Ясен

Тук пускам един разказ в стил "личная драма с сопли и сахара". Аз си я харесвам, но не знам на вас как ще ви харесва. Мината е през спел-чек, така че поне правописни грешки няма.
Очаквам коментарите ви.



Ясен



Усещали ли сте някога тази дълбока пронизваща любов, когато сърцето сякаш пада в петите, а през главата минава само бял шум във всеки смисъл на думата? Когато ви се иска да полетите и едновременно с това да потънете в земята? Ако и на вас ви се е случвало същото, струва ми се, ще ме разберете. Точно така се чувствах и аз в онзи късен пролетен следобед преди няколко месеца, когато Ясен ми се обади за пръв път от пет години насам.
Толкова години бях се опитвала да подтискам чувствата си, убеждаваща се ден след ден, че нищо добро няма да излезе от увлечението ми. Трудно можех да помисля за нещо, без да се сетя и за него. Ден след ден само неговия образ беше в главата ми. Минаваха седмици, години. Накрая успях да си внуша, че той не е реален и като че ли се успокоих. Започнах да излизам по срещи, и ето ме сега - щастливо омъжена, с кариера и малка дъщеричка, за която да се грижа. Тогава защо примирам като ученичка, чула за пръв път любовно обяснение?
Половин следобед не можах да си намеря място из къщи, дори малката Лили забеляза оживлението ми. Бързо я изведох на площадката, където тя се заигра с другите деца, а аз направих опит да подредя мислите си. Така, какво беше казал Ясен? Толкова бях се отвлякла да слушам гласа му, че почти не помнех думите. Искаше да се видим, да. През седмицата, беше предложил той. Мисля, че отговорих утвърдително. Хвърлих поглед на дъщеря ми, спускаща се по пързалката и се опитах да подредя картинката в главата си. Обичах ли го още? Разбира се, почти извиках от възторг. Образа му изникваше пред очите ми, все едно едва вчера се бяхме разделили. "А мъжа ти е в командировка", нашепваше подло подсъзнанието ми. Обичах и него, побързах да уверя сама себе си, а нищо не можеше да измести Лили от сърцето ми. Но въглените на чувствата ми към Ясен, тлеещи вече седем години вътре в мен, се разгоряха отново само за няколко минути. В това време Лили се втурна към мен, подскачайки весело. Цялата почервенях, в този момент си помислих, че съм толкова прозрачна, че всички около мен могат да разберат за чувствата ми, стига само да се вгледат. Дадох на момиченцето ми да пийне вода, проверих дали не се е изпотила.
"Ясен", продължаваше вътрешния ми глас. Толкова мил, умен и красив. Защо ме остави навремето? Каза, че съм гонила само службата си, не съм го обичала. Не ме остави да се защитя.
Малко по малко се успокоих. Успя да убедя себе си, че Ясен вероятно иска само да се видим. Да си припомним миналото като стари приятели и да се разделим като такива. Добре тогава, готова съм да изиграя ролята си.
- Лили! - извиках - Стана късно, прибираме се.
Няколко дни и още един телефонен разговор по-късно седях на масичка в малко квартално заведение, облечена в една от най-хубавите си рокли, напарфюмирана и нагиздена от глава до пети. Разбира се, щях да играя стара приятелка, но не пречеше да извадя и няколко трика от ръкава си, както се казва. Докато отпивах от коктейла си и разсеяно оглеждах интериора на заведението, един вик идващ от дъното на помещението силно ме стресна.
- Елисавета! - не можеше да има друг толкова кристално ясен глас - Това си ти! Колко си се променила!
Извиках му в отговор не по-малко силно и отидох да го пресрещна. Бях си наумила само кратко да му стисна ръката, но още преди да се сетя за това, вече потъвах в прегръдките му. Толкова се радвах, че не ме е забравил.
Вечерта мина изключително бързо, в разговори за най-различни неща между няколко чаши вино и една ваза с цветя, поставена в центъра на масата. Разбрах от Ясен, че той също се беше оженил, но не му потръгнало и наскоро се беше развел. Показах му снимките на Станислав и Лили, опитах се да говоря бодро, защото виждах разочарованието, изписващо се на лицето му. Вече преваляше полунощ, когато събеседника ми изрази намерение да си тръгва, утре трябвало да става рано за работа. Какво работеше, помъчих се да си спомня. Строителен инженер в частна фирма, просветна ми бързо. Явно дисциплината беше доста затегната при тях. На малките сутрешни закъснения в нашата фирма се гледаше като че ли по-благосклонно. Не че си бях позволявала да закъснявам досега.
- Нека те изпратя до вкъщи. - предложи уж нехайно Ясен, докато ми подаваше шлифера.
- Не си прави труда, живея съвсем наблизо. Мога да повървя с теб, докато си хванеш такси.
- Лиза! - кавалерът ми неодобрително поклати глава - Не ти трябва да се мотаеш по улиците по това време на денонощието.
Отказах да споря с него, вместо това му посочих няколкото скупчени коли от другата страна на улицата. Забързано пресякохме и Ясен ангажира едно от такситата. Докато си вземахме довиждане, той отново настоя да ме изпрати.
- Качи се с мен, за нула време ще те закараме.
- Няма нужда. - отговорих спокойно - Живея ето там, през три сгради.
- Тогава искаш ли да ми дойдеш на гости? - въпроса ми дойде като гръм от ясно небе. Няколко секунди стоях като попарена, докато го осъзная докрай. Представих си какво следва, ако го придружа. Венчалната халка тежеше на пръста ми като олово. От друга страна, защо не? Никой нямаше да разбере. "Елисавета Матеева, ти си сериозна жена и не можеш да си позволиш да се държиш като безотговорно хлапе!", казах си настойчиво. Вдигнах поглед от земята и го насочих към очите на Ясен. Беше развълнуван почти колкото мен, не знаеше какво да очаква. Единствения доволен от създалото се положение беше таксиметровия шофьор, който явно беше побързал да пусне апарата. Имах пари, така че това не ме интересуваше особено. "Е, Лиза, време е да решаваш", подсказа ми вътрешния глас.
- Идвам. - тихо отроних
Ясен бързо отвори вратата на таксито и ми помогна да се настаня. Като че ли ръцете му леко трепереха, отбелязах си. Може би просто от напрежение или поради прекомерното старание да потеглим, преди да съм размислила. Нямаше нужда да казва нищо, познавахме се. Леко се облегнах на рамото му, докато пътувахме.
Още щом пристигнахме в квартирата му, Ясен свали шлифера ми и ме прегърна през кръста. Огнени тръпки полазиха по цялото ми тяло. Последвалото трудно може да се обясни по друг начин, освен като чиста лудост. Роклята ми бързо се озова право на пода, украшенията нахвърлях където ми падне, дори халката си захвърлих нанякъде като в просъница. После леко скърцащото легло, Ясен и така до сутринта. Заспахме едва на разсъмване, изтощени.
Разбира се, и двамата се успахме за работа. Заех дрехи от него, не можех да отида с тази рокля на работа, като се уговорихме на другия ден да дойда да си я прибера. Добре поне, че племенницата ми беше дошла предната вечер да гледа дъщеря ми. Обадих й се чак когато стигнах в офиса, за да я помоля да заведе Лили на детска градина. За мое щастие, момичето беше във ваканция и щеше да остане вкъщи поне няколко дни. После щях да мисля как да извиня отсъствието си през нощта.
Следващите няколко дни преминаха като в мъгла. Денем бях на работа, вечер слагах Лили да спи, виках бавачката и излизах. Когато Станислав се прибра, стана по-трудно да се срещам с Ясен зад гърба му, но намирах начини. Отивах "на излет с колеги", на гости на майка ми или някъде другаде поне веднъж седмично и той не се усъмняваше изобщо. Знаех, че не мога да продължавам така, трябваше да избера между двамата. Ясен също започна да ми говори за развод, но аз не бях сигурна, че го искам. Обичах Станислав, давах си сметка често. Не исках да поставям и бъдещето на Лили под заплаха. Едната вечер прекарвах в леглото на Станислав, следващата при Ясен и мислех за положението си. Как да изляза суха от водата? Как да запазя бъдещето на дъщеря си, което толкова лесно застраших, хвърляйки се без мисъл в авантюрата?
Предвиждайки голяма буря, я изпратих при леля й в провинцията, още щом започна лятото. И не се бях излъгала. Един ден Станислав се прибра от работа, побеснял от яд. По принцип не беше лесно човек да го ядоса, затова веднага осъзнах защо се е разярил толкова.
- Неблагодарна, невярна кучка! - развика ми се той още от вратата - Осигурих ти всичко, купувах ти дрехи, дрънкулки и всякакви боклуци! Дори ти готвех и чистех! А ти ме лъжеш с онова вчерашно инженерче!
За да подчертае думите си, той започна да хвърля и чупи всичко, което му попадне пред погледа, а аз направо се уплаших. Не знаех какво да му кажа. Наистина ми падна в очите. Неволно си спомних Ясен, толкова спокоен и хладнокръвен, каквото и да се случеше. Започна да заплашва с развод, че ще вземе Лили още утре и повече няма да я видя. Изсмях се в лицето му. Още тази вечер щях да се обадя на сестра ми да я прати на село при една далечна роднина. Свалих халката от пръста си и я хвърлих предизвикателно в краката му.
- Щом искаш развод, ще го получиш! - извиках му аз. Взех дамската си чанта и една жилетка и невъзмутимо излязох от къщи. Вярно, беше успял да разбере къде живее Ясен, но едва ли щеше да посмее да ме търси там. Пък и лесно можехме да намерим друга квартира.
Затворих вратата и си отдъхнах. За пръв път от толкова месеци знаех какво трябва да направя. Взех такси и отидох право при Ясен. Още от вратата се хвърлих на врата му.
- Ще се оженя за теб! - весело му извиках, а той ме вдигна във въздуха от вълнение
Живяхме заедно три месеца. Полека свикнахме наново един с друг, припомняхме си старите дни. Преместихме се в нова квартира, по-светла и просторна от предишната. Лили все стоеше на село, още не се решавах да я взема при мен, но скоро и това щеше да стане. Делото по развода още се точеше, но се надявах възможно най-скоро да бъда свободна. Станислав като че ли вече съжаляваше за избухването си и гледаше да го забави колкото се може, като зарине съда в подробности.
За мое дълбоко учудване обаче, Ясен започна отново да ме обвинява, че не го обичам. Ревнуваше от всяко мое отсъствие, от работата ми, от писмата до дъщеря ми. Колкото и да се опитвах да го вразумя, като че ли изобщо не ме слушаше и знаеше само своето. Изслушвах го с тревога и търпеливо продължавах да му обяснявам. Един ден обаче Ясен надмина границите ми. За пръв път от няколко месеца се прибра вкъщи пиян и веднага започна да ме упреква, че нарочно бавя развода, че не давам достатъчно пари за наема и какво ли още не. Посъветвах го да си легне и да си почине. Той обаче се раздразни още повече и ми зашлеви плесница. Издържах я с каменно изражение на лицето си, след това отидох в спалнята и заключих вратата. Дълго плаках за разочарованието си.
Пиянските изпълнения на Ясен не затихнаха, както бях очаквала. Напротив, почти всяка вечер се прибираше пиян и започваше да ругае. Скоро атмосферата вкъщи стана толкова нетърпима, че все по-често излизах навън, за да не слушам глупостите му. Понякога дори прекарвах времето си в някое кафене със Станислав, обсъждайки с носталгичен тон развода ни. Бързо се бяхме сдобрили и скоро започнах да му разказвам за писмата, които братовчедка ми пращаше от село. Той дори се съгласи Лили да остане там колкото сметна за необходимо. И двамата искахме да отложим сътресенията за колкото се може по-дълго.
Сама се учудих от себе си, че прекарвам повече време в смислени разговори с почти бившия си съпруг, отколкото с настоящия съжител. Все още обичах Ясен пламенно, когато се усмихнеше можеше да ме потопи на дъното на океана, но той твърде рядко го правеше.
Есента дойде, а аз все още не бях успяла да се разведа със съпруга си. Знаех, че нарочно бавеше нещата, но сърце не ми даваше да го спра. В това време Ясен вдигаше още по-силна шумотевица вкъщи и аз съвсем се разколебах дали да прибирам дъщеря си при мен. В сърцето ми се бореха чувствата на любов и разочарование, но не исках да призная пред себе си двойнствената природа на връзката ни. Една вечер се прибра вкъщи така подгизнал от пиене, че не можеше да свърже две думи. Но очите му гледаха свирепо и се приближаваше заплашително към мен. Този път не избягах. Трябваше да видя какво ще стане, дори да платя скъпо.
- Изневеряваш ми! - викна той и посегна да ме удари - Копелето, мъжа ти! С него ме лъжеш!
Силната му ръка се стовари отгоре ми и аз почувствах силен привкус на кръв в устата. Бях паднала върху масичката и ръба й беше разранил бузата ми. Не можех да повярвам. С това ли ми се отплащаше Ясен, затова че изоставих мъжа си и натирих дъщеря си заради него?! Следващия удар се стовари болезнено върху бедрото ми, а аз само гледах невярващо. Трябваше да се махна бързо оттук. Изтичах в спалнята и се заключих, а Ясен продължаваше да блъска по вратата. За мой късмет тя се оказа доста здрава и удържа близо половин час. После настъпи тишина.
Открехнах леко вратата и надникнах през пролуката. Ясен лежеше на пода в безсъзнание. Бързо се преоблякох и взех няколкото ценни неща, които бях донесла тук. Трябваше да се махна начаса. Когато стигнах до средата на стаята, неволно се обърнах. Пред вратата на спалнята лежеше човека, с който исках да прекарам дните си. Върнах се няколко крачки назад и като се надвесих над него, потърсих пулса му. Още го имаше, биеше неравномерно, понякога почти заглъхваше. Обадих се на Бърза помощ и напуснах апартамента, като оставих отключено.
Насинена и плюеща кръв, влязох в близката аптека, където ме превързаха. Нямах при кого да отида в този град, затова звъннах на сестра ми и заминах за провинцията. Щом се пооправя, щях да видя и Лили. След като не се явих на делото, сестра ми се обади на Станислав да му разкаже какво се е случило. Чак от коридора чувах гневните му викове как ще отиде да даде на Ясен "заслуженото". Накрая мисля че дори му отиде на свиждане в болницата, но като видя какво си е направил сам, ентусиазма му стихна. Няколко дни по-късно, когато се отърсих от шока, доведоха дъщеря ми, която не бях виждала от близо половин година. Разцелувах я от щастие, поне половин час пърхах от радост край нея. После се обадих на Станислав. Утре ще дойде да ни види. Ще се радвам да поостане. Ден, два, месец или завинаги. Време ми е да спра да ровя из миналото и да се обърна към бъдещето. А то, приятели, изглежда прекрасно.

Понеже нещо не ми е на кеф, ще съм лош
Подобен тип писане си е чиста автотерапия. Къде точно е литературата, не съм много сигурен. И оригиналност липсва. Затова пък клишетата в още първите две изречения (които сами по себе си пък са отблъскващи драматииични въпроси) могат да откажат човек да чете нататък.

Иначе си личи, че има хляб в автора, ама трябва да си намери теми.

Ами наистина си лош. Вярно темата не е кой знае какво, но съм се старала да избягвам клишетата, доколкото мога. Ама чак пък да не е литература... Ми че ако това не е литература, Даниел Стийл щеше да умре от глад.

извинявай, но на никой не му пука за бъдещето ти. освен на теб самата. но това, че все пак си пуснала с извинение този блюдолизнически "автодекор", явно ти пука достатъчно. което само по себе си е хубаво. въпреки това смятам, че така просто не става. ако искаш да опишеш това, което чувстваш, напиши нещо като стихотворение или нещо по-поетично или дори прозаично. с други думи: опитай пак.

Да-а, дотук очакваната реакция от "момчешки" форум. Защо решихте обаче, че описаното в разказа е автобиографично?

Аа, моля ти се, поне аз не съм решавал такова нещо. Споменах единствено "автотерапия". Писане, заради самото писане и емоцийката, която носи на автора си. Не че това не е важно и хубаво, но пък не може и да обслужва единствено такава цел.

И понеже стана дума за клишетата - "дълбока пронизваща любов" и "падащото в петите сърце" са две изприщващи клишета още в първото изречение.

Наистина, как решихте, че е автобиографично? Напротив, нищо от това не ми се е случило на мен - не съм омъжена и нямам деца.
Колкото това, че ми носи емоция - ами, да, носи ми. Престъпление ли е?
Може и да има някое клише тук-там, все пак не съм безгрешна.
Май настина причината да не се хареса, е че го чете предимно мъжка публика. Щом няма пуцане и гигантски многооки чудовища, а пък и никой никого не убива, значи не става...

По принцип избягвам да се изказвам относно писанията в "Лично творчество", но този път просто не мога да се въздържа. Безсмислена, псевдоемоционална, досадна историйка, съшита от клишета. И черешката на тортата:

Jane Undead писа: писа:

Време ми е да спра да ровя из миналото и да се обърна към бъдещето. А то, приятели, изглежда прекрасно.

Бъдещето изглеждало прекрасно. Такива посредствени персонажи не заслужават повече от бърза и безславна гибел.

Този тип литерартура, посветена на "нещата от живота" (това ли са нещата от ЖИВОТА ?), е по-сива и от най-облачния делничен ден, в който не се случва нищо.

По-добре за автобиографията на автора, че разказът не е автобиографичен.

Съшита от клишета? Псевдоемоционална?
Бахмааму, човек просто не може да ви угоди.
Да, героинята е патка, и какво от това? Това не прави автоматично разказа посредствен. И не мисля, че персонажа ми е посредствен. Поне си мисля, че такива съществуват наистина, само дето не им пише по челата.
И не мога да разбера как така нищо не се случва.
Не може да е чак толкова лошо, колкото го изкарвате.
Мерси все пак за мненията. Ще ги взема предвид, следващия път като не пиша нищо.
Вие ще ме откажете от писането, бе хора.

Първо, поне двама от изказалите се не ти препоръчвам да ги вземаш съвсем насериозно. Второ и далеч по-важно - женска литература като въпросната винаги е "целувката на смъртта" за мъжката публика. Хората буквално се изприщват като четат кво минава през главите на водените от хормони твари, щъкащи между нас. Така че далеч не е твоя непременно вината.

Ако имаш по-универсална проза, пусни нещо от нея и веднага ще видиш разликата в приема.

Да изкажа малко женско мнение - не ми хареса много много.

Не, че няма такива хора в живота - има, че не са и малко. Не, че не се случват къде-къде по-големи гадости...

Проблемът, според мен, е че не открих нищо, което да ме грабне в разказа Историята ми се стори по-скоро като нещо от вестник, примерно предистория на случка от черната хроника. Липсваше ми някаква кулминация или обрат... Поне при мен даденият сюжет не работеше.

