Рецензии на "Асасините", СПОЙЛЕРИ

Така, да напиша и аз една рецензия, макар че ще бъде сравнително скромна по обем спрямо предишните.
Малко, но от сърце, от един обикновен читател.

Започвам.

Общи впечатления
Караме подред първо и започваме с първичните реакции и асоциации, които се появяват, когато за пръв път видях книгата. Като начало, корицата е добре оформена. Задният фон е обагрен в един приятен нощносин тон, от който веднага в ума ми изкача представата за спираща дъха ориенталска приказка, разказвана преди лягане или късно вечер в кръчмата. Шрифтът на заглавието не е нищо особено за мен, но си свършва работата да засилва цялостното излъчване на корицата. Гланцовите ефекти са стилни и оставят впечатление за качествено издание, при все, че коричната цена не изглежда висока. Това определено е плюс. За финал, композицията на изображението е повече или по-малко типична, но това не пречи, тъй като всички заглавия от хитов тип са повече или по-малко в същата категория.
Отгръщайки страниците, забелязва се, че хартията е над средното качество, дебела и удобна за прелистване. Създава усещане за солидност. По отношение на форматът на текста няма какво да кажа. Изненадващо е обаче наличието на илюстрации, при това доста като бройка и много добри (според мен) като качество. Това е плюс.

Повествование
Сюжета в произведението има едно хубаво и едно лошо качество. Хубавото е, че историята те грабва в класически високо-адреналинов стил, мятайки те относително бързо в епицентъра на действията.Плюс. Лошото е, че същата тази поглъщата история е твърде кратка и приключва точно когато загряваш за по-сериозни действия. Тъй като това обаче се очаква да е поредица, склонен съм да подходя по-меко към този проблем. Въпреки това дължината на сюжета е минус.
Стилът е приятен и лек, без нито да е много опростен, нито е твърде описателен. Постигнат е баланс, който определено не натоварва читателя, без обаче да го лишава от удоволствието на книжовността.
Действащите лица изглеждат реалистично, всеки от тях със своята мотивация, проблеми, страхове и нужди. Може би малко трябва да се наблегне в "сивата зона" на характерите им, но и така са си добре.

Свят
Светът е поставен в реално-историческа рамка, което за мен е персонален минус, тъй като аз не съм почитател на такъв тип хронотопи. Въпреки това, той е изграден достоверно и за обикновения читател няма никакви затруднения да си представи панорамните гледки на града, палата или пустинята с яснота. Въпреки реализма, хронотопът успява да запази атмосфера на мистичност, което е плюс, защото по този начин задълбочаването в повествованието носи елемент на изследване.

Игрова механика и правила
Тук нещата са малко по-различни, отколкото в другите раздели. За начало ще кажа, че създаването на персонаж е добре направено, без да е твърде сложно или пък прекалено повърхностно. В личното ми мнение е, че главните статистики се препокриват като смисъл, но тъй като системата е ориентирана предимно в битките, това трудно може да бъде избягнато. Тук идва и един специфичен казус, който на мен не ми допадна: при избор на мечове, читателят няма право да поглежда техните характеристики, а само описанията. Дотук добре, но! Справка с техните характеристики показва, че определени мечове са по-добри от останалите в тяхната категория. Това за мен определено е минус, защото част от оръжията се обезмислят. Дори идеята да е била в това, че човек трябва да сортира "правилни" от "неправилни" в нещо като мини-игра, небалансираните статистики отнемат усещането за реализъм.
Едно от нещата, които според мен са по-слабо направени, са битките. Да приемем, че дефиницията "интерактивен роман" е различна от "книга-игра". Това би обусловило причината директните битки в книгата да са крайно малко на брой. Това не е проблем. Но тук се намесва концепцията на провеждането на самите сражения. Поначало системата е добра и оригинално замислена, но попада в капана са собствената си динамика. Цялото чувство, докато водиш битка е, че ти и противникът ти сякаш наистина сте там, насред пясъците и кръстосвате ятагани. Недостатъка е обаче, че целият този процес отнема доста време. Една битка може преспокойно да трае десет, дори двайсет минути. Принципно това не би било проблем, ако битките бяха в изобилие. В "Асасините на Персия" обаче има твърде малко директна конфронтация (бой) и това действа срещу цялостното усещане при четенето. Защото както читателят си чете Н-брой епизоди и вече е погълнат от книгата, изведнъж попада в битка, която поради бавното си темпо, убива динамиката на повествованието. Читателят, очарован от разгръщането на сюжета, в следващия момент трябва да се пренаглася в бойно-зарческо-хвърлящо-коефициенто-определящо настроение. И после обратно. Тцъ, тцъ, тцъ... голям минус.
Мнението ми е, че или битките трябва да зачестят, за да може читателят да свикне по-добре на редуващото се темпо (лошия вариант), или системата на битките трябва да се измисли така, че да дава бърз изход от ситуацията, независимо положителен или фатален, като например по-тежки щети (добрия вариант).
За финал ще кажа, че това, което ми хареса, е че трябва да търсиш слабоста на противниците си. Не можеш просто да ги млатиш с една-две техники, ако искаш да си максимално ефективен. Плюс

