Групата от Ада

Здравейте,

Отдавна не съм писала в Личното творчество. Сега наминавам да се изфукам с първата си самостоятелна книга - "Групата от Ада", която излезе днес от печатница. Художника на корицата и илюстрациите е Божидар Жеков - Буж. Може да хвърлите едно око на корицата и да кажете как ви се струва. Текста се намира из форумите (даже тук има някакъв откъс), но е редактиран след това. Може да я донеса на следващата форумна.

Поздравления и успех! Много добре изглежда, а резюмето предвещава историята да е интересна. С удоволствие бих я прочел.

Много го мориш това момче, не му остава време да си изпипа корицата. Незавършена е, прилича на ескиз и направо клони към аматьорска, което рискува да смъкне и очакванията и интереса към книгата. Сори (

Благодаря за поздравленията. Мисля че и аз, и Божидар дадохме най-доброто от себе си в книгата. Така че, ако смятате, че не е било достатъчно, моля да си спомните стария виц, в който се казваше "Не стреляйте по пианиста, той толкова си може!".

Специално за Ал Торо.

Посвещавам на моите студенти, на колегите от ДПФ
на Технически университет – София, на доцент Литов
и групата по елементарни частици към Физическия факултет
на Софийския университет и последно, но не и по важност –
на Стели. Липсваш ми много.

Една вечер в началото на семестъра, когато бях останала
до късно на работа, на вратата ми се потропа. Извиках:
– Влез! – и продължих с проверката на задачи.
– Добър вечер! – стресна ме полиран официален глас: – Вие ли
сте госпожица Андреева?
Вдигнах глава от бюрото, точно навреме, за да забележа два-
мата излъскани костюмари, влизащи в кабинета ми.
– Да, аз съм. С какво мога да ви помогна? – постарах се да
звуча възможно най-официално. Тия типове не ми харесваха.
– Колегата ми и аз сме дошли, за да поговорим за групата, на
която ще преподавате този петък следобед – каза първият костю-
мар с изключително мелодичен и равен тон.
– Коя от групите? – попитах и усетих, че се мръщя. Тези групи
в петък ми идваха твърде много и се чудех как да ги разкарам.
– Става въпрос за чуждестранните ви студенти.
– А, да. Така и не разбрах на какъв език трябва да им препода-
вам. Вероятно английски, щом не е указано друго?
Тук „главният“ костюмар се понамръщи. Явно въпросът му
беше по вкуса точно колкото да захапе цял лимон.
– Обучавайте ги на който език ви е най-удобно. За тях езиците
не са проблем – каза той след кратък размисъл.
Това вече беше странно. Чуждестранни студенти, които се оп-
равят добре с езиците, са дошли да се обучават точно в нашия уни-
верситет, а не някъде на по-хубаво място в чужбина?! Или парите
им бяха малко, или искаха да минат, без да се напъват.
– Нашите студенти са много ученолюбиви, но за съжаление,
не са особено дисциплинирани – продължи той, сякаш отгатнал
мислите ми. – Целта ни е да бъдат обучени за инженер-химици,
в близка до естествената им среда. Искахме да ви предупредим,
ако забележите нещо необичайно във външния им вид, да не се
паникьосвате.
Ха, намерили на кого да ги приказват тия. И Квазимодо да ми
довлекат, пак няма да се впечатля. Като по-млада си мислех, че съм
грозна, и все още не съм се отърсила съвсем от това, така че не съм аз
човекът, който ще дискриминира някого по външен вид. Само че…
– Не е заразно, нали? – попитах, без да съм се консултирала
първо с разсъдъка си, и веднага съжалих за това.
– О, не се притеснявайте. Просто малка мутация. Висок ради-
ационен фон, нали разбирате.
Че не разбирах, нищичко не разбирах, но реших да не си пъ-
хам носа където не трябва. Щом не беше заразно и си пиеха навре-
ме противорадиационните хапчета, мен не ме засягаше. Студенти
като студенти, какво толкова?
– Запознайте се сега с отговорника на групата, господин Са-
танас, той ще ви изпрати до автобуса ви, а аз ще тръгвам, защото
съм много натоварен. Запомнете, вие и само вие ще им водите ла-
бораторните по химия. Разбира се, ако не искате, ще ви сменим.
Оставям ви визитната си картичка, ако има някакъв проблем, не се
притеснявайте да ми се обадите.
Понечих да споря за това дали имам нужда от изпращане, но
„главният“ ме спря с жест, докато оставяше картичката си на бю-
рото, а другият се приближи към мен и ми подаде дланта си:
– Казвайте ми Станчо.
Той се наведе и ми целуна ръка, както си бях седнала зад бю-
рото, а първият само го изгледа и каза:
– Станчо, не забравяй за парите.
Поклони ми се и излезе от кабинета.
Все още бях със зяпнала уста и не можех да смеля името „Са-
танас“ и производната му, когато се усетих, че вторият костюмар
ми говори:
– Приготвили сме ви скромно заплащане, като отплата за това,
че ще запазите дискретност спрямо нас. Не че някой ще ви повяр-
ва, ако се разприказвате. Все пак не е тайна, че сте била известно
време в психиатрията.
– Бях в неврологичното отделение! – изрепчих се аз. Какви са
тия луди хора и откъде знаят това за мен?
– Както и да е – студентът-костюмар започна да си рови из
джобовете и накрая предложи: – Какво ще кажете да ви дам запла-
щането в петък? Забравил съм си кесията вкъщи.
– Няма проблеми – отвърнах му. „Кесия“, този сериозно ли? –
Искате ли да тръгваме вече?
– На вашите услуги – поклони се той. Натъпках листите в ра-
ницата си и се приготвих за излизане. Последното, което взех от
масата, беше визитката.
– След вас, госпожице! – той ми отвори вратата и аз се усмих-
нах притеснено, минавайки пред него. Докато затваряше след себе
си, хвърлих поглед на визитката и веднага я прибрах в джоба си.
Оня тип се казвал „В. А. Асмодей“. Моляаа?

