Нещо ново с работно заглавие "Еми"

Ето нещо, по което започнах работа. Може пък и да ви е любпитно...

Глава Първа, в която се запознаваме с Виктор и неговото семейство

Тази година лятото се оказа непостоянно като своите сестри – игривата пролет и златокосата есен. Спусна се над София с дъх на опалени пещи през дългите мързеливи дни и свирепи бури в късните следобеди. В сърцето на Виктор лумна копнеж за приключения и той обикаляше из улиците като неуморен изследовател. Ето че се озова в непознат квартал и очите му жадно поглъщаха всяка гледка – проядените вагони край старото депо, огромният робот, нарисуван върху стената на едно училище и малкият денонощен тотопункт с емблема на четирилистна детелина. Минаваше пладне, а Виктор продължаваше да крачи бодро по нагорещения асфалт, търсейки нови чудеса.
Той беше високо и слабо момче с кестенява коса и студени сиви очи. Най-много обичаше две неща – да чете фантастични истории и да скита из града. Тогава приказките оживяваха и го избавяха от неволите на ежедневието. Безлюдните алеи на парковете му напомняха за дълбоките лесове, които героите от книгите му преброждаха. Сякаш иззад гъсталака щяха да изскочат таласъми или да се разкрие входа към бърлогата на ужасяващо чудовище. Тесните улички в центъра също му бяха любими. Там се спотайваха безброй изненади – антиквариати и малки павилиончета, където можеше да открие скъпоценни книги-игри, написани преди цели 30 години. Харесваше му да се взира в запустели къщи, навярно обитавани от призраци, караконджули и други нечестиви сили, като въображението му рисуваше какви ли не страхотии.
Виктор тъкмо подмина окъпан в зеленина двор, когато му се стори, че оттам го наблюдават. Върна се, обзет от парещо любопитство. Статуите бяха десетки – големи и малки, с груба каменна плът, по която кацаха мушички и прокарваха лишеи: бюстове с вирнати глави, мъже размахали юмруци, жени застинали в неумел танц, тъжни гиганти с отпуснати ръце, които приличаха на тролове, изненадани от слънчевите лъчи. Какви ли тайни криеше този буренясал двор, ограден от нисък зид, върху който бе опъната ръждива тел? Тя висеше заплашително – продупчена и обрасла. Отвъд нея статуите се бяха настанили в шумата, а няколко чепати дървета ги засланяха с натежали клони. Подобни находки заслужаваха специално внимание.
Виктор се опита да открехне очуканата метална врата, но тя не помръдна. Той потърси по-широка пролука в оградата и късметът му се усмихна. Само дето разкъсаната тел бе опасна. Момчето се покатери, затаи дъх и се провря. Колкото и да внимаваше, тениската му се закачи на остър ръб и в нея зейна дупка. Стисна зъби. Майка му щеше да вдигне жестока олелия: „Къде си ходил? Защо не си пазиш дрехите? Нямаме пари за нови.“ Но случилото се, случило. Поколеба се за миг и се прехвърли отвъд.
Сякаш попадна в друг свят. Най-напред го усети по хладината. Клоните на дърветата пазеха дълбока сянка и жарките лъчи безпомощно се топяха сред тях. Отдолу дремеха причудливите статуи. Виктор ги оглеждаше опиянен – някои бяха горди и ликуващи, а други изразяваха гняв, печал и болка. Дали заклинател не бе превърнал живи хора в неми камъни? Момчето докосна едно от изсечените лица: грапаво и недодялано, ала магнетично и вълшебно. Колко ли истории знаеше това същество? Какви ли болки таеше в каменното си сърце? Навярно обитателите на невзрачния, обрасъл двор си шепнеха приказки в дългите нощи под бледите звезди.
– Хей! – проехтя глас.
Той подскочи и се озърна. Сърцето му заудря в гърдите, като да избяга в гърлото. Буренакът прошумоля от нечии стъпки и мъжка ръка безцеремонно разтвори завесата надвиснал листак. Появи се енергичен възрастен мъж с широка жълта тениска и рошава бяла брада.
– Как попадна тук?
– Ами аз... – виновно смотолеви Виктор и наведе глава. – Исках да разгледам статуите.
– И какво? – запита по-меко мъжът. – Харесваш ли ги?
Момчето оживено кимна.
– Много! Да не би ти да си ги правил?
По брадатото лице заигра хитроумна усмивка.
– Сътворени са от песента на длетото. Във всяка една съм вдъхнал частичка от своята душа.
Внезапен повей на вятъра раздвижи клоните и сред сладкия шум на листата лъчи и сенки затанцуваха по каменните лица. Виктор беше сигурен, че се кискат и кривят в необичайни гримаси.
– Като живи са – възкликна той.
– А защо да не са? – учуди се мъжът. – Животът им е изпълнен с безвремие и мъдрост. Не са припрени. Заникъде не бързат. Суетата също им е чужда. Наблюдават света около себе си... ценят красотата... но споделят своите мисли пестеливо и с малцина...
– А общуват ли с теб?
– Иска ли питане...
Погледът на Виктор се мъчеше да обхване всички скулптури, но винаги изникваше нещо, което досега му беше убягвало.
– Толкова са много – удиви се на глас. – Как изобщо си успял да ги направиш?
– С магия разбира се – каза мъжът все едно това беше нещо съвсем очевидно. И момчето бе готово да му повярва.
– Ами ти? Как се казваш?
– Виктор.
– Хубаво име... на победител... Е, приятно ми е. Аз съм Петър.
Мъжът се подсмихна, подращи брадата си и накрая махна с ръка.
– Ела, да ти покажа нещо, Викторе!
В единия край на двора, досами къщата с напукани стени и олющена дограма, стърчеше малък фонтан, гравиран с виещи се лозници. Ухилени лица с щръкнали езици бяха издълбани под ръба на съдината, в която имаше локва зaстояла вода. На дъното се блещеха няколко дребни монети.
– Какво е това?
– Този градински фонтан направих много отдавна. Оказа се твърде различен и необикновен за времето си. Тогава някои хора се опитваха да поставят в рамки изкуството, да го оковат. Но тях вече ги няма, а камъкът устоява. Така и не пожелах да се разделя с фонтанчето. Докато го изработвах, изгубих любим човек. Жена. Беше потно и жежко лято, както сега. Но било, каквото било... Казват, че изпълнявал желания...
– Наистина ли?
– Защо не провериш сам? – подхвърли Петър. В погледа му, изпод рунтавите вежди, припламна дяволита искра. – Намират ли ти се дребни монети?
Виктор прерови джобовете си, но бяха празни. Той срамежливо заби поглед в земята.
– Хм! Явно и за това трябва да се погрижа – изтъкна мъжът и му подхвърли една ситна монета.
Момчето я улови във въздуха.
– Изчакай! – предупреди Петър. – Нали знаеш каква е процедурата? Затвори очи, намисли си желание, без да го споделяш и пусни монетата! Трябва ези да е на дъното, а тура да гледа към небето.
– Не бях чувал за това последното – озадачи се Виктор. – Задължително ли е?
– И да не е, казват, че помагало – засмя се старецът.
Виктор не обмисля своето желание. Знаеше какво иска – да бъде герой, също като смелчаците, за които четеше в любимите си книги. Отдавна копнееше да преживее истинско приключение... Но гадостите в училище и разправиите вкъщи го задушаваха, а приключението все не идваше. Потрепери, подхвърли монетата и след кратък пирует тя цопна във фонтанчето. Момчето напрегнато се надвеси над ръба, докато мътилката се поизбистри. Тура отразяваше слънцето. Магията трябваше да проработи...