Заключение
Не се наемам да пиша някакви бутафорни оценки, тъй като това е субективно. Мога само да заявя личното си мнение на един скромен потребител, фен на книгите-игри от скоро, с пренебрежителен опит.
А то е следното: "Асасините на Персия 1" е един добър интерактивен роман, който може да се чете и като обикновен такъв, при все, че е малко кратък. Личи си от последните епизоди, че това е само началото на една приказна история, която тепърва ще се види как ще се развие. Истината е, че само бъдещите издания могат да кажат доколко качествена е "Асасините", защото, нека не се лъжем, това е един пролог. Който има колебание дали да си я купи, може да изчака да види следващите издания от поредицата и да прецени тогава. А който жадува за книги-игри от Новата вълна и иска приключения, в които да се вживее, смело напред! Исфахан ви очаква!

ВНИМАНИЕ!!!: Всичко от горната рецензия е лично мнение на автора. Никой не е длъжен да споделя неговите възгледи, или да смята думите му за... нещо повече от думи. Ако не сте съгласни с написаното, това е ок за мен. Аз (авторът) просто изразих какво мисля за съответното произведение и го предоставям на останалите потребители на форума.

Благодаря предварително.

Никога не съм бил фен на дуото Блонд/Уейн, смятах и продължавам да смятам, че Майндкрайм е написал най-добрите творби в жанра.
Асасините са най-доброто, което съм чел от Блонд/Уейн. Хубав сюжет, динамика, напрегнато действие, убедителни герои (само Викинга ми се искаше да е по-добре развит), добре вплетени обрати, готина смяна на гледната точка.
Наказанията в грешките при социалните взаимоотношения са малко по-сурови, отколкото ми се иска. Иначе линейността на сюжета нито за миг не развали удоволствието от четенето (правилата с битките ги пренебрегнах).
Голям плюс на творбата е, че е подходяща и за по-възрастни като мен (30 год.). Надявам се младежта да захапе също.
Поздравления за Уейн, че се е захванал с трудоемката задача да възроди жанра. Асасините са стъпка в правилната посока.

Прочетох много внимателно всичко и за съжаление и аз трябва да напиша отрицателна рецензия. Мисля на всички е вече ясно че Уейн е направил едно наистина уникално призведение с почти безкрайни възможности за забавление.
Помислете само: Тая книжка може да се чете и да се играе по правилата, може да се чете с удоволствие като нарочно се пренебрегват правилата, може и въобще да не се чете книгата, а само коментарите - пак в голям кеф.
Но да продължим: книгата може да се претърсва за грешки, могат и да се пренебрегват всички грешки, могат да й се пишат рецензии с обем по-голям от самата книга - като забележете въобще не е необходимо да се чете книгата, може да се коментират и анализират чужди рецензиите.
Сега идва най-хубавото: може да се коментира Уейн, стила му на писане, изявите му във форума и таланта му на писател и бизнесмен ... а може и коментари да не се четат, пак става. И т.н.... и т.н. могат да се намерят още много приложения.
Тук обаче за огромно мое съжаление се натъквам на два сериозни недостатъка:
Първо: мечовете от книгата са само картинки и не могат да се използват наистина - трябваше да има приложение с един, два истински. По-яко щеше да е.
Второ: Уейн трябваше да издаде книгата с дървена корица и метален обков - така човек когато седне да пише критика няма нужда да си блъска главата в стената.
Надявам се при втората част тези недостатъци да бъдат оправени.

Заявявам, че направения коментар отразвяа само личното мение на автора, може да не е пълен, да има правописни, фактологически или други грешки и пропуски.

След като се изпълниха страници с позитивни и негативни мнения е време за една специализирана дисекция. Надявам се този материал да помогне на Уейн следващите му книги да станат отлични, а не просто добри.

Този пост всъщност трябваше да е в рецензиите, но поради Дзверските Спойлери ще го плясна тук.

Лисев побърза да обяви Хасасините на Персия за линейна и фиктивна. Поиграх си да направя схема на книгата (докато висях в кенефа) и резултата е долу:

www.4shared.com/document/CD0oGAiD/Assassins.html

Че играта не е линейна се вижда на пръв поглед. Това което е по-правилно да се каже е че линейна е историята. Също така в играта има много малко фиктивни избори но има доста нелогични такива. Но – по ред.

При разглеждане на схемата след четене на книгата се вижда че играта е общо взето навързана от следните компоненти (ще си позволя да ги наричам блок-схеми – елементи извън които структурата се променя):
- саламчета от епизоди за четене
- поредица от „логически” избори с награда или порицание – точки за опитност
- битки
Към битките единствената ми забележка остава безумния модификатор (и количеството им в книгата), така че ги оставяме на страна.