* * *

В петък имах общо шест часа, като последна беше странната
група с чуждестранните студенти. Появиха се горе-долу навреме
и ме поздравиха един по един на чист български:
– Здравейте, госпожице!
– Добър ден, госпожице!
През това време аз ги разглеждах и се убедих, че не са кой знае
колко странни. Някои бяха малко по-мургави от обичайното, но
пък аз не съм расист и стига да се къпят редовно, това няма да ми
пречи. Скоро всички, включително Станчо, си седнаха по местата
и започнахме.
Забелязах, че докато обяснявах теорията, не се чуваше ника-
къв шум от стаята. Никой не си отвори устата да приказва за ав-
томобили и гримове, както в другите ми групи. Напротив – беше
толкова тихо, не прошумоляваше дори хартийка.
Раздадох реактивите и студентите се заловиха за работа. За-
почнаха да преливат от шишенцата в епруветките, да късат лакму-
совата хартия…
Въобще, лабораторното потръгна. Минавах край масите, за да
видя как се справят с неутрализацията, да помогна където трябва.
В един момент нещо странно привлече вниманието ми – студен-
тът пред мен имаше опашка, която стърчеше от задната страна на
панталона му. Този до него също. След малко забелязах, че опаш-
ките им завършват с мъничко триъгълниче. Мисля, че това беше и
моментът, в който припаднах.
Свестих се може би само минута по-късно от противния ми-
рис на амонячна вода, която моят познайник Станчо беше подне-
съл точно под носа ми. Намирах се на пода, а половината група
се беше скупчила над мен. Не можах да видя задниците им, но
забелязах, че всички имат чифт рогца на главата си.
– Госпожице, добре ли сте? – запита Станчо.
– Да, добре съм. А вие ми кажете амонячната вода какъв ха-
рактер има.
– Основен – отговори той, без да се замисля. След което изви-
ка на останалите: – Не се безпокойте, госпожицата е добре, щом
вече пита за химия.
Групата се разхили, някак си демонично.
Помогнаха ми да седна зад бюрото и един от студентите из-
тича да ми купи шоколад. Въобще, новата ми група беше много
внимателна към мен. Като изключим това, че всички имаха рогца
и опашки, се оказаха доста симпатични момчета.
Скоро занятието свърши и те се разотидоха, като дори ми ка-
заха „довиждане“ преди това. Само Станчо остана, предполагам,
за да се увери, че съм се оправила съвсем.
– Искате ли още шоколад, госпожице? – попита той, като за-
твори вратата след тях и се приближи към мен.
– Не, благодаря ви, вече се възстанових. Защо не ме предупре-
дихте по-рано?
– А щяхте ли да ми повярвате? – попита той много внимателно.
– Не, но поне щях да знам.
– Следващия определено ще го подготвя. Вие бяхте… ъъъ…
първият преподавател, пред който трябваше да обяснявам как сто-
ят нещата. Май не се справих много добре, а?
Тактично замълчах.
– Обяснете ми по-добре – обадих се след малко, – защо ви е
притрябвало да учите химия, при това тук, в България?
– Ами, стана така, че нямаме достатъчно химици при нас. И
изобщо на хората на нашата, ммм, планета не им се преподава
