има само много добри и зашеметяващи парчета.


Once

Dark Chest of Wonders.
Тук нямаме особено интро. напротив имаме силен, агресивен риф (4), отварящ ни към една бърза и ритмична песен. Все още мисля, че това е една от най-чисто метъл песните, които групата е правила. Но не си мислете, че няма симфоничност - има, просто китарите и баса са на преден план, а хейетала напомня за себе си още в първата минута с едно невъзможно за копиране басово соло/мотив. Слушайки песента, очите ви стават все по-широки и по-широки. Чули сте Century Child, чули сте и далеч по-слабите и различни предхождащи го албуми и просто не вярвате, че Nightwish могат да са толкова тежки и агресивни! И то без нито един тон от страна на Марко, с изключение на един крясък преди началото да ви отнесе. Текста е леко мрачен, но за сметка на това сравнително позитивен и адски надъхващ! Песента свършва и отиваме към истинската мръвка...

Wish I Had An Angel е най-голямото противоречие между фенове и критици. Ever!
Песента наистина е адски мейнстрийм, с електронно, а не симфонично звучене и текст, който макар и с леки готически елементи е по-подходящ за някоя емо група, отколкото за Nightwish. Това ще ви кажат критиците.
Аз, като обикновен фен ще ви кажа, че всичко това е вярно, но песента кърти мивки, лепи плочки и избива чалгари, конвертирайки ги към метъла с трудна за копиране сила. Въпреки мейнстрийм звученето, липсата на симфония и много по-рокаджийското звучене на парчето, това са си Nightwish, с неповторимите гласове на Таря и Марко и мощ на звученето характерна за тази на ядрен взрив.

Песента е последвана от десетината ноти, които всеки гледал поне за малко коя да е музикална телевизия през втората половина на 2004та знае. Там-там-та-да-да-дам... да, де. Nemo. Която, ако трябва да съм честен се отличава с ниска симфоничност, рокаджийска композиция и сравнително обикновен, па макар и готин текст... убийте ме, ако знам защо не я анатемосват със същата сила, с която и Wish I Had An Angel. Аз пък не ги анатемосвам, а ги издигам в култ, обявявайки ги за едни от най-добрите песни на групата изобщо... оф, това го казах и по-горе май. Нищо, имат три преди Century Child и два след този, в който има достатъчно боклучави песни, за компенсация. Там-та-та-та-дам...

Между другото, изчезналата нишка за отрязания любовник се завръща с пълна сила, след практическата й липса в откриващото парче. Е, какво да се прави, трябва да има все някакъв косур, нали така?

Следва Planet Hell, започваща с уникални хорови А-ха!-та и симфоничен бекграунд. Малко фукня, че барабаниста ни е добър и изригваме след една минута със силата на Dark Chest of Wonders, но с вокалите на Хейетала за добавка. Помитащата сила на парчето е извън скалата. Могъществото на песента е с епични пропорци, а завършека... първия наистина епичен завършек за албума, в интерес на истината.

Creek Mary's Blood започва с индиански напев и някаква странна индианска флейта. Томас хванал, че открил за Американския геноцид над Индианците и се трогнал, та чак песен написал. Колкото и да ме дразни причината за написването, самата песен е 8 минути и макар и бавна е една от най-мащабните и силни композиции в албума. За жалост инструменталните паузи са мааалко по-дълги от нужното, солото и то разочарова от десетия си тон насетне... и от средата на песента забързваме всичко. "Хулейя-хулейя"-та на индианеца открива забързаната част от песента, надпреварването между инструментите и отново, характерното за Nightwish око на бурята - капка спокойствие, преди отново да ви помете приливната вълна на музиката.
За жалост песента завършва с минута и половина странни, бавни мелодии и откровения от индианеца... на родния му език. Първия път като го чуеш е яко. Втория път се чудиш къде му е бил акъла на Томас да включи такова отегчение в песента. Предполагам, за да ни подготви за...

The Siren.
Трудна за описване песен, която май е любима на всички, освен мен. Като изключим запомнящият се припев, песента е бавна, провлачена и толкова симфонична, че да ти се приспи. Как точно песен с почти постоянен бърз мотив на китарата, соло на клавирите и вокалите на двамата певци ми е оставила такова впечатление не знам. Може би има връзка с безкрайните ааааааааа-та във втората половина, чистото маане, вървящо над тях и почващите да стават досадни рифове с набивки и приглушаване. И дори с цялата ми омраза към песента, щом чуя Somewhere I hear but how will I see... и се отпускам.