Виктор се върна на улицата и лятото го прие в задушаващата си прегръдка. Вятърът тъкмо се усилваше и по небето бяха плъзнали начумерени облаци. Момчето прецени, че твърде много се е отдалечило от вкъщи. Трябваше да побърза. Не му се искаше баба Евдокия да стои сама. Тя боледуваше.
Виктор крачеше припряно и хвърляше плахи погледи към дупката в дрехата си. Знаеше, че го чака сурово порицание. „Що за герой съм, ако ме тревожат подобни неща?“ – запита се, ала и това не му вдъхна особена увереност.
По пътя се натъкна на малко игрище в покрайнините на квартала. Неколцина от съучениците му играеха баскетбол – Симо беше там, Тихомир, дребничкия Анатоли и Пламен Снайпера (защото из училище се носеше мълва, упорито подхранвана от самия Пламен, че веднъж уцелил с плюнка улична котка в лявото око). Момчетата измериха Виктор с такива погледи, сякаш беше експонат в археологическия музей. След кратко мълчание продължиха заниманията си. На никой не му хрумна да го покани при тях или поне да каже „здрасти“. Той безжизнено отпусна ръката, с която смяташе да им помаха и побърза да се отдалечи, поруменял от неудобство.
Виктор не беше от най-общителните деца в училище. Връстниците му изглеждаха весели и щури – играеха футбол и баскет, ходеха на кино и екскурзии, обсъждаха гаджета, компютърни игри и даже спортни модели автомобили. Непрекъснато се заяждаха, псуваха и се лигавеха, а той все не пасваше. В редките случаи, когато го поканеха с тях, винаги изникваше някакво препятствие.
– Да ти дам петнайсет лева за кино? – сопваше се баща му. – Тия луди ли са, че и ти по акъла им? Колко изхарчихме за твоите книжки? Трябва да се научиш да цениш парите, Вики. Аз навремето се радвах и на кифла с мармалад. А за да си купя билет за кино, връщах стъклени бутилки от бира и лимонада...
– Откъде накъде ще ходиш да играеш футбол? – изумяваше се майка му. – Нали пак ще се изпотиш. Нима искаш да легнеш болен вкъщи? Даже, кажи на учителя по физическо да те освободи от час! Бъди разумен!
– Ама каква екскурзия до Рилския манастир? – вайкаха се родителите му. – Като пораснеш, ще се напътуваш... Не видя ли снощи в новините, че пак е катастрофирал автобус с ученици? Това ли искаш да ти се случи?
И така, някак неусетно и почти естествено, Виктор се затваряше в собствения си свят. Първоначално му се струваше, че проблемът е в него, но с течение на времето реши, че просто няма за какво толкова да си говори с другите деца.

Момчето вече наближаваше дома, а над главата му източният вятър бе подгонил облаците през синевата като стадо тлъсти овце. От едната страна на високия блок, където живееше семейството му, се разстилаше гористо дере, пресечено от ленива река. Там се спотайваха съвсем истински стари гробища, руините на фабрика и железни фургони, обитавани от непознати смугли мъже. През нощта лаеха кучета, квакаха жаби и свиреха щурци. Над дивия парк, като огромна стоножка, се извисяваше бетонен мост. По него минаваха влаковете на първа линия от градското метрото, а трясъкът и стърженето на стоманените им колела огласяха околността на всеки седем минути и трийсет секунди.
– Чакай, моето момче! – Леля Данче от съседния апартамент се намърда в асансьора след Виктор, помъкнала торба покупки, от която стърчеше връзка кервиз.
Виктор натисна бутона за осмия етаж и клетката заскрибуца нагоре.
– Вуйчо ти се е подкарал от обяд с Капата и моя Наско долу в „Ламарината“. Кажи на майка ти, щом се върне от работа, да си го прибере, че не мога да се разправям. Ох, омръзнаха ми вече тия истории.
Виктор не отговори. Братът на майка му, когото наричаха просто „Вуйчото“, нямаше семейство и също живееше при тях. Понякога не се прибираше цели дни или пък нахълтваше изневиделица, като залиташе, блъскаше вратите и мрънкаше под нос. Тогава избухваха най-лютите скандали и апартаментът заприличваше на бойно поле.
Но точно сега в жилището царуваше блажено следобедно спокойствие. Майка и татко все още бяха на работа, а малката му сестричка Софи – на детска градина. Виктор събу миризливите кецове и изтича да види баба. Тя седеше на стола край прозореца в малката си ъглова стаичка. Погледът ѝ беше зареян към небето и далечните панелни блокове, накацали по хребета над реката. Прекарваше така цели часове.
Виктор много обичаше баба Евдокия, защото навремето му беше чела сказания за Рим, Древна Гърция, Персия и Египет от някакви вехти книги без корици. Жената бе сричала всяка дума, упорито напредвайки през пожълтелите от времето страници. Ала сега, измъчвана от коварната болест, даже се случваше да му забрави името.
– Как си, бабе? – запита момчето, високо и ясно, за да го чуе.
– Здравей, Вики! – топло отвърна баба. – Не съм разбрала, кога си дошъл. Не си ли на училище?
– Не, бабче. Ние сме във ваканция от три седмици вече.
– Какво?
– Във ваканция сме, бабо. Лятна ваканция.
– Аха-а-а! Ами ти гладен ли си?
– Не, не! Ял съм, благодаря. – Откакто състоянието ѝ се влоши, майка му забраняваше баба да се навърта в кухнята и тя си стоеше в стаята – нейния малък свят, от който я спасяваха гледката през прозореца и екрана на телевизора. Но щом заспеше, тя често бълнуваше и се въртеше в леглото. „Тогава съзнанието ѝ лети нанякъде – мислеше си Виктор. – Връща се в младостта или броди из чудновати места, които само хора като нея могат да видят... и няма как да ни разкажат след това.“
Но бабите никога не се отказват, когато искат да зарадват своите внучета. И ето че баба Евдокия се затътри из стаята, прегъна се на две и затършува из плетения панер. След малко се надигна и протегна сухата си трепереща ръка, в която държеше безформена и сбръчкана круша.
– Ето, да се подсладиш!
Виктор внимателно пое подаръка, за да не обиди баба и благодари.
– След малко ще я измия на чешмата и ще я хапна – обеща той. – Искаш ли да ти почета, бабо? От твоите любими книги?
Старата жена се замисли, сякаш трябваше да вземе много важно решение и накрая кимна.
– Аз се изморих. Ще си полегна малко, а ти ще ми почетеш.
Баба Евдокия се отпусна в леглото и притвори очи. Както обикновено Виктор разгърна една от същите онези полуразпадащи се книги. Те изглеждаха по-древни и от античния свят, който описваха. Момчето изчиташе всяка дума тъй изразително, сякаш рецитираше пред многобройна публика. За баба му нямаше значение коя история е избрал, откъде ще започне или докъде ще стигне. Ако след второто изречение бе захванал да чете обяви за апартаменти под наем, нямаше и да забележи. Но баба се успокояваше и унасяше от гласа му. И се усмихваше насън. А това беше достатъчно.
След няколко страници за съюзите и предателствата на подлия Деметрий, Виктор спря и понечи да излезе, но тъкмо тогава баба му се размърда и полусънено промълви:
– A, Вики! Не съм разбрала, че си тук. Не си ли на училище?
– Не, бабче. Поспи си.
Старицата отново затвори очи, момчето я зави с тънкия памучен чаршаф и тихомълком се измъкна.

