Книга игра в моя си свят

По принцип с този свят си се занимавам отдавна. Може би 2-3 години, още от първия ми опит да направя jRPG. И си го обичам. Ако ще пиша някаква книга игра, то ще е там. И ми дойде идеята...
Прочетете и вижте увода. Кажете дали ви харесва като стил. Ако имате въпроси или критика, казвайте. Може да не ви допадне напълно стилът, но той е неразривно свързан с героя, към когото се отнася произведението, когото няма как да разгърна в един увод. Ще пробвам да изградя унисон между описания и герой, което ще е трудно, но дано се справя... Ето ви го, стига съм плямпал излишно.

Непрогледен мрак. Уличките на градчето бяха пусти, тук-там само се срещаше някое улично коте, което прекъсваше прекрасната песен на щурците с отвратителното си мяукане. Всичко освен нея, беше притихнало. Нямаше човешка глъч, нито тропот на талиги по калдъръмения път. Тишината и спокойствието, които царяха бяха привидни и дори по-скоро условни, защото Бремтаун беше известен като свърталище на крадци и убийци.
Единственият, престрашил се да се покаже навън и да се изложи на опасността от нападение на бандити, беше средно висок мъж, не много едър, доколкото можеше да се прецени под плаща, който носеше. Въпреки липсата на особена физическа сила или благородническо потекло, той ходеше съвсем спокойно, с отмерени и равно дълги крачки. Нищо не подсказваше, че се смущава от постоянно дебнещата опасност. Не се оглеждаше плахо зад всеки ъгъл, нито бясно въртеше глава наляво-надясно, да не би някой да изскочи из страни.
Изведнъж пътникът спря пред една сграда, от която се чуваха песни и викове, огледа се и влезе колкото се може по-бързо. Отметна качулката си и се огледа. Кръчмата бе малка, шест-седем масички, наредени до стените, като в средата стоеше една единствена, по-голяма от другите, може би за осем до десет човека. На нея бяха насядали компания богаташки синчета, единият от тях го знаеше – Галван. Син на Тонин, човека, който държеше едно петдесет-шестдесет на сто от нивите в цялото околие. Без да спазват никакви мерки относно пиенето на ракия, те вдигаха шум до небето и трошаха чаши и чинии. Не беше особено изненадващо обаче, че Бруно, собственикът, не правеше никаква реакция, освен че от време на време пращаше чистачката да разчисти бъркотията. Като една стара лисица в бранша, той много добре знаеше, че когато са добре опиянени от алкохола, богаташките синчета плащат двойно, та и тройно всичко, което са изпочупили и изпили. В единия ъгъл на помещението се намираше масичка, около която бяха се сбутали петима души, съмнителни образи, шушнещи си нещо. В другия – знойна танцьорка с оскъдно облекло радваше двама пияни до козирката търговци и по всичко изглеждаше, че ще изкара месечната си надница от бакшиши само тази вечер. На масичка, точно до входа трима изпечени мошеници, махленски легенди, играеха на бандит, игра с карти, много популярна в кръчмите.
Облегнати на бара, двама музиканти, единият – простовато облечен тип с някаква ръчно скована китарка, а другият – натруфен чичка, с голям мустак и още по-огромна шапка, върху чиято козирка със сигурност могат да налягат десетина котки и пак да остане място за собственика й, пълнеха сградата с приятна, динамична музика на познат за него език акмадански. Най-вероятно не бяха местни, а идваха от някое селце близо до Акмадан, за да посвирят за пари в кръчмите из градовете от другите кралства, където биха взели двойно повече пари за екзотиката, която предлагат.
Без да обръща повече излишно внимание на присъстващите, отиде до бара и седна. Кимна на Бруно вяло и кръчмарят му наля пълна до горе чаша с ракия. Прекрасното питие, уникално по рода си, специално предлагано единствено тук, беше лична изработка на гостилничаря. То бавно се разля по гърлото на пътника и го сгря с една мека и сладка топлина.
- Казвай сега, Дан, Какво стана? – поде Бруно.
- Ами какво да стане, работата я свърших, нямаш дерт. – отвърна тихо Дан.
- Сигурен ли си? Кажи по-подробно какво направи. Искам да се уверя дали не си объркал нещо.
- Ох! Влезнах в къщата, която ми каза. Разрових се из библиотеката, между другото да я видиш каква е огромна, по дяволите, кой ще чети толкова много книги… Така де… Намерих листовете, които ми каза, тези с рецептата. Взех ги, избягах, никой не ме усети, пък и как да го направи, не работя за първи път…
- Да, да, не изпадай в излишно самолюбие. Ако беше толкова велик, нямаше да стоиш тук и да вършиш престъпления за няколко жълтици. – саркастично подметна кръчмарят и се усмихна под мустак.
Дан направи лоша физиономия и жадно отпи от чашата с ракия. Преглътна с видимо удоволствие, хвърли още един сърдит поглед на Бруно и продължи:
- Та скрих ги тези листи, където ми каза, - огледа се дали някой ги гледа, доближи се до събеседника си още повече и прошепна. – там, под извадената плочка зад магазина на Андрю.
Кръчмарят го огледа изпитателно и се замисли. След няколко секунди, сякаш върнал се в реалността, каза:
- Добре, след като се изнесат тия младежчета, на голямата маса, затварям. На път ми е мястото, където си скрил рецептата, ще мина да си я взема. Ако си свършил всичко както трябва, ще си получиш двайсетте златни пари. Ако ли не, не ми се появявай повече тук. Ясно ли е?
- Напълно ясно, сър! – подигравателно отдаде чест Дан.
После стана, пресуши набързо останалата в чашата ракия, пребърка щателно джобовете си и сви рамене под изнервения поглед на Бруно.
- И тая ми я удръж от онези двайсет жълтици. – и се ухили.
Обърна се, хвърли един последен поглед на танцьорката и напусна кръчмата.