Dead Gardens.
Трудно ми е да пиша за тази песен. Мелодията на вокалите практически я убива в моите очи. Иначе има епичен риф, силен кей и бърз ритъм, но пеенето е... whatever... а това е адски нетипично за Nightwish. Безспорно най-слабата песен от албума, според мен. Самия текст е сякаш малък ритник по посока на мрънкащите за "лошата промяна в групата" фенове, навъдили се като гъби след дъжд от излизането на Century Child. Интересно е, че ако групата е имала толкова фенове в стария си период, то още тогава щяха да са известни по цял свят. най-важното нещо, което тази песен върши е да ни подготви за рифовката на

Romanticide. Мисля, че първо трябва да обясня значението на думата, която няма точен превод на български, но грубо казано значи да обичаш някого, тази любов да води до разрушението ти, но да си напълно наясно със ситуацията. Нещо като дрога, но с по-сексуален привкус от повечето. С две думи екстази.
Сериозно, да изпаднеш в такава ситуация е пълен ужас, но "емо" стила в навика му да превръща всяка муха в слон, я е превърнал в някакъв синоним за депресия и несподелена любов. Доста се чудя кое от двете е по-приложимо за текста на песента... но, за да сме в духа на безумно якия инструментал и мелодия, ще приемем, че е първото.
Песента е динамична, бърза, със силни китари, тежък бас и цял куп двойни каси на барабаните. Освен това съдържа може би най-якото китарно соло от три албума (поне), с което Емпу напомня, че не е там просто ей-така. Симфонията е там, макар и не постоянна, песента е много близка до Slaying The Dreamer и като постройка и като усещане. И кърти мивки. Предполагам, че хората не са се изморили изобщо, защото е плътно следвана от:

Ghost Love Score. Не знам как да я опиша точно тази песен. Може би като beauty Of The Beast на стероиди. Постройката е същата в композиционен аспект, но песента е осезаемо по-тежка и по-мрачна. И тъкмо човек да си помисли, че тази песен НЕ Е за загубената любов на Томас и се почва ПАК мотива за Детето, загубената невинност и "много ма е яд, че не ми пускаш вече". Между другото помните ли какво написах по-горе за солото в предната песен? Е, тук е конкуренцията му - макар и много по-кратко, солото е невероятно изпипано. Изчакайте до втората част на песента (към 5 минути и 30 секунди) и си увеличете колоните... и оставете на звука да ви помете, барабар с покъщината и комшиите. Томас отново надминава всички предишни симфоники с тези в тази песен.

Kuolema Tekee Taiteilijan е някакъв опит за чиста балада, който според мен се дъни епично, въпреки иначе прекрасния си инструментал. Както казах - Таря не я бива за балади. А песента е на финландски та дори за текста не мога да говоря. Но звучи нежно. Жалко, че Таря и Old McDonald had a farm може да превърне в епична симфония с гласа си.

Higher Than Hope. Може би някакво намигване към Angels Fall First и ранните им години (в началото с акустичната китара), изригващо с пълна сила и епични вокали от Хейетала и Турунен. Песента изкарва по-малко от минута в спокойствие - през останалите близо пет - отнася танкове от курската дъга.

С това албумът завършва, завършва и приключението, наречено Nightwish, за не-малко хора. След края на турнето и точно след края на последния концерт от него (кръстен доста добре End of an Era), Томас (5) изритва Таря абсолютно изненадващо от групата с оправданието, че не била ангажирана с композирането на песните и т.н. После обявява конкурс за вокалистка и в пълно противоречие с желанието си започва заедно с останалите от бандата да пишат песните за следващият им албум... Търсенето приключва с поп-гласа на Анете Озлон, която едва успява да запише втория си албум с групата, когато си тръгва. Всеки циник като мен почва да се чуди, дали това няма връзка с двете й бременности за последните 4 години и брака й с басиста на Pain. Най-вероятно никога няма да разберем със сигурност, както и никога няма да разберем, защо Таря бе изгонена.


(1) Модерния готик е нещо, което критиците масово отричат и слагат под тонове най-различни лейбъли. В интерс на истината Готика никога не е бил много добре определен социален, музикален или дори литературен стил. Има доста статии в интернет, но няколко неща са характерни за всички видове готик:
1. Липса на сексуална и стилова сеграгация. Общо взето единствения гот-позьор е този, който ви каже, че не сте "тру", защото не слушате даден стил музика/защото слушате даден стил музика/(не) се обличате в даден стил/(не) сте би/(не) сте блед, тъмнокос и мязащ на вампир (не ония от здрач)/(не) се изживявате като Байрънов герой... мога да продължавам със списъка.
2. Обсебване от Мрака. Но мрака като изкуство, пустотата като вдъхновение и мъката като двигател. Не че няма и откровено депресирани готи, но повечето не са уонаби вампирчета живеещи в емо-свят. Това е имидж налаган толкова силно от медиите, че в един момент се превърна в истина за някои групи "готи". Вижте за тях точна 1.
3. Креативност. 9/10 от готите са креативни и артисти по някакъв свой си начин.

(2) Политически коректни групи за избиване: Араби и Перси (никой и без туй не ги различава), северно корейци, всякакви негри от централноафрикански държави, ако са част от армията на злия диктатор/лошите терористи, латиноамерикански революционери, наемни ръце на картелите и части на армията. Хъм... всеки латиноамериканец с оръжие, всъщност.

(3) Основни теории на феновете - Таря (не) е жената и Томас е емо/гей/емо-гей.

(4) Целия албум Once е изсвирен в настройка на китарата Ре, а не Ми, както е най-разпространения вариант.

(5) Томас е едноличния лидер, собственик и т.н. на бандата. Другите може да вършат 3/4 от работата, но са наемни музиканти.