ЛАМЯ ЕООД

Jane Undead:

Предвид, че ще я чета, бих могла да помогна с нещо (най-малкото информация относно издателски практики, доколкото я имам). Ще ми пратиш ли целия файл? Също така мога да превеждам и да ти намеря читав редактор за английския текст (предполагам, че ще е на англе превода). За българския ако си нямаш редактор, мога да предложа себе си, или пък някой по-опитен (аз ще ти изляза по-евтино със сигурност). Извини ме, ако нещата са се задвижили и без мен и вече не ти трябва помощ.

Поздрави!

Информацията ще е много полезна.
Засега има кратък застой, главно защото не съм в София от три седмици.
Исках да се видя с Бранимир (който познавам от години), евентуално Торо или Никсата (които не познавам много добре, но ще ми е интересно да пием по бира и да споделят издателски практики).
Първоначално мислех да си основа издателство или някакво сдружение, но прецених, че ангажиментът ще е много голям за една книга (макар че в момента работя върху продължението).
Доколкото знам форма на сътрудничество може да се търси с издателства като "Плеяда", "Изток-Запад", "Ибис". Сигурно има и други.
Дъщерята на собственичката на издателство "Фют" я чете преди Коледа и се влюби в нея. Търси вариант да я издадат с майка си и чакам да ми се обадят тези дни, но надали ще мине през "Фют", защото книжките им са за малки деца.
В момента е при двама различни художници. Романът и корицата ще са илюстровани от професионалист, а малкият бонус разказ накрая ще има две абстрактни рисунки от едно младо момиче. Тя ще направи и логото на "ЛАМЯ" ЕООД.
По принцип минава корекция от трима души, така че предполагам от тази гледна точка сме почти добре.
Много ме интересува превод на английски.
Ще ти пиша във facebook.

Тъй като не мога да ги edit-на тук, двата редактирани пролога са достъпни на моя блог:
troshanov.wordpress.com/2014/04/24/prolog/
troshanov.wordpress.com/2014/06/21/prolog-2/

Ако някой има желание или време да чете, мога да споделя и първата глава. Няма я в нета.

Ал Торо написа:

Ела на някоя форумна среща и за каквито въпроси имаш за издаване, ще помогнем с информация.

С удоволствие. Ще ми бъде приятно да се запознаем. Само за последните две седмици съм подарил последния ви сборник за книги-игри на двама души, като вторият получател беше момиче (при това красиво) и нещата приключиха в нейната стая, така че съм верен привърженик на вашето творчество, съответно съвети. Последната среща е била ноември?

Вилорп написа:

Нещо ми беше тежко за четене и излишно описателно. Мъчих се да чета поред, после и по диагонал и после почнах да прескачам пасажи... Кога се стига до интересната част?

Здравей Вилорп,
Надявам се да четеш версиите от линковете към блога ми, защото са коригирани. Някой не може ли да ми даде права да ги обновя тук?
И все пак не са много различни. Това е роман, а не кратък разказ. От това, което си написал, ще се позова на относителността при възприемането на опитите за изкуство и ще предположа, че може би ЛАМЯ-та не е твоята чаша чай
Тъмо сега чета първият разказ на Урсула Ле Гуин от сборника ѝ "Реално и Нереално" - там наистина не се случва почти нищо за една/трета от обема на целия роман, но жената пише красиво и е била само на 25. Благородно завиждам

Super M писа: писа:

Само за последните две седмици съм подарил последния ви сборник за книги-игри на двама души, като вторият получател беше момиче (при това красиво) и нещата приключиха в нейната стая...

Торо може да ползва този цитат за реклама :dance:

Иначе да, чета това от блога, ако кажеш мога да го заменя в постовете.

Моля те - редактирано е...