По принцип мразя критиците и не ми се влиза в ролята на такъв, но бих могъл да споделя 1-2 впечатления. Второто изречение е твърде дълго, иначе, успял си да постигнеш много добър "ритъм". Всъщност, надолу има още няколко, които биха могли да се разделят на части.

беше средно висок мъж, не много едър,

Тавтoлогия.

А тези словосъчетания звучат малко странно

мерки относно пиенето на ракия

не правеше никаква реакция

И да не си помислиш, че уводът не ми е харесал. Напротив - доста обещаващо начало е. Определено умееш да описваш картини.

Не е тавтология първото, едър се отнася към "широчина" по-скоро.
А относно другите две, да има какво да им се барне. Евентуално ще се прави редакция, но в по-късен етап.
Когато прочетох

По принцип мразя критиците и не ми се влиза в ролята на такъв, но

и направо изстинах.
Инак благодаря за критиката. Радвам се, че ти е харесало.

Ей ти малко забележки, дано не ме намразиш.

Непрогледен мрак. (Е, чак пък...) Уличките на градчето бяха пусти, тук-там само се срещаше някое улично (Улично ти се повтаря, може да разнообразиш малко) коте, което прекъсваше прекрасната песен на щурците с отвратителното си мяукане (С какво щурците са по-прекрасни от котешкото мяукане?). Всичко освен нея(Коя нея? А и нали освен нея имаш щурците?), беше притихнало. Нямаше човешка глъч, нито тропот на талиги по калдъръмения път. Тишината и спокойствието, които царяха бяха привидни и дори по-скоро условни, защото Бремтаун беше известен като свърталище на крадци и убийци.
Единственият, престрашил се да се покаже навън(Показването навън предполага, че туко-що е излязъл отвътре, без обаче да става ясно откъде.) и да се изложи на опасността от нападение на бандити(Е, ако е единствен навън, то значи няма бандити, а дори и да имаше, едва ли биха киснели посред нощ при условие, че всички останали ги е страх да излязат), беше средно висок мъж, не много едър, доколкото можеше да се прецени под плаща, който носеше. Въпреки липсата на особена физическа сила (Това за физическата сила може да го орежеш, все пак в предното изречение си казал че не е много едър.) или благородническо потекло (Това откъде се вмъкна?), той ходеше съвсем спокойно, с отмерени и равно дълги крачки. Нищо не подсказваше, че се смущава от постоянно дебнещата опасност. Не се оглеждаше плахо зад всеки ъгъл, нито бясно въртеше глава наляво-надясно, да не би някой да изскочи из страни.(Едва ли има нужда да поясняваш допълнително какво не прави, и изобщо е ненужно при това да описваш колко бясно не го прави.)
Изведнъж (По-скоро "внезапно" или "рязко", изведнъж не звучи на място. А и нали вървеше спокойно, какво е това изведнъш) пътникът спря пред една сграда, от която се чуваха песни и викове, огледа се и влезе колкото се може по-бързо (Уж беше спокоен, а сега се разбърза?). Отметна качулката си (Тука е идеалното място да вкараш малко физическо описание на лицето, да ти видим героя) и се огледа. Кръчмата бе малка, шест-седем масички, наредени до стените, като в средата стоеше една-единствена, по-голяма от другите, може би за осем до десет човека. На нея бяха