от aToro

Докато сме на арабска и демонична тематика ще споделя следния horror-mystic разказ с вас:

Проклятието на арабина

Еди се беше свил в малката стаичка и държеше колената си. Капчица пот тръгна от косите и се стече по дясната му буза. Напрежението се четеше в очите му, а цялата му мускулатура беше напрегната. Изпъкналите вени набраздяваха иначе гладката кожа и силно контрастираха с нейната белота.
Денят беше горещ и задушен, а малкото вентилаторче бръмчеше немощно и по никакъв начин не успяваше да промени климата на стаичката. Единственият ефект от него бе шумът, който вдигаше – отдавна бе разцентрован, а годините от последното му смазване не можеха да бъдат преброени на пръсти. Неприятна и зловеща миризма изпълваше помещението.
Мисълта, че посещението при арабина му донесе такива невъобразими проблеми, не го измъчваше толкова, колкото тази, че сам знаеше какъв риск поема; каква цена можеше да плати за това си решение. Имаше сериозни колебания преди да отиде и си спомни как Грег многократно се опитваше да го разубеди.
- Заклевам те Еди, не го прави! Един приятел отиде при него и после изчезна за три дена. Когато го видях, не приличаше на човек. Беше отслабнал десет килограма и каза единствено, че едва е оцелял и никога, ама никога да не стъпвам там.
Това каза Грег броени часове по-рано и с усмивка потупа Еди приятелски по рамото. “Само да го бях послушал”, помисли си той отново.
Отвън се чуха тежки стъпки, които кънтяха от все по-близо и по-близо. Еди се заслуша напрегнато. Изведнъж светлината угасна. Скърцането на дръжката прозвуча като писък в тъмното помещение. За момент той се запита дали е заключил. Вратата се разтресе мощно. Настана тишина. Почти веднага след това дръжката заскърца още по-скоростно и вратата отново се разтресе.
- Заето! – извика Еди нервно и отново сведе глава.

Ето още едночко. Старо е като света и не е никак ошлайфано, но повечето го харесват:

Прости ми, миличко

Погледнах учудено малкия си посребрен часовник. Въпреки че беше лято и едва минаваше осем, вечерта беше тъмна. Може би защото облаците пак се бяха надвесили над София, напук на прогнозата на БТВ, която обясняваше, че ще е слънчево до сряда. Автобусът затвори вратите си и продължи към обръщача. Поколебах се само за момент и тръгнах към пазарчето. Повечето продавачи отдавна си бяха тръгнали, малцината останали трескаво събираха стоките си в кашони и картонени кутии и ги тъпчеха в багажниците и по задните седалки на спрелите си коли. Цветарското магазинче обаче тепърва очакваше по-голямата част от оборота си. Влязох, подминах частта със саксии, разни декоративни украси и се насочих към букетите. Продавачката ме посрещна със едно заспало и отегчено „Добър вечер”, отвърнах й и я помолих да ми препоръча някой по-луксозен букет. „За приятелката ми е, сърдита ми е и искам да е наистина стилен и красив, цената е без значение.” Продавачката се обърна и огледа замислено цветята. Аз огледах нея. Носеше бяла, съвсем леко прозираща ризка, под която едвам се забелязваше сутиена, защото също беше бял. Доста момичета биха сложили черен с това горнище, за да се набива на очи, но това явно беше по-кротко и свенливо. Дънковата й пола не беше къса и стигаше почти до сгъвките на колената, но въпреки това изглеждаше страшно секси и за момент ми се прииска да сграбча плата там, където приемаше формата на стегнатото и дупе. Тя се обърна и ме попита „Какво ще кажете за този?”. Сочеше някакъв изчистен букет от хризантеми, аранжиран само със зеленина от папрат и още нещо. Целофанът беше прозрачен отпред, а отзад в кралско синьо. Красив беше, но всъщност не беше това букета, който исках да подаря на Деси. „Изберете ми девет рози и сложете някаква семпла зеленина. Струват ми се по-подходящи за случая.”. Цветарката се поколеба дали да изкаже несъгласието си, но се отказа и се захвана с приготвянето на букета.
Отне по-малко от пет минути, взех го и тръгнах към вкъщи. Беше започнало да пръска, преди да стигна до блока заваля по-сериозно и дори последните тридесет метра минах на бегом, защото започна да се сипе из ведро. Влязох във входа и поздравих портиера, той отвърна ведро с мек и сладникав глас, усмихна ми се и ме проследи с поглед. Качих се в асансьора и допрях с пръст металния бутонен сензор за моя етаж. Така и не ми беше ясно на какъв принцип работят… Замислих се какво трябва да й кажа, как трябва да се извиня. Сърцето ми се раздира, когато тя се сърди. Всяка обида и псувня би ме засегнала по-леко от тягостната наранена тишина, с която ме наказва. Пооправих букета, малко се беше развалил от вятъра, завъртях ключа и влязох. Реших да почна ведро, може би й беше минало. „Скъпа, прибрах се!”, подвикнах и събух обувките си.
Вратата към терасата беше отворена, но въпреки това в стаята беше топло и задушно, може би от дъжда. Тя се излежаваше едва покрита с белия чаршаф и четеше някаква книга на Даниел Стиил. Въобще не погледна към мен. Приближих се и й поднесох цветята. „Деси, миличко, извинявай. Знаеш че нямах това предвид. Моля те, прости ми.” Беше ми много мъчно. Една сълза се стече по бузата ми и капна на чергата. Тя не каза нищо, не ме погледна и остана вторачена в книгата, но вече гледаше празно през нея. „Моля те, не ми се сърди повече”. Останах до нея още малко, тя преглътна един два пъти, но не взе цветята. Станах, избърсах сълзите си, оставих букета на раклата и после се върнах при нея. Взех книгата от ръцете й, сложих я на пода и легнах при Деси, прегръщайки я с ръка. Тя понечи да се извърне, но аз се надигнах над нея и погледите ни най-после се срещнаха. „Моля те! Обичам те” промълвих тихо. Сълза се плъзна по красивото й лице, тя се опита да задържи останалите, но не успя и те неудържимо бликнаха от влажните й очи и закапаха по възглавницата. Сложих устните си на пътя им и започнах нежно да я целувам по бузата. Вплетох ръка в косите й и ги разпилях по възглавницата. Устните ни се допряха, нейните бяха топли и сухи, дори леко напукани и този релеф ги правеше дори по-сладки и неустоими. Тя издърпа чаршафа между нас и плъзна ръка по вътрешната част на бедрото ми. Смеех се и плачех едновременно и не спирах да я целувам. Радост, облекчение и възбуда обзеха цялото ми съзнание и главата ми се замая от прилива на емоции. Тя притисна гърдите си към мен и нежно подаде езичето си отвъд устните ми. Ръката й продължи нагоре, погали ме страстно и цялата настръхнах. „Никога не казвай нещо подобно отново Цвети. Никога.” Смъкнах полата си и я захвърлих встрани, махнах и блузката и телата ни се впримчиха едно в друго. Навън гърмеше и трещеше, а дъждът се изливаше почти до самата врата на терасата, сякаш бурята ревнуваше от любовта ни и искаше да надзърне измежду пердетата в малката ни стаичка.

Ето един по-сериозен:

Спътникът

- Това ли е всичко? – попитах го и прибрах джоба с документи в куфарчето си.
- Това е, господине. – усмихна ми се чиновникът с двадесет и четири каратовата си усмивка, каквато само един индиец може да докара по такъв непринуден начин. – Благодарим, че избрахте нас! Пожелавам ви приятен ден!
- Приятен и на Вас. – отвърнах, докато се изправях.
Излязох от банката и тръгнах към колата. Бях паркирал малко по-назад по улица Якоб Маре. Замислен над лихвите, сроковете и условията, запалих и подкарах към вкъщи. Очакваше ме седмица почивка, в която смятах да се отдам изцяло на мързелуване – излежаване край басейна, коктейли и браай[1]. Най-много да заведа малката до националния парк да се полюбуваме на животните.
До кръстовището ми оставаха само десетина метра, когато светофарът превключи на жълто и се зачудих дали да не настъпя и да мина, но все пак реших да спра. Приведох се към радиото, натиснах power-а и зачаках да зареди, за да мога да сменя станцията. “H-E-L-L-O”, занизаха се мудно буквите една по една.
Срещу мен предната дясна врата се отвори и сепнато се вдигнах назад. Първото, което привлече погледа ми, беше огромният лъскав Desert Eagle, насочен към мен. Чернокожият се настани безцеремонно на дясната седалка и ме изгледа с големите си бели очи.
- Едно глупаво движение и ще те разстрелям като мастия! – изсъска той.
Радиото се включи с неприятна сила. Някакво лятно парче. Похитителят носеше кърпа, вързана на косата си. Обърна глава напред и наблюдавайки ме само с периферното си зрение. Вместо да обмислям варианти за измъкване, какво да направя, как да се защитя, аз просто седях скован и го гледах с ужас. Сърцето ми блъскаше бясно и вероятно дори се виждаше как шията ми пулсира. Отзад няколко коли надуха клаксоните си.
- Карай! – заповяда ми той, без да извръща глава към мен – И спри да ме гледаш. Погледнеш ли пак към мен, ще ти разпилея мозъка по асфалта. Ясен ли съм?
Подчиних се и потеглих. Колата придърпа и за малко щях да я загася, но успях да настъпя съединителя, дадох газ и я подкарах. Похитителят ми държеше пистолета си ниско, насочен към корема ми. Може би, ако нямах колан, щях да успея да се хвърля през вратата, преди той да реагира, но сега бях закопчан и щеше да е много трудно. Освен това, вероятността изстрел от упор с оръжие от такъв калибър да е смъртоносен е огромна, независимо къде попадне куршума. Не можех да рискувам.
- Тук наляво. – обади се той.
Завих по Нелсън Мандела, обмисляйки трескаво събитията от последните дни. Изглежда някой ме бе изпял за сделката. Следобед казах на Хайно, че днес ще ходя до банката. Дали той е уредил цялата работа. Едва ли... Откъде ще му мине въобще през ума, че имам толкова пари. Той не знае нищо, няма как да е той. Кой друг знаеше? Куин? С него движехме заедно нещата, но не мога да повярвам, че би ме продал. За Бога, Куин! С теб сме като братя още от университета, възможно ли е да ме предадеш за пари? Така или иначе, който и да стоеше зад цялата работа, явно планът му се беше издънил.
- Нямам пари. – погледнах към негъра – Само десетина долара в джоба.
- Мълчи и карай. – изгледа ме презрително той – Завий надясно по Шуман. И спри да ме гледаш, казах ти!
Нямаше как Куин да го е направил. Жените ни са толкова добри приятелки, а децата ни дори ходят в един клас. Ако беше закъсал за пари, просто щеше да говори с мен. Аз бих му дал. Напрягах мозъка си да се сетя кой е изпратил тази чернилка. Той се приведе към радиото и без да ме изпуска от поглед смени станцията. Намери някакъв отвратителен хип-хоп, мисля че 50 cent, и се облегна обратно на седалката, видимо доволен от себе си.