Благодаря ти, приятелю! Идеята се подмени от първоначалния си замисъл, така че можеш да изтриеш и анотацията.
Може би ще разбереш как са навързани нещата, ако продължа да поствам още. Тази вечер мога да кача и първата глава. Досега не съм я споделял в интернет.
Оттам насетне - това, което би определил като сериозно действие започва във втора или може би трета глава Дотогава - setting the stage

Глава 1 – Къщата със зеленото драконче

– Когато се съвзех, чудовището вече го нямаше – момичето изхлипа и се разхълца. Тънки червени нишки пълзяха по мътните ѝ, блуждаещи очи. Клепачите ѝ бяха гуреливи и лепкави от засъхналите сълзи. Намери сили да продължи. – Навсякъде имаше кръв! Кръв по седалките, кръв по дрехите ми, кръв по ръцете ми... Кръв, кръв... навсякъде кръв...
Тя се разрида. Тялото ѝ се разтресе. Всмръкна напиращите сополи. Преглътна слюнката, която се изцеждаше от ъгълчето на устните ѝ. Гласът ѝ стана по-дрезгав и настоятелен:
– Не съм го убила! Не съм, не съм! – Тя стисна ръцете на Миро и ги раздруса. – Никой не ми вярва. Дори Николай не ми вярва. Тъпчат ме с хапчета. Не съм го убила!
Станимир я прегърна и погали бузата ѝ с опакото на дланта си. Избърса рукналите сълзи. Хвана я леко за брадичката и повдигна главата ѝ.
– Мирела, погледни ме! – каза той, високо и спокойно.
Очите им се срещнаха.
– Мирела – повтори името ѝ с бавен отчетлив глас, за да я накара да се върне към онова забравено, изгубено от шока предишно АЗ. – Родителите ти вярват. Брат ти вярва. Аз вярвам! Чу ли ме? Аз ти вярвам.
– Господине! – Ръката на санитарката го побутна настоятелно по рамото. – Достатъчно! Момичето трябва да почива. Време е да поспи. Прекалихте!
– Налага се да тръгвам, Мира. – Той се прокашля. – Пак ще дойда. Ще ти оставя някои неща. Не се страхувай! Всичко ще бъде наред. – Думите му неловко увиснаха в пропития с болнична миризма въздух.
Станимир се изправи и последва медицинската сестра към изхода. На прага той извърна глава към болезнено слабата жена. Лицето ѝ беше прорязано от остри черти, изпито и сухо.
– Купил съм шоколад, бонбони, кекс... Нали ще ѝ ги дадете?
– Не знаете ли, че е забранено да се внася храна отвън. Категорично!
Станимир се поколеба, сетне извади портфейла си и преброи 30 лв.
– Вземете ѝ нещо! Каквото обича и е... позволено.
Жената уклончиво кимна и пое намачканите банкноти.
Станимир не знаеше дали има такава забрана. Надяваше се санитарката наистина да купи нещо на момичето, а не да отмъкне парите. Той дълбоко въздъхна.
Когато излезе от малкия комплекс за психично-здравни грижи, слънцето уверено пълзеше към зенита си. Докато прекосяваше градината на санаториума, вятърът игриво се провираше между клоните на високите дървета и те издаваха неразгадаем кротък шепот. Вървеше бавно и умислено, оглеждайки хората около себе си.
Възрастна жена с дълги криви косми по брадичката едва креташе из двора, подпирайки се на късо дървено бастунче. Пантофите ѝ се суркаха по ситната чакълена настилка, издавайки неприятен стържещ звук. Пълен мургав мъж с плешиво теме и огромни черни мустаци, виснали от двете му страни в рунтав безпорядък, се беше разплул на тясна дървена пейка. Разкопчаната яка на износената му риза разкриваше потна лъскава кожа, покрита със сплъстен гъсталак. Наблюдаваше преминаващия Миро със строг поглед, в който се четеше подтисната агресия. Млада жена в ранните си трийсет вървеше бавно, подкрепяна от своите родители. Лицето ѝ беше безизразно и подпухнало от сън и лекарства. Бистрите ѝ сини очи излъчваха примирение и унило безразличие. Задаваше въпроси с тих, уморен глас и получаваше окуражителни отговори, подкрепени с усмивка. Измамливата бодрост в думите на родителите към болната им дъщеря жегна Станимир право в сърцето.
Той се беше запознал със семейството на Мирела снощи. Очароваха го – скромни хора, които го посрещнаха у дома си с курабийки и горещ билков чай. Не му стана по-леко, щом първоначалното им недоверие беше изтласкано от плаха неизказана надежда. Всички, които ги бяха посещавали през последните седмици, чисто и просто бяха търсели евтина и гръмка сензация.
Случаят в нощния влак за Варна беше отприщил истинска медийна вихрушка, която вилня цели три дни с порой от хипотези и изказвания на псевдоексперти. Междувременно институциите се обгърнаха във високомерно мълчание и кротко изчакаха любопитството да отшуми, изместено от следващата журналистическа сензация. И без това България се тресеше, обхваната от нестихващи протести, а политическите скандали бяха питателния бульон, с който се захранваха воюващите медийни империи на вездесъщите олигарси.