Саламчетата... са най-неудачния начин за започване на игра. Когато играта започва, играта започва. В Асасините първият реален е на осмият пореден епизод! Ако е толкова нужнода има добро встъпление – отдели го от играта в един дълъг първи епизод, или направо в отделен увод. Когато видиш за пети път „премини на...” и ситуацията става доста смрангясана.

Прочее, началото не е единственото място приютило поредица от 6-7 поредни епизода. Възможно е ефекта да е по-скоро психологически, но мисля че тези разточвания убиват неимоверно темповете на играта. А, да – и дразнят.

Поредиците от логически избори пренасят играта в две насоки – водене на успешен диалог, или налучкване на правилния избор в поредица от опции. И двата „уклона” на играта страдат от доста проблеми.

Изборите за точки опит, както ще ги нарека на места не са напълно ясно представени, или във вида в който са представени не носят смисъл в контекста на играта (По-долу ще дам примери, някои от които ще нарека Сим-Николовщини). Придружени с липсата на разклонения в повестованието много от тези избори са доста не на място и като цяло развалят удоволствието от играта. (Пример за добре реализирана такава ситуация е бягството от двореца - тичането из страничните улички получава своята страничка текст).

Диалозите също страдат от нелогични ситуации, но основните проблеми са други:
- На много (повечето) места изборите не са дадени като вариант за пряка реч, а като преразказване от страна на автора, в което се губи от контекста
- В половината грешни избори (не само в диалозите, в изборите за опит също) автора си спестява повестованието за сметка на това да обяснява на играча колко е тъп!

В старите книги на Блонд / Блонд и Уейн, тук там на Майкъл и Колин имаше единични епизоди с текст от рода на „Що за глупост, Джърк!” или „Едва не падат от столовете си от смях (тенекиени кутии от експлозиви). Мога да продължа в същия дух още малко, но вместо това...”.

Когато играча направи един (е-дин) колосално глупав избор, един (е-дин) епизод с реплика на автора че си сгазил лука е достатъчен. Един за книгата!
По този повод и повечето ситуации с диалози не са реализирани добре (добър пример за такава игра е „Бягството” в МЕГАИГРА 4).

Следва и списък с неразбираемите или нелогични избори и други проблемни моменти в играта.

Епизод 12
Ракса не спира да се движи (на епизод 32), след което (и след 1 т.о.) продължава към избора да си събере мислите (на епизод 22). Директно на 22 е без точки.Що за глупост, Джърк?!

Епизод 72
Какво точно се очаква да научи Ракса от напълно непознат (очевидно за читателя – Хашишин) насред пустинята? И защо да е по-логично да го пита по разни екзистенциални теми, отколкото как се казва?!
(читателя вече е изнервен)

Епизод 9
Подобно на епизод 12 Ракса първо получава точка опит след като се развлича насам натам, а после продължава към благоразумния избор да не си пъха носа (без точка опит при директен избор!). Виж забележката за епизод 12. Сим-Николовщина.

Епизод 84
Съгласен съм че е много литературно да се опише как бабаитите са се шашнали по различен начин от всяка конкретна техника, но малко излишно раздува обема, при условие че в 3,5 от 4 случая резултата е един и същ. Излишно. После не ти стигало мястото...

Епизод 37
Диалога е добре зададен като вариант за пряка реч, но ситуацията е претупана в грешните избори.

Епизод 349
Освен за изучаващите арабистика в този избор няма особено очарование за обикновения читател. Нито пък някъде в книгата има намек за правилния избор преди това.

Епизод 152
Много литературно, но напълно фиктивно описване на ситуацията в която имаш или нямаш дадено умение. Можеше да мине в един общ епизод.

Епизод 215
Тук липсва момента с пряката реч. Представите на автора и читателя за неуважителна реплика могат да се различават много драстично.

Епизод 246
Подобно на горния пример представите на автора и читателя за заплаха много могат да се различават. Освен това с какъв акъл Самир ще се перчи на личната дойка на престолонаследника, дори и чрез Ерик?!

Епизод 320
Излишно. Че кого да види Самир в двореца на принца, та да си заслужава да се разказва за това?!

Епизод 321
Правилните игрови избори, свързани с психологията на Самир понягога се отличават от логичните такива. Това е един такъв случай.

Епизод 249
Виж горе. И, от къде накъде, един чужденец ,първи или втори най-бърз меч/митрак/саиф/шамшир в империята ще заплашва с убийство суверена си (освен ако не е наясно че Ракса е хипнотизиран убиец, и ей-сега ще се свърши с господаря му, а това не е случая), насред собствения му дворец?! И на всичкото отгоре - 5 (ПЕТ) точки за опитност за това перчене!

Спирам дотук. Това са само част от примерите – тези, които ми направиха впечатление на първо четене.

Честит рожден ден на Уейн на патерица, и се надявам четивото да е полезно.

Ще взема направо да постна ревюто (с благодарности към Сашо/Спархоук ), че Вилорпът опищя орталъка с тия цветове. И само да вметна, че историята е на повече от десет години, така че не е взела нищо от филма "Принцът на Персия" или играта "Асасинс Крийд", защото ги предхожда с доста - но книгата определено има много общо с атмосферата и тематиката им, което съм подчертал и със самото заглавие и избора на шрифтовете му.