Първо си дойдоха татко му и Софи. Малката беше превъзбудена – скачаше напред-назад и вдигаше голяма олелия. После се прибра майка и още от прага си пролича, колко е изнервена. Кресна един-два пъти и настъпи тягостна тишина.
– Къде е вуйчо ти? – запита.
Въпросът беше зададен с толкова гневен и обвинителен тон, че Виктор спонтанно премълча сведенията от леля Данче.
– Откъде да знам? – сви рамене. – Не съм го виждал.
Хапнаха претоплено пиле с картофи. Виктор набързо изгълта своята порция и побърза да се шмугне в стаята си – убежището му от семейните бури, което често страдаше и от набезите на малката разбойничка Софи. Тъкмо отваряше книгата си, когато от другата страна на вратата се чу гласа на майка:
– Подай ми тениската си! Ще пускам пералня.
Направи го и зачака. Майка щеше да види пробойната в памучния плат, докато обръщаше дрехите, за да ги вкара в гладния търбух на пералнята. Виктор вече обмисляше своето позорно оправдание: „Нямам представа как е станало. Даже не съм забелязал.“. Та нали ако признаеше, че скита толкова далеч от вкъщи и се промъква в чужди дворове, можеше да последва и наказание.
– Викторе-е-е, я ела за малко! – гласът на майка му долетя от мокрото помещение.
Момчето въздъхна и се изправи. Вирна клюмналата си глава. Все пак трябваше да се престори на изненадан. Предстоеше дълга лекция за това колко е безотговорен, вятърничав и неблагодарен. Само че тъкмо тогава някой се помъчи да отключи външната врата – колкото упорито, толкова и неумело. А щом не успя, натисна звънеца на пожар. Разбира се това беше Вуйчото. Майка се понесе като фурия из коридора и му отвори.
– Виж се на какво приличаш! – смъмри го. – Как не те е срам?
– Ти пък да не си много хубава? – отвърна. – Какво ми се пулиш насреща?
Двамата се отдалечиха по коридора, продължавайки спора си. Гласът на майка беше остър и порицателен, а на Вуйчото завалян и гъгнив. Звучаха все по-ожесточено и макар Виктор да не чуваше всичко, ясно долавяше, че засягаха обичайните теми: полагат ли се нужните грижи за баба, чия собственост е апартаментът, кой плаща сметките и така нататък. Всеки твърдеше, че му дошло до гуша и другият щял да го умори.
А Виктор се мъчеше да пренебрегне шумните разпри и да се върне към книгата си, в която тъмните сили обсаждаха прекрасния град Валан Диел. „...Знамената на гордите лордове се огъваха под напора на бурния вятър като многоцветни карнавални флагчета. Потъвайки зад хоризонта, Слънцето изпъстри лъскавите брони на защитниците с пурпур и злато. Над белия град се сбираха мътни облаци и от надвисналите им търбуси изригваха мълнии...“
Междувременно Вуйчото напусна бойното поле, но тогава караницата продължиха мама и татко. Бяха застанали съвсем близо до вратата.
– Някой път няма да издържа и просто ще го убия – заплаши бащата на Виктор.
– Ще търпиш! – изсъска майка му. – Щом няма как да се отделим.
– Нали искаше да налеем всичко в драгоценния ти наследствен апартамент, Мария? Малко ли ремонти платих? А лекарствата за майка ти, да не мислиш, че са много евтини? Ами дълговете на любимото ти братче? Забрави ли колко пъти съм го измъквал от изтрезвителното, лудницата и затвора? Какво искаш? Да затънем в кредити и накрая да изгубим всичко?
– Мъж на място, това искам.
– Лесно ти е на теб – принцесата с големите претенции... Забрави ли как пристигнах на гарата в столицата само с един куфар дрехи? (баща му често се връщаше към тази история, за да напомни, че е започнал живота си от нулата).
– Много добре помня, Георги. И до ден днешен цялата ти покъщнина е един куфар с дрехи...
Толкова се бяха разлютили, че съвсем забравиха за Софи. Врясъците на къдрокосото момиченце огласиха цялото жилище.
„...Ударите на стотици барабани се сливаха в гробовен тътен, пулсиращ като болното сърце на зъл бог, чиято плащеница затулваше света...“
– Айде стига сте крякали, че стреснахте детето – обади се Вуйчото. – Пари ли нямате? На ви пет лева, да млъкнете!
– Махай се от очите ми, че спипам ли те... – настърви се татко.
„...Армиите на мрака заливаха долината. Напомняха за черните вълни на бушуващо море... приличаха на хиляди разбунени мравуняци....“
В цялата какофония се включи и кашлицата на баба Евдокия, която едва си поемаше дъх и викаше майка, за да я изведе от полесражението. Виктор затвори очи и стисна клепачи. Опитваше се да изтласка всичко това от съзнанието си... все едно изобщо не беше там... Дори му се искаше да забрави кой е... Само книгата можеше да му предложи истинско бягство от реалността.
„...Зов на бойни рогове, звън на желязо и дивашки писъци се лееха в нестройна симфония на разрухата и смъртта. От черния въздух налитаха зъбати сенки, разкъсващи броня и плът...“
След десетина минути семейната кавга секна и всички се ограничиха до мрънкане под нос: „Вече нямам сили“, „Така не може да продължава“, „Ще потърпя още малко и тогава...“ Както винаги щяха да последват няколко дни на цупене и сърдене, после отношенията им щяха да се нормализират. Ала не след дълго предстоеше ново разиграване на спектакъла.

