Бърлогата на звяра (поощрете ме с малко критика) !

Бърлогата на Звяра

- Дезолис, звучи ми адски познато. Мисля, че ако мога да си спомня архивите …

- Стига, няма време за спомени. Погледни на морфоложката карта. Това е планета изцяло покрита в лед и сняг. Сигурен ли си, че можеш да се справиш. Имай в предвид, че не сме засекли никаква форма на разумен живот и трябва да прекараш две години в мълчание.

Рин не очакваше първата му изследователска експедиция да е точно такава, но нямаше избор. Копнееше да се махне, да се впусне в проучвания, експедиции. След петте месеца на солидна подготовка усещаше увереност и сила. Когато баща му почина осъзна, че нищо не го задържа на тази планета. И без това климата на Стърг отиваше по дяволите. Службите по сигурност предвиждаха множество магнитни бури и вулканични изригвания. Пораженията щяха да са невъобразими.

- Готов съм – постави дясната си ръка на рамото и стисна памучният пуловер. Студът и самотата няма да ме уплашат.

- Много добре – одобрително изражение погали иначе строгото лице на капитан Бригърд. Още утре потегляш.

- Утре, но аз…

- Рингстър Фънън, нима се колебаеш ?!

- Не!!! Започвам да събирам най-важните си вещи. Пътуването ще е едно страхотно преживяване – напукани устни опънаха сухата му кожа.

- Не забравяй, че това е мисия от първостепенна важност за евентуалната евакуация на пострадали цивилни. Все още имаме само няколко планети на които можем да се заселим, след пораженията които Стърг скоро ще претърпи. Съсредоточи се върху изследването и мониторинговата дейност. Искам кратки и ясни впечатления от Дезолис, записани и подредени в електронният ти бележник. Ако наистина обучението ти не е напразно, ще успееш да помогнеш на много бъдещи бездомни семейства.

- Не се притеснявайте командир Бригърд, когато знам, че толкова хора ще зависят от моите изследвания, няма да си позволя немърливост.

След кратко отдаване на почести Рин се отправи към изходът на сградата. Минавайки покрай външната порта на дружеството „Звезден Скитник”, не пропусна да поздрави Йвън. Наистина беше хубавица. Само, ако можеше да се отърси от скорошната си раздяла с Аманда. Беше се раздавал, както винаги, но някак нещо не бе в ред … така и не си даде сметка, че вината е в него. Когато се прибра същата вечер в която вече бе останал сам, прозря истината. Осъзна я, но не искаше да я понесе, да си признае, че всъщност той е един егоистичен нехранимайко. А ето я сега Йвън, стои там, права до входа на дружеството - продава антични реликви. Колко му се искаше да я опознае, да поговорят, да се посмеят. Но не, той беше болен, болен от вътре. Заразата върлуваща в душата му не би могла да се излекува. Може би сега, когато щеше да прекара две години сам …
Застина на място точно когато един побъркан щеше да го размаже на главната улица. Сърцето му прескочи няколко пъти, след което бавно започна да успокоява ритъма си. Рин още се чудеше защо е позволено да се карат класическите автомобили земно производство. Това бе най-замърсяващата и необмислена технологична играчка на човешкият вид. Нямаше оправдания за притежаването на тези адски чудовища, които непрестанно бълваха вълма черна отрова. Явно сега след смъртта на синята планета хората си мислеха, че са напреднали технологично, за да пречистват въздуха. Или пък нямаха скрупули – без съжаления щяха да се преселят някъде другаде. Такъв беше и случаят заради който сега той бе изпратен на Дезолис. За втори път човечеството доказа немърливостта си. След като Стърг опозна човешкият вид, а Земята бе опустошена, хората като че ли забравиха защо бяха изоставили своят дом.

Когато сигурността и уютът са на лице, бързо се забравят несгодите. Ето как и хората на Стърг бяха забравили за отминалите последствия от тяхното спокойствие.

Когато се прибра в неподредената си квартира, Рин се настани на дивана и отпусна крака върху стъклената маса. Бретонът на тъмната му коса както винаги се влачеше върху подпухналите му бузи. Отдавна се канеше да го накаже, но все не му оставаше време. След кратки размишления, стана и се отправи към банята. Изминаха броени минути и от косата му бяха останали само няколко сантиметрови бодлички. Не се харесваше в този вид, но може би, ако махнеше тримесечната си брада нещата щяха да се оправят. След раздялата с Аманда и смъртта на баща му, не се интересуваше особено от външния си вид. Сега обаче заминаваше за Дезолис и искаше да отбележи подобаващо тази промяна в живота си. Остана изключително доволен след като приключи с мъчителното щавена на сплъстената си брада. Наистина изглеждаше като човек. За момент се замисли дали да не се изкъпе и да се върне пред входа на „Звезден Скитник”. В този си вид можеше да покани госпожица Йвън на среща. Тези мисли веднага напуснаха развълнувалият се Рин. Все пак реши да се наслади на благоуханната пяна, която щеше да бълбука в горещата вода на отдавна отлаганата вана.
Вечерта прекара в мрачни спомени и приятната компания на отлежалото уиски, което бе останало от погребението на баща му. Не мислеше да прекалява с количеството, но не се и въздържаше много – така или иначе черният му дроб най-вероятно отдавна не функционираше както трябва. Часовете се нижеха, уискито намаляваше, а очите на Рин натежаваха. Неусетно празната стъклена бутилка се търкулна по черният мрамор и ръцете му оклюмаха – увиснаха като огромни махала. След няколко часа се събуди. Беше се озовал на пода, а голият му кръст топлеше студеният мрамор. Успя да се довлачи до леглото. Шмугна се в мръсните чаршафи и захапа възглавницата.