вече. Пък и не се справят добре, като цяло. Трябва да дойдем тук,
на Земята, ако искаме качествено образование. А то е задължи-
телно за всеки, който ще се занимава с административна работа и
поддръжка на съоръженията.
– Нека се изясним, става въпрос за планетата Ад, така ли?
– Точно така, госпожице. Макар че ние се стараем да не из-
ползваме това наименование тук. Много е, някак си, ограничава-
що.
– Разбирам. Но… – канех се да задам пак втория си въпрос,
обаче се сетих навреме: господин Асмодей ми беше казал, че не-
говите повереници предпочитат да се обучават в среда, близка до
родната им. Толкова ли зле бяхме тук? – Ще ми обясните ли тогава
защо на влизане и на излизане никой нямаше рога и опашка, а по
време на лабораторното всички се сдобиха с такива?
– Въпросът е там, госпожице, че химията е част от нашата
природа и най-голямата ни страст. Нямаме физическата възмож-
ност да прикриваме истинския си външен вид, когато се занимава-
ме с нея собственоръчно.
Канех се да попитам защо са избрали мен за асистент, но се
спрях. Все пак ми се носеше някаква репутация, че умея да препо-
давам, пък и досието от психиатрията – така де, от неврологията
– също вършеше добра работа. Вместо това се усмихнах на отго-
ворника и го попитах:
– Ще ме придружите ли до кафето, за да си взема чаша какао?
– Разбира се, госпожице. Нека ви нося тетрадките.

* * *

След втората чаша какао започнах да се чувствам по-добре.
Тогава студентът извади от джоба си малка кесийка и ми показа
съдържанието ѝ. Вътре имаше сигурно около двайсет златни мо-
нетки, които проблясваха на дъното. Взех една, за да я разгледам.
Беше надписана на латински – Decem satanii auri¹. На гърба имаше
изрисуван дявол с корона и надпис Imperator Lucifer I².
– Това е само за първия месец – увери ме Станчо.
– Това е много хубаво… – колебливо започнах аз. – Но къде ще
мога да ги похарча?
– О, не се безпокойте, нашата валута се приема добре нався-
къде. Просто не го афишираме. А ако някой го напише някъде, за-
писът изчезва… Както и желанието на автора му да го напише пак.
Колкото до устното разпространяване на информацията – нима
някой би повярвал?!
– Добре тогава, а какъв е курсът на тази валута?
Той извади от другия си джоб тефтерче и ми показа изписана
на ръка таблица, от която заключих, че курсът се движи някъде
около този на швейцарския франк. Двеста франка на месец – това
ли беше цената на мълчанието ми?
– Не става въпрос за цената на мълчанието, а за нашата скром-
на отплата за услугите ви – начаса отговори Станчо, с което само
ми доказа, че могат да ми четат мислите.
– Не се безпокойте, за нас няма нищо срамно. Дори най-сме-
лите неща, които можете да си помислите, за нас са чисто и прос-
то в реда на нещата. Например това, което често си мислите за
студентите. Че искате да ги сваляте, или да ги пребиете с тъпа

1 Десет златни сатании (лат.) – бел. авт.
2 Император Луцифер I (лат.) – бел. авт.