насядали компания богаташки синчета, единият от тях го знаеше – Галван. Син на Тонин(Тоя ако е важен, може да вкараш повече информация, а ако не е - не товари читателя с имена), човека, който държеше едно петдесет-шестдесет на сто от нивите в цялото околие. Без да спазват никакви мерки относно пиенето на ракия, те вдигаха шум до небето и трошаха чаши и чинии. Не беше особено изненадващо обаче, че Бруно, собственикът, не правеше никаква реакция (Е, то реакция трудно се прави.), освен че от време на време пращаше чистачката да разчисти бъркотията. Като една стара лисица в бранша, той много добре знаеше, че когато са добре опиянени от алкохола, богаташките синчета плащат двойно, та и тройно всичко, което са изпочупили и изпили. В единия ъгъл на помещението се намираше масичка, около която бяха се сбутали петима души, съмнителни образи, шушнещи си нещо. В другия – знойна танцьорка с оскъдно облекло радваше двама пияни до козирката търговци и по всичко изглеждаше, че ще изкара месечната си надница от бакшиши само тази вечер. На масичка, точно до входа трима изпечени мошеници, махленски легенди, играеха на бандит, игра с карти, много популярна в кръчмите.
Облегнати на бара, двама музиканти, единият – простовато облечен тип с някаква ръчно скована китарка, а другият – натруфен чичка, с голям мустак и още по-огромна шапка(Той на шапка ли свири или на мустак? Някак не става ясно.), върху чиято козирка със сигурност(Знам, че е преувеличение, ама чак пък "със сигурност") могат да налягат десетина котки и пак да остане място за собственика й, пълнеха сградата с приятна, динамична музика ("песен" сякаш е по-подходяща дума) на познат за него език акмадански. Най-вероятно не бяха местни, а идваха от някое селце близо до Акмадан, за да посвирят за пари в кръчмите из градовете от другите кралства, където биха взели двойно повече пари за екзотиката, която предлагат.
Без да обръща повече излишно внимание на присъстващите, (Е, той прекара около два параграфа стоейки на вратата, обръщайки внимание на присъстваще. Може вместо това да го пуснеш по посока на бара и по пътя да се разминава с разните персонажи.) отиде до бара и седна. Кимна на Бруно вяло и кръчмарят му наля пълна до горе чаша с ракия. Прекрасното питие, уникално по рода си, специално предлагано единствено тук, беше лична изработка на гостилничаря. То бавно се разля по гърлото на пътника и го сгря с една мека и сладка топлина.(Пещерска гроздова? Бих сменил тая "мека топлина", малко разсейва.)

Нататък нямам толкова сериозни забележки. Отдаването на чест ми се видя странно. Дан войник ли е? Ще видим. Това с рецептите... Защо просто не ги донесе на човека? Сигурно има добра причина. Малко ме подразни оная саркатистична забележка на барманчето, все пак правят бизнес, а подобна забележка би размирисала нещата. Останах с впечатлението, че Дан е мижитурка и би се оставил да го обиждат в лицето, без да му пука... Идея си нямам дали е така, но би било интересно да видя такъв персонаж.

И още нещо: имената... Дан, Бруно, Андрю? Някак с ракията не вървят.

Няма да ме биеш, хареса ми. Давай още!

