Компютърен бог

Ето и от мен. Старичко е, но така и не получих достатъчно критика за него.

Компютърен бог

Беше десет вечерта и от трийсет минути седях и се взирах в металната кутия, проклинайки късмета си. Бях само на крачка от успеха, когато коварният удар на съдбата се стовари върху мен. Защитата на дипломната ми бе утре следобед. Последният ми шанс да се дипломирам след шест безкрайно дълги години - безпаметни запивки, безсънни сесийни нощи, заверки, изпити, поправки... Всичко това - безвъзвратно загубено, също като информацията на харддиска пред мен.
А всичко вървеше така добре. Бях успял да си намеря дипломен ръководител и да се договорим за темата. С доста уговорки и бутилка уиски си бяхме стиснали ръцете, за задание, което не бе отчайващо трудно, но не бе и досадно. Шефът ме пусна в отпуска и дори бях работил съвестно по програмата, без излизания с приятели и игри в мрежа. А работата спореше както никога досега. Кодът се компилираше почти от раз и на всичкото отгоре и работеше. Google намираше точната информация, която ми трябваше, а гаджето замина в командировка. Чувствах се като в рая на програмистите и работех с небивал хъс. И днес плодовете на труда ми бяха в ръцете ми. Програмата – написана и работеща. Документацията – налице. Оставаха само някои финални настройки и последното щателно тестване...
И тук явно късметът ми се изчерпа.

Всичко започна с жегите. Знаех си, че рязкото повишаване на температурите няма да доведе до нищо добро. Глобалното затопляне е също толкова полезно за хардуера, колкото и за динозаврите. Първоначално компютъра започна да се гаси без видима причина. Отдавах го на и без това старото ми захранване. Последваха сини екрани, които просто пренебрегвах с рестарт. Докато в един момент Windows-а тотално отказа да буутне. И ей така, зависна в безкрайно рестартиране, заедно с мечтите ми да стана инженер.
Следващите няколко часа преминаха като в сън. По-точно като в кошмар. Отворих кутията, проверих кабелите, рестартирах ли рестартирах. Псувах. Разглобих компютъра, почиствах прах. Псувах. Сглобих го, колкото да тръгне. Не пожела да изгрее изобщо. Псуването ми достигна висоти, от които дори шофьор на такси би се изчервил. Отново проверих кабелите. Бях пропуснал един. Тръгна, но дискът продължи да не се чете, за сметка на това пък започна да издава уникално жални звуци. А може би ги издавах самият аз... Прекръстих се и с безмълвна молитва се уповах на безотказния стар и изпитан български метод. Започнах да блъскам – отначало лекичко, после ми падна пердето и замахнах мъжката. Уви, дори и последващите псувни не помогнаха. Единственото, което облекчи болката в ръката и душата ми бе, че поне нищо не изпуши, не последваха стържещи звуци и като че ли не стана по-зле. Дали? Но информацията на диска все още оставаше далеч, далеч от мен, затворена в малката кутия, в която се взирах като да бе свещения кивот.
Сега знам какво ви се върти на езика. Backup?! Ами да, знам – трябваше да си направя отдавна копие, даже няколко. Още откакто програмата започна да придобива някакъв смислен вид. Но не го направих. Всички знаем, колко полезни и важни са резервните копия, но колко от вас реално ги правят? Честно? Хората мислят за загубата на харддисковете си като за венерическа болест – на мен точно няма да ми се случи. Правим резервни копия, само ако наистина няма какво друго по-интересно да правим или когато, не дай си боже, на някой приятел му се скапе диска. Започваме да се отнасяме сериозно и отговорно, чак като ни дойде до главата. Но тогава информацията вече си е отишла и ни остава само поуката за в бъдеще. Но на мен дипломната ми трябваше или за утре, или за никога.
Седях стиснал глава в ръце. Боже, с какво го заслужих?! Няма ли изход? Естествено, че нямаше. Единственото, което ми оставаше в момента бе да се напия от мъка. Господи, защо веднъж поне не ми помогна!
Прааааас!!!
Зад гърба ми се разнесе пукот. Скочих, завъртайки се така бързо, че стола падна с трясък зад мен. В ъгъла на стаята се появи синьо сияние, което растеше докато не доби размерите на хладилника ми. Стоях вцепенен, гледайки ококорено как петното започна да придобива плътност, вътрешността му започна да се вълнува като течност, а около него заискриха волтови дъги. Очаквах въздуха да се изпълни с аромата на озон, като при буря, но вместо това засмърдя на топящи се кабели.
Затаих дъх, загледан в портала пред мен. И да, естествено знаех, че това е портал. Играл съм достатъчно RPG-та за да различа портал от пръв поглед. Виж, какво правеше портал в хола ми бе друг въпрос. Явно джойнтовете, изпушени в първи курс най-сетне подействаха. Това бе напълно нелогично хрумване, но бе първото, за което се сетих. Все пак с наркотиците, никога не може да си сигурен. После реших, че може да получавам инсулт. Не казваха ли, че човек тогава започвало да му мирише на изгоряло? Посегнах към GSM-а да се обадя на бърза помощ, когато откъм портала се дочу нов гръмовен пукот и го изпуснах.
От синята течност пристъпи странно същество и порталът се затвори с мазен звук зад гърба му. Е, сега вече я втасахме!