В разгара на знойните лета се случваше и нещо любимо – гостуванията при баба Софка и дядо Петко, родителите на бащата на Виктор. Те живееха край морето – цял нов свят на вълшебства и непознати кътчета. Тесни павирани улички се виеха между къщи с цветни лехи, из които се боричкаха котета. Към залива слизаха черни пътеки покрай ронливи сипеи, чворести дървета и наежени храсти. Из синевата се рееха гларуси и воплите им изпълваха мирозданието, а морето шепнеше легенди за кораби, съкровища и руини, погълнати от водата. Виктор беше убеден, че из дъхавата му шир стърчат скали с прокълнати фарове и мамещи сирени...
Обичайно прекарваха поне две седмици на гости на баба и дядо, но семейните препирни (дори в отсъствието на Вуйчото) и лиготиите на Софи не му даваха възможност изцяло да се наслади на почивката. В най-добрия случай майка и татко отпътуваха и ги оставяха за още месец, защото се налагаше да работят, но сестричката му винаги се мъкнеше след него и ревеше, ако не ѝ обръщаше достатъчно внимание. И все пак Виктор се вълнуваше и очакваше с нетърпение ваканциите при баба и дядо.
Това лято беше по-различно – някакъв вирус пипна Софи, а родителите му не успяха да си вземат дълга отпуска. Накрая семейният съвет реши, че няма смисъл и Виктор да им виси на главите, след като можеха да го пратят към морето. Закараха го до гарата и му купиха билет.
– Този път няма да пътуваме заедно – обясни баща му. – Баба и дядо ще те посрещнат. Вече си голямо момче. Надявам се, че можем да ти имаме доверие.
– Очите на четири, за да не ти отмъкнат раницата. – Майка предупредително размаха пръст досами лицето му.
– Че на кой му е притрябвала моята раница? – зачуди се Виктор.
– И аз така си мислех, ама когато дойдох в столицата само с един куфар дрехи, едва не ми го отмъкнаха в чакалнята на гарата – напомни баща му.
– Най вече не си вади телефона и парите! – допълни майка му.
– Ама аз имам само пет лева, а телефонът ми е толкова стар, че даже в училище ми се подиграват.
– И не говори с непозати! Внимавай да не те отвлекат!
– Това пък защо?
– Не гледаш ли новини? – тросна се баща му. – Може да те направят терорист или пират в Гвинейския залив... А колко му е да ти вземат органите, за да ги продадат на черния пазар в торбички с лед...
Виктор прояви бегъл интерес към идеята да стане пират, макар да не знаеше къде е Гвинейския залив, но всички останали възможности направо го ужасиха.
– Георги, стига си плашил детето! – обади се майка му. – Нека побързаме, защото не искам да оставям Софи на брат ми за повече от час...
Прекосиха просторния салон на Централна гара и го изпратиха до перона. А Виктор страшно се вълнуваше, защото съвсем за първи път щеше да пътува с влак. И ако това не е приключение!

Добре си обърнал внимание, Ники. И аз си мислех за някои от тези места
Много искам да създам whimsical усещане за това произведение...
Ще пипам още.

Още малко и последно:

Глава Втора, в която Виктор тръгва нанякъде, среща Еми и стига другаде

Виктор огледа влака. Локомотивът бе зацапан от лепкава мръсотия, а вагоните – нашарени с графити. Пъстрите им букви се сливаха в неразгадаеми надписи. Стори му се по-стар от него, майка или татко. Може би не колкото баба Евдокия, но все пак... Когато е била дете, също е имало влакове – предположи Виктор. – Но сигурно са се движели с въглища, като по филмите за Дивия Запад.
Момчето се настани удобно в едно празно купе. Локомотивът изхриптя тежко и потръпна. Острият писък на свирка се понесе надалеч. Влакът най-сетне потегли и Виктор помаха на родителите си. Много от постройките около гарата бяха с изтърбушени покриви и обелени стени. Докато композицията напусне града, пред погледа на момчето отминаваха безлични жилищни сгради, порутени цехове и халета, облицовани с прашни ламарини. После се ширнаха трънливи поляни, сред които стърчаха криви дървета с жилави клони.
Виктор тършува из раницата си, докато не измъкна моливи, няколко бели листа и твърда подложка, която постави на коленете си. Вярно, друсаше мъничко, но поне разполагаше с време и спокойствие. Освен, че го привличаха истории за магьосници, страховити чудовища и авантюристи, той опитваше сам да напише някоя вълшебна приказка и да нарисува главните герои. А подобно начинание се оказваше почти невъзможно вкъщи.
– Не си губи времето с глупости! – сърдеше се татко, щом го завареше да рисува. – Учи информатика! В момента програмистите вземат добри пари. Ако започнеш от малък, може и да успееш в живота. Аз трябваше да дойда в големия град само с един куфар дрехи...
– Адвокат или счетоводител – категорична беше майка му. – Те са замесени във всички далавери.
– Какви далавери, мамо? – недоумяваше Виктор.
– Ех, Вики... Като пораснеш ще разбереш.
Дори Вуйчото имаше съвет за него:
– Гледай да си отвориш една кръчма, моето момче! Животът е труден и хората все ще пият...
Препоръките на вуйчо му звучаха най-съблазнително. В книгите, които четеше, странстващите рицари и приключенци винаги се отбиваха в някоя кръчма, за да възстановят силите си и да научат последните клюки.
Както обикновено родителите му не следваха дори собствените си напътствия, защото майка му беше продавачка в магазин за дрехи втора употреба, а баща му работеше в цех за металообработване и прахово боядисване (Виктор не знаеше какво значи това).
Веднъж, в момент на просветление, темата беше засегнала и баба му Евдокия.
– Няма значение с какъв занаят ще си изкарваш хляба, Вики – бе отронила старицата, надигайки треперлива ръка. – Важно е какво имаш тук... – Тя бе положила длан върху сърцето си, а после нейният щръкнал и покрит с дрипава кожа пръст бе посочил набразденото ѝ чело. – И тук...