Така... Затуй казах, че може да отнеса доста критика. Героят е доста непознат, но добре си се ориентирал по забележката например за статусО му. Относно двата параграфа ще кажа, че Дан е малко като Монк. Има остър и аналитичен ум. С един поглед вижда, запомня и асимилира околността, затова е и идеален крадец, може да стане и за инспектор, ако не му се налагаше да върши престъпления за жълти(буквално) стотинки, както Бруно споменава.
Лицето не съм го описал, поне към момента, защото не смятам, че е нужно. Нека си играе всеки с въображението си. Много мразя да съм си представял някой герой някак си и да ми кажат, че е рус примерно, а не чернокос, ако това няма и капчица значение. Просто да е споменато някъде, особено по средата на произведението веднъж... Нито смятам Дан да размахва дългите си къдрави коси, отразяващи лъчите на изгрева, нито да потъват мадамите в дълбоките му сиви очи например. Ще преценя дали има нужда да се вкара описание.
Галван няма почти никаква роля, освен че имаш работа с баща му в последствие, а с него просто водиш един разговор. Добре е да се знае като име от сега за почитателите на криминалното.
Меката топлина е препратка към рИкиджиите, като мен, които четат и се кефят на жанра...
Въпреки че разказвам от трето лице, защото ми се вижда по-лесно да влезеш и да почувстваш героя(колкото и парадоксално да звучи), се опитвам да разказвам все едно героят е някой ненормалник и разказва за себе си от трето лице. Надявам се в бъдеще от описанията да прозират ясно личните мисли и позиция на героя.

П.П.: Благодаря за критиката. Точно такава обичам. Отвори ми очите за 2-3-4 стилистически нередности, както и за една граматична грешка(TF?!?!) Нареждаш вся и всьо и накрая казваш "давай в същия дух, харесва ми!" Точно такъв критик ми трябва...

Без да изпадам в подробната редакция на Coblin King, съм съгласен, че няма да е никак зле написаното дотук да мине през римейк. Част от неговите забележки са съвсем резонни. Иначе увода не е лош, но ми трябва повече история, за да дам по - подробно мнение. Бих те посъветвал да започнеш с много силно първо изречение, което да прикове читателя към текста, за да си сигурен че ще продължи и по - нататък. Непрогледен мрак не е такова. Дългото последвало описание на нощните улици също. Опитай да вкараш, как се казваше, "съспенс" още тук, в началото.

Есеистично начало, а?

Освен пълната "разфасовка" която е направил Coblin King, която си е основателна, уводът е добър като замисъл и история. Само се чудех кой е твоя свят щом се предлага "ракия", нали тя уж е българско национално питие, т.е. мисля, че само у нас се нарича ракия.
"То бавно се разля по гърлото на пътника и го сгря с една мека и сладка топлина."
Това ми звучи освен като реклама, малко и агитация...
А ракията по-скоро пари и нищо сладко няма в нея.

И вкарай малко действие.

ПС. Мяукането на уличното коте ми е по-приятно от гадните щурци.

Regina писа: писа:

Освен пълната "разфасовка" която е направил Coblin King, която си е основателна, уводът е добър като замисъл и история. Само се чудех кой е твоя свят щом се предлага "ракия", нали тя уж е българско национално питие, т.е. мисля, че само у нас се нарича ракия.
"То бавно се разля по гърлото на пътника и го сгря с една мека и сладка топлина."
Това ми звучи освен като реклама, малко и агитация...
А ракията по-скоро пари и нищо сладко няма в нея.

И вкарай малко действие.

ПС. Мяукането на уличното коте ми е по-приятно от гадните щурци.

А ако котето е разгонено... Просто съм се опитал да описвам от гледната точка на героя, както той би го описал, ако не е очевидец. Това донякъде според мен в бъдеще би помогнало за приобщаването на читателя към него.

А за ракията е същото като с уискито. Няма да изпадна в идиотщина и да прекръщавам всички питиета, мерни единици и даже половете(като няма да кажа коя игра)...

П.П.: А това за ракията, го кажи на ръката ми!

П.П.: А това за ракията, го кажи на ръката ми!

Не мога да споря с фен-консуматор.. Ако някога има изглед историята да излезе на хартия, потърси спонсорство срещу реклама от някоя фирма-производител.