А новодошлият бе наистина странен. Не чудовищно, ужасяващо странен, а по-скоро обществено-човешки и социално странен. Бе почти точният типаж за гениален хакер от холивудски екшън. Не, не онзи „Суордфиш”, другият...
Среден на ръст и толкова кльощав, че главата му изглеждаше прекалено голяма над раменете му. Беше облечен в стар, размъкнат пуловер, отдавна загубил оригиналния си цвят и форма, който сякаш бе откраднат от кофата за боклук на Фреди Крюгер. Целият бе осеян с прогорени от цигари дупки и се спускаше почти до коленете на протритите му дънки. Косата му бе прошарена и отдавна не бе подстригвана. Беше от онези коси, които просто не се поддаваха на фризиране, стърчеше във всички посоки и падаше над челото му. Имаше огромни очила, сякаш направени от дъна на бутилки кока-кола. А иззад тях ме гледаха ясносини, хитри очи, които лупите правеха огромни като от манга филмче.
– Какво по...
– Иван Иванов? – пришълецът проговори и разтегли тънките си устни в любезната, фалшива усмивка на касиерка в МакДоналдс. Разнесе се неповторимият аромат на тридневен, препълнен пепелник.
Кимнах, загубил ума и дума.
– Какъв е проблемът?
– Моля?
– В какво се състои проблемът Ви?
– К-к-кой сте Вие? Какво правите в дома ми? Откъде се появихте? Откъде знаете името ми? – намерил отново гласа си набирах скорост и изстрелвах въпросите, докато отчаяно щипех крака си с надеждата да се събудя и целият ми ужасен ден, да се окаже кошмар.
Новодошлият уморено въздъхна и прокара пръсти разрошвайки косата си.
– Аз съм компютърен бог. Призовахте ме, търсейки помощ. Сега, какъв е проблемът Ви?
Зяпнах. После събрах всичката си смелост, приближих се и ръчнах с пръст неканения си гост. Ръката ми потъна почти до китката, в безплътното му тяло, преди да я дръпна ужасен. По дланта си усещах тръпки като от статично електричество.
Затичах се към входната врата – все още беше заключена, вратата на терасата бе отворена, но тя бе в противоположния на порталът край. Върнах се в хола. Съществото продължаваше да си стои, все така усмихнато, с ръце пъхнати в джобовете на дънките. С все сили си зашлевих шамар. Бузата ми пламна, но нищо друго не се промени.
– Значи не сънувам? Всичко това се случва наистина? – запитах по-скоро себе си.
Естествено, че не сънувах. Бях полудял. Казват, че рано или късно програмистите изперкват. Е, при мен явно се бе случило по-рано. Какво пък. Така и така съм луд, мога поне да се отдам на лудостта си. Върнах се до стола, изправих го и седнах, кръстосал крака.
– Бог на компютрите, значи? Това не е ли оксиморон?
– Че защо пък оксиморон? Какво странно намирате в това?
Какво странно ли? Освен портал в стаята ми и странно свръхестествено човече изскачащо от него? Да видим...
– Ами компютрите са машини. Подчиняват се на законите на физиката, на логически команди... За съвременния, образован човек не са никак магически. А пък Бог е нещо неподчиняващо се на логиката, религиите са по-скоро философски учения, обясняващи живота и смисълът му...
– Ох, Вие си представяте бог откъм монотеистичния смисъл – новодошлият клатеше глава. - Не мислете за Исус или Аллах. Не съм някакъв върховен повелител и създател на живота. Нито се каня да изкупвам нечии грехове и да спасявам души. Аз съм по-скоро божество. Като при древните египтяни, при келтите... В днешно време биха ме окачествили по-скоро като митична отколкото религиозна фигура.
– Мхм, и какво? Съществуваш от зората на времето? Сигурно те има изрисуван по стените на някоя пирамида?
– Ти как мислиш? – гостът ми звучеше поизнервен. – Естествено, че не! Има ме откакто хората са създали компютрите. По-скоро малко след това. Разбираш ли, за да се появи едно божество и да продължава да съществува, има нужда от хора, които да вярват в него, да отправят молитви и дарове към него... Ако щеш, да се страхуват от гнева му. Хората ни правят това, което сме и ние съществуваме докато има такива, които да вярват в нас. Появили сме се, когато програмистите са започнали да търсят помощ свише за проблемите си. Също както направи и ти.
– Към вас? Значи не си само ти?
– А, много сме. В днешно време има толкова много компютри и потребители, разбирай и проблеми, че няма как да съм само аз. Има хардуерни богове, софтуерни, има богове на операционните системи. Няма да ти казвам колко са дори само Unix боговете. Има богове на геймърите – никак не им е леко... Абе схващаш картинката – ние сме мнозина – намигна ми гостът ми. - И ставаме все повече. Има вече Facebook бог. Уникален тип – ходи по цял ден с една мотика и всички ни нарича френдове, мани - не ти е работа...
– Аха, звучи логично. – Разбира се, манията на всеки луд вероятно звучеше логично в собствената му глава. - А ти на какво си бог? Каква ти е.. хммм... специализацията?
– Ами тук ти имаш невероятен късмет. Аз съм богЪТ. Нямам специализация. Специалист съм по всичко и мога да решавам всякакви проблеми. Разбираш ли, дори и като се множим, пак не е достатъчно. Юзърите стават все повече, по-глупави и по-мързеливи. Призовават ни за какво ли не. Така че се налага да даваме дежурства и да решаваме проблеми, дори и да не са точно от нашия ресор. Тази вечер аз съм дежурен и за твое щастие попадна на мен. – гостът ми самодоволно се усмихна и се изпъчи, но все пак е нормално да има самочувствие. Нали беше бог.
– Така, амиии... как точно се озова в апартамента ми?
Гостът ми придърпа един стол. Бръкна в джоба на дънките си, измъкна оттам смачкан пакет цигари и лежерно приседна.
– Нали може да запаля? Явно ще си поиграем на въпроси и отговори още известно време...
Почувствах се неловко. Държах се крайно негостоприемно. Макар и при извънредната ситуация, нямаше нужда да бъда враждебен. Станах и се запътих към кухнята за пепелник.
– Ъ-ъ-ъ... Да ти предложа нещо? – Не че имах кой знае какво в хладилника, визирайки липсата на благоверната ми. – Имам бира... кола... пица...- не тя беше от онзи ден – Ябълки?
– Ябълките си ги запази за бога на Маковете. Той много ги обича. Имаш ли кафе?
– Само Нес.
– Става, сложи повечко.
Усмихнах се, естествено че едно компютърно божество би поискало кафе. Кафето за програмистите е като кръвта за вампирите – единственото, което ни поддържа живи.
– Захар? Сметана? Имам само суха...
– Чисто.