Darth Sparhawk писа: писа:

Книгите-игри бяха една от големите мании на 90-те години, като повечето изкушени от фентъзито и приключенията тийнейджъри (като мен) притежаваха солидни колекции от томчета, в които героят, както гласеше рекламата, си ти. И напук на поговорката "хубава работа, ама българска", факт беше, че родните автори в този жанр не само, че не отстъпваха, но и твърде често превъзхождаха англоговорящите си колеги, а сред тях челно място заемаше тандемът на Ейдриън Уейн и Робърт Блонд. Автори на монументални епоси като "Варварският бог", "Принцът на Алкирия" и "Небето ви чака", те бяха написали поредица изключително завладяващи приключения в магични светове. Сега двамата се завръщат заедно с целия жанр на книгите-игри, който изживява нещо като ренесанс на адрес knigi-igri.net . Новата им книга се казва "Асасините от Персия" и е първа част от завладяващо приключение в Близкия изток.

Историята е разказана в традицията на приказките от 1001 нощ, но вместо Шехерезада, за ролята на разказвач е избран прочутия поет Омар Хаям. Той разказва пред свои слушатели една приказка за битки и приключения, за героизъм и предателство и, разбира се, за любов. Всичко започва когато в богатия град Исфахан пристига невероятно красива девойка, която обаче няма никакъв спомен за това коя е. Нейната красота изкушава местните свалячи и само (или поне привидно "само") намесата на смел офицер на име Самир (да, това е твоят герой) я спасява от изключително нерадостна участ. Оттук нататък задачата на Самир е да опази девойката в столицата на могъщата Персийска империя, което е далеч по-просто да се каже, отколкото да се направи. Младежът, който е майстор на меча, дошъл от екзотична Индия, ще трябва да си спечели доверието на момичето, да го защити от мераците на влюбчивия (да го кажем по-деликатно) престолонаследник и да изпита уменията на меча си срещу страховити противници - някои от тях чудовища, други слуги на шаха, а трети представители на мистериозният и ужасяващ орден на хашашините. Дали Самир ще се справи с това зависи от теб, драги читателю.

Уейн и Блонд обаче определено не са опитали да улеснят задачата ти. Дали защото не съм "джиткал" книги-игри отдавна или поради нещо друго, но "Асасините от Персия" ми се стори доста трудна игра. Тя има сравнително сложни правила, макар и не чудовищни, като в други томчета от жанра. Предизвикателството обаче не е в тях, а в това, че героят ти трябва на всяка крачка да изпитва поведението си, особено спрямо загадъчната мацка, която при всеки грешен ход трупа недоверие към теб, а накрая се фръцва и те зарязва. Общуването с момичета подсказва, че това поведение е реалистично, но това не прави играта по-лесна

На втори план, читателят трябва внимателно да преценява обстановката - кога какво решение да предприема. Грешките се наказват с мъмрене от страна на автора.

Накрая, но не и като предизвикателство, остават битките, които са изключително трудни, особено с "босът" на играта, действително култов злодей с невероятни умения, който подсеща за ефектите от миналогодишния кинохит "Принцът от Персия" на Майк Нюъл - история, на която прочее книжката дължи немалко, особено моментът с ордена на свирепите хашишини.

Въпреки това, "Асасините от Персия" не е в никакъв случай плоско копие на "Принца...", а напротив - това е добре измислена и, което прави добро впечатление, добре разказана игра, която хваща усещането за екзотика от приключенията в Близкия изток и създава интересно приключение за любителите на класическите книги-игри, населено с пъстри и чаровни образи като викинга Ерик или пък самия Самир. Лично на мен книжката не ми хареса колкото "Принцът на Алкирия" (личният ми любимец от Блонд и Уейн), но е отлично начало на история, която звучи повече от обещаващо. Затова ви я препоръчвам за четене и дори закупуване без никакви угризения на съвестта

Вчера си купих от Уейн Асасините 1 и макар че прочетох за начало само едно изречение, то се оказа интересно (толкова завладяващо ума, че мигновено прочетох цял епизод) и ми изникнаха въпроси, които за улеснение на Уейн слагам в болд. Изречението е в самото начало на епизод 1, първи сблъсък с литературните умения на автори, поне един от които държи толкова много на логиката, другият пък безспорно държи особено много на литературата:
"Най-вътрешната одая в кервансарая на Абдулла тънеше в невъздържан разкош..."
Вероятно всеки лаик в областта на кервансараите (99% от читателите), който обаче държи да възприема текста не само с очите, а и с разума си, би си задал въпроса, който ми приседна рано тази сутрин: има ли си всеки кервансарай точно определена най-вътрешна одая и как се определя тя? Нямам съмнение, че обяснението е просто за всички арабисти и ерудити, вероятно е свързано със специфика в проектирането на кервансараите и т.н. Но за да не гугълвам, понеже и там съм такъв лаик като в областта на кервансараите, Уейн, можеш ли да обясниш как става това определяне, по какви признаци определяме точно определена одая в един кервансарай за най-вътрешна?