Виктор тъкмо започна да привиква с клатушкането на влака и ръката му стана по-уверена с молива, когато някой шумно разтвори вратата на купето. Оказа се момиче на близка до неговата възраст – стройно, обуто в кожени сандали и облякло пъстра рокля. Кестенявата му коса беше хем къса, хем причудливо бухнала и рошава. Мъкнеше огромен текстилен куфар на колелца, украсен с изображения на цветя. На Виктор му се стори, че усеща дъхавата им пролетна миризма – все едно бяха съвсем истински.
– Хей, свободно ли е? – със звънлив глас попита новодошлата.
– Ами... да... Заповядай! – отвърна момчето и се върна към заниманията си.
Тя довлачи куфара до средата на купето, пльосна се върху седалката отсреща и залепи лице в стъклото на прозореца. Виктор я погледна скришом. Имаше фина шия и вирнат нос. Стори му се хубава... и някак различна... Не извади смартфона си, както би постъпило всяко момиче в класа му. Просто се наслаждаваше на гледката. Щом обърна лицето си към него, той мигновено наведе глава и се престори на зает.
Изчервеният Виктор дори не забеляза как непознатото момиче любопитно се привежда над рамото му.
– Какво правиш? – Прошепна край ухото му и толкова го стресна, че самодейният художник подскочи и си изпусна молива.
– Олеле, извинявай! Не исках да те уплаша.
– Не си... – кисело отвърна той и се поизпъчи, за да покаже колко е хладнокръвен.
– Оу, ама разбира се… – игриво се усмихна момичето, а после вдигна очи и замислено се почеса по брадичката. – Тук май не е прието да заговориш някого, без преди това да си кажеш името, нали така? Аз съм Еми.
Здрависаха се и Виктор също се представи. С театрален жест тя му връчи молива. Как ли се бе докопала до него, без дори да се наведе?
– А сега... Ще ми кажеш ли какво рисуваш? – настоя Еми и отметна рус кичур коса, озовал се пред дясното ѝ око. Или беше кестеняв?
– Ами нищо... Драскам си... – смутено отвърна Виктор. Никой никога не се беше интересувал какво точно прави – още по-малко някое момиче. По принцип те изобщо не забелязваха съществуването му.
– Какво си драскаш тогава? – не се отказваше Еми.
Подобно внимание беше тъй озадачаващо, че Виктор си спомни предупрежденията на своите родители и се зачуди дали момичето не възнамерява да го замъкне към Гвинейския залив... или нещо подобно... Само че в това нямаше никакъв смисъл.
– Съчинявам си една история... – колебливо рече той. – Нещо като приказка. И се мъча да нарисувам принцесата на елфите.
Еми огледа рисунката с набитото око на взискателен арт критик и безкомпромисно заяви:
– Това съвсем не е принцесата на елфите.
– Защо пък да не е?
– Защото я познавам лично – отвърна така, сякаш ставаше дума за някоя съседка като леля Данче.
– Какво искаш да кажеш?
– Точно три пъти съм ѝ била на гости във Фурин Малос. Косата на Алареанна е златна, сплетена и толкова дълга, че стига до бедрата, а крилата ѝ отразяват слънчевите лъчи в блестящи дъги.
– Ти ми се подиграваш – нацупи се Виктор. – Или просто си мръднала.
– Познаваш ме от две минути... даже май от една... и вече ми лепна етикет. – момичето се ядоса не на шега.
– Защото се държиш като дете. Елфите не съществуват.
– Алареанна страшно ще се огорчи, ако те чуе – Еми поклати сърдито глава и няколко огнени кичура паднаха пред свъсените ѝ вежди. – Би ли ми обяснил, защо рисуваш елфи, щом не съществуват? Май ти си мръднал, не аз.
– Просто си измислям – изсумтя Виктор. – Не че не ми се иска наистина да имаше елфи... – призна той, – или пък джуджета... а даже и дракони. Хей, я чакай малко! – сепна се изведнъж.
– Какво има? – Еми се озърна през рамо.
– Косата ти! – Виктор я сочеше. Лицето му бе пребледняло и той заекваше, сякаш е видял призрак. – Първо беше кестенява, после ми се видя руса, а сега е оранжево-червена – като пламъче.
– А, така ли? Никога не обръщам внимание каква е.
– Специална боя ли използваш?
Глупости! – тросна се Еми. – От емоциите е. Не ме бива да ги крия и всичко ми личи. Особено щом се ядосам – натърти тя. – Сега да не решиш, че и аз не съществувам?
– Направо се чудя – призна Виктор. – Но все пак си тук... пред мен.
– Аха! Значи мислиш, че съществуват само нещата, които са пред очите ти?
– Не съвсем...
– Съжалявам, но имаш доста ограничено въображение като за художник... – заключи Еми, а косите ѝ плавно възвърнаха мекия си кестеняв цвят.
– Не съм художник – призна Виктор. – Рисувам само за удоволствие.
– Нима художниците не правят същото? А ти какво си мислеше? Че някой ги кара насила?
– Нашите не искат и да чуят за подобно нещо. Трябва да стана програмист или адвокат...
– Но това звучи ужасно скучно – възмути се Еми. – Защо?
– Ами там била далаверата.
– Далавера ли? Пълни глупости! Какъв е смисълът да вършиш нещо, което не ти е на сърце?
– А твоите родители? Нямат ли планове за теб?
– О-о-о, те не си ангажират вниманието с планове. Всичко при тях се случва съвсем спонтанно. Мисля, че и аз съм се случила така.
– Добре де... А какво работят?
– Не мисля, че работят нещо конкретно. Ние дори не живеем заедно. Вярно, че ме наглеждат... и напътстват... по своя си начин...
– Какво искаш да кажеш? – Виктор съвсем се обърка. – Живи ли са? – попита и веднага се засрами, че е задал толкова директен и неудобен въпрос.
Еми не изглеждаше обидена.
– По-живи от всички, които познаваш – увери го тя.
– Да не са някакви известни? – осмели се да направи ново предположение Виктор.
– Родителите ми са Радост и Тъга. Има ги откакто свят светува и не могат един без друг. Не си ли чувал смеха на майка ми? Сладък е като ромоленето на поток. А със звуците на вятъра татко създава тъй хубава и трогателна музика, че и най-талантливият цигулар не може да се мери с него.
– Изобщо не схващам какво ми говориш.
– Не е нужно да знаеш всичко. Така е скучно. Ами ти? Къде отиваш?
– При баба и дядо... – сподели Виктор. – Те живеят край морето.
– Как е там? – Еми подпря брадичка върху кокалчетата на ръцете си и впери в него любознателни очи.
– Ами страхотно е! – разпалено каза Виктор. – Плувам, скитам по брега и търся миди или писма в бутилки. Когато е много топло, си намирам гъста сянка и чета за морски пътешествия...
– Значи умееш да плуваш?
– Ами да. И мога да издържам минута и половина под водата, без да си поемам дъх.
– Това май не е толкова много...
– Как да не е? – възмути се Виктор. – Супер трудно е. Пробвала ли си изобщо?
– Не съм – разсмя се Еми, докато косата ѝ пак изсветляваше. – Някой ден ще се появя край морето и ще ме научиш.
– Откъде си всъщност? – запита Виктор. – Даже не разбрах на коя спирка се качи във влака.
– Оттук съм си – неопределено отвърна Еми. – Но по-важно е накъде отивам – наперено допълни тя. – Ето, сега съм тръгнала към Алендулиян – най-любимото ми място от всички места.
– Къде? – Виктор не беше сигурен, дали е чул правилно.
– Алендулиян – изразително повтори Еми. – Баба ме помоли да ѝ занеса корен от блатно червеноцветниче. Със сигурност ще се намери в тамошната билкова аптека.
– Но този влак пътува към Бургас – възрази Виктор. – Можеш да отидеш в Казанлък или например Сливен.
– Не! – Еми беше непреклонна. – Стига до Алендулиян. Нали затова се качих.
– Не стига до Ален-нещо-си-там...
– Хайде на бас! – предложи Еми. – Кехлибарените ѝ очи блестяха предизвикателно, а в косите ѝ се появиха розови нишки.
– На какво? – Виктор я изгледа недоверчиво.
– Ако спечеля, ще ме нарисуваш – засмя се момичето. – Нали си художник!?
– Не съм... Но... Добре де... Съгласен... Ами ако аз съм прав... Тоест, разбира се, че съм прав...
– Нали обещах да ти покажа Алендулиян – най-интересното място, което си виждал? Какво още искаш?
Виктор се замисли. В това нямаше никаква логика. Той понечи да каже нещо, а после се прозя. Толкова му се спеше. Явно разговорите с побъркани момичета, които внезапно си сменят цвета на косата, го уморяваха.