Върнах се в хола с голяма чаша, от която се издигаше пара и аромат на кафе. Не знам защо, в рекламите за кафе винаги представяха млада щастлива двойка, рано сутрин – ухилени и разгонени, посрещащи щастливо новият ден. На мен този аромат ми предизвикваше асоциации за тъмна нощ, осветена единствено от монитора стая, схванати мускули, набола брада, зачервени очи, миризма на пот, спарени чорапи, изветряващо вино, а хлебарките се гонят по мръсния балатум... Студентски град – спомени, които не се изтриват с никакъв алкохол.
Подадох чашата на госта си и ловко подпъхнах пепелник под вече догарящата му цигара, заплашваща да посипе с пепел паркета ми.
– Аз... как да те наричам? Ваше гигасветейшество?
Той се ухили.
– Наричат ме с много различни имена. Можеш да ме наричаш Марвин.
– Марвин?! – едвам се сдържах да не се разхиля. - Хм, това е някакво древно име, нали? Сигурно има значение на някакъв северен език...
Божеството ме изгледа с ясните си очи и се усмихна накриво.
– Не се прави на ударен. И божествата обичат да четат. Сменям си никнейма на няколко години. За момента съм Марвин – той ми намигна.
Усмихнах се. Кой би помислил, че боговете имат чувство за хумор. Всъщност, глупости. Боговете, съдбата определено имаха чувство за хумор. Черен хумор. Което ми припомни за скапания ми диск.
– Можеш ли да ми помогнеш с това? – махнах с ръка към бюрото си. – Наистина имам нужда от информацията на диска, за утре... – гледах го отчаяно и умолително.
– Ами да видим. – той бръкна в джоба си и извади малък джобен компютър – Първо да проверим нивото ти в базатата ни с потребители... Така, Иван Иванов – програмист – 3то ниво, геймър – 5то ниво, браво, теоретично ниво – първо, едва-едва... Не, не е достатъчно за да ти помогна...
– Какви са тези нива? Колко е достатъчно?
– Виж, информацията ни е малко старичка. Ако искаш мога да ти задам няколко въпроса и евентуално да си повишиш оценките?
Преглътнах. Почувствах се като на интервю за работа.
– Ами не знам, какви са въпросите? Не съм точно подготвен... – Още малко и щях да попитам за конспект.
– Спокойно. Нищо кой знае какво, просто ми отговаряй... Така... Колко са параметрите на функцията CreateProcess в API-то на Win32?
– Ъ-ъ-ъ... 5?
– Не.
– 6-7?
– Не, налучкваш... На колко години е бил Пажитнов, когато създава тетрис?
– ?!!
– Хммм... Задължително ли е числата използвани за отместване, прилагайки алгоритъма на „Заекът и костенурката”, да са взаимно прости?
– Ами, не съм се замислял... Но винаги го правят с взаимно прости... Дали може да го поразпиша на лист?
– Ох, зарежи... Няма значение. Дори и да ми отговориш няма да дигнеш нивото си достатъчно. С такъв проблем – той кимна с глава към харддиска – ако не се казваш Бил Гейтс, няма как да минеш без жертвоприношение...
– Жертвоприношение?! – гледах Марвин ужасен. През главата ми бясно профучаваха кадри от „Индиана Джоунс и храмът на обречените”.
– Естествено. Както с повечето езически божества. Искаш помощ – правиш жертвоприношение.
– И в какво точно се състои жертвоприношението? Трябва да заколя агне? Девица?!!
– И аз какво точно да я правя тази девица? Да не се казвам Дионисий? Аз съм компютърен бог – трябва да пожертваш нещо, свързано с компютрите. Софтуер, хардуер...
– Ахъм. – отдъхнах си. - Ами, добре. Имам ли нещо, което да свърши работа?
– Да видим... Дискът ти очевидно ти трябва, а и без това не работи. Един процесор, видео карта... Мога да взема единия чип памет, но нека позная – дипломната ти е на Джава нали? Ако ти взема чипа няма да тръгне изобщо. Не мога да ви разбера хората, постоянно развивате нови технологии за да направите компютрите по-бързи и по-мощни, само за да създадете приложения за тях, които са все по-тежки и гълтат все повече ресурси...
– Имам тука един джойстик...
Марвин ме изгледа, сякаш всеки момент щеше да ме заплюе.
– Тоя китайски боклук и без това от година не работи. Ти искаш ли да ти помогна или само се ебаваш?
– Извинявай – изчервих се и затърсих с поглед по секцията, не смеейки да го погледна.
– Имаш ли принтер? Скенер? Някакъв РАБОТЕЩ хардуер, който да не ти трябва?
Поклатих отчаяно глава.
– Да видим, имаш добра колекция от книги... Кнут, Седжуик, Наков - похвално... Обаче онзи ден помагах на едно хлапе, състезател по информатика. Скоро книги няма да ми трябват.
Божеството се запъти към шпинделите ми с дискове и ги заразглежда. Странно дори не четеше надписите, а просто прокарваше пръсти по тях, притворил очи.