Аз си падам по разкази, в които да има случки. Но не бих се отказала и от разказ, в който липсва действие, за сметка на интересни герои или свят... Но в случая героите ми се сториха леко клиширани и безинтересни. Ясен (защо точно на негово име е разказа не знам) е типичният принц на бял кон, който се оказва червива ябълка. Съпругът ми е леко измислен - хем тръгва от раз да се развежда, хем после бързо омеква. Има подобни хора в живота, но ми се струва, че не си търсила персонаж тип "мухльо". Главната героиня, от чието име на всичкото отгоре се води разказът е образ, който трудно може да намери съчувствието ми, камо ли да ми се хареса. За съжаление ми е напълно реална - такива момичета с лопати да ги ринеш и у нас и по света. Ама защо ми е да чета за нея? Емоции, уж бурни събудени чувства, ала-бала, а накрая излиза, че все пак не е знаела какво иска. Вероятно каквото всички - всичко, веднага и без последствия... или поне да си начеше нагона. А цялото споменаване на детето ми беше вече противно - уж го обичат и майката и бащата, а го пратиха на майка си у... 6 месеца не си виждала детето?! Истинска история, да, като от предаването "Искренно и лично". Но дори и за там ми липсва пикантерия.

Не знам дали мога да го обясня правилно, но не е проблемът в това, че историята и персонажите са истински. Проблемът за мен е целта на написаното. Дали искаш да разкажеш история, дали тя да бъде трагедия? Комедия? Защо не и екшън... Дали целта е осмиването на персонажите, или трябва да им съпреживяваме? Има много въпроси и на тях можеш да отговориш самата ти (желателно преди да завършиш произведенията си, за да можеш да използваш необходимите похвати). За момента, разказът не ми се вписва в нито една от горните посоки и заради това ме оставя безучастна и леко раздразнена.

И няма нужда да се отказваш от писането. Напротив, ако беше толкова зле, че да смятах че трябва да се откажеш, нямаше да се хабя да ги пиша тези неща. Защото подобна критика е опит за помощ. Според мен, можеш да използваш разказа като изходен материал и да го преработиш, след като отговориш на горните въпроси и си избереш посока. Аз бих се радвала да прочета една такава версия 2.0

Съмнявам се, че ще се заема да го преработя. Този разказ е свършена работа, макар и не много добре, както се оказа.
По-скоро ще пусна нещо друго.

Разказът е за кошчето. Честно. Ти си човекът, който ще реши какво и доколко да вземе под внимание от мнението на другите. Ама не изхвърляй и поуките, които можеш да си извадиш от критиките към писането ти. Но пък, за да стигнат поуките до теб, трябва да се отърсиш от негативната емоция, която подобни критики неминуемо носят със себе си и да помислиш, кое от това, което ти казват може пък да е вярно.

Лично аз с интерес ще прочета други твои разкази и ще споделя какво мисля, стига да не решиш да съм един от двамата, чието мнение да пренебрегваш (както те съветва Уейн ) И в крайна сметка, всички тук сме аматьори, ама ако си искала мнение от професионалисти, си щяла да се обърнеш към други хора.

Айде, чакаме още нещо от теб. Давай смело!

Абе имам чувството, че ти си един от двамата, при това първия. Честно, точно ти ли трябва да ми кажеш, че разказа ми е за кошчето, след като не изказа и една критика по същество? Ашли трябваше да ти върши работата.
Айде, отивам в съседната тема да пусна нещо друго. Дано повече ви хареса.

Jane Undead писа: писа:

Абе имам чувството, че ти си един от двамата, при това първия. Честно, точно ти ли трябва да ми кажеш, че разказа ми е за кошчето, след като не изказа и една критика по същество? Ашли трябваше да ти върши работата.
Айде, отивам в съседната тема да пусна нещо друго. Дано повече ви хареса.

Как пък да не съм изказал и една критика по същество?! Даже съвсем услужливо ти посочих конкретно клишетата и ти казах, че началото е просто ужас. А когато едно начало така ме изприщи, нали не очакваш да ти правя цялостен анализ на проблемите в текста дума по дума? Ама както решиш - ако кажеш, повече няма да се обаждам в темите ти.