* * *

– Хайде, ставай вече! Пристигнахме. Мързелив художник!
Виктор осъзна, че е задрямал, едва след като усети, че настойчиво и не особено внимателно се опитват да го събудят. Еми упорито разтърсваше раменете му.
– Значи вече сме в Бургас? – сънено измънка той.
– Ни най-малко! Там сме, където ти казах, че ще бъдем.
Виктор надзърна през прозореца. Всичко му се струваше напълно непознато. Гарата имаше неправилна форма и напомняше смачкана картонена кутия от хамбургер. Стените се гънеха, полягаха на една страна или пък надвисваха заплашително, създавайки впечатление за непосилно архитектурно предизвикателство. Докато се чудеше какво става, Еми улови ръката му и го задърпа.
– Хайде, глупчо! Ела да видиш!
– Чакай малко! – изпротестира Виктор и едва успя да си грабне раницата.
Стъпиха на перона и влажният вятър гальовно докосна лицата им. Дори влакът, от който слязоха, изглеждаше съвсем различно. Вместо зацапания локомотив и надрасканите с графити вагони Виктор видя чудовищна триетажна машина с огромни стоманени колела. Отвсякъде се подаваха бутала и тръби, съединители, оси, свирки и отдушници, които бълваха пара – бяла и гъста като захарен памук. Момчето проследи със зинала уста, как страховитата конструкция се раздруса, кашляйки изпарения и потегли с тежко боботене и тракане.
– Как се озовахме тук? – запита Виктор, а в гласа му прозвучаха нотки на паника. – Какво ще правим сега?
– Ще идем на пазара и площада с музикантите – спокойно отвърна Еми. – Толкова ще ти хареса.
– Но аз трябва да стигна до морето! Баба и дядо ме чакат на гарата. Нашите ще ме скалпират.
– Ако искат да ти сторят нещо подобно, най-добре остани тук – убедително заключи Еми. – Аз ще те пазя. Пък и загуби баса. Дължиш ми една рисунка.
– Нищо не разбираш... Всъщност сигурно си ме отвлякла? Това да не е Гвинейския залив?
– Тотално си мръднал, както сам обичаш да казваш – дяволито се изкиска Еми.
Виктор се огледа. На перона имаше неколцина човека, облечени в тъй екстравагантни и шарени дрехи, сякаш на това причудливо място всичко, което би нарисувало дете с комплект пастели, се превръщаше в модна тенденция.
– Извинете, кой е влакът за Бургас? Моля, помогнете ми!
Хората свиваха рамене или смутено се отдръпваха. Изпълнен с отчаяние, Виктор нахлу в сградата на гарата. Главата му се замая от необичайната геометрия, съчетана с висящи и стърчащи отвсякъде полилеи, чиито цветни стъкла създаваха усещането, че се намира в гигантски калейдоскоп. Момчето се домогна до едно гише, зад което се подаваше възрастна дама с кисела физиономия, бенка на лявата буза и нелепа прическа с формата на сватбена торта.
– Моля Ви, трябва ми билет за Бургас! – каза Виктор.
– Младежо, какво сте се разбързали толкова? Спазвайте си реда!
Той се озърна.
– Ама никой друг не чака.
С неприкрита досада жената намести монокъл на дясното си око и примига насреща.
– Хм... Да, така било...
– Сега ще ми помогнете ли?
– Добре де! Какво искате? Нямам цял ден за губене.
– Един билет за Бургас, моля!
– Закъде?
Виктор повтори буква по буква.
– Няма такова място.
– Как така? Баба и дядо ме чакат там.
– Няма такова място.
– Моля, проверете в системата!
– Скъпи младежо, работя тук от половин век и знам всичко – заяви жената. – Няма по-надеждна система от мен. И няма такова място.
– Добре тогава – въздъхна Виктор. – Един билет за София.
– И такова място няма.
– Как да няма? Аз току що дойдох оттам.
– Тогава най-добре се върнете по същия начин. Приятен ден! Следващия моля!