– Човече, ти нямаш дори една лицензирана програма, а филмите ти са по-долно качество и от тези в Арената...
– Имам добра колекция с порно... – изчервих се и забих поглед в пода.
– Мхм, добра е като количество – „Големи цици - 4”, „Палави руси мажоретки - 2”... Не лош вкус. Само дето аз имам повечето ти филми с DVD качество и дублаж на няколко езика. Сериозно? Опитваш се да пробуташ порно на компютърен бог?! Ама ти наистина ли? Че ние с богините на порното си отдавна си имаме общ бизнез...
– Богините на порното? – гърлото ми внезапно пресъхна.
Марвин кимна ухилен. През главата ми премина поредният кино-хит-парад предизвикан от осъзнаването на тази възможност за божествена намеса в съвременната масова култура.
– Джена... – промълвих на глас без да искам.
– Мхм. Една от тях... Нали разбираш, не само нашата сфера се развива...
Кимнах, разбиращо прокарвайки пръсти през косата ми. Въздъхнах и разтърсих глава. Полудявайки или не, свръхестественият ми гост започваше да ми идва в повечко.
– Може ли една цигара? Аз, абе... отказах ги, но сега наистина имам нужда...
– Разбира се, разбира се... Естествено е да си леко напрегнат. Спокойно – не си в „Зоната на здрача”.
Запалих предложената ми цигара и опънах дълбоко. Веднага се закашлях и почти се превих на две, а сълзи избиха по очите ми.
– Как го пушиш това? – попитах задъхано госта си, оглеждайки цигарата между пръстите ми.
Марвин се захили.
– Аз съм компютърен бог. Кофеин, никотин – колкото повече...
– ...толкова повече – довърших аз и дръпнах този път по-лекичко от цигарата. – Е, имаш ли други идеи за жертвоприношение?
– Нещо от работата ти? Нали си програмист? Какво пишете във фирмата?
– Уеб...
– А не – прекъсна ме бързо той, поглеждайки в джобния си компютър. – Уеб портал. УЕБ ПОРТАЛ! Като, че на света му е нужен поредния уеб портал. Е, на мен не ми е. Пробутвайте си го на тъпите клиенти.
– Ами, няма друго... нямам нищо друго подходящо, не се сещам... май няма да се получи, а? – отчаяно сведох глава, загледан в харддиска на бюрото.
Марвин отново се втренчи в малкия дисплей в ръцете си.
– Имаш BattleNet акаунт. Да видим. Какво имаме тук... Охо-о! Zeal-от – 92 ниво, Forty на Archon plate, BOTD на Etherial Berserker Axe, Щитът - разбира се Зака, сокната с Ум.… И меркът си го бива – копие Infinity и шапка Dream. Не лоши руни, макар че наскоро девалвираха... В инвентара - среден Anix и доста приличен пала-торч... Ще свърши работа.
– Моля?!
– Ами героят ти от Диабло е прилично жертвоприношение.
Изправих рязко гръб и се взрях изпитателно в божеството.
– Ще ми оправиш харддиска и искаш за това да вземеш героя ми?
– Да. Vanko_1dno – забавно именце. Не е кой знае какво, но е приличен...
– Не!
– Не? Не искаш ли да се дипломираш?
– Искам! – неусетно бях станал от стола. – Но трябва да има друг начин. Този герой го развивам от толкова дълго време... – Къде отидоха добрите стари сделки за литър кръв, кило плът?
– Няма друг начин. Ако се сещаш за нещо друго – сподели. Не притежаваш нищо друго, което да искам. А без дипломната...
– Не мога! Не и това – прискимтях жално оглеждайки се за нещо, но в стаята нямаше нищо, което да ми помогне.
Затворих очи – бях в безизходица. За втори пореден път днес. Безизходица след божествената намеса, решаваща първият ми краш. Трябваше да съм щастлив, да махна с ръка на героя и да се запътя с усмивка към светлото инженерно бъдеще. Ала не можех. Поех дълбоко въздух, загасих фаса в пепелника и се примирих със съдбата си.
– Не. Не си давам паладина.
– Е, хайде сега, не изглупявай...
– Върви си, Марвин. Няма да го дам.
– Иване, това са глупости! – Той повиши глас. - Говорим за бъдещето ти, което ти захвърляш заради купчина пиксели, при това доста грозновати по моему...
– Къш! – просъсках през зъби стиснал ръце в юмруци.
Марвин млъкна и ме изгледа укорително иззад лупите си. Така както се гледа малко дете, отказващо на инат да си изяде супата. Но не продължи да ме убеждава. Все пак беше компютърен бог. Той разбираше. Може и да не бе на моето мнение относно ценностите в живота, но разбираше решението ми. Диабло 2. Причината да хвана последния влак с дипломната работа. Явно щеше да бъде и причината все пак да не се дипломирам. Аз и безчет други като мен по целия свят... Геймъри.
Запътих се към банята. Наплисках с вода зачервеното си лице. Явно все пак щях да изляза и да се напия. Съдба.