Някой много начетен в областта на авторовите закачки (изобщо на изкуството да се пише умело) може би ще ми обясни (ще гракне, както обичам да се изразявам при повод), че има такъв трик за събуждане на интереса на читателя, поднасяйки му загадка в първото изречение. Само че точно в първия епизод на Асасините 1 е малко самоцелно да се прави такова нещо.

Между другото, нататък логиката на този свят става още по-абсурдна за моите лаишки възприятия. Оказва се, че "най-вътрешната стая" всъщност се намира на последния етаж и то в най-скришния кът. Струва ми се доста външно такова разположение за толкова вътрешна стая. Ако това е най-вътрешната стая, какво определение да използваме за стаята под нея?

А иначе, още от първия епизод ме облъхва така познатия стил на двамата. Редят се красиви според тях думи, навързани в безсмислени изречения.

В един ислямски свят оковите на традициите и приличието се определят от авторите като "невидими". Сигурно ги е кефело звученето на думата, съчетанието на "невидими" и "окови" в израз с мистично звучене, нищо че няма особен смисъл. Достатъчно е да отскочите до съвременен Истанбул, за да прецените колко невидими са тези окови дори в наши дни...

После пък идва едно сравнение, което трябва да ме накара да зяпна. Наемът за една-единствена нощ на тази най-вътрешна от всички одаи бил достатъчен да осигури пребиваване за цяла година в по-скромен дом. Всичко хубаво, ама пребиваване в ДОМ, дори за две-три години може да се осигури и съвсем без пари, така че сравнението е съвсем неуместно (повторението на "съвсем" в случая е търсен ефект, а не липса на синонимен речник под ръка, и според мен оказва влияние върху възприемането на текста).

И, разбира се, безмерното богатство не е гаранция, че ще пристъпя прага на това безупречно най-вътрешно помещение. Да, защото мога да умра преждевременно, но това би могло да е пречка дори ако съм помолен най-горещо от Абдулла или Хайам да посетя одаята. Като изключим това, безмерното богатство може да ми осигури достъп до много места, понеже ще започна с инвестиция в армия, която да ми разчиства пътя, и тя ще бъде достойна за едно безмерно богатство армия, та ще го видя Абдулла, а след него и Хайам, ако не е пукнал дотогава.

Та, този първи епизод, за мое облегчение, едва ли е карал дори само единия автор да се търкаля по пода от смях, така че невъзприемчивостта ми към литературната му магия не може да бъде отдадена на липсата на чувство за хумор. Уейн, как оценяваш текста на този първи епизод, особено след моите коментари? Искам да си сверим критериите, защото за мен е много слаб поради всички вече изброени причини.

Ама те май това го казаха "Лиско" и "Ани"... трагично начало, после малко се пооправя.

[offtopic]Мдаа, научих се да използвам още един бутон за форматиране.

Чудя се какво показва практиката за случаи, когато се сбъскват един по-тренирал боец срещу друг по-решителен?!

Боже, чета и си охлаждам на ушите си (понеже е логично като с котлона: като се зачерви нещо, значи се е нагряло)! Самоопределящ се за професионалист редактор, когото Уейн в разговора с мен определи като един от най-качествените български преводачи, има смелостта да заяви, че "способността да мислиш няколко хода и варианта напред" в някакъв смисъл може да се определи като "хитрост". Не само в света на Асасините чудесата на езика нямат край, всъщност магията на словото е сред нас, в нашата малка България! Да не му попада да превежда упътване...

Lachdanan, пак се проявяваш като ерудит, специално за мен (ученото си е учено). Разрови се и намери свят, в който колекционирането на розови слончета води до вземането на върхов дан от най-всепомитащото бойно изкуство, тогава ще бъда размазан от силата на аргумента ти, особено ако се изсипе върху главата ми под формата на розови слончета.

Kromodor, упражнение в софистика е да защитаваш или оборваш различни тези. Уейн си е избрал теза (между другото, избрал си е и амплоато на генерален секретар на компартията с изрази като този "И аз лично съм си го задавал много пъти, тъй като за разлика от почти всички държа на логиката дори на метаигрово ниво"). Очевидно в измисления от него свят е съвсем нормално и дори е задължително "точките опит (които се дават за успешно говорене) да влияят на бойните умения на героя". Всяка една аномалия може да бъде защитена и обяснена (например, ябълките да падат право надолу, а крушите да падат под 45 градуса в този прекрасно абсурден свят). Проблемът идва оттам, че при дълъг и небрежно написан откъм логика текст, можеш да оправдаеш всяко недомислено нещо поотделно (особено ако си достатъчно упорит, за да не ризнаваш грешки), но не можеш да ги съчетаеш в цялостна логична система.[/offtopic]

Mindcrime писа: писа:

Вчера си купих от Уейн Асасините 1 ....

Няма да цитирам всичко, много е дълго, но обезателно прочетете, заслужава си.

