Изминаха повече от девет години от последната книга-игра, която Робърт Блонд написа самостоятелно - „Българ 2: Лабиринтът на времето”, част от изключително успешната поредица „Българ” във вселената, създадена от Неделчо Богданов. Блонд е неизменна част от новата вълна, със (съ)авторство вече на седем книги-игри, като последно направи и добър превод на „Алиса в страната на кошмарите”. Предвид това, но най-вече и на колко от нас той е любим детски автор, очакванията, разбира се, бяха високи. След известно забавяне в издаването, „Вечният воин” все пак вече е в ръцете на феновете или поне на тази част от тях, които са намерили как да си я купят, тъй като дистрибуцията ѝ за момента е ограничена като на средновековен апокриф.

Един нов и колоритен фентъзи свят, различен от досегашните, в който можете да намерите както любими герои елфи и джуджета, така и много изненади. Кой е Вечният Воин и каква е неговата съдба?

Литературата

В литературно отношение, с „Вечният воин” Блонд сякаш не си залага високи цели, а по-скоро е решил да ходи по отъпкан път. Историята се върти около намирането на ценен артефакт, който главният герой се съгласява да намери след две изречения диалог с непозната, в замяна на освобождаването му от затвора (и, разбира се, като всеки популярен крадец няма колебания дали да удържи на обещанието). Търсенето се изразява сюжетно в ходене в произволна посока без елемент на разследване (да, просто напускаме града и тръгваме към някой си друг - така се разследва кражба) и множество случки и битки по пътя, докато накрая чрез супер произволна сцена, място и персонаж героят разбира къде да открие това, което търси. Всичко тук е изпълнено по програма минимум и лично за мен това не създаваше проблем, защото самите случки ми бяха достатъчно интересни и още от първите сцени си личеше, че ако ще подлагам на съмнение логиката на събитията, светоизграждането или плътността на персонажите, просто по-добре да оставя книгата.

В първата половина приключението е в градска среда и това е частта, която ми беше по-интересна. Когато героят трябва да се оправя със сбирщина интриганти и броди из кръчми, бардаци и пропаднали квартали, стилът на автора успява да се разгърне по-добре. Втората половина на приключението е повече, ами... приключенстване... и там сцените ми бяха една идея по-безразлични, макар че и сред тях имаше интересни. Не бяха малко местата, на които книгата ме накара да се засмея, но има и пасажи с доста сух текст. Има ги тук там характерните за Блонд тромави изречения, които не биха минали при редакторски процес, ако имаше такъв - например девет мисли, натъпкани в едно изречение, което е на осем реда (третото изречение в книгата); но за мен не са чак болка за умиране и честно казано съм им свикнал.

Светът, в който се развива действието, е населен с джуджета, елфи и огри (които са горе долу всичко останало), но това не води до особено отклонение от стандартното фентъзи, тъй като персонажите, които срещате, по-скоро се държат като хора и няма някакво по-детайлно развитие на самите раси, общество и т.н. Не знам какво да кажа повече за него - да речем че за мен се усещаше като хибрид между Белегаст в градската си част и сетинга от поредицата за Дърваря на Колин Уолъмбъри или приказните книги-игри на Джордж М. Джордж. Т.е. тук имаме доза „приказно фентъзи”.

Играта

В играта следим два показателя (Сила и Живот), три умения - Анда, Фуера и Клария (Ловкост, Издръжливост и Магически способности) - които са използвани също почти като показатели (променят се лесно и често), пари и кодови думи. Има простичка система за битки (същата, като в приключението за Лора Фей от трети брой на „Агамор”).

Балансът е в долните 2-3% на всичко, което съм играл, в това число и произведенията по конкурси и форуми. Най-трудната битка е първата, бонусите скалират с тотално несъответстващи с проверките пропорции. Не знам как е постигнато, но сякаш почти няма число, което бих оставил непроменено при игрова редакция. В рамките и само на първа глава можете да достигнете такива показатели, че битките до края на книгата да са напълно безсмислено лесни.

Не ми допадна и как са използвани уменията. От една стана ми контрастира как понякога са в съчетание със зарове, но пък често се изисква просто прагова стойност, без особена логика кога кое се ползва; допустимо е, но се усеща липса на систематичност. Уменията се ползват и сравнително рядко предвид множеството ситуации, в които просто се стига до шанс (най-често 50/50) дали героят ще оживее - в повечето от тях това можеше да се определи чрез проверка за някои от трите умения, или пък да се добави едно четвърто за наблюдателност и да се ползва то. Не съм фен на прекаленото залагане на умения, но със сигурност е значително по-добре от залагането на чист шанс.

Най-неприятен проблем обаче е колко ограничен се чувства играчът в своите избори. Ще дам няколко прости примера. В началото на играта има избор на коя от две локации да се отиде. Отивайки на първата, разбирам че нямам достатъчно пари да вляза. Тук обаче нямам избор просто да я пропусна, или да отида вместо това на другата - лесни и не костващи нищо варианти, даващи свобода на играча. Вместо това ми беше оставен само един вариант - да се бия, за да вляза - нещо, което сюжетно е напълно нелогично, а и в последствие това, че си пребил пазача, явно не тревожи после никого вътре. Бих предположил, че това насилствено вкарване на читателя в локацията е просто необходимост за сюжета, която авторът не е могъл да обоснове по-добре. Оказа се обаче, че влизането там не придвижва сюжета и няма причина другите опции да липсват.