Йвън днес изглеждаше много различно. Вероятно се дължеше на гримът помисли си Рин. Не я беше виждал така никога, но определено му хареса. Когато мина покрай нея, тя му се усмихна и махна с ръка за да го поздрави. Това беше доста странно, тя никога не откликваше. Със сигурност промяната във външният му вид я е привлякла. Рин успя само да се усмихне вяло, след което се изчерви. Беше лесно влюбчив. Никога не успя да проумее как егоист като него хлътва толкова лесно.
Кабинетът на капитан Бригърд се намираше в края на коридора. Рин бе научил пътят на изуст. Бе способен да стигне до него дори, ако някой завържеше очите му. През последните месеци, това бе човекът с който контактуваше. Нямаше приятели, тези които познаваше от малък отдавна се бяха пръснали из многобройните кътчета на галактиката. Само той бе останал на Стърг, само той виждаше смисъл в това да пребивава на родното си място.

Червеният мрамор лъщеше. Пламъчетата на множество свещи танцуваха и се полюшваха. Дружеството ценеше антиките останали от Земята. Използваше ги, наслаждаваше им се. Малко хора в днешно време можеха да си го позволят. Рин също обичаше предметите от погубеният сват. Ботушите на краката му бяха произведени на Земята. Един от последните модели, твърдяха продаващите на антики. Всъщност точно тези ги бе взел от Йвън. Те бяха претекст благодарение на който успя да се запознае с нея. От този ден на сетне винаги я поздравяваше, но не получаваше отговор. Мислеше си, че тя просто не го забелязва. По-късно обаче се убеди това му схващане бе погрешно. Униформата на дружеството, която носеше в момента му бе малко неудобна. От дясно на рамото блестеше символът на „Звезден Скитник” – орел впил ноктестите си крака в малка планета. Рин бе сигурен, че това е Земята. Запита се дали, дружеството не е съществувало, когато синята планета е била все още част от слънчевата система. Винаги името й му се струваше смешно. Защо са я нарекли Земя, когато голяма част от нея е била покрита от морета и океани. Тогава хората явно не са отдавали голямо значение на имената.
Рин постави длан върху модулният идентификатор и вратата към кабинетът на капитан Бригърд плавно се плъзна. Малката тъмна стая бе празна. Бюрото в центъра й заемаше почти цялото свободно пространство. Няколко пури се търкаляха върху идеално полираното дърво. Обгорелият тютюн в пепелникът бе разпръснат навсякъде. Множество зацапани листове хартия стърчаха от ръбовете на бюрото, сякаш се опитваха да скочат от него. От дясно, залепен до стената стоеше огромен метален шкаф. В него се съхраняваха стотици мониторингови доклади. Бригърд обожаваше да преписва тези от компютъра и да ги съхранява на хартиен носител. Това беше любимото му занимание, естествено ако не се вземаше предвид любовта му към пурите от синята планета.

"Звезден скитник" Това нещо като "Звездолетът Скитник" ли е, Дарко?

Иначе се радвам, че се завърна, скоро не те бях засичал да пишеш!

Поздрави!

Не ... това е опит за кръстоска между фентъзи и фантастика ... ама както виждате още не е завършено..

Darkoslav писа: писа:

Не ... това е опит за кръстоска между фентъзи и фантастика ... ама както виждате още не е завършено..

хм по-скоро си е фантастика, щом се разказва за бъдещето.
Дотук това е един добър увод. макар и незавършен.
Само че няма действие! Има повече описания (съществителни и прилагателни), статични сцени, отколкото глаголи, но ми стана интересно да науча, че и твоите герои се валят в мръсни чаршафи и не се къпят като са депресирани Защото и моите го правят, а полът им изобщо не е от значение.
Заглавието е добре, подбужда интерес. Но виждам, че отдавна не си писал, значи си зациклил в историята, което вече не е хубаво. Може би трябва да си нахвърляш бележки или да правиш скелет когато започваш история. Но от себе си знам, че няма как да знаеш как ще се развие историята още в началото. Но щом даваш заглавие, трябва да имаш все някакъв план.
Не знам доколко ще ти помогне всичко по-горе. Аз нямам нищо публикувано, затова не твърдя, че мнението ми има особена тежест, но обичам да пиша и да чета, а в училище литературата винаги ми е вървяла повече.