Браво!!! Майкъл за пореден път доказа, че може да пише увлекателно. Не се шегувам, не иронизирам и не опитвам да се заяждам. Наистина съм впечатлен. Прочетох анализа на "един дъх" и чак после взех да се замислям с кое съм съгласен и кое може би не е толкова важно.

В този анализ виждам силно потвърждение на тезата си, че Уейн е създал велка книга, която дава възможност за безкрайно разнообразни забавления. Книга, която още от първото изречение дава огромно поле за размисъл пък било то и заради погрешно формулирани понятия. Няма как да се отрече, че това е най-анализираната и коментирана книга-игра. Значи въобще не е лоша иначе до сега щеше да бъде забравена.

Дойде и моя ред да напиша няколко думи за книгата. Макар и по-късно и аз имах честта да я прочета, препрочета и да й се насладя.

Първо мислех да разиграя една случка с участието на всички герои, които са се събрали в една хижа нейде из снежната тундра и са на гости на Ерик, но после разсъдих, че това са си техни герои и не бива да ги занимавам.

Говоря само и единствено за "Спящия убиец" - другите книги от хексалогията още не са излезли, а гледам, че доста хора пишат за Асасините като за цялата поредица. Явно не са си уточнили нещата.

Лична оценка: 7 от 10 ( това е краткия вариант )

Седмица ще рече много добро произведение. Богато оформление, хубав шрифт, зарчетата са страхотна идея. Стилизирани илюстрации, които са с хубав рисунък винаги са ме радвали.

Харесва ми на бойната система, че има фактора Предсказуемост, което стъпка напред в развитоето на бойните системи в книгите-игри. Не ми харесва, че физическите показатели се асоциират с бойни умение. Може някой да бяга много бързо, но не значи, че се бие добре. И защо беше нужно да има графа Бойно умение, след като не видях никъде да се използва в тази книга конкретно ?

Книгата има ниско ниво на преиграваемост, но пък хубава история и сюжет. Опита прави добро впечатление, както и включеното ниво на трудност. Като усещане ми стана малко криво, че тъкмо фунията на събития ме всмука и книгата свърши. Искам ощеееее ))

Като страхотна оценявам идеята епизодите на свършват на най-хубавото място и с нетърпение да търча за следващия епизод ( като в някоя сапунка ) да видя какво следва. Палци горе и за това решение.

А идеята за търсене на несъответствия направо ме грабна да чета от кора до кора цялата книга. Ето какво намерих - може и да не съм намерил

[offtopic]- епизод 102 - след като й знае миналото, не може да не се досеща и за бъдещето й
- Кари не трябва ли да стои постоянно в двореца и на какво разстояние лови лошковците ? Кой е бил кари преди него ?[/offtopic]

Очаквам следващата книга от поредицата. И чакам някоя изненада в нея от Уейн - хубава естествено.

Понеже в съответните биполярни теми гъмжи от спам, реших да си отворя моя. Не че ще пиша много...

-Корицата
Шарена, лъскава. Високо качество. Самир и Ракса гледат много сериозно. 4/5

-Стил на повествование
Продължава усещането от корицата. Богата образност и детайлност. Ярки сравнения. Нещо нечетено до сега. 4.5/5

-Игрова част
Тъй като това е роман, играта следва да остане на втори план. В този ред на мисли многото мечове, атаки и защити ми се струват малко прекалени. Обзалагам се, че Уейн се е постарал доста над тази част, но си мисля, че по-добър ефект може да се постигне с литературно описание на битките. Или бях полузаспал накрая (не заради качествата на книгата, просто бях уморен), но покрай сметките не ми стана много ясно как протича битката с боса...дали защото бе малко невидим? 3.5/5

-Сюжет
Много хубав, но края е доста отворен. Остават прекалено много въпроси. Така и не разбрах коя е Ракса и от къде идва. Това ми остава като лош вкус 3.5/5

Хей, ако си отговоря на всички въпроси още на първата 1/6-та от историята, какъв смисъл да продължава? Ей я де е втора книга, скоро ще разбереш всичко, което те интересува. А междувременно важното е ТИ какво мислиш за Ракса и това, което е или не е направила.

Мерси за ревюто и ще предложа на новия модератор Вилорп, който МНОГО мрази спам, да събере всички ревюта в една-единствена тема - САМО ревюта. И занапред ще процедираме така. Мненията (по едно на човек) на едно място - спамът другаде.

Стила много ме дразни. Самоцелно дълги скучни описания с абсурдни изсмукани от пръстите словосъчетания. Определено, не са на всеки епизод, но всеки път като видя нещо такова и се ядосвам.
Едно нещо дето ужасно много ме подразни със своята безсмисленост.
"Кожата и беше бледа като мрамор, но излъчваше собствено сияние, както понякога се случва с особено красивите хора от Далечния изток."
Кои красиви хора от далечния изток? Тези в Китай? Тези в Шри Ланка? Тези в Камбоджа? Индонезия? Или пък чукчите?
Ясно е че кожата реално не излъчва собствено сияние, но бога ми, кои са тези особено красиви хора в далечния изток на които понякога им се случва това? И като са особено красиви, защо не се случва при всички? От какво зависи? И при положение, че там има доста голямо етническо многообразие сигурно ли е, че не се случва понякога и на особено красивите хора в Европа или Южна Америка?