Друг пример е как в края на първа глава можеш да си купиш оръжие (меч) и това е единственото място, на което видях възможност да получа бонуси от такова. В последствие победих враг със страхотен меч и други противници с какви ли не оръжия, но съответно опция за вземането им липсва. Единично разгледани тези случаи са дреболии, но цялото приключение е изградено така и играчът просто се чувства сякаш е лишен от избори и възможност да направи смислени действия.

Има и други дребни проблеми, като например малкото опции за сдобиване с пари (поне при моето разиграване) спрямо честата употреба, липсата на смислени проверки в някои ситуации, например колко пари имаш, когато имаш избор да дадеш „всичките си пари”; в моя случай всички бяха 1, а за някои играчи може би и 0 и т.н. Предвид цялостната картина на играта, струва ми се безсмислено да се влиза в такива детайли.

Има и няколко сгрешени препратки, което е малко по-неприятно, така че е хубаво да си ги оправите, преди да я изиграете (От епизод 168 не се минава на 7, а на 160. От епизод 181 не се отива на 143, а на 153. От епизод 191 не се отива на 11, а на 200; Благодарности на Деян Вачков и Илко Ненов за корекциите).

Оформление и други

Чисто визуално илюстрацията на корицата ми допада (макар че няма контраст и отдалече изглежда като оранжавеещ правоъгълник и би се загубила на щанд или в книжарница) - мисля че е сред по-добрите неща на Дийн Спенсър. Същото важи и за голяма част от вътрешните илюстрации - има известно разностилие и разминаване на качеството, но средното ниво е добро. Не съм фен на такива стокови подборки като цяло, защото предпочитам комплексни илюстрации, които хващат детайли от действието и сцените, вместо да се сложи просто най-близката намерена за случая в Интернет картинка; но като говорим за бюджетни издания, при които не може да се заделят средства за художници, това решение все пак е ок за мен. Въпросът тук дали този подход е по-добре от AI генериран арт е многослоен и считам, че всеки трябва да си отговори сам за себе си.

От оформлението има какво да се желае. Още на корицата се забелязва, че заглавният надпис е във възможно най-сливащия се цвят. Вътрешните илюстрации често са ненужно разпънати на две страници, което най-много се набива на очи в случаите, в които са по-схематични и просто няма какъв детайл да покажат в такъв размер - изглеждат постно. Въпреки че за мен илюстрациите са фундаментален елемент от книгите-игри, тук ми се струват една идея предозирани спрямо количеството текст, заемайки около 1/3 от обема на изданието; без това да е минус, просто очаквайте по-малко текст.

Предвид съвременните стандарти у нас и на запад за оформление (и ползата от тях), не мога да не отбележа и пълната липса на каквото и да е удобство по форматирането - технически текст, термини, стойности... Това е минус от функционална гледна точка, повишава шансът играчите да пропуснат нещо и прави бърз прочит при преиграване по-неудобен.

В заключение

Отзивите за книгата, които достигнаха до мен преди да я прочета, бяха доста лоши и ако трябва да съм честен очаквах, че четенето ѝ ще е болезнено. Истината е, че не беше - всъщност ме остави със сравнително положителни емоции, колкото и да не си личи от горното ревю. Защо се получава това разминаване ли? Ами защото проблемите си ги има, но всъщност въпреки тях се чете леко, кара те да се усмихнеш тук и там, умираш на някой лош зар, връщаш епизод назад, мачкаш машинално на битки и проверки и приключението си върви. „Вечният воин” за мен е значително по-добра от „Лора Фей” - по-интересна, по-забавна, по-приятен персонаж, в който да се вживееш и с определено по-интересни избори.

Относно играта, вярно е, че математическите модели никога не са били сила или фокус на Блонд, но тук резултатът за мен е впечатляващо слаб. Най-много ме е яд, че играта е простичка като схема и система и поне цифрово би могла да се оправи и в рамките на ден, а с малко повече усилия от автор и редактор е имала потенциала да се развие и като избори по сцените и да си стена съвсем съвсем прилична, предвид че има нужните за интересна игра ситуации. И пак, въпреки всичко, от слабата игра тук не боли толкова. Да, изборът е ограничен и числата бързо губят смисъл, но играенето минава леко и за мен счупен лек геймплей е по-малкото зло, отколкото перфектно написана и балансирана, но тягостна система, която би измъчила читателите.

Финално, това е книга-игра за деца и почти никой от негативите ѝ няма да бъде тежко усетен от тях - обратното, ще е приятна и интересна. Не мисля, че е за старите фенове на жанра и според мен не става за такива по всеки неин показател. Макар мнозина от тях да я приемат за нещо на много по-ниско ниво от култовите произведения на Блонд, според мен не е лоша и разликата е в очакванията и оценките за нея, лишени от розовите очила на детските изживявания и носталгията. Бих я поставил примерно редом с „Вълшебната арфа”, например, която има и по-тежки проблеми в игрово отношение. Не е най-доброто на Блонд, но не е и най-лошото и виждам как хлапетата ще ѝ се изкефят и макар да виждам проблемите в книгата, мисля че отзивите за нея са една идея прекалено сурови и извадени от контекста за целевата аудитория.