Нетърпение да напусне това място, колкото се може по-скоро, изпълваше Станимир. Открехна вратата на Шкодата и се намръщи на безпорядъка, който го посрещна – изрезки от вестници и листи с нахвърляни бележки, схеми и драскулки. Сред тях плуваше осем гигабайтовата флашка, съхраняваща статии от електронни издания и записи на интервюта. Миро обичаше да визуализира разсъжденията си върху хартия. Обмисляше внимателно следващите си ходове и стъпки – сякаш се опитваше да влее логика и рационалност в хаоса, който обичайно го обгръщаше. Вдъхваше живот на плановете си под формата на криволичещи стрелки, прорязващи белите листи от тефтерчета и тетрадки като пулсиращите разширени вени на болен организъм. Допълваше ги с кратки записки и указания, без да е сигурен дали по този начин наистина си помага особено.
Трябваше да се модернизира, да купи „по-умен“ телефон, но нито можеше да си го позволи, нито беше сигурен дали го иска. Всъщност днес беше последният ден, в който шофираше Шкодата – негов познат щеше да му брои за колата 4500 лв. Станимир имаше по-голяма нужда от парите, отколкото от личен автомобил. Заплатата на преподавател в Софийския университет беше нищожна, а дейността на новото му дружество гълташе средства, без да се отплаща. Разследването на случая в нощния влак за Варна му отне две-три седмици в търсене и събиране на информация, обмисляне и изграждане на една от друга по-безумни хипотези. Желанието му да говори с Мирела и да се запознае със семейството ѝ струваше пари за бензин, настаняване в хотел и други по-дребни разходи. Не че напоследък му помагаше кой знае колко, но не можеше да остави без пукнат лев и провъзгласилата се за негова лична асистентка Лина. На всичкото отгоре имаше да погасява дългове към брат си и няколко приятели. Не се бяха разбързали чак толкова, но положението на зависимост към тях го измъчваше повече от всичко.
Най-много, обаче, го глождеше липсата на развитие и читава хипотеза в неговото проучване. Никакви годни доказателства, до които да има достъп, никакви необичайни или драматични събития, които да предпоставят толкова свирепо и затулено в загадъчност насилие. Може би ако успееше да се срещне с представители на местните полицейски сили или служители в държавните железници, щеше да научи повече. Но той не можеше да си позволи повече разходи, а му липсваше и легитимация за подобно разследване. В крайна сметка семейството на Мирела не го беше наело за свой детектив или представител. Той беше един любопитен изследовател, който се опитваше да набере самочувствие и опит, добавяйки към портфолиото си поне една разгадана мистерия.

Когато навлезе в София, денят преваляше. Издължените сенки на сгради и дървета се сгъстяваха. Шофираше в лявата лента на Ботевградско шосе. От уредбата се носеха старите рок балади на Кирил Маричков и „Щурците“. Станимир хвърляше спорадични погледи към изникналите като гъби билбордове със суровия лик на един особено активен националистически лидер и надаваше ухо към музиката:

И летя към моя хоризонт
и летя към кулите от пясък.
Миналото си смених за кон
и за мене изборът е ясен.