Върнах се в хола, а Марвин все още бе там. И отново се усмихваше лукаво.
– Какво искаш още? – подминах го, навеждайки се за GSM-a - Казах ти, няма да стане!
– Измислих нещо друго. Но виж, това наистина е последната ти възможност. Какво ще кажеш да работиш за мен?
– Да работя за теб? Имаш нужда от програмист? Но нали нивото ми не беше достатъчно високо?
– Не, не ми трябва програмист... Имам нужда от някой, който да изпраща дадена информация на познатите си, да я пуска в някои форуми...
– Спамър? Имаш нужда от спамър?!! – ако очите ми щяха да изскочат при вида на портала преди малко, сега вече със сигурност се бях изцъклил като лемур.
– Е, бих предпочел термина „сътрудник”, но технически си прав. Предлагам ти вместо жертвоприношение, да работиш за мен като спамър.
– Нямате ли си ботове за тази цел?
– Ами проблемът е, че ботовете прекалено лесно биват филтрирани. Имаме нужда от истински хора. Естествено, богът на изкуственият интелект не престава да работи по въпроса, но засега резултатите не са достатъчно задоволителни. Може би и заради работата му по системи филтриращи спам – Марвин се ухили замислено. – Горкичкият, Алън, при него сблъсъкът на интереси е просто неизбежен...
Слушах го и не осъзнавах смисъла на това, което ми говореше. Единственото, което звучеше в главата ми бе „спам”. Мръсна дума в компютърния свят, много по-ненавиждана от думите „бъг”, „вирус”, „хакер”... Спамът бе новият, осми смъртен компютърен грях, по-непростим и от пиратството. И той, компютърният бог искаше точно това от мен. Да бъда спамър.
– За какво? – прекъснах Марвин, който явно не бе забелязал, че не го слушах.
– Моля?
– За какво ви е да спамите? Защо ви е да го правите? Какъв е смисълът?
Гостът ми се усмихна широко.
– Как бих могъл да ти обясня... Досега ми зададе толкова въпроси и аз се постарах да ти отговоря. Но има неща, които... просто не мога да разкрия пред теб.
– Неведоми са пътищата божии, а?
– Може и така да го разбираш – той продължи да ми се усмихва. – Е, какво ще кажеш? Съгласен ли си?
– Ти ще ми оправиш диска, а аз ще ти стана спамър? – приседнах отново на стола, защото краката ми започнаха да се подкосяват.
– Точно така.
– Това... за цял живот ли? – гласът ми прозвуча измъчено.
– А, не, за две години. Без неделите и официалните празници. Даже ще имаш отпуска през лятото – така и така всички са на море.
Затворих очи. Така представено звучеше като нормална оферта за работа. Но в действителност...
– Хайде, решавай бързичко, че има и други хора в нужда, а се застоях тук. Искаш ли си дипломната работа или не?
... в действителност беше подло, долно...
– Добре! Съгласен съм.
... и беше единственото, което ми оставаше. Последния ми шанс и се вкопчих в него.
– Чудесно. Сега прочети тук license agreement-а – той ми подаде джобния си компютър. – Нямаш електронен подпис нали? Нищо, просто натисни бутончето „Agree”…
– Шест страници? Кой ги чете тея неща, изобщо?!
– Шшт! Луд ли си? Да не искаш да разгневиш богът на лицензите?
– Бог на лицензите? Има и такъв?
– Естествено. И никак не му харесва, да го пренебрегват. Миналата година някой от една голяма компания здраво го ядоса. Е, представи си, как на хиляди приложения по света изведнъж им изтече срокът на лиценза. Тотален срив! След това всички се наложи да помагаме на бога на tech support-а... Нямаш идея колко е унизително да се налага да говориш с индийски акцент... Не ми пука дали ще го четеш - просто си трай!
Закикотих се при мисълта за Марвин, представяйки се за Раджкумар от кол-центъра в Пуне, но той ме гледаше така сериозно, че усмивката ми се стопи. Скролирах надолу, стиснах зъби и натиснах бутона за съгласие. Край! Бях продал душата си.
– Е, готово! Радвам се, че се запознахме и успех утре – Марвин си взе бързо компютърчето обратно и пое към ъгъла на стаята.
– Чакай! Ами диска?
– Ами той вече си работи. Или държиш лично да се увериш? Да не мислиш, че ще те излъжа, а? Точно аз? – божеството ме изгледа сърдито.
– Аз... не, не се и съмнявам... – сведох поглед, но се забързах да сглобявам машината си.
– А може би си мислеше, че и ти можеш да се отметнеш, а? Напълно в човешки стил – съгласяваме се с лиценза, а после – кой ще ни хване. – Той свали очилата си и ги почисти в пуловера си, а после се взря в мен. - Е, не си първият, който си го мисли. Имаше един тип от Берлин. Много го беше закъсал с един сървър. Помогнах му, а после започна да пледира загуба на памет. – Усмивката му ставаше все по-широка и по-страховита. - Е, единствените големи цици, които виждаше на екран оттогава бяха собствените му, в отражението на тъмния монитор. Така и не разбраха защо никоя компютърна конфигурация оттогава не работеше при него. Влизаше в офиси, в кибер кафета – навсякъде следваше срив. Най-хубавото нещо, което е виждал на компютър през последните седем години е син екран. И вярвай ми, човечето се просълзи от умиление при вида му. – Марвин наистина се бе разпалил, гласът му звучеше все по-силно и отново се разнесе миризма за изгоряло. - Мислиш ли, че можеш да измамиш компютърен бог, все едно е някаква жалка човешка корпорацийка?
– Не, не... Наистина, аз... Не бих, не се сърди, моля те, съжалявам! – бях спрял сглобяването и с просълзени очи прегръщах харда си.
Той заби поглед в пода, пое дълбоко въздух и прокара пръсти през косата си. Когато ме погледна отново, вече пак изглеждаше както когато пристигна. Спокоен, самоуверен, приятелски настроен. Тръсна глава и ми подаде ръка.
– Спокойно. Само две години са. Ще ги преживееш. А и все още можеш да се разсейваш с игри – той закачливо ми намигна.
Подлото копеленце. Никога не е искал героя ми, просто ме е разигравал. За да му откажа веднъж и когато се видя без друг изход да приема толкова щедрата му оферта. Мда, определено тези компютърни божества имаха много малко общо с християнските ценности и много общо с художествената литература. Наздраве, доктор Фауст!
Кимнах и стиснах ръката му с въздишка. Бе като да обвиеш с пръсти щипещ зимен повей, но малките човешки жестове бяха инстинктивни дори и в подобна ситуация. Не казах нищо. Вече нямаше какво да отговоря, а и нямаше нужда.
– Е, ще тръгвам – порталът в ъгъла отново се беше появил и блещукаше. – Секретарката ми утре ще ти прати мейл с подробностите.
– Имаш секретарка? – не спираше да ме учудва.
– Е, аз бог ли съм или какво? Разбира се, че имам секретарка. Тази е нова. Заех една от бога на пасиансите, че предишната ме напусна.
– Защо те напусна? Нали си баш богът?
– А, казва ли ти някой – жени. Преквалифицира се и сега е C++ програмист.
Зяпнах. Тази вечер чудесата нямаха край – жена – C++ програмист...
– Хайде, Иване. Със здраве и RTFM! – и той изчезна в портала, който потрепери малко и постепенно избледня с тихо припукване.
Постоях замалко загледан в ъгъла, а после се върнах до бюрото и сглобих компютъра. Тръгна. Всичко си беше там. Работеше. Пуснах дипломната и започнах с тестовете, които бях замислил, но ги спрях по средата. Вече не ме интересуваха. Всичко се бе оправило, но някак не ми пукаше. Сложих един диск в записвачката и я пуснах да пече дипломната за утре, а аз влязох под душа.