Посърнал Виктор отиде при Еми, която начумерено потропваше с крак, докато огнените багри отново плъзваха в косите ѝ.
– Къде се запиля? Повече не прави така!
– Попитах как да се върна – унило промълви момчето.
– Виж сега... Понякога усещам как да стигна донякъде, но много рядко ми се налага да търся пътя наобратно. Хайде, да разгледаме наоколо! Нека намерим коренчето, а после ще питам баба. В общи линии тя знае всичко. Няма да те скалпират.

Въпреки че не успя да се отърси от притеснението, Виктор трябваше да признае, че Алендулиян бе повече от интересно място. Всяка сграда му изглеждаше неповторима – извисяваха се колони, сводове, поддържани от изящни арки, мамеха пътниците в покоя на хладни сенки, а многоцветни куполи отразяваха знойните слънчеви лъчи.
Разнолик и шумен народ изпълваше плетеницата от улици и градски площади. Малки зверчета с розови муцунки любопитно надничаха от косата на едра дама. Десетина папагали, говорещи непознати езици, се бяха вкопчили в синьото палто на прегърбен минувач. Мъж с препаска на кръста излагаше на показ голото си тяло, осеяно с татуировки, които се движеха като живи по кожата му. Даровит жонгльор подхвърляше горящи топчета, а сетне ги гълташе и от ушите му излизаше пушек. Но дори и това не бе по-впечатляващо от дузината летящи шапки, които образуваха фигури във въздуха над изискан господин с карирано сако.
– Видя ли това? А това? – питаше Еми с коси по-жълти от зрял лимон.
– Как го правят? – недоумяваше Виктор.
– Фокуси... И може би малко вълшебство.
На калдъръма бяха насядали търговци, изложили стоката си – килими с преливащи шарки и платове в повече багри, отколкото очите могат да възприемат, причудливи одежди, изкусни бижута, перуки, окичени с дълги пера, сервизи от керамика, порцелан и стъкло, украсени с фини орнаменти, изделия от дърво и какво ли още не. А щом се измъкнаха от поредната криволичеща уличка, двамата пътешественици се озоваха пред купища екзотични плодове с цветове и форми, които Виктор не подозираше, че съществуват.
– Хапвал ли си „райски плод“ – питаше Еми. – А „черимоя“ или „окото на дракона“?
– Ял съм портокали – неуверено отвърна момчето.
– Ужасно скучен си! – изсумтя Еми.
Тя продължаваше да сурка огромния куфар и колелцата му се въртяха и подскачаха по ръбестия калдъръм. Виктор зарея поглед нагоре. В далечината се извисяваха безформени кули, наподобяващи огънати свещи, по които се стича разтопен восък. Над тях се рееше кораб със сребрист балон вместо платна.
– Тук вътре! – Еми го дръпна в едно магазинче. Истинска експлозия от аромати помете Виктор и го остави зашеметен. Хартиени пликчета, кутийки и стъкленици съдържаха несметно количество стръкове, цветчета, корени, листа, кори, семена, прахове и тинктури. Цяла плетеница от опънати въжета опасваше тавана, а на тях бяха закачени връзки съхнещи билки. Колкото прегърбена, толкова и пъргава старица поде безкрайна дискусия с Еми на тема „корен от блатно червеноцветниче“...

Когато отново се озоваха на улицата, двамата пътешественици забелязаха смълчан човек с изпито лице и чорлава коса на близката пейка. Седеше тъй замислен и неподвижен, че гълъбите го бяха накацали.
– Нещо май не е наред с него – каза Еми.
– Просто си дреме на слънце – сви рамене Виктор.
Отминаха, но Еми изглеждаше обезпокоена.
– Виж това! – тя посочи една жена, пристъпваща сред тълпата с празен поглед. Суха, чуплива и без време посивяла коса падаше над безизразното ѝ лице. – Да идем при нея!
– Какво толкова? – недоумяваше Виктор. – Навярно лош ден. Няма как всички постоянно да са усмихнати и щастливи.
– Нищо ли не усещаш? – смъмри го Еми, а яркожълтите ѝ коси повехнаха като зимна трева. – В душата ѝ зее огромна дупка – не тъга или болка, а нищо... абсолютно нищо...
– Извинете, добре ли сте? – запита момичето, но непознатата ги подмина, без да им обърне и капка внимание.
Навярно щяха да забравят за случката, ако не се натъкнаха на още подобни хора. Те изглеждаха по същия начин – вървяха като в транс, а лицата им не излъчваха и най-малката емоция. Еми настръхна, а къдрите ѝ добиха студения цвят на сковано от лед планинско езеро. Търпеливо и усърдно тя се мъчеше да изкопчи каквото може от несретниците, които безцелно влачеха крака.
– Музика... – изхлипа един старец с петнисто лице и от устата му потече слюнка. – Толкова е хубава...
– Лети... – изрече младо момиче, което носеше стилна шапка със зелена панделка и кухо се взираше в отсрещната стена. – Лети над земята...
– За какво говорят? – зачуди се Виктор. – Нищо не разбирам.
Еми се притисна в него. Трепереше тъй неудържимо, сякаш я бе окъпал проливен дъжд.
– Добре ли си? – запита Виктор и непохватно я погали.
Тъкмо тогава му направи впечатление нещо, което изглеждаше нередно дори за място като Алендулиян. Самият той, сгушената в него Еми и минаващите покрай тях хора, имаха съвсем обикновени сенки – плътни, черни и ясно различими. Но момичето с шапката и старецът нямаха... а сякаш жената със сивата коса, която зърнаха по-рано – също.
– Еми, виж! Сенките им... Изчезнали са.
Тя проследи изпънатия му показалец и сетне го погледна с широко отворените си блестящи очи.
– О, Виктор! Станало е нещо ужасно.
– Какво говориш?
– Не знам дали го долавяш, но тези хора са изгубили себе си... Тъй ужасяваща празнина... студ, който ме пронизва в сърцето... Никога не съм изпитвала подобно нещо. Сякаш някой е изтръгнал душите им... Трябва да разберем какво се е случило.

