Блян - не е фентъзи

Един от първите ми разкази. Нещо като любим ми е...

„Изпитвам страст към името Мария,
в магията му бивах потопен;
все още възкресява то ония
илюзии за горски феи в мен...”
Лорд Байрон


Помня всичко, сякаш беше вчера...

...Куршуми и гранати свистяха около нас, а кръвта плискаше озверелите ни лица. Почти оглушали, ние стреляхме и отстъпвахме назад, към селото и прохода, който трябваше да отбраняваме. Смъртта косеше редиците ни, пред очите ми се мяркаха мръсни и кървави лица, не различавах умрелите от живите. Врагът настъпваше неумолимо, а около мен другарите ми биваха разкъсвани от тежкото олово. Крещях някакви думи на оцелелите, псувах, стрелях почти напосоки, осъзнавайки, че след минути ще съм мъртъв. Гърмежи, хаос, кръв, ужас...
Първият куршум покоси крака ми, вторият разкъса мускулите на ръката, още докато падах, а трети ожули челото ми. Загърчих се безпомощно на земята, ослепен от шурналата в очите ми кръв, в ноздрите ми нахлу стелещият се барутен дим. От жестоката болка в крайниците повърнах. Нечии ръце ме задърпаха назад, а аз исках да им крещя да ме оставят, няма смисъл, мъртвец съм, всички сме...
Преди да изгубя съзнание, чух грохота от приближаващи танкове. Някаква упорито останала искрица жажда за живот в мен тихо се помоли да са наши...

Болнично легло, мирис на лекарства, но и някак на спарено. Тежък въздух, тишина, нарушавана само от несигурните дихