Граждански войни

Избрах си една италианска книга-игра в 50 епизода от техния форум, която да се опитам да преведа. ( www.librogame.net/index.php/forum/topic?id=2360 ). Предупреждавам, че съм аматьор и преводът ми може да има множество неточности и неясноти. На места се налагаше да съчинявам, като усилено ползвах google translator, защото нищо не разбирам, като чета без него.
Успех в четенето!

Беше към края на 1936 година, бях на двадесет и една и учих в университета в Торино, който се намираше на час и половина път с влак от моята къща. Имах няколко приятели, но нито един от тях жена, въпреки че Амедео миналата година ме беше водил в един бордей, защото трябвало да опитам от „плода“. Така че несъзнателно живеех малко по-бохемски от другите студенти, гастролирайки между университета, кафенето в центъра и къщата на родителите ми, quando all'avvicinarsi della fine del mese il borsello languiva.
Бях удома от един ден и тъкмо се бях събудил от онези тревожни кошмари, в които винаги се намираш на ръба, когато ми казаха, че Федералният иска да ме види. Тръгнах към къщата на Фашиста с пъргава стъпка и леко сърце. Защо трябваше да се тревожа? Федералният секретар беше скъп приятел на семейството ми. Той и моят баща са се сражавали заедно по време на голямата война, заедно вярваха на Мусолини, като и двамата споделяха антипатии към съюза с швабите.
„Виторио! Ела, седни“ – посрещна ме федералният секретар и когато се настанихме, усетих по погледа му, че нещо не е наред.
„Какво става?“ попитах го.
Той потърси цигари в джоба на черната си риза, но не успя да намери. Наведох се към него, предлагайки му една Национале, като му я запалих.
Едва тогава най-сетне проговори „Досега говорих по телефона с Торино, Виторио“ каза, „Има заповед за ареста на твоя приятел Амедео, за неговата приятелка и ….също за теб!“
“Какво?“ възкликнах аз
Той кимна „Заради онзи лист хартия, който си размножил на пресата преди година“
Миналият март Амедео беше намерил стар циклостил в едно мазе в университета и беше въвлякъл мен и приятелката му, Джулия, в един от неговите грандиозни планове – да пуснем нелегален колегиален вестник. Идея, която помислихме за много забавна. Излезе само един брой от този вестник – наричаше се „Иглата“ – съдържаше няколко закачливи и непочтителни статии за университетските преподаватели и гражданските институции.
„Но…това беше само един път и то безобидно“ – успях да изрека, заеквайки.
Федералният поклати глава и смачка гневно фаса си в пепелника „Виждаш, че не всички мислят така. Знай със сигурност, че ако твоя приятел се е измъкнал, ще трябва да предупреди годеницата си…“
“Джулия?“
„ Да, Джулия! Тя всъщност е в неизвестност. Доколкото знам, засега теб няма да те арестуват. За сега.“
„О, боже мой“ въздъхнах тежко, покривайки лицето си с ръце.
„Сега, слушай ме внимателно, Виторио“ започна предупредително „С този случай са се заели ОВРА (италианското гестапо), не ме питай защо, това е положението. Ако бяха заловили твоя приятел, проблемът щеше да е решен. Цялата отговорност щеше да бъде прехвърлена върху Амедео. Но с него е и онази другата горска птица. Страх ме е за теб. Знаеш, че онези от ОВРА, като започнат да дълбаят, не спират, докато не намерят виновник. Винаги е така.“
„Ами сега, какво трябва да направя? Трябва да избягам? – попитах, прекъсвайки го.
Той ми отправи поглед, пълен с презрение „Бягство? Равносилно на признаване на вина и невъзможност да постъпиш така, както би постъпил твоя баща, ако бе на твоето място?“
Осъзнах, че сълзи се бяха стекли по лицето ми. Избърсах ги гневно с опакото на ръка си „Добре, какво би трябвало да направя?“
„ След няколко дни заминава кораб с доброволци за Испания“ отговаря ти Федералният „Запиши се в Италианската мисия в Испания!А аз ще направя така, че да не ти създават проблеми“
„Какво? Искаш да стана войник?“
„ Ако се запишеш доброволец, ще покажеш принадлежност към партията, има хора, с много по-големи провинения от твоето, които ще заминат също. И после, като се биеш с комунистите, кой знае дали няма да се върнеш един ден като герой. В крайна сметка войната няма да се проточи дълго, с подкрепата на Италия и швабите…тъй де, немците, които подкрепят националистите.
Виторио трябва да се запише доброволец и да отиде да се бие срещу комунистите – 47
Виторио трябва да избере нещо друго, като напирмер да избяга в чужбина - 17

17
Излязох от къщата на фашиста с омекнали колена. Блъсках се на всеки ъгъл, въпреки че не бях пиян. Почувствах дълбоко и болезнено неразположение. Идеята да се върна вкъщи беше непоносима. Не можех да се срещна с баща ми, знаейки, че нямам намерение да се присъединя към мисията в Испания. Краката ми ме поведоха към гарата.
Като че ли някой се опита да привлече вниманието ми, може би ме извика по име. Но аз бях толкова разтроен, че беше нужно този някой да пробяга от складовете за зърно, намиращи се непосредствено до гарата, да ме хване за ръката и да ме изтегли обратно на закрито.
„Джулия“, възкликнах изненадано, поглеждайки приятелката на Амедео, като че ли я виждах за първи път. Всъщност аз никога не я бях виждал така: разрошена, без следа от грим, отдолу със селски ботуши, забулена в мъжко палто.
„Виторио, тъкмо пристигнах…не знаех къде живееш, страхувах се, че няма да те намеря навреме…Амедео…“
„Амедео с теб ли е?“ попитах, но по изражението и, разбрах че, всъщност тя се е надявала да го намери с мен.
Тя стисна устни, придърпа един рус кичур коса зад ухото си „В беда сме Виторио, не знам какъв е мотива, но ни търсят, трябва да….“
„Знам всичко“ прекъснах я и сложих ръка върху рамото и‘, но веднага след това я дръпнах. Разказах набързо за разговора ми с федералния.
Тя кимна „Представях си нещо подобно. Това разсейва всяко съмнение, заминавам.“
„Как?“
„Заминавам! Имам приятели в Маса, които ще ме приютят и после този петък ще взема парахода за Ливорно“.
„Но къде ще отидеш? Ще избягаш във Франция?“
„Да, ще спра в Марсилия, но после отново ще тръгна за Испания“
Мисля, че в този момент се олюлях застрашително, защото се наложи Джулия да ме подпре. „Но защо…“
„Преди няколко седмици Амедео ме запозна с някои хора…хора, които организират пристигането на бойци в Испания. Реки от хора от целия свят се стичат там. Вярвам, че Амедео е отишъл в Испания, за да се включи в Международните бригади.“
„Но не можеш да си сигурна в това…ти не можеш….“
Джулия не ме слушаше. Хвърли бегъл поглед над раменете ми към зданието на жп гарата и когато впери сините си очи в моите, завърши „Ще замина за Испания, Виторио. Ще го направя за да намеря Амедео, но и също, защото отворих очите си. Фашизмът е много по-лошо нещо от парадите, от съботните обучения или от патриотичните прокламации и вярвам, че е настъпил моментът да се направи нещо. Запомни, този петък за Ливорно, аз ще замина при всеки случай, но бих искала и ти да дойдеш мен.“
След като каза всичко това, си тръгна. Вдигнах ръка, не знаейки дали го правя, за да я задържа или за да и кажа довиждане.
Стоях около четвърт час, а неразположението ми продължаваше. Чувствах все по-голяма необходимост да се кача на някой влак. Да се измъкна, колкото се може по-далеч от там. Пребърках джобовите си, за да събера достатъчно пари за билет до Александрия. Там имах приятел, който щеше да ме приеме без много въпроси.
Виторио се присъединява към Джулия (44)
Виторио не желае да се бие нито с фашистите, нито с антифашистите (45)

44
Трудно ми е да обясня с какъв трепет се качих на парахода или да опиша как този трепет се превърна в агония, когато корабът се отдръпна от земята. Чувствах се объркан, сякаш се намирах на две места едновременно. Беше безполезно да потърся утеха при Джулия, защото, въпреки че морето беше спокойно, тя беше почти през цялото време на носа с ръце притиснати върху корема си и зеленикав цвят на лицето.
В Марсилия се настанихме в една механа в близост до пристанището. Храната беше толкова лоша, че малко след като бях ял, се почувствах зле. Оттеглих се в стаята си, където заспах и потънах в неспокойни сънища, изпълнени с кошмари. В един момент се сепнах и събудих. Стори ми се, че някой се е изправил над мен. Очевидно е било заради някой кошмар или защото в стаята, миришеща на мухъл, нямаше никой друг. Заспах отново, но този път, без да бъда тревожен от кошмари.
На следващата сутрин се събудих необичайно освежен без онова пoсмъртно храносмилане от предната вечер.
Continua. (21)

21
На следващия ден продължихме пътуването. В Марсилия се бяха качили около сто души от различни националности, чувах да се говори на италиански, френски, английски и полски. От време на време някой започваше една песен, която всички запяваха, всеки на своя си език, следвайки същата мелодия.
„Хей, ти, защо не пееш?“
Обърнах се, срещайки лице, белязано от дълбоки бръчки, с фас от пура, който, като на магия, се местеше от единия ъгъл на устата към другия.
„Не я знам“
„Не знаеш Интернационала?“ отговори мъжът, разширявайки лешниковите си очи и правейки още една обиколка с фаса си. „Ама къде си живял досега?“
По един съвсем наивен начин му разказах.
„Но тогава имаме един фашистки шпионин на борда“ възкликна мъжът, привличайки няколко погледа в нашата посока.
„Не…аз не….“ заеквах.
Мъжът с пурата трябва да беше забелязал объркването ми, защото избухна в дрезгав смях“Спокойно, надали фашистите биха били толкова глупави, че да изпратят шпионин, който да не знае Интернационала“. После сложи ръка на рамото ми и добави „Казвам се Паоло, ела с нас, Балила, така ще те научим на нещо, което младежта не знае, а ти ще ни обясниш какво прави тук някой като теб.“
Така бях представен на останалите доброволци, като Балила и този прякор остана.
В ранния следобед видяхме профилът на три кораба на хоризонта и леко чувство на дискомфорт се появи като яма в стомаха ми. Малко след това срещнахме една републиканска корвета. Един подофицер се качи на палубата и от оживения разговор, който последва, разбрах че на хоризонта са три италиански бойни кораба, поради което ние не можем да продължим нашия курс към Валенсия.
Докато корветата ни ескортираше до близкото пристанище на Барселона, Паоло ми обясни ситауцията: В следващите дни след Надигането, преврат в който Националистите са се били опитали да свалят републиканското правителство, докато по-голяма част от армията била на страната на бунтовническите генерали, военноморските сили останали верни на законното испанско правителство. „Да ти кажа честно много офицери искаха да се присъединят към фашистите“ доуточни Паоло, намигвайки. „Но екипажът се разбунтувал и…“ завърши, прекарвайки палец през гърлото.
Между Испанската република и Италия не беше официално обявена война, въпреки това двете флоти имаха навика да си разменят приятелски артилерийски огън, когато се срещаха. Затова беше разумно да се избегнат срещи с корабите на негово величество.
Continua. (9)

21
На следващия ден продължихме пътуването. В Марсилия се бяха качили около сто души от различни националности, чувах да се говори на италиански, френски, английски и полски. От време на време някой започваше една песен, която всички запяваха, всеки на своя си език, следвайки същата мелодия.
„Хей, ти, защо не пееш?“
Обърнах се, срещайки лице, белязано от дълбоки бръчки, с фас от пура, който, като на магия, се местеше от единия ъгъл на устата към другия.
„Не я знам“
„Не знаеш Интернационала?“ отговори мъжът, разширявайки лешниковите си очи и правейки още една обиколка с фаса си. „Ама къде си живял досега?“
По един съвсем наивен начин му разказах.
„Но тогава имаме един фашистки шпионин на борда“ възкликна мъжът, привличайки няколко погледа в нашата посока.
„Не…аз не….“ заеквах.
Мъжът с пурата трябва да беше забелязал объркването ми, защото избухна в дрезгав смях“Спокойно, надали фашистите биха били толкова глупави, че да изпратят шпионин, който да не знае Интернационала“. После сложи ръка на рамото ми и добави „Казвам се Паоло, ела с нас, Балила, така ще те научим на нещо, което младежта не знае, а ти ще ни обясниш какво прави тук някой като теб.“
Така бях представен на останалите доброволци, като Балила и този прякор остана.
В ранния следобед видяхме профилът на три кораба на хоризонта и леко чувство на дискомфорт се появи като яма в стомаха ми. Малко след това срещнахме една републиканска корвета. Един подофицер се качи на палубата и от оживения разговор, който последва, разбрах че на хоризонта са три италиански бойни кораба, поради което ние не можем да продължим нашия курс към Валенсия.
Докато корветата ни ескортираше до близкото пристанище на Барселона, Паоло ми обясни ситауцията: В следващите дни след Надигането, преврат в който Националистите са се били опитали да свалят републиканското правителство, докато по-голяма част от армията била на страната на бунтовническите генерали, военноморските сили останали верни на законното испанско правителство. „Да ти кажа честно много офицери искаха да се присъединят към фашистите“ доуточни Паоло, намигвайки. „Но екипажът се разбунтувал и…“ завърши, прекарвайки палец през гърлото.
Между Испанската република и Италия не беше официално обявена война, въпреки това двете флоти имаха навика да си разменят приятелски артилерийски огън, когато се срещаха. Затова беше разумно да се избегнат срещи с корабите на негово величество.
Continua. (9)

9.
В Барселона се настанихме в един хостел на Плаца Роял. През цялото това време нямах усещането, че там има някаква организация на държавно ниво при пристигането на доброволците. Струваше ми се, че се процедираше малко или много на случаен принцип. Разчиташе се на онези от нас, които създаваха впечатление, че знаят какво правят. В нашия случай това беше Паоло, който изчезна вендага щом стъпихме в града, за да се появи отново вечерта, придружен от спътник на POUM, Работническата партия за марксисткото обединение. Обясниха ни чрез сложна смесица от испански, италиански и френски език, че Дванадесета международна бригада, включително Дивизията на Гарибалди, съставена от италианци, в момента се бори да предотврати превземането на Мадрид от фашистите. Но преди да се присъединим към тях, трябвало да проведем обучение в Албасете, във вътрешността на страната.
„Съжалявам, пич“ намеси се един англичанин на име Конърс, който бе пътувал с нас от Марсилия. „Но аз съм дошъл тук да се бия с фашистите, а не да се уча как да козирувам. Пушка вече знам как да използвам“ имитира жест на презареждане „и аз казвам, че това е достатъчно, за да прогоня Франко и последователите му.“
Спътникът от POUM поклати глава. „Никой не бих молил да козирува, но трябва да разберем, че без минимум дисциплина не е възможно да спечелим войната. За да се биеш на фронта е нужен период на обучение. В противен случай можем да останем в Барселона, където да правим за войната нещо, което обаче не е много."
Малко преди да отиде да спи, Джулия се присъедини към мен и ме помоли да я придружа навън.
На площада безлюден и тъмно, защото на полицейския час, Джулия си пое дълбоко дъх, издиша облаци от пара бързо. след това каза: "Victor, прости ми, не мога да се оставя за Албасете." Ще остана тук, както каза човекът, и аз ще направя същото ми . страна "Преди да успея да кажа нещо, тя добави:" Не го прави за малодушие. Правя ... Аз ... "Изведнъж се озовах в ръцете." Аз съм бременна, Victor "Новината ме остави без дъх." Съжалявам. Аз съм толкова съжалявам, че те влачат тук и сега ... аз почти трябва да дойде, но сега повече от всякога, имам нужда от теб. Ние трябва да намерим Амедео! "
"Но Джулия, дори не знам дали това наистина е в Испания ...".
"Аз не съм!" тя ме прекъсна. След това, за омекотяване на тона:. "Не, аз знам, аз чувствам, че Амедео е тук, не може да е навсякъде другаде, ако
не с Международните бригади. Моля, да го намеря. Трябва да му кажа, че ще стане баща, ще ви? ".
Гледах Джулия. Аз наистина може да го оставите в странен град, в състоянието му, за да отидат на лов надолу призраци? Всичко в мен каза, че трябва да остана в Барселона с нея, за да си помогне и да я защити. Но ясни очи Изглеждаше perforarmi душа. Как бих могъл да го отрече това, което той ме попита?
На площада беше пусто и мрачно, заради полицейския час. Джулия си пое дълбоко дъх, издиша бързо облаци пара и тогава проговори: „Виторио, прости ми, няма да мога да замина за Албасете. Ще остана тук, както каза онзи мъж, и ще правя същото за моята страна.“ Преди да успея да кажа нещо, тя добави: „Не го правя от малодушие. Правя го….аз….“ Изведнъж се озовах между ръцете и‘ „Бременна съм, Виторио!“ Новината ме остави без дъх. „Съжалявам, много съжалявам, довлякох те до тук и сега…аз почти те задължих да дойдеш, но сега повече от всякога имам нужда от теб. Трябва да намерим Амедео!“
„Но Джулия, не знаем изобщо дали наистина е в Испания…“
„Не!“ прекъсна ме тя. След това смекчи тона: „Не, аз знам, аз чувствам, че Амедео е тук. Няма как да е другаде, освен в Международните бригади. Моля те, намери го. Трябва да му кажеш, че ще става баща, ще го направиш ли?“
Гледах Джулия. Можех ли наистина да я изоставя в този непознат град в нейното състояние, за да отида на лов за фантазии? Всичко в мен ми казваше, че трябва да остана в Барселона с нея, за да и помогна и да я защитавам. Но нейните ясни очи сякаш пронизваха душата ми. Как бих могъл да откажа, това което ме молеше?
Виторио остава в Барселона, за да пазя Джулия. (48)
Виторио заминава, за да търси Амедео . (49)

9.
В Барселона се настанихме в един хостел на Плаца Роял. През цялото това време нямах усещането, че там съществува някаква организация на държавно ниво при пристигането на доброволците. Струваше ми се, че се процедираше малко или много на случаен принцип. Разчиташе се на онези от нас, които създаваха впечатление, че знаят какво правят. В нашия случай това беше Паоло, който изчезна веднага щом стъпихме в града, за да се появи отново вечерта, придружен от спътник на POUM, Работническата партия за марксисткото обединение. Обясниха ни чрез сложна смесица от испански, италиански и френски език, че Дванадесета международна бригада, включително Дивизията на Гарибалди, съставена от италианци, в това време се бори да предотврати превземането на Мадрид от фашистите. Но преди да се присъединим към тях, трябвало да проведем обучение в Албасете, във вътрешността на страната.
„Съжалявам, пич“ намеси се един англичанин на име Конърс, който бе пътувал с нас от Марсилия. „Но аз съм дошъл тук да се бия с фашистите, а не да се уча как да козирувам. Пушка вече знам как да използвам“ имитира жест на презареждане „и аз казвам, че това е достатъчно, за да прогоня Франко и последователите му“
Спътникът от POUM поклати глава. „Никой не бих молил да козирува, но трябва да разберем, че без минимум дисциплина не е възможно да спечелим войната. За да се биеш на фронта е нужен период на обучение. В противен случай можем да останем в Барселона, където да правим за войната нещо, което обаче не е много.
Малко преди да отиде да спи, Джулия се присъедини към мен и ме помоли да я придружа навън.
На площада беше пусто и мрачно, заради полицейския час. Джулия си пое дълбоко дъх, издиша бързо облаци пара и тогава проговори: „Виторио, прости ми, няма да мога да замина за Албасете. Ще остана тук, както каза онзи мъж, и ще правя същото за моята страна.“ Преди да успея да кажа нещо, тя добави: „Не го правя от малодушие. Правя го….аз….“ Изведнъж се озовах между ръцете и‘ „Бременна съм, Виторио!“ Новината ме остави без дъх. „Съжалявам, много съжалявам, довлякох те до тук и сега…аз почти те задължих да дойдеш, но сега повече от всякога имам нужда от теб. Трябва да намерим Амедео!“
„Но Джулия, не знаем изобщо дали наистина е в Испания…“
„Не!“ прекъсна ме тя. След това смекчи тона: „Не, аз знам, аз чувствам, че Амедео е тук. Няма как да е другаде, освен в Международните бригади. Моля те, намери го. Трябва да му кажеш, че ще става баща, ще го направиш ли?“
Гледах Джулия. Можех ли наистина да я изоставя в този непознат град в нейното състояние, за да отида на лов за фантазии? Всичко в мен ми казваше, че трябва да остана в Барселона с нея, за да и помогна и да я защитавам. Но нейните ясни очи сякаш пронизваха душата ми. Как бих могъл да откажа, това което ме молеше?
Виторио остава в Барселона, за да пази Джулия. (48)
Виторио заминава, за да търси Амедео . (49)

49.
На следващия ден, по пътя от Пиаца Роял до ЖП гарата, нашата група от доброволци вървеше между две редици от тълпа, която ни поздравяваше. Хората ни приближаваха, за да ни прегърнат или да ни сложат нещо в ръцете: преди всичко храна, но също и дрехи или писма адресирани до хора, които може би се намираха в Албасете, или може би не.
През целия път се чувствах подтиснат от някакво неразположение, вероятно дължащо се на напрежението от заминаването.
На гарата се срещнахме с други доброволци. Голяма част от тях носеха червеночерна кърпа на врата и по време на пътуването разбрах, че воюваха от името на CNT ( Confederacion Nacional de Trabajo), анархистичен синдикат, който е много влиятелен в Каталуния. Така също железниците бяха експлоатирани от анархистични синдикати на FAI (Иберийска анархистична федерация), в която CNT вземаше участие. Ето защо не трябваше да даваме пари за билети.
Пътуването през някои части не беше никак комфортно.То трябваше да отнеме само един ден, обаче продължи цели три, защото един участък от железницата беше бомбардиран и защото почти всички линии бяха заети от конвои към обсадената столица.
Влакът ни свали, най-накрая, на гарата на Албасете в една студена утрин. Бяхме настанени в един форт малко извън града. Наблизо трябваше да е имало самолетна писта, понеже шумът от витлата на самолетите, които отлитаха и се приземяваха, смущаваха сънят ми през първата нощ.
При нас дойде новината, че битките около Мадрид са приключили: Републиканците били отблъснали силите на Националистите, благодарение на подкрепата Анархистичните колони и Международните бригади, които се борили усилено, за да възвърнат университетския район от фашистите.
Докато всички празнуваха, а и аз също вече бях поел моята доза от вино в тялото си, се изненадах да видя една група от анархисти в сълзи. Когато ги попитах какво се е случило, един от тях ме доближи и ме прегърна. Миришеше на вино, но когато проговори, произнасяше думите достатъчно отчетливо, за да успея да го разбера „Почитаме Дурути. Един анархист. Най-добрият сред нас. Той умря, за да защити Мадрид…“
„Не съм чувал никога за това“ казах. „Бил е един от вашите шефове?“
Анархистът поклати глава „Ние нямаме шефове, Балила – моят прякор вече беше публично достояние. „Дурути беше един истински анархист. Търсели из неговите неща, заради погребението му, но не намерили нищо, разбираш ли? Не е притежавал нищо друго освен дрехите, които носел и оръжията, с които се е биел…“.
От групата се надигна тъжна песен, на каталунски, от която не можах да разбера и една дума.
Continua. (27)

27.
В следващите дни започна нашето обучение. Научих се да хвърлям гранати, да използвам картечница и да поставям зенитни установки, да различавам един Polikarpov I-15, самолет съветско производство, който републиканците наричаха приятелски „Като“, от един Savoia-Marchetti S.M.79 или от един Dornier Do17, ужасяващият немски бомбардировач на Кондорския легион. Бях впечатлен специално от организацията на бригадите. Никой не носеше униформа, нямаше степени, нито козирувания, нещо, което се хареса много на Конърс. Но това, което ме впечатли беше, че всяко решение, включително избирането на офицери, се вземаше чрез събрание. Никога не съм мислил, че подобна структура би могла да работи, но въпреки това, противно на всички очаквания, работеше.
Разбира се, не бях забравил за Амедео. Попитах всички инструктори дали не са виждали моят приятел, показвайки им снимка, която си бяхме направили Амедео, аз и Джулия преди година по време на една ваканция в Червино. Никой не го разпозна, но италианските доброволци, които минаваха през Албасете бяха хиляди и престояваха там за кратко; ако Амедео е бил един от тях и ако все още беше жив, се намираше почти със сигурност в Батальона на Гарибалди. Жалко, че след битката за Мадрид, Дванадесета Международна Бригада беше останала да пази онзи фронт, твърде далеч от Албасете.
По-късно пристигна заповед: С цел да се укрепи фронтът на Малага, доброволците в Албасете и Анархистичната Колона „Земя и свобода“ трябваше да бъдат пратени да подкрепят една атака на едно село навътре в Андалусия. Говорих за моето назначение с един инструктор, който ми даде да разбера, че ако наистина исках да бъда включен в Батальона на Гарибалди, трябваше да замина същият следобед за Мадрид. Но в този случай щях да изоставя моите спътници в навечерието на битката.
Виторио участва в акцията със своите спътници. (6)
Виторио иска да бъде прехвърлен в Международната бригада (36)

6.
Селото беше малко, разположено на дъното на една долина. Повечето къщи бяха разрушени от огъня на артилерията. Само непрестанният лай на някакво куче, напомняше, че все още е обитавано. Но нашата цел беше старият манастир, кацнал на хълма, с изглед към селото. Доколкото ни каза Йоакуин, нашият испански офицер, манастирът беше пазен от артилерийски отряд, като голяма част от него беше пратена да подкрепи неуспешната атака над Мадрид. Ние трябваше да превземем манастира и да установим контрол над артилерийските съоръжения, което щеше да ни позволи да контролираме цялата долина.
Нашето въоръжение беше меко казано лошо. Имах една Mauser ’98, превъзходна пушка, произведена в Германия, но за съжаление датираща от предния век., имах също една торбичка с патрони и нищо друго. Никой от нас не носеше каска.
Тътенът на Brequet 19 премина над главите ни. Старомодният републикански бомбардировач прелетя над манастира, и тогава, докато зенитната установка започна да издава пукащи звуци, зави отново за да премине отново над целта ни. Бомбардировачът беше нашата диверсия и подейства по-добре от очакваното. Първият вой на алармата се издигна, когато вече бяхме на половината път нагоре по хълма.
Чух бръмчащ звук, като ято стършели, профучаващ на сантиметър от ухото ми. Инстинктивно се хвърлих на земята и пропълзях до една суха каменна стена, която беше част от обор. Куршумите се забиваха в стената със силен пукот.
Избухна експлозия и, повлечен от моите другари, поднових атаката.
Озовах се на павирания площад на манастира и от изненада останах неподвижен, заради неочакваната гледка. Забелязах две части от артилерията и една зенитна установка, заобиколени от торби с пясък, като бяха изоставени на средата на площада. Националистите се бяха скрили в манастира, блокирайки вратите, докато един от техните все още се намираше насред площада. Бедният дявол се спусна към древните порти, като че ли си мислеше, че може да мине през тях. Тогава се обърна и надигна мускета, очите му се разшириха от ужас.
Погледите ни се срещнаха за миг, който ми се видя безкраен. Въпреки разстоянието можех ясно да видя очите му, необикновено сини за испанец, и зейналата му уста, мърмореща може би някоя молитва или може би отчаяна молба за помощ от мама.
Виторио стреля. (38)
Виторио проявява милост. (15)

38.
Инстинктивно опрях приклада на маузера на рамото си и натиснах спусъка. Националистът се сгърчи рязко и после бавно се свлече на земята, оставяйки след себе си диря кръв по древното дърво на вратата.
„Хей, Балила, искаш да се самоубиеш ли?“ Паоло ме сграбчи за яката и ме дръпна зад торбите с пясък, които пазеха артилерията. После разкъса със зъби шпулата на гранатата и с едно перфектно хвърляне я прати точно в един прозорец, от който се подаваше пушка.
Все още замаян гледах като в сън как моите другари направиха пробив и нахлуха в сградата. Разнесоха се няколко приглушени изстрела, след което настъпи тишина.
От манастира излязоха осем войници с ръце над главата си и двадесет монаси. За моя изненада, свещениците бяха съблечени. Малко по-късно разбрах причината: пет от тях имаха червена следа на рамото, която ги издаваше, че наскоро са стреляли с пушка.
„Но…това Националисти, преоблечени като монаси ли са?“ попитах невинно.
Паоло се засмя тихо. „Балила, ама къде си живял? Тези са истински духовници и истинска мърша. Монашеството и фашизмът вървят ръка за ръка тук в Испания, както и навсякъде по света.“
Петте духовници, които бяха стреляли, бяха изблъскани към стената, която вече беше надупчена от куршуми, а на останалите им беше разрешено да се облекат. Йоакуин, междувременно, разпитваше строго войниците. Паоло се грижеше, както винаги, да превежда думите, които не разбирах и да ми обяснява ситуацията. „Питат го към кой батальон принадлежи, кой им е командира и какво знаят за придвижването и позициите на войниците на Франко. Но те, бедните, не знаят нищо. А сега се дръж, започва Проповедта“
„Ти си бил измамен“ започна да говори Йоакуин на един от войниците „Взели са те от твоята къща, от родителите ти и от твоята работа, казвайки ти, че ще служиш, за да направиш велика Испания. Но фашистите предадоха Испания. Разбираш ли? Народът избра правителството на Кабалеро, но Франко не пожела да зачете волята на хората. Затова Франко е предателят. Ако сега захвърлиш униформата си и се присъединиш към нас, няма да ти се случи нищо. Бий се за свободата на Испания срещу фашистите.“
„И ако те не приемат?“ попитах.
Незапалената пура на Паоло се премести от едната страна на устата, за да спре, като протегнат пръст срещу петте голи монаха, които се молеха или проклинаха анархистите. Никой от осемте войника не се присъедини към духовниците.
Подскочих леко, когато изстрелите на пушките прекъснаха грубо молитвите.
Продължи. (39)

39.
На следващия ден изкопахме окопи по южния склон на хълма. От Малага пристигнаха картечници, които поставихме в защита на артилерията.
Също така станах свидетел на нещо странно: анархистите инициираха една сбирка с всички жители на селото. Натъпкаха се в една църква – свещеникът беше избягал по време на атаката – от която бяха отстранени всички свещени символи. Дори върху образите на Страстта беше хвърлена кофа вар.
Един Анархист взе думата и обясни на селяните, че, поне за тях, революцията е дошла и е победила. Всички земеделски документи на селището ще бъдат изгорени и, от този момент, земята, земеделските инструменти и селскостопански животни се колективизират. Частната собственост е премахната.
Някои протестираха, но бяха малко: двама дребни производители, които след години на нечовешки труд, са успели да придобият техен малък парцел земя и сега не искаха да го споделят с тези, които нямаха нищо освен ръцете си. Повечето от хората обаче извикаха свободно „Viva la revolucion!”
“Не изглеждаш особено убеден“ коментира Паоло, обръщайки се към мен.
„Това просто ми се струва странно…но правителството знае ли, че анархистите правят това на териториите под техен контрол?“
Паоло се изсмя. „ Не могат нищо да направят! Анархистите правят революцията, както и войната срещу националистите. Ако правителството иска да продължи войната, трябва да приеме революцията“.
В следващите дни продължихме да подсилваме нашата позиция, дори и ако по фронтовата линия да не се забелязваше движение. Да копаем траншеи в замръзнала земя беше адска мъка, а и продоволствията бяха нередовни. Йоакуим спореше по телефона всеки ден с командването, за да имаме противотанкови оръжия. Според него не бяхме подготвени за бронирана атака, и бъдещето показа, че имаше право.
Писах също писма до офицерите на Дванадесета бригада, търсейки новини за Амедео. Писах дори до Лонго, политическия комисар и до Толиати, представителя на Международния комунизъм в Испания.
Не получих никакъв отговор. След това беше твърде късно.
Тъкмо си почивах в манастира, превърнал се в нашата централа, когато бях събуден от рева на артилерията, която стреляше. Облякох се бързо, опитвайки се да игнорирам едно чувство на неразположение, което светкавично се разпростря в цялото ми тяло. Грабнах пушката и се втурнах навън.
Видях другари, които се стичаха от всички страни. Двете оръдия стреляха и между една експлозия и друга, можех да чуя гърмежите на пушки и картечници от окопите по билото на хълма. Огледах се наоколо, за да разбера къде би трябвало да отида. След това експлозия на няколко метра от мен разкъса църковния двор. Парче камък ме удари по главата, пращайки ме в безсъзнание.
Когато отворих отново очи, трябваше да са минали само няколко минути, се почувствах ужасно. Странно, че не ме болеше главата, а цялото тяло. Чувствах толкова дълбока болка, че ми се струваше, че проникваше във всяка клетка. Исках да повърна, да припадна, може би също и да умра, наистина да сложа край на това страдание. От раната на главата кръвта се беше стекла по лицето ми, премрежвайки погледа. Надигнах пушката, но ми беше трудно да я задържа. Тогава го видях.
Аз видях себе си.
През площада, на по-малко от десет крачки от мен, имаше един младеж, облечен във вълнена дреха, черна риза, ботуши и нахлупена каска върху лице, сгърчено от болка. Моето лице!
Усетих внезапната увереност, че болката, която изпитвах, би трябвало да се дължи на неестествената близост на този друг аз.
Той (аз) ме погледна (аз се втренчих) за известно време, което усетих като безкрайно.
Виторио стреля. (14)
Виторио се приближава към другия аз. (42)

42.
Свалих пушката и тръгнах непохватно към Другия аз. Сега усещах повече от просто болка, всяка клетка се молеше за спокойствието на смъртта. Не разбирах как беше възможно да не припадна.
На всяка стъпка светът се гърчеше, сякаш самата реалност бе на ръба да се счупи. Видях граната да спира по средата във въздуха над мен. В небето дори и птиците бяха неподвижни..
Вече бяхме лице в лице. Като че ли се движех в гъста огнена меласа, надигнах (надигна) ръка и я протегнах (протегна) към неговото (моето) рамо. В момента, в който се докоснахме, избухна експлозия от светлина и видях…
Видях се на влака за Генуа, придружаван от моя баща. Страхът от записването и желанието да избягам. Копнежът да направя баща ми горд…
Видях русата глава на Джулия, която стоеше на носа на кораб, пълен с доброволци, които пееха. Убедена е, че Амедео е в Испания, че се бие за Международните бригади и е решена да го намери…
Видях се на друг кораб с други доброволци, този път в черна риза, пеейки различни песни…
Видях се в Барселона, в мрака на един площад с Джулия. Тя ме прегръща, споделяйки, че е бременна от Амедео и ме моли да и помогна…
Видях се в огромен лагер, Амедео ме повика, той също е в черна риза, усмихва се, казвайки, че няма да остане там за дълго, има план. Моли за моята помощ. Но аз не съм склонен да дезертирам за никого, дори и за един приятел…
Видях се в една църква, пълна с фермери. Има един мъж с белези по лицето. Той е италиански анархист, казва се Паоло и е мой приятел. Обяснява ми какво е колективизма и казва, че войната е нужна, за да се направи революция, или може би обратното.
Като дълго отлагана пролет, времето се освободи, скачайки напред. Птичките се раздвижиха в сивото небе, гранатата стигна до дестинацията, като ударната вълна ме хвърли назад. Другият аз беше изчезнал, сега бях сам.
Продължи. (22)
В края на историята има един чекър (напомнител), където трябва да отбелязваш символите, които си срещнал по време на четенето. Отбележи знака, който виждаш в началото на епизода.

22.
Можех да чуя звуците на далечни експлозии, както и развълнувани гласове наблизо, които крещяха, плачеха и стенеха. Отворих очи.
„Ти си жив, Балила?“ в полезрението ми се появи лицето на мъж на неопределена възраст. В устата стискаше фас от пура, а дълбоките бръчки по лицето му бяха оцапани с мръсотия. Едва след това осъзнах, че лежа на носилка.
„Балила, това съм аз, Паоло“ каза мъжът. Струваше ми се, че го познавам, но в този момент бях зашеметен, и не можех да кажа дали това наистина е така, или само бях виждал лицето му в някакъв сън.
„Ей…вие там спрете…ПРОКЛЯТИЕ, СПРЕТЕ! Тук има ранен“ извика Паоло на испански.
В този момент изведнъж си спомних всичко!
Виторио познава и си спомня Паоло. (40)
Виторио никога преди не е виждал този човек (5)

40
Паоло успя да спре един камион и да ме покатери на него. На пода на каросерията бяха сгушени и други ранени, така че аз трябваше да се натикам в един ъгъл. Когато Паоло обаче се опита да се покачи, беше избутан обратно насила – транспортът беше само за ранени.
Можех да чуя рева на Dornier и гърмежите на тежки картечници в небето. Дори камионът, в който пътувах, с отличителния знак на Червения кръст, не беше пощаден. Спомням си с ужас стрелбата на картечница, разкъсването на брезента и плътта на трима ранени, единият от които точно до мен.
Това беше едно невероятно пътуване, но в края на краищата, без националистите да спират да ни преследват, успяхме да оставим зоната на военни действия зад гърба си. Беше късно през нощта, когато камионът спря. Няколко от превозвачите ни се качиха да вземат ранените и да ги разделят от тези, които бяха умрели по време на пътуването и да ни отведат до по-сигурно място.
Заспах още преди да се докосна до болнично легло.
Следва продължение (