Чудеше се какво ли ще завари вкъщи...
Мястото, което от година и половина наричаше „вкъщи“, представляваше импозантна двуетажна сграда с олющена жълта фасада, намираща се в самия център на София. Жилището имаше широк двор, потънал в дълбока зеленина и опасан с монолитна бетонна ограда. По-стара от къщата изглеждаше единствено нейната собственичка – леля Станка. Станимир не можеше да определи възрастта на хазяйката си, затова просто считаше, че е някъде между 80 и 100 годишна. Ексцентричната дама обичаше да се обръщат към нея с „лельо“, но не и с „бабо“ – в противен случай се сърдеше и мърмореше под нос. Станка Пехливанова твърдеше, че е наследница на именит възрожденски род, но историите, които разказваше, не си приличаха една с друга. Дедите ѝ ту бяха основатели на килийното училище в Котел, където се изучил Софроний Врачански, ту прославени майстори килимари от Чипровци. В Ловеч легендарният Кольо Фичето посветил в тайните на занаята някакъв далечен праотец на леля Станка, докато градил покрития мост над река Осъм. Друг неин прародител бил най-верен съратник на войводата Цанко Дюстабанов и трижди спасил живота му, преди да разбият четата им на връх Мара Гидик.
Някъде в зората на демокрацията леля Станка беше изгубила цялото си семейство в автомобилна катастрофа на жълтите павета. Оттогава изпитваше тотална ненавист към парламента и всички държавни мъже. Неведнъж сумрачната къща се огласяше от люти псувни, докато гледаше вечерните новини в стаичката си на приземния етаж.
В най-неочаквани моменти лицето ѝ помръкваше от тъга по изгубените близки и леля Станка дълго разказваше полузабравени спомени, бършейки с треперещи възлести ръце насълзените си очи. Станимир плащаше нищожния наем от 170 лв., разполагаше с повече пространство, отколкото му бе необходимо и живееше на няколко крачки от университета, където преподаваше. Но старата жена го приемаше за член на домакинството и често го пращаше на пазар или до аптеката, като винаги даваше пълни инструкции и му връчваше дълъг списък с нечетими драскулки. Освен това той помагаше в поддържането на градината и от време на време се захващаше с някой дребен ремонт, често причинявайки на клетата архаична постройка повече вреда, отколкото полза.

Станимир направи плавен завой и подкара Шкодата по улица Сан Стефано. Откъм гърба му се понесе разяреното бипкане на пернишки Голф четворка. Шофьорът разпалено ръкомахаше иззад предното стъкло.
Колата потъна в хладната прегръдка на сенчестата улица. Станимир се изпълни с неочаквано задоволство, откривайки свободен за паркиране кът пред близкия зоомагазин. Докато внимателно маневрираше, за да вмести колата в тясното пространство, едно пухкаво коте дращеше с лапичка по клетката си зад витрината. Най-сетне, доволен от постигнатото съвършенство, Миро изключи двигателя, прекъсна звучното кресчендо на Стоян Михалев, който тъкмо изпълваше автомобила с поп хитове от края на деветдесетте и слезе, затваряйки с отмерено движение вратата. Докато пресичаше улицата, се размина с няколко забързани минувачи, вглъбено впили погледи в настилката от захабени сиви павета.
Станимир алчно си задели няколко мига, за да се полюбува на златистата табелка върху ръждивокафявата врата, водеща към двора на къщата. С изискани черни букви беше изписано „Станимир Гелев – ЛАМЯ ЕООД“, а под тях в скобички и с много по-ситен шрифт: „Ловец на Аномалии и Мистериозни Явления“. Най-отдолу имаше картинка на най-близкото до ламя, хала или дракон зелено същество, което Стоян беше успял да нарисува.
Стоян беше един от студентите, на които Миро преподаваше история – върлинест младеж с брадато лице и обеца на дясното ухо. Веднъж го забеляза как драска някакви демонични твари на омачкан кариран лист. Къде на шега, къде сериозно, Миро го привика след лекция и му нареди да нарисува логото на новосъздаденото дружество, ако иска да завърши успешно курса по история. Стоян прие задачата присърце и не само нарисува разкошна стилизирана ламя, но и пожела да изработи цялата табелка. На въпроса защо не е в Художествената академия, а в Софийски университет, той сви рамене и отвърна, че родителите му са го изнудвали да учи право, но балът му едва стигнал за история.
Викове откъм къщата грубо откъснаха Станимир от разсеяните мисли, завличайки умореното му съзнание към реалността. Писклив глас прониза ушите му. Той неволно си спомни натрапчивия звук от усиления до край телевизор на глухия комшия в предната му квартира – старецът гледаше парламентарен контрол всяка петъчна сутрин.
Станимир бегло познаваше източника на шумовото замърсяване – висока пълна жена на име Маргарита, надхвърляща шейсетте. Беше роднина на леля Станка и той свързваше всяко нейно посещение със скандали и проблеми. Тлъстините ѝ бяха прикрити под гънките на широка памучна рокля в убит морав цвят. Отгоре беше наметнала плетена кремава жилетка без ръкави. Няколко пласта грим покриваха подпухналото ѝ, но строго лице, а напуканите устни бяха напоени от ярко червило с цвят на прясна кръв. Все пак първото, което привлече погледа на Миро, беше едрата твърда брадавица под дясната ѝ ноздра. На главата си беше нахлупила старомодна дамска шапка, украсена с пластмасови цветчета, изпод която стърчаха няколко рошави кичура къносана коса. Предният път, когато я беше видял, носеше около врата си шал от лисица и Станимир още усещаше изцъкления поглед на животното върху себе си. Маргарита стоеше пред леля Станка, преграждайки тясната дворна пътечка и гълчеше, ръкомахайки отривисто.
– Не можеш да продължаваш така... Жена на толкова години... Ще ти стане лошо, ще паднеш. Няма кой да те погледне...
– Добре съм си аз...
– Виж къщата на какво е заприличала! Разпада се. Язва в центъра на София. Всички ни разправят, како! Ако продължава така, после няма да можем да я продадем и на половин цена.
– Докато съм жива, къщата няма да се продава! – При други обстоятелства тонът на леля Станка щеше да е доста по-остър и заядлив, но явно беше притръпнала от многократното водене на този спор.
Маргарита си пое задъхано въздух и се наду като гневна мисирка. Станимир долавяше с поглед пръските слюнка, хвърчащи от устата ѝ:
– Мислиш само за себе си. Вместо да продадем къщата, докато още можем и да купим два апартамента на Мартинчо и Роси. Бива ли такова нещо? Бива ли да си толкова себична на тия зрели години? Децата вече са студенти. Имат нужда от самостоятелност, да се почувстват като хора. Да си учат на спокойствие...
– Децата могат да дойдат тук, когато решат – отвърна спокойно леля Станка. – Има място и за двамата. Хем ще ми помагат с градината...
– Как ли не? – Маргарита се разлюти. – При непознатите хора. При този лудия от провинцията.
Станимир ги подмина тихомълком. Кимна едва доловимо на хазяйката и дори не удостои другата жена с поглед.