лопата, или пък и двете. Освен това ние уважаваме свободата на
мисълта, за разлика от нашата основна конкуренция, и дори я
поощряваме.
– Благодаря ви – изтърсих аз ошашавено. – Нека смеля инфор-
мацията и може да поприказваме пак.
Станчо ме изпрати до спирката на автобуса, през което време
се опитвах да мисля само за тривиални неща – като например мен-
зурите, индикаторите за киселинност и щипците.

* * *

За следващото занятие си измислих план – ще помоля някой
колега да влезе в часа ми, докато студентите работят, и после ще го
попитам дали е забелязал нещо необичайно. Ако и той вижда съ-
щото като мен, значи не съм откачила внезапно. Отначало мислех
да избера за ролята на пробен камък колегата Тошо, но след това
реших да не го намесвам още в тази история. Вместо него щях да
повикам Николов – откровено мрънкало и стар критикар. Щеше
да изкара всичките кирливи ризи на студентите ми.
Когато дойде време за занятието, се докарах – пола до колене-
те, бяла риза и високи ботуши. Николов ме изгледа доста критич-
но, когато го помолих да дойде да ми донесе тебешир след средата
на часа, но не каза нищо за облеклото ми.
– А защо точно по това време? – заяде се вместо това.
– Искам да си кажеш мнението за работата на студентите ми.
Тъкмо се поздравявах колко добре съм го „затапила“, както
казват младежите в днешно време, когато чух следващия му ко-
ментар:
– А ти не можеш ли сама да си ги преценяваш?
Как ми идеше да му прасна едно кроше и после да забия токче
в стъпалото му… Но не беше културно да го налагам, докато му
искам помощ, затова просто изведох на лицето си тъпа усмивка и
казах:
– Винаги има полза от второ мнение – звучеше глуповато, но
пък беше подходящо за случая, така че тръгнах да си ходя.
– Да, бе, като че ли ще ти помогне… – чух го да си мърмори
под носа, но не се обърнах да го зашлевя. Човек просто не може
да си позволи да се държи така с колегите си. Пък и ми беше жал
за Николов – аз бях единствената в катедрата, която го търпеше.
Тъкмо когато излизах от кабинета, се засякох с колегата Тошо.
(Добре, де, имаше си и фамилия, но никой не си правеше усилието
да я използва, най-малкото пък аз, защото беше толкова сладък.)
– Здрасти, Боби! – поздрави ме той, без да спира да върви.
– Здравей, Тошо! – успях да кажа, преди да се разминем. Стиснах
тетрадките под мишница, за да се направя на много бързаща и
заета, и изминах няколко крачки по коридора. Спрях, огледах се да
няма някой познат, и чак след това се зазяпах подир развяващата
се коса на отдалечаващия се Тошо.
После се съсредоточих в теорията на упражнението, стараей-
ки се да изтрия от главата си всички мисли, които можеха да отве-
дат някой от студентите към увлечението ми.
Второто ми упражнение с групата мина още по-гладко – като
че ли се притеснявах доста по-малко от предния път. Мисълта
ми вървеше добре и ръката, с която държах тебешира, практи-
чески не трепваше. Само малко се обърках, когато започнаха да
ми предават протоколи от миналия път: имената им бяха доста
странни – имаше студенти, които се казваха Азазел, Семиаз и
Данеел. Повечето звучаха библейски, с лек латински привкус.
Освен това нямаше нито едно момиче, което, както и предния
път, ме обърка.
Скоро дойде и Николов, донесе ми цяла кутия с тебешири и
поне пет минути се въртя из стаята, за да огледа подопечните ми
от всички страни, докато ми говореше безсмислици за някакъв нов
почистващ препарат (отдавна знаех, че Николов е обсесивен по
отношение на почистването). Аз също хвърлих някой-друг поглед
към студентите… и видяното никак не ми допадна. Нямаше нито
рога, нито опашки. Студентите тихичко си седяха край реактивите
и симулираха дейност.
Когато Николов най-сетне излезе, те подновиха занимания-
та си с усърдие и отличителните белези отново се появиха. Вече
разочарована, завърших някак си часа, без да вдигнем нищо във
въздуха.
Този път Станчо пак остана след другите и когато вратата се
затвори зад гърба му, ме погледна в очите и каза:
– Разбрах какво се опитахте да направите, и в името на лична-
та ви безопасност препоръчвам да не се опитвате да го повторите.
Може би трябваше да се стресна, но фактът, че това ми го каз-
ва студент първокурсник (пък макар и демоничен), никак не ме
трогна.