Реших да подновя проекта, след като ще съм по-свободен лятото.
И ето, преработих откъса. Така как ви се вижда?
Тия дни ще кача и още някакъв тийзър:


Уличките на Бремтаун бяха пусти. Нямаше човешка глъч, нито тропот на талиги по калдъръмения път. Тук-там само се срещаше някое коте, което заглушаваше песента на щурците с отвратителното си мяукане. Тишината, която се беше възцарила в градчето, беше привидна и дори по-скоро условна. Бремтаун беше известен като свърталище на крадци и убийци. Никой пътник никога не можеше да е сигурен дали зад ъгъла няма да попадне в засада на бандити.
Имаше един човек, престрашил се да се покаже навън и да се изложи на опасностите на нощен Бремтаун. Всъщност при подробен оглед можеше да се установи, че това е просто плащ, който се носи с равно темпо над калдъръма. Не се подаваха крайници, нямаше и шум от стъпки, нищо, което да издава присъствието на живо същество под плата. Фигурата рязко спря хода си пред вратата на една от малкото сгради със светещи прозорци. Огледа се и бързо се шмугна през летящата врата.
Още от входа го удари тежката миризма на мухъл и алкохолни изпарения, характерна за всички дупки, събиращи утайките на обществото. Отметна качулката си и слабата светлина на непочистен маслен фенер разкри, че под плаща се крие средно висок, не особено едър мъж около четиресетте. Набола брада успешно скриваше долната половина на лицето му, а горната беше старателно, макар и неизцяло, закрита от рошава, немита коса.
Кръчмата беше малка - шест-седем масички, наредени до стените, като в средата стоеше една-единствена, по-голяма от другите, може би за осем до десет човека. На нея беше насядала компания богаташки синчета. Знаеше единия от тях – Галван. Син на Тонин, човека, който държеше едно петдесет-шейсет на сто от нивите в цялото околие. Без да спазват никакви мерки относно пиенето на ракия, те вдигаха шум до небето и трошаха чаши и чинии. Не беше особено изненадващо обаче, че Бруно, собственикът, не реагираше по никакъв начин, освен че от време на време пращаше чистачката да разчисти бъркотията. Като една стара лисица в бранша, той много добре знаеше, че когато са добре опиянени от алкохола, богаташките синчета плащат двойно, та и тройно всичко, което са изпочупили и изпили. В единия ъгъл на помещението се намираше масичка, около която бяха се сбутали петима души, съмнителни образи, шушнещи си нещо. В другия знойна танцьорка с оскъдно облекло радваше двама пияни до козирката търговци и по всичко изглеждаше, че тази вечер ще изкара парите, които по принцип изкарва за месец. Точно до входа трима изпечени мошеници, махленски легенди, играеха на бандит, игра с карти, много популярна в кръчмите.
На бара се бяха облегнали двама музиканти. Единият - простовато облечен тип с недодялано скована китарка, свиреше, а другият – натруфен чичка с голям мустак и още по-голяма шапка, пееше. Песента беше приятна и динамична, на познат за него език - акмадански. Най-вероятно не бяха местни, а идваха от някое селце близо до Акмадан, за да посвирят в кръчмите из градовете от другите кралства, където биха взели двойно повече пари за екзотиката, която предлагат.
Без да обръща повече излишно внимание на присъстващите, отиде до бара и седна. Кимна на Бруно вяло и кръчмарят му наля пълна до горе чаша с ракия. Питието, уникално по рода си, беше лична изработка на гостилничаря. То бавно се разля по гърлото на пътника и очите му веднага светнаха.
- Казвай сега, Дан, какво стана? – поде Бруно.
- Ами, какво да стане, работата я свърших, нямаш дерт – отвърна тихо Дан.
- Сигурен ли си? Кажи по-подробно какво направи. Искам да се уверя, че не си объркал нещо.
- Ох! Влязох в къщата, която ми каза. Разрових се из библиотеката, между другото да я видиш каква е огромна, по дяволите, кой ще чете толкова много книги… Така де… Намерих листите, които ми каза, тези с рецептата. Взех ги, избягах, никой не ме усети, пък и как да го направи, не работя за първи път…
- Да, да, не изпадай в излишно самолюбие. Ако беше толкова велик, нямаше да стоиш тук и да вършиш престъпления за няколко жълтици – саркастично подметна кръчмарят и се усмихна под мустак.
Дан направи лоша физиономия и жадно отпи от чашата с ракия. Преглътна с видимо удоволствие, хвърли още един сърдит поглед на Бруно и продължи:
- Та скрих ги тези листи, където ми каза, - огледа се дали някой ги гледа, доближи се до събеседника си още повече и прошепна – там, под извадената плочка зад магазина на Андрю.
Кръчмарят го огледа изпитателно и се замисли. След няколко секунди, сякаш върнал се в реалността, каза:
- Добре, след като се изнесат тия младежчета на голямата маса, затварям. На път ми е мястото, където си скрил рецептата, ще мина да си я взема. Ако си свършил всичко както трябва, ще си получиш двайсетте златни пари. Ако ли не, не ми се появявай повече тук. Ясно ли е?
- Напълно ясно, сър! – подигравателно се поклони Дан.
После стана, пресуши набързо останалата в чашата ракия, пребърка щателно джобовете си и сви рамене под изнервения поглед на Бруно.
- И тая ми я удръж от онези двайсет жълтици.
Обърна се, хвърли един последен поглед на танцьорката и напусна кръчмата.