Вътрешността на къщата беше сумрачна и тиха – с дъх на влага, хлад и онази загадъчна прашна миризма на старост, нега и сънливи спомени, която се просмукваше в стените и мебелите на подобни домове. В този миг иззад вратата на кухнята изскочи Лина и почти го стресна. Чупливите ѝ ръждиво-червеникави коси се спускаха по врата ѝ в пълна бъркотия. Беше нахлузила размъкнат дамски пуловер с голи рамене. Босите ѝ крака бяха обути с чифт мъжки сини джапанки, които Миро беше купил преди месец за два лева от пазарa. В ръката си стискаше нагризана зелена ябълка от запасите на леля Станка.
– Как е, шефе? Какво иска оная дебелана? Пак ли ще ни гони?
– Иска да продаде къщата и да тикне леля ти Станка в старчески дом или в някоя панелна боксониера. Иска да си уреди децата, внуците или племенниците. Знам ли я какво иска?
– Нещо май не си в настроение. Как беше в Търговище? Взе ли ми магнитче?
– Не ми остана време да се занимавам с твоите глупости. – Миро сви устни. – Не беше весело. Мирела е в психодиспансера. Разказа ми доста необичайни неща. Родителите ѝ, естествно, са в нервна криза. Никой не може да потвърди със сигурност какво се е случило в онзи влак. Все още имам повече въпроси отколкото отговори...
Той заобиколи момичето, бръкна в джоба си и извади увито в прозрачен целофан магнитче за хладилник със снимка на Свещаровата къща. Подхвърли го към Лина, която се стресна, оплете ръце и го улови във въздуха, но изпусна ябълката.
– Виж какво направи! – измрънка с престорен укор и веднага след това се ухили широко. – Но не си ме забравил. Баща ми ще ме разпитва дали не съм дала пари за него. Трябва да го убедя, че е подарък. После ще ме пита кой ми го е подарил и защо...
Лина живееше в Зона Б-5 с пенсионирания си по инвалидност баща, който още преди години бе изгубил два от пръстите на лявата си ръка, докато струговал метални детайли в някакъв цех. Двамата не се спогаждаха. Тя беше убедена, че татко ѝ е полудял, след като майка ѝ ги беше изоставила. Изпитваше към него повече съжаление, отколкото обич. След лекциите по декоративната, според Миро, специалност културология, Лина се настаняваше в библиотеката или направо идваше тук. Поради незнайна причина леля Станка се отнасяше към нея едва ли не като към своя дъщеря. Споделяше ѝ някакви лични неща и я глезеше с плодове и сладкиши. Като признак на високо доверие ѝ връчваше списъците с покупки и я пращаше до бакалията и аптеката, когато Миро не можеше да се заеме.
– Продавам Шкодата – изтърси неочаквано Станимир.
– Необходимо ли е? – разсеяно попита Лина. Тя беше коленичила и разглеждаше с преценяващ поглед магнитчето, докато опипваше килима под масата за падналата ябълка.
– Нямам голям избор. Ще ползвам градския транспорт. Парите ми трябват.
– Юху-у-у! – с престорено въодушевление подвикна Лина. – Ще има заплата за вярната ти асистентка.
– Какво толкова си свършила? – раздразнено подхвърли Миро.
– А-а-а, не така! – тросна се момичето. – Каквото си ми казал, съм свършила. Ти нито имаш толкова случаи, нито толкова клиенти.
– Добра причина да потърсиш някакви. Или това не влиза в трудовата ти характеристика?
– Защо се заяждаш сега? Все едно ми пука за парите ти. Когато имаш, ще ми дадеш... ако искаш...
– Просто не е редно да те задържам ако...
– Стига... – каза тихо. Показалецът ѝ се озова пред устните му. – Заедно сме в тази твоя глупост.
Станимир се усмихна уморено и бавно се отправи към стаята си на втория етаж. Спря се по средата на скърцащото дървено стълбище и погледна към Лина.
– Имам нужда от малко спокойствие... да поспя... да помисля... Най-добре се прибирай у вас! Баща ти може да звънне.