Десет минути по-късно се чувствах по-свеж от студената вода, но не и по-чист. Бях се продал за спамър. И за пореден път тази вечер ме обзе нуждата да се напия. Обадих се на Димо, беше късничко, но той се нави... Само трябваше да мина през денонощното магазинче да си взема цигари.
Да, знам, утре беше големият ден и трябваше да съм свеж, но просто имах нужда да пийна с приятел. А скоро нямаше да ми останат приятели. Спамърите нямат приятели.
Винаги съм се чудел, що за изпаднал човек трябва да си за да се занимаваш с това. Сега вече знаех. Спамърите не са лоши хора. Просто един ден са закъсали и са потърсили помощ от бога на компютрите.

Буахахахахаха, "гаджето замина в командировка - чувствах се като в рая на програмистите" !
Личи познаване на материята . Да се надяваме, не си правила проучвания и като спамър!

Асен писа: писа:

Буахахахахаха, "гаджето замина в командировка - чувствах се като в рая на програмистите" !
Личи познаване на материята . Да се надяваме, не си правила проучвания и като спамър!

Без бой нищо не признавам

Ashlie писа: писа:

Асен писа: писа:

Буахахахахаха, "гаджето замина в командировка - чувствах се като в рая на програмистите" !
Личи познаване на материята . Да се надяваме, не си правила проучвания и като спамър!

Без бой нищо не признавам

Няма проблем, аз съм кавалер !

Асен писа: писа:

Няма проблем, аз съм кавалер !

Не, сериозно, нещо на тема литературната стойност на разказа или само ще обсъждаме CV-то ми?