От скоро бяхме в бизнеса, но вече имахме ясно изградено разделение на дейностите с Куин. Аз се занимавах с доставките и само най-големите клиенти, а той продаваше на разни дилърчета и отрепки като този в колата. Вероятно се е изпуснал пред някой и са разбрали от него за голямата сделка. Мамка ти, Куин, понякога просто не знаеш кога да спреш да приказваш! Всичко вече ми се изясняваше. Приближавахме се неумолимо към отбивката за Мамелоди[2] и целият настръхвах при мисълта какво ме чака там. Ще ме разпитват за парите и като разберат, че дори аз не мога да ги изкарам от банката близките шест месеца, ще полудеят. Може да ме държат за откуп от Куин, но ако се ядосат, вероятно ще ме заровят в някой двор и никой няма да разбере за мен. Черният усили радиото и гангстерския рап започна неприятно и басово да кънти в ушите ми. Огледах го предпазливо, без да обръщам глава към него. Носеше широки протрити дънки и тениска, беше небръснат, с едра глава и огромни ръце. Леко се поклащаше в ритъм с бийта, а устата му стоеше притворена, като на умствено изостанал. Определено нямаше вид на професионалист.
Дали щяха да ме пуснат, ако успеехме да им дадем колкото поискат? Живота ми сигурно не струва нищо за тези шибани гамени. Сигурно ще се притеснят, че ще опитам да ги изнамеря и Бог ми е свидетел, аз ще го направя, колкото и пъти да се закълна в противното пред тях. Ще платя колкото трябва, а познавам достатъчно хора, които ще свършат работата. Не, няма да ме пуснат. Няма да рискуват. Независимо дали ще си получат парите или не, просто ще ме очистят и ще се отърват от тялото ми. Мамка му.
Той въобще не сложи предпазния си колан. Ако изкарам колата извън пътя с тази скорост, можеше обаче и нищо да не му стане, а можеше и да ме простреля преди това. Отстрани беше равно и трябваше да се ударя в някой стълб или нещо, за да има ефект. Идеята не ми се нравеше. Започнах да наблюдавам насрещното движение. Тук двете платна бяха на разстояние около пет метра, а освен него ни деляха и две мантинели. Когато обаче завиехме към Мамелоди, щях да издебна момент и да се нацепя в някой от насрещното. Ако подбера правилната скорост, имах добри шансове да оцелея, а този до мен, без колан, щеше да си пръсне главата в стъклото и вероятно дори да излети извън колата. Да, това щях да направя! Иначе бях жив мъртвец. Вече имаше табели за отбивката. Престроих се нататък.
- Карай напред, мамка ти! – изпсува ме негърът – Да съм казал да завиваш? Толкова ли е сложно? И намали малко, че ако ни спрат куките, нали се сещаш какво е първото нещо, което ще се случи?
Намалих на осемдесет. Целият бях плувнал в пот. Опитах се да се успокоя, да мисля трезво и да намеря решение на ситуацията. Отпуснах се на седалката и няколко минути просто карах напред. Дишах дълбоко и гледах пътя с празен поглед. Смрачаваше се. Пуснах фаровете. По-голямата част от колите отбиваха към различните квартали, а ние продължавахме към края на града. Тук движението беше съвсем рядко.
- Наистина нямам пари. Внесох ги в банката, точно преди да се качиш. В Пощенска. Бях паркирал малко преди кръстовището. – казах смирено, когато поредната песен утихна.
Той само ме изгледа, но не отговори нищо. Градът остана зад нас. Ами ако не търсеше пари? О, Боже! Мислел съм си го и преди. Ако брат му или гаджето му, някой, е умрял от свръхдоза? Хората са глупави и такива неща се случват постоянно. Някой идиот прекали с прахчето и после виновните сме ние. Това е все едно да се обвиняват аптекарите, когато някой се самоубие с приспивателни! Ние ли ги караме да купуват?! Ние ли ги караме да се размазват като животни?! Та аз съм просто един търговец! Ако не съм аз, ще е друг. Щом има хора, които искат да купуват, винаги ще има някой да им вземе парите. С Куин никога не продаваме боклуци и никога не смесваме стоката с такива.