Станимир отвори вратата, метна якето си на закачалката и се взря с копнеж към голямото легло, постлано с мек бял чаршаф. През открехнатия прозорец се виждаха покритите със сочни зелени листа клони на градинския бряст, потръпващи от свежия пролетен вятър. Гласът на Маргарита продължаваше да се носи откъм двора – ту изригваше настървен и заплашителен, ту се снишаваше в умолителна тирада.
Всяко кътче на стаята беше заето от трупани с години книги и списания, фигурки, религиозни и мистични символи. Погледът му падна върху скрина край леглото, където в правоъгълна пластмасова рамка беше поставена черно-бяла снимка на Мая – с живите ѝ, зелени очи сега притихнали в спокойна сивота, със свенлива усмивка, красяща нежното ѝ, покрито с трапчинки лице. Дълго след като беше изчезнала, Миро продължаваше да я търси и да се надява, че ще я открие или един ден просто ще се натъкне на нея – случайно и неочаквано – из някоя от хилядите улици, разсичащи дълбоката задушаваща пазва на стоманобетонния град.
Докато издирваше Мая, Станимир започна да изучава и други случаи на мистериозно изчезнали или отвлечени хора. Помнеше кошмарното ѝ видение на гологлав мъж с белязано лице и кървящи очи, но така и не бе съумял да сглоби ситните детайли от пъзела в някаква смислена хипотеза. Постепенно интересът му се прехвърли към всичко свързано с неразкрити загадки и необясними явления. Той купуваше и задълбочено изчиташе стотици книги и статии, гледаше документални, научно-фантастични и детективски сериали, регистрира се в специализирани интернет форуми.
С течение на времето започна да заделя фактите и трохичките истина от небивалиците и пълните измишльотини. Пред него плавно се разкриваше един страховит, мистичен и необятен свят отвъд рационалните човешки представи и възприятия. Свят на необуздани първични сили, чиято мощ е просмукана в костния мозък на земята още от изгрева на времето. Свят на изпълнени с неутолим глад и бясна омраза древни духове, които с настървение копнеят да пресекат границата на обозримото и да удавят човешкото битие в кървава стихия на лудост, ридание и болка. Свят на същества, спотайващи се в усойни мъхести дъбрави и затънтени кухи пещери, откъдето последната капка светлина се е изцедила преди хилядолетия, защото слънчевите лъчи са безсилни да пробият покрова на могъщия планински гръбнак. Свят на уродливи твари, които дращят с влажни черни нокти по плесенясалите камъни на дъното на порутени кладенци или изпълзяват от студени гробове в безлунните нощи, когато светулките примигват с хаотичния ритъм на болно сърце и танцуват в неудържим вихрен пирует. Свят на жестоки очи, пламтящи сред прашните вехтории на дълбоки мазета, чиито заключени с ръждиви катинари врати водят до тайни коридори и стълбища към погребаните под тонове пръст руини на древни цивилизации. Станимир четеше за прокълнати на вечен тлен страдалци, чиито изпепелени до корен души горко жадуват мъст; за умели заклинатели, които с лекота преодоляват невидимите граници на измеренията; за кръстосващи земята ренегати, владеещи пагубни сили... и още... и още...
През всички тези години Миро се беше люшкал между отчаянието, гнева и любопитството. Страстта му към необяснимото прерасна в нещо повече от хоби – еволюира в начин на живот, в борба, в призвание... Именно затова, в един момент, той просто реши да го превърне в своя професия.
В ранните сутрини Станимир обичаше да заделя около час за спорт. Държеше на физическия тонус, защото дълбоко в себе си вярваше, че е единствен войник в армията си срещу злото, подкопаващо устоите на човешкия свят. Прекарваше доста време в университетската библиотека, където утоляваше жаждата за нови знания по любимата си проблематика или се подготвяше за преподавателска дейност по история – другото му увлечение. Именно там се запозна с Лина, която изглеждаше толкова вдъхновена от разказите му, че пожела да стане първият сътрудник на „ЛАМЯ“ ЕООД. И така дружеството беше регистрирано, Стоян беше изработил табелката със зеленото драконче и се канеше да направи рекламни листовки, а Миро беше напрегнат, уморен и почти банкрутирал, още преди да е започнал.