Прочетох го. Както виждам с Асен обсъждате автобиографии и компютърни термини, с които (за съжаление!) съм с бегли познания. Така де, аз съм начинаеща относно компютъра, ползвам го за писане и забавление, за гледане на филми и анимета, да направя някой клип, да сваля снимки, да вляза в този или друг форум, а другото го оставям на човек, който разбира и е заинтересован от това. Някой като брат ми или съседа, който идва да ми преинсталва компа... Това е обяснимо защо в някои моменти не разбрах основната нишка и не схванах идеята. И понеже съм си една такава, която търси някакво значение и идея в текста, когато го прочетох останах меко казано разочарована. Не знам може и аз да не разбирам от литература, тогава можеш спокойно да пренебрегнеш мнението ми и да не обърнеш внимание на думите ми, но текста на ме ангажира, не инициира някаква позиция в мен.

Думите бяха подбрани добре. Литературно смятам, че стилът ти е много незатормозяващ и лек, коренно различен от моя... Харесва ми. Но идеята... Мисля, че всяко едно нещо независимо какво трябва да носи някакво послание, нещо дълбоко, нещо, което да те ангажира да мислиш, да вземеш гледна точка... Разбира се, това е моя лична вътрешна нагласа и следователно може и да е погрешна, но пък аз се коригирам от нея. Чета само такава литература и търся само такава. Във форума тук и точно в раздел Лично творчество има един талант, на който искрено се възхищавам. Идеите му са дълбоки и определено ме карат да взема позиция. Става дума за koziq. Харесват ми неговите идеи, стила му, думите, внушенията...

Та се чудех дали не можеш да пуснеш нещо друго, ако си написала де? Нещо, в което има някаква идея, скрита или явна, която да видя? Съжалявам, ако съм те обидила с нещо. Не съм искала и не е било съзнателно, просто изказвам позиция...

Розичке, трябва да ти кажа, че не си права - текста кърти отвсякъде! Има си и послание ако щеш - "мили дечица, правете си бек-ъп, за да не свършите като спамъри". Личи си, че не си много на ти с компютрите и програмирането (дано не се обидиш от това), нито пък скоро си получавала спам.
Като горд възпитаник на СМГ-то искам да кажа, че за хората, разбиращи от компютри този разказ кърти. Отдавна не се бях хилила така, може би откак четох "Софтуера като мотика" и "Курс за свръхадминистратори".
Само с едно нещо не съм съвсем съгласна - че трябва да си изпатил, за да започнеш да си правиш бек-ъп на работата. Макар че повечето хора точно така правят.
А и може би съвсем мъъъничко си се оляла с различните божества - сериозно - бог на tech supporta?
Като заключение - давай все така, стила ти кърти мивки, цепи секвои и т.н. С кеф бих прочела нещо ново и компютърно от теб.

П.С. Чакай само да го покажа на баща ми, ще се сцепи да се хили.

Джейн, нямам забележка към текста! Литературно е издържан и стила ми допада. Само, че не разбрах къде е... идеята... Именно защото е набъкано с компютърни термини... Така де, дори не знам какво е бек-ъп, а да ти кажа честно нямам и желание да науча!

Проблемът при мен е, че аз чета, пиша и отдавам значение на проза, която се води до някаква степен класическа и стереотипна. Онази, която е достъпна на широката общественост и която би могла да бъде разбрана от по-голяма част от аудиторията. Следователно това стеснява личната ми преценка... или напротив. Зависи и е много относително. Нали подметнах, че може спокойно да пре*бе мнението ми и помолих да пусне нещо друго, което е писала?

Нещо, което бих могла да разбера. Може би защото съм си глупава или по-други причини, но искам нещо като творенията на koziq или на Чаво, нещо, което да ми хареса...

Всеки със вкуса си, нали?

Виж ся, бекъпа е нещо много важно. Мисля, че мнението ми не е спам, защото обяснява част от разказа.
Тъй като не съм истински програмист, трябва да отбележа че и на мен не ми е ясно конкретното значение на думата. Но най-общо значи да си записваш работите на повече от едно място - дали ще е дискета, диск, флашка, интернет няма такова значение. Защото когато ти откаже харда, тръшне се уиндоуса или нещо от сорта и компютъра ти става вече само за кофата, твоите неща да не си заминат заедно с него.
Не е лошо и ти да си записваш нещата на повече от едно място - виждам че повечето ги пускаш в интернет, което е добре. Ама слагай си ги и на някоя флашка, за всеки случай.
Разбирам какво имаш предвид, че литературата не е класическа. Права си. Но пък не и е и това целта. Неслучайно споменах "Софтуера като мотика". Стила по-скоро е "програмистки хумор", който за разлика от вицовете за блондинки, които ги разбират всички, си го разбират само програмистите.

О, дааа... За това нещо си напълно права! За бек-ъп-а става дума...

Толкова много имам на харда - писаници, драсканици, че ако ей-сега се прецака нещо, ще се поболея от мъка!

Ashlie писа: писа:

Асен писа: писа:

Няма проблем, аз съм кавалер !

Не, сериозно, нещо на тема литературната стойност на разказа или само ще обсъждаме CV-то ми?