Салами повече отколкото в месарски магазин. Може би ако си смъкна малко критериите за добра литература ще мога да я прочета като роман обаче съчетано с глупавите избори, които се дават от дъжд на вятър просто ми идва прекалено. Не избори а изборченца дето направо да се чудиш защо ги има. И на всичкото отгоре конвертирането от роман към книга-игра е толкова претупано, че като видиш един епизод и веднага можеш да си кажеш:
-Аха! Ето тази част е писана за романа, а тази е от претупаното конвертиране.

А сюжета е супер наивен. Толкова ме дразни интерактивния роман, че дори не мога да се насиля да го прочета докрай.
Добре, че не си я купих, а я взех на заем, защото щеше да ме е яд да дам на Уейн 11 лв за тая книга, а по принцип не си пестя парите много много и харча и за глупости доста - толкова много ме издразни книгата.

Бойната система на "Асасините" ме разочарова донякъде с твърде значителната роля на Шанса, но въпреки това не се сещам в някоя книга-игра да е имало по-добра. Класификацията на бойните техники е доста сполучлива и това че има две особени - една за атака в защита и една за защита в атака, с по-различен начин на действие, разчупва схемата, прави я по-гъвкава. Факторът Предсказуемост е чудесно нововъведение. Освен това няколкото противници имат доста различни характеристики.

Общата концепция е много добра, но някои детайли биха могли да се подобрят. Ако битките в следващите книги от поредицата са повече, ако всички Воински умения се използват пълноценно (често и според описанието им) и ако малко се увеличи влиянието на точките Опит (или просто се трупат повече и по-бързо) и на мечовете, балансът на битките ще бъде добър и това ще допринесе за общото качество на играта.

И още нещо, малко кратки описания на случващото се в битката не ще навредят, само могат да направят приключението "по-цветно ". Да речем, в минималистичен вариант, шестте епизода за отделните Бойни техники могат да се обогатят с по четири чисто литературни изречения: едно за успешна атака на Самир, едно за успешна защита от страна на врага, едно за успешна отбрана от страна на нашия човек и едно за понесен от нас удар. (И така ще имаме нещо като вградени "Майстори на меча", а пък там описанията бяха силни.)

Е щом настояваш ще публикувам мнението си за Асасините, макар че няма да е много обстойно - от един месец се занимавам с преместване на офиса и ми е някаква лудница направо

Какво ми хареса в книгата:
- Книгата предлага и доста литература и интересен сюжет от една страна, и сравнително задълбочена бойна система от друга;
- Историята е много завладяваща и сграбчва вниманието здраво - толкова ми е интересно как продължава историята, че отговорът ти на предния ми въпрос - 'Асасините 2 ще излезе до края на годината' - малко ме изнервя
- Включването на Омар Хаям е блестящо като хрумване
- Идеята, че читателят трябва да действа от името на Самир, а не от свое, е доста интересна и като цяло сполучлива.

Какво не ми харесва:
- Играта от името на Самир не е реалистична от каквато и да е гледна точка в някои ситуации: [offtopic]то бива любов, ама чак пък 5 точки за опитност за изрепчване пред дългогодишния господар...... Също така не е реално поне да не поогледа малко момичето преди да и подаде дрехите - както разбираме по-късно Самир въобще не е толкова срамежлив, колкото изглежда от тази ситуация[/offtopic]
- Твърде голяма девиация при използваните бойни похвати от противника: не може при някои твои атаки врагът да има чудовищни защита и ответен удар, а при други толкова смехотворни, че е все едно като воин мечоносец (от тези с цяла броня), които в един момент оставят меча и почват да се отбраняват с голи ръце и да плюят ожесточено насреща по противника....
- Дълга поредица от неигрални епизоди, които те карат да прелистваш книгата насам натам (прословутите салами): Ако обединяването им в един епизод би го направило твърде голям и съответно е неприложимо, поне постави тези 10-12 епизода един след друг, за да не се налага да се разлиства само книгата насам натам в чакане на действие

В общи линии това е - като цяло оценката ми е доста положителна

И от ляво, и от дясно ми шептят: Не пий Хаям,
Сокът лозов е отрова, виното е враг голям!
Виното е враг. Тогава на лозата пий кръвта!
На врагът кръвта да пием учи нашият ислям.