Огледах го още веднъж. Безизразната му физиономия сега не трепваше. Да, беше точно това. Не се интересуваше от пари и дори не искаше да ме слуша. Каквото и да кажа, то е без значение. За това и излизаме от града. Ще ме закара на някое забутано място и ще ме разстреля като куче! Кой знае за кого има да отмъщава. Наскоро четох за един такъв случай с момиче на шестнадесет в някаква дискотека. Смесила с алкохол и умряла преди да дойде линейката, на стълбите, пред очите на двеста човека. Бог знае обаче откъде си е купила. Дали е била наша стока? Как е направил връзката обратно до мен този? Напрегнах умът си, за да си спомня как изглеждаше момичето на снимката. Дали беше черна въобще или мулатка?
Той намали музиката. Измина половин час, откакто напуснахме Претория. Пътят минаваше през Бронкхоршпрют. Изгледах с тъга голф игрището от ляво. Дали някога ще играя отново? Едва ли. Подминахме и гробищата, които в този час на деня изглеждаха още по-зловещо от обикновено и излязохме от градчето. Навън вече беше тъмно. Никой от нас не обелваше и дума. Сега, като се замисля, онова момиче имаше неговите черти. Да, със сигурност си приличат. Брат й ме бе открил и сега искаше да си отмъсти за смъртта й. Дали щеше да ме измъчва, или направо да ме убие. Боже, малката ми Мариет! Кой ще се грижи за нея? Кой ще изкарва пари за да плати образованието й, кой ще храни нея и майка й, кой ще плаща наема? Как ли ще приемат новината, когато открият трупа ми в някоя канавка? Ако въобще го намерят. Кой знае дали този няма да разчлени тялото ми и да го изхвърли в океана, на акулите.
- Моля те, човече, не ме убивай! – разплаках се. – Имам семейство, малка дъщеричка! Никога не съм искал някой да пострада! Аз, просто... просто...
Сълзите ми замъгляваха погледа и виждах срещу себе си само размазани светлини. Избърсах с ръка първо очите, а после и носа си, защото се бях разсополивил. Той ме гледаше продължително, но не каза нищо. Може би си го заслужавах, наистина. Дали ако се бе случило на моята Мариет нямаше да искам някой да си плати за това? Не някой! Всички! Щях да искам прошка и мъст от целия свят!
Онова момиче щеше да е живо, ако не бях аз. Ако не беше Куин и всички останали. Всички носехме вина за нея. Не можах да се успокоя, но вече плачех тихо и от време на време подсмърчах. Навлизахме в Уитбанк, значи бяхме минали стотина километра. Той извади с една ръка цигара, без да пуска пистолета, постави я в устата си и запали.
- Завий тук към Линвайл. – отреди той с равен тон.
Послушах го смирено и навлязохме в квартала. Вече не го следях дори с периферното си зрение. Бях готов да приема това, което съдбата ми е отредила. Направих няколко завоя, следвайки неговите инструкции. Въздухът в купето се насити с тежкия мирис на силни евтини цигари. Намирахме се в малка и тъмна уличка. Наоколо имаше къщи и някои от тях светеха, но по улицата нямаше никой, а оградите им бяха високи и ни скриваха от погледа на хората.
- Спри тук, загаси фаровете, колата и сложи главата си между коленете. Сложи я!
Поколебах се за момент, но го направих. Сълзите се стичаха по бузите ми и капеха по стелката в краката ми. Той излезе от колата и затвори вратата, без да я блъска. Вероятно щеше да ме простреля в тила през прозореца и да избяга възможно най-бързо. Преглътнах и прехвърлих в мислите си за последно образите на семейството ми.
Изминаха повече от тридесет секунди, които за мен продължиха години. Вдигнах плахо поглед, но не го видях. Надигнах се целият и огледах улицата. Беше съвсем пуста, нямаше жива душа отвън. Долових мирисът на печено месо от дворовете. Отнякъде се чуха весели детски писъци. Облегнах се на седалката и останах така пет минути, без дори да помръдвам. После завъртях ключа и тръгнах на обратно към Претория.
Не казах на никого какво ми се бе случило, нито съобщих на полицията. Така или иначе, успях да открия две неща, свързани с онази нощ. Загиналото момиче се казва Белинда, мулатка, и няма нито брат, нито братовчеди, а последният автобус към Уитбанк заминава от Претория в 16:00.

[1] Барбекю, типично за Южна Африка
[2] Краен квартал в източната част на Претория, известен с бедността, престъпността си и почти изцяло чернокожото си население.