Карам отговорите ми с червено.

Вилорп писа: писа:

Ще нахвърлям някой неща дано не те отчаят =)
1. Котетата не не мяукат, смени си го на котки. Аз не виждам супер голямата разлика, но щом държиш.
2. Засада зад ъгъла звучи зле, смени го проста на нападнат. Не ми звучи зле, дори ми се вижда напълно удачно.
3. След като е само плащ няма как да е фигура, избери едно от двете. Не само човешкото е фигура, но определено там мислех за подходящ контекстов синоним 10 минути и нагоре. Трябва ми помощ. Отново с "плащ" ми се вижда, че се натоварва от повторението.
4. Същото важи и за оглеждането. Качулката се завъртя наляво надясно, макар че и такава не е спомената. Изключително удачна забележка. Там мислих и повече как да го напиша. Благодаря за идеята. За мен качулката е по подразбиране, а изразът ти няма да остане неразбран. Все пак не пиша за идиоти или за 6-годишни.
5. Тука с появяването на мъжа нещо изтървах - плащат се е влачил по земята и затова не е са се виждали краката или е бил с нещо правещо го невидим? Човеееек... Идеята е, че плащът е ниско до земята. Дори да има отстъп 2-5 пръста, в тъмното надали някой ще види обувчиците на Дан под него.
6. Това за нивите го кажи: повече от половината. Даже не е нужно и ниви да казваш, пиши земята. Може би е малко натоварващо, но не е случайно. Ще се опитам да пиша така, все едно Дан говори по спомен за себе си в трето лице. В опит читателят да усети по-добре героя. От един откъс няма как да си проличи, но героят е много "sidetrack-ващ". За нивите остава. Тонин е герой, който ще се срещне по-нататък, а нивите са важни, защото са причината, поради която ще се срещнеш с него.
7. Ако си чупят чашите от какво пият? Малко на дребно е това. Може би, за да станат кръгло число. Просто им носят нови. Те са платежоспособни, собственикът е алчен. Угажда им.
8. Имам леко подозление че ти варират времената на изказа - ама не съм аз човека, който може да го потвърди. Не мисля. Просто ползвам помощни времена, което е нормално и всъщност задължително. Надявам се съм в нормата и не бъркам, но нека някой се изкаже.
9. Защо кръчмаря и Дан говорят за взлом на бара, не е ли по-логично да се скрият нейде? По същата причина, поради която аз говоря с приятелите ми за намеренията ми към някоя...кхъм...дама, която стои и на три метра от мен, в някоя дискотека. Глъчката е голяма. Гостите на заведението имат разнообразни занимания. Няма кой да ги чуе.
10. Танцьорката не привлича ли вниманието на тълпата пияни младежи или е специално за търговците? Дан прекарва около две минути в кръчмата. Може би богаташчетата ѝ са се нарадвали, може би пък просто са прекалено пияни вече. Не съм го мислил подробно. Варианти много.

Като цяло добра начална сцена, давай натам!

Благодаря за критиката. Определено мисля да продължавам.