Еми и Виктор продължиха пътя си. Колкото повече напредваха из многолюдния град, толкова повече от клетниците без сенки забелязваха сред пъстрите тълпи. А щом се натъкнаха на момченце и момиченце с рошави коси и сплетени ръце, които изглеждаха така, сякаш на лицата им никога няма да изгреят усмивки, от очите на Еми рукнаха сълзи. Виктор стисна потната ѝ длан.
– Моля те, не плачи! – рече той. – Нали съм до теб. Ще оправим тази бъркотия. – Сам се изненада колко сила и увереност се таяха в спонтанните му думи. Но героите от книгите също биха казали нещо подобно. А каква полза да четеш книги за герои, ако не се държиш малко от малко като герой?
Едва тогава осъзна, че до тях стигаше истинска какофония от звуци.
– Чуваш ли това?
– Разбира се – отвърна Еми. – Площадът на музикантите.
– Погледни! Сякаш хората без сенки идат оттам. Пък и онзи възрастен човек спомена за някаква музика. Хайде да разузнаем!
Плочи от синкав гранит, между които бе прокарала свежа трева, покриваха широкия кръгъл площад. В центъра му се издигаше достолепен фонтан, а от водата изплуваше бронзовата статуя на цигуларка с раздиплена рокля и развени от въображаем вятър коси. Гражданите се скупчваха край различните улични музиканти и трупи, за да послушат. Звуците се носеха по вятъра – тромпети и тромбони, фаготи и обои, барабани и тимпани, ксилофони и дайрета, мандолини и гъдулки. Отдалеч всичко се сливаше в покъртителна дисхармония, но отблизо човек би могъл да се наслади на чудесни изпълнения. На площада откриха много от хората без сенки. Щураха се напред-назад като сомнамбули с отворени очи или седяха на широките каменни скамейки, зазяпани в нищото. Еми приклякаше до тях, говореше им утешително и ги докосваше, но те едва отронваха и дума. Виктор усети, че започва да я обзема отчаяние.
– Мелкурион – ненадейно се обади един глас до тях.
Принадлежеше на съсухрен старец. Той бе скръстил нозе на земята и държеше в костеливите си ръце странен музикален инструмент – вехта дървена кутия с медни и стоманени струни. Свиреше с помощта на две миниатюрни чукчета. Босите му крака бяха загрубели от безброй изминати километри, дреха от червен вълнен плат покриваше слабото му тяло, а на главата си носеше парцалив тюрбан.
– Извинете, знаете ли какво се е случило с тези хора? – попита Виктор.
– Мелкурион – повтори старецът и поглади дългата си рунтава брада, по която се катереше един щурец.
– Кой или какво е това? – нетърпеливо се обади Еми.
– Мелкурион Песнопоецът – отвърна мъжът. – Идва преди изгрева. Носи се над земята по-лек от зимен сняг и пее като ангел, а сенките го следват в небесата. Тъй неустоим и вълшебен е гласът му, че и аз щях да изгубя сянката си... Добре че със сетни сили засвирих на своя сантур и това ме спаси.
– Врели-некипели! – намеси се по-млад мъж с тарамбука и странен символ върху плешивата глава. – Пристига в полунощ по сребърния път от Луната. Язди крилат жребец с огнена грива. Одеждите му са по-черни от дяволско сърце, но плащът му блести като поръсен със звезден прах. Бълва заклинания на древен език и се храни със сенките на хората.
– Пълни глупости! – едва дочула разговора им възрази млада арфистка с дълга бяла рокля. – Всички знаят, че Мелкурион се явява насън. Винаги разказва по една приказка. Ако се събудиш преди края, още същия ден намираш гърне със злато. Ако ли не – отвлича сянката ти в царството на сънищата и даже не помниш кой си.
– Къде да го намерим? – решително запита Еми.
– Никой не знае – въздъхна старецът. – Чувал съм, че пътувал между световете и живеел в замък от черен базалт сред облаците.
– Да бе, да! И малките деца знаят, че се крие на Луната.
– Бива ли да сте толкоз наивни? Мелкурион населява страната на сънищата.
– Ако е истина... – извика Еми. – Дори половината да е вярно... На всяка цена трябва да го спрем.
– Никой не може да му се опълчи. Появява се ненадейно и изчезва без следа. А щом слънцето се издигне, лъчите му така и нe стоплят бездушните клетници, които са изгубили сенките си.
Еми се обърна към Виктор и го погледна много сериозно.
– Не бива да оставяме нещата така. Трябва да спрем тази ужасия. Иначе злодеят ще продължи да краде сенки.
– Да, но как?
– Ще питаме баба – реши Еми. – Тя знае всичко, което има за знаене.
– И къде е тя?
– А, това е лесно. Живее си в куфара.
– Какво?! – Виктор остана слисан.

* * *

Навън трещяха гръмотевици и плискаше дъжд, но той обичаше нощните бури – тъй превъзходно време за почивка.
– Малко е тъмничко тук... Да създадем подходяща атмосфера.
Щракна с пръст и десетките свещници се запалиха. Треперливата им светлина плъзна по стените на огромната сводеста зала. Настани се в любимото си кожено кресло и въздъхна от удоволствие, щом опъна дългите си крака.
– Нещо липсва – промърмори под нос. – А, да... Ама разбира се...
Търпеливо натъпка инкрустираната си лула с тютюн и поднесе горяща кибритена клечка към гърлото ѝ. Пушекът се извиси на кълбета и фини спирали, а сетне се разнесе в хладния въздух.
– А сега, музика!
Още едно щракване с пръст и иглата на античния грамофон, поставен върху стилна масичка от черешово дърво, докосна въртящата се плоча. След кратко встъпително припукване от изящната месинговата фуния, оформена като чашката на гигантско цвете, се понесоха звуци на флейта. Виртуозни и пленителни, мечтателни и увличащи те сладко и неустоимо подкупваха слуха. Тъй хубава и нежна музика – ту печална, ту весела и препускаща игриво като слънчеви зайчета. Неговата музика.
Тогава стените оживяха, а мъжът бавно и с охота изпусна кълбо дим.