"Добре познаваш материята" има много пряко отношение към литературната стойност на разказа ти. Счита се за похвала, обикновено. Особено когато темата е "от рая на програмистите - в най-лошия им кошмар", без проучвания си за никъде .
Стилът също е подходящ за тематиката, а част от идеите не са точно нови, но са поднесени приятно и добре се вписват с останалото. Разбира се, говоря за "боговете на новите явления", които ми напомнят за "Малки богове", "Американски богове", сетинга на Екзалтед и някои подобни.
Надявам се, че това е достатъчно ясно като мнение ?

Еех, и аз, като героя от разказа, съм минавал през деветте кръга на компютърния ад. И то не един, а два пъти, докато се науча. (^ Но не по същия начин! Минах без про/привидения. )
Хареса ми разказа, много неангажиращ, но също така и поглъщащ! Изчита се на един дъх за триста секунди.
Което показва, че определено ми е привлякъл вниманието, а аз съм доста капризен. :geek:
Колкото до идеята, за чиято липса се оплаква Червената роза, мисля, че поуката се корени в добрата стара (само)жертва, където човек, за да може да получи едно много желано нещо, трябва да се раздели със също толкова скъп и близък до сърцето обект/субект. Тогава в хода на повествоването се откроява на кое държи повече и кое е истински важно за него.

Jane Undead писа: писа:

А и може би съвсем мъъъничко си се оляла с различните божества - сериозно - бог на tech supporta?

Вай-вай! Тихо да н'та чуе бога на тех-съпорта, че в Индия ще настъпи апокалипсис Като се замисля, че едни от най-големите работодатели в ИТ сектора в България реално имат тук кол-центрове и дейта-центрове, а и какво да говорим изобщо за световен мащаб... Да речем на един програмист се падат по няколко души съпорт - е, не заслужават ли самостоятелно началство?

^^The Red Rose^^ писа: писа:

Това е обяснимо защо в някои моменти не разбрах основната нишка и не схванах идеята.

Предполагам това е голям проблем на разказа (и на автора). Има малко специфична терминология и предлага на читателите поглед към обвития в мистика свят на програмистите (и компютърджиите като цяло). На теория повечето понятия трябваше да са добре известни на хората, а по-забазиканите в крайна сметка не са дотам важни да бъдат разбрани до последната буква. Например не е важна спецификата на Диабло героя - би трябвало да става ясно, че е нещо много ценно за главния герой, а явно и достойно дори за божествено внимание. До голяма степен тези моменти за в текста за достоверност - за мен е много важна достоверността. А компютърджиите са едни от най-ужасните читатели в това отношение - обичат да се хващат дори за най-дребната неточност. И понеже те са именно хората, които биха могли да схванат тези неточности - дала съм им ги в цялата им прелест. Като човек "отвътре", за съжаление, ми е много трудно да преценя нивото на запознатост на средния читател с терминологията, а и повечето хора, които досега са го чели не са били точно "преставителна статистическа извадка".

Колкото до търсенето на смисъл и послание - е, аз лично доста често търся и разкази, в които да чета просто интересни случки, нещо което да грабне и разклати въображението ми, което да ме разплаче или разсмее. Е, обичам и смисъла и (ето за това искрено съжалявам, че трябва да обяснявам тук) ще се опитам да систематизирам. Имаме герой пропилял безвъзвратно и безпаметно едни от най-хубавите години на младостта си в алкохол и компютърни игри. Когато най-сетне е на път да хване последния влак и да вдъхне смисъл на тези години, се оказва пред дилемата да жертва текущия резултат от тези години в името на светлото бъдеще и по-висшите (за повечето хора) цели, или да отстои своите лични човешки (макар и странни) интереси и мании и да плюе на диктатурата на обществения (и явно божествен) морал. Следва и втора дилема, още по-популярна в литературата - старата тема за продаването на душата или докъде е готов да стигне човек, за да постигне желанията си. Дали би предал приятелите и ценностите си, ако бъде поставен до стената? И още по-интересен ми е сблъсъкът между двете теми в случката. Лошото в цялото това обяснение е, че съществува - ако бях успяла да разкажа добре историята, то не би било необходимо.

А на темата за посланията - аз лично харесвам и още нещо в литературата - когато ми дава възможност да вникна в нетрадиционни култури и съзнания. В случая не говоря за нещо така извратено и различно като психопатите, но вярвам че програмистите са също толкова екзотични и нестандартни като поведенчески реакции.

Роуз - съжалявам, че не съм успяла да ти се харесам. Честно казано се съмнявам, че и следващите ми произведения имат голям шанс да го сторят. Но все пак, в бъдеще бих опитала отново

Благодарско на WATO, Асен и Jane за милите думи Радвам се, че сте се посмели

До всички, които се съмняват в нуждата на бекъпи - разказът е по истински случай!

Като стана дума за бекъпи, нямаше ли сайт, който предлага онлайн-бекъп вече ?

Асен писа: писа:

Като стана дума за бекъпи, нямаше ли сайт, който предлага онлайн-бекъп вече ?

Хъх?! Както става ясно от разговора до тук - явно не съм запозната
Но то дет се вика - винаги можеше да ползвам RAID-а на съседния комп, аз мъж ли съм или лукова глава?!
Желание трябва да си спасява човек информацийката, не друго...
Иначе за разни сайтове - е, аз като всяко българче пари за компютърни услуги трудно давам, а сайтовете обикновено не предлагат кой знае какво място без пари...