Станимир въздъхна и тежко се срина в леглото. Очите му се затвориха и в просъница мислите му препуснаха някъде далеч и назад, назад в годините. Той се върна в летните дни, когато двамата с Мая тайно се качваха на велосипедите и с километри въртяха педалите, докато премалели от жегата и плувнали в пот откриеха някой самотен и закътан плаж. После се хвърляха в кристалната хладка вода и под прежурящите слънчеви лъчи отдаваха последните си сили един на друг и на морето.
Веднъж Миро беше отишъл на гости в селската къща на бабата на Мая. Не се сещаше за името на мястото, но още помнеше вълнението си, че ще прекарат почивните дни заедно. Помнеше и твърдите седалки на скрибуцащия автобус „Чавдар“, край който отминаваха настръхналите от хладния порив на ранната есен зелени поляни. Двамата решиха да изследват околните гори и още в зори на другия ден безразсъдно навлязоха с километри в полите на Странджа. Изгубиха се сред гъстълака, а в ранния следобед облаците се сгъстиха и от надвисналите им тъмносиви туловища се изля проливен дъжд. Бяха се сгушили край няколко огромни дялани камъка, за които Мая твърдеше, че са останки от тракийска гробница, докато стихията сърдито бушуваше над главите им. След дълго лутане откриха пътя и се прибраха по залез – изнемощели и кални. Баба Магда ги огледа от глава до пети и каза на Миро: „Мойто момче, кажи ми само защо се водиш по акъла ѝ?“.
Мая отдавна я нямаше, но той продължаваше да търси, да очаква и да се надява. След толкова години беше допускал в живота си други момичета и жени, но онова усещане така и не се беше върнало. Изпитваше непрестанно чувство на неудовлетвореност и апатия. Самовнушение или не, в сърцето му зееше празнина, която не съумяваше да запълни.
Той потъна в неспокойна дрямка, докато денят се оттегляше пред спускащия се над София вечерен мрак.

Само исках да се похваля (и не съм го направил даже из facebook още) че се намери издател за цялата трилогия и в момента работя както по издирване и включване в проекта на художници и дизайанери, на които имам доверие, така и по писането на втората книжка.

Прецених, че не мога да се натоваря с цялата дейност по самоиздаване, но си намерих партньори, които спечелиха доверието ми и на които се осланям.

Таргетирам октомври за първото представяне. Има толкова много работа.

Благодаря на хората тук за ценните съвети и желанието да помогнат с такива. Може би все пак ще дойда на някоя от форумните срещи, но само за да пийнем по нещо и да си говорим за книги-игри.

Ето първите две картинки. Сигурно ще има и малко допълнителна обработка на детайлите впоследствие:

https://i2.wp.com/troshanov.files.wordpress.com/2014/04/d0bcd0b8d180d0be-d0b8-d0bcd0b0d18f.jpg?ssl=1&w=450

https://i2.wp.com/troshanov.files.wordpress.com/2014/04/d0bdd0bed189d0b5d0bd-d0b2d0bbd0b0d0ba.jpg?ssl=1&w=450

Браво! Желая успех!

Веско Чакъров е изключително добър избор за художник