Колегата Тошо беше един от най-забитите
в работата си в нашата катедра.

– Отнесете възраженията си към ръководството ми – отгово-
рих му. – Шефовете ми възложиха тази група, така че те са тези,
които трябва да следят за поведението ми с нея.
Станчо примига два-три пъти, при което в очите му проблес-
наха пламъчета, а после ми отговори напълно спокойно:
– Хайде, госпожице, да не си правим тъпи номера. Ако не ис-
кате работата, можете просто да кажете на мен или на господин
Асмодей и ще ви сменим. Не е като да нямате избор.
Замислих се дълбоко. Дали се чувствах откачена? Не, изобщо.
Чувствах се добре, съвсем на себе си и в цветущо здраве. Дали
вярвах, че студентите ми са демони? Това беше труден въпрос. Но
не ме беше страх. По-скоро изпитвах болно любопитство какво
ще стане по-нататък – все едно съм попаднала в интересна при-
казка и само аз мога да разбера какъв ще е краят.
– Добре, ще се опитам – въздъхнах накрая.

* * *

Някъде към третото занятие студентите започнаха да се спри-
ятеляват с мене. След четвъртото ме поканиха на дискотека, а след
петото ме склониха наистина да отида.
– Ама, госпожице, как може да не излизате? – подкачи ме Да-
неел тогава. – Елате с нас, ние ще ви научим как да се забавлявате.
– Не ми се излиза много – излъгах аз. Всъщност се притесня-
вах, че съм малко стара и асоциална за това.
Никой не обърна особено внимание на протестите ми.
– Хайде, де, госпожице, ще бъде яко – включи се и Азазел.
Минах през къщи, за да се преоблека в дънки и риза – по мое
мнение изглеждах приемливо, нищо че сигурно никой в дискоте-
ката нямаше да ми обърне внимание. По-важно за мен беше да
запазя авторитета си на преподавател.
– Каква ще е музиката в дискотеката? – бях ги попитала, кога-
то най-накрая се съгласих да отида.
– Ретро – беше отговорил Данеел. – Трудно понасяме съвре-
менната музика.
– Освен това – добави Станчо – по чалга дискотеките ходят
дяволите прелъстители. Нали разбирате – да се тренират. А ние не
се обичаме особено с тях.
– Нещо като инженерите и филолозите, а?
– Да, нещо такова. Не че имам особена представа от филоло-
зите.
И така, вървях към ретро кръчмата с вързана на опашка коса
и потропвах с малките токчета на ботушите. Щом отворих врата-
та на заведението, отвътре ме лъхна хитът на Куин We Will Rock
You. Промуших се между няколко якета, две сервитьорки и някак-
ви студенти, които тропаха по масите в такт с песента, и тръгнах
към вътрешността на дискотеката, мислейки си, че наистина съм
твърде стара за такива неща.
– Госпожицеее! – провикна се някой от дъното на залата. –
Елате при нас!
Обърнах се натам и гледката просто ме потресе. Един от сту-
дентите ми, мисля, че беше Тамиел, се беше качил на масата и
тропаше с крака, а останалите му акомпанираха, пляскайки и ви-
кайки. Обръщаха водка на екс, безупречните им по-рано през деня
костюми бяха намачкани, вратовръзките – разхлабени или липсва-
щи, а саката – нахвърляни на един куп.
– Какво ще пиете? – Станчо се откъсна за малко от тупурдията
и се обърна към мен.
– Вино и минерална вода, благодаря.
– Е-е-е, госпожице, как може? – присъедини се към него Дане-
ел. – Пийнете нещо по-силно, не сте на работа.
– Добре тогава, джин с тоник – примирих се аз.