В рубаите си майсторът на шатри винаги ни напомня, че има още една гледна точка. Че всичко е тленно и многократно повтаря Еклесиаста: Vanitas, vanitatum et omnia vanitas. Не е нужно, да сме халосни пророци, достатъчно е от праха ни да изваят кана за вино. В "Спящият убиец" можем да вземем чаша с карминения гроздов сок, да прегърнем любимата и да послушаме историята на разказвача. Внимателно, това е историята нарисувана от Хаям, опитайте се да го следвате и дори да сбъркате, не се ядосвайте, помнете думите на разбитата винена кана:
Бях аз като тебе
и ти ще станеш глина, като мен

Книгата накрая е в ръцете ми. Уейн я донесе до Варна. Любимата ми я изпрати обратно в София. От там мой приятел и колега излетя с нея до Прага, после до Осло, сетне до Ставангер и след едночасово морско пътешествие, Асасините пристигнаха благополучно сред идиличната норвежка островна група Квитсьой. Мислех, да огранича коментарите си по книгата до: Прочетете я, хубава е. Но Уейн иска от харесалите книгата доводи, ееех... така да бъде.

Картинката на корицата е с издържана пирамидална композиция, фонът е по-тъмен от нужното, но иди се разправяй с печатари, ако си нямаш работа. Шрифтовете на корицата определено са твърде много. Три, при това единият е в хеви и нормален вид, което си е практически четири. Като добавим, че един е серифен, един сансерифен и един е декоративен, както и ембос ефекта и текстурата, става прекалено и скапва малко ефекта на стилен продукт. Тук бързам да си призная, пет години предпечат и реклама изкривяват възприятията, като едното нищо повечето читатели може да не са обърнали внимание и да не им е проблем.

Корица 7/10

Дългите страници с правила веднага ме запалиха да ги използвам, за да си направя PvP мод, който да разиграваме с децата на борд игра. Противниците в схватките дойдоха слабички за кръвожаден тип, като мен. Ако се даде възможност да се управляват от човек (както гадинките в КМ напр.) биха могли да бъдат по-сериозно предизвикателство. Това естествено предполага съвестен читател. Имаше моменти, с които не бях съгласен, но не съм експерт в боравенето с хладни оръжия и може и да бъркам (за малко да използвам берсерк срещу майстора на оръжията, изхождайки от презумпцията, че това е най-малко очакваното от него и ще го извади от равновесие, да не говорим че съм си енрейджнат по начало ). В останалите случаи обаче улучвах правилната (поне според Хаям) тактика и завърших приключението жив с 31 точки. Доволен съм от боя, но... МАЛКО БЕШЕ!!! Тъкмо се бях накървавил и гадинките свършиха, винаги така става!

Бойна система 8/10

На моменти повествованието изпада в словоблудство. Хаям изглежда се упива не само от вино, но и от фразата си. Друг път се препъвам в някое изречение, проточило се, като върбов корен. Направо си плаче да му се ударят една-две точки! Историята, макар и да не блести с нечувана уникалност е приятно предадена. На някои интересни моменти, Хаям спира по шехерезадински. Похватът е хубав и подържа огъня.
Дочувах, че имало необосновани протести, за някакви салами. За вас не знам, но на мен миризмата на печатарско мастило, носеща се от разгръщаните често страници ми действа наркотично. С други думи, ако животът ти поднася лимон, или си направи лимонада, или го накълцай на резенчета и си го пусни в рома. Можеш да отпиваш, докато слушаш историята на Хаям.
Всеки читател, в зависимост, колко е ерудиран и запознат с дадена тема може да намира гафове и да ги размахва. Един ги размахва, като знаме, друг - като чифт мръсни гащи. Бе, всеки да вее знамето, което му приляга. Всичко се свежда до това, дали читателят е готов да приеме авторовата некомпетентност в даден момент и да продължи да чете или да реши, че фактологическата грешка му е скапала историята безвъзвратно. Хора разни, разни оргазми.
По едно време се дъвка, може ли някой да заслепи с очите и зъбите си. Може. Ако зъбите му са метални, например. Все пак съчувствам на хората без въображение, за тях всичко трябва да се нарязва на ситно, да се сдъвква и така да им се поднася.

Историята е увлекателна, макар и малко по момчешки наивна. Явно съм по-циничен от Самир, но Amantes amentis, простено му е на момъка. Действията му са си младежки и той е млад, не виждам противоречия в самировите решения. Харесва ми и смяната на гледната точка, внася разнообразие.

Една малка препоръка (въпреки Висоцки и принципът му "Я не давал товарищам советы"), да не се прекалява с любими думи, като русизъма "удачно".

История, тема, идея, сюжет и бабинатавитрънкина 7/10

Играе се приятно. Това е типичен роъл плей, в който трябва да се вживееш в ролята. Ако не можеш, много ясно, че ще те пухат по главата. Не бива да се подхожда с очакване, че ти си героя. Героят е Самир, ти просто слушаш историята и акомпанираш на Хаям. Историята вече се е случила, не можете да я промените. Автор и читател са, като двама танцьори, като танцът се води от автора. Ако читателят няма достатъчно доверие или се дърпа от упоритост, ерудиция или просто защото не умее да танцува - много ясно, ще има настъпани пръсти.

Брях... олях се, ужким нямаше да словоблудствам, а "Каква я мислихме, каква излезе"!

Абе купете книгата, ако не ви хареса я подарете на някого, може да го зарадвате. Аз благодаря на Уейн за историята и търпеливо чакам следващата.