– Келнер! Една бутилка джин и един тоник! – провикна се Да-
неел. Тия младежи щяха да ме побъркат.
Налях си малко джин в една от чашите, които все още не бяха
паднали на земята от блъскането и тропането, и я допълних с то-
ник. Вдигнаха тост в моя чест, после още един и така, докато ми
свърши тоникът и трябваше да мина на джин, защото сервитьорът
се бавеше с втория. Докато се усетя, вече бях пияна на кирка (може
би третото пиянство в живота ми), отнякъде бяха намерили чер-
вило и ме бяха намацали, ризата ми беше завързана под гърдите и
пеех Gimme! Gimme! Gimme! A man after midnight!, качена върху
масата, а някакъв нагъл тип от съседната компания се опитваше да
ме свали оттам с цел да ми досажда.
– Момчета, мноу съм пияна, ама тоя ни гу щъ! – извиках, след
като успях да се отскубна от прегръдката на досадника. Двама от
студентите отидоха да си поприказват с него. Не знам какво напра-
виха, но след като приключиха, той вече не се виждаше никъде.
Останалите пък ме заразпитваха кого съм си харесала в такъв
случай. Аз се дърпах, не казвах, опитвах се да отклоня въпросите,
а в главата ми все се въртеше образът на Тошо. Тогава Станчо като
най-трезвен успя да разчете неизказаното и го сподели с всички.
Моментално чашите бяха напълнени пак и се вдигна тост за Тошо,
докато аз през цялото време ги молех да мълчат. В крайна сметка
те млъкнаха, но всички в кръчмата вече знаеха, че „Боряна харесва
Тодор“. Също като в детската градина.
Тръгнахме си в малките часове, като Станчо и Данеел дой-
доха да ме изпратят до общежитието. После се наложи и да ме
напоят с водичка, да ми свалят дрехите и да ме напъхат в пижа-
мата ми, като аз по-скоро им пречех, отколкото да им помагам.
Никой от двамата не се и опита да ми се натрапи, нито пък аз – на
тях, нищо че бях крещяла и викала на масата. Те ми обясниха,
че това било, защото не са инкуби, но аз имах много по-добро
обяснение. Просто не бяха високи 1,70, нямаха очила, нито дълга
черна коса.

Кой е изобразен на илюстрацията?

Под нея си пише.

А кой е ршил, че героят изглежда така? Ти или художника?

Откъсът е много веселяшки. Откъде мога да си взема книгата?

psicho_lg писа: писа:

А кой е ршил, че героят изглежда така? Ти или художника?

Според мен Буж се е потил над желанието си да облече Тошо в нещо, което да го обозначи като млад учен и това да го направи секси. За добро или за лошо, в наши дни облеклото на младите асистенти по нищо не се различава от облеклото на диджеите, например. Все пак, ако трябва да сме коректни, щом е нарисуван е в лабораторията, можеше да му облече една манта поне...

Книгата може да се вземе от мен. Ако идвате на форумната, смятам да нося.
А за илюстрацията, след известен приятелски скандал, прерастнал в махленски бой, се договорихме. Аз мисля, че Тошо даже е с манта тука, но не си личи много.

Просто исках да си изясня според, кого човека на рисунката е секси.

След завършването й Буж каза, цитирам "Тоя педал повече не мога да го гледам!"
Та, познай.

Понастоящем книгата може да се намери в клубовете за бордови игри Паладиум, Мълигън и Левъл Ъп, както и в книжарниците Буктрейдинг на ул. Хан Аспарух и две пред ректората на МЕИ (ТУ). Също така може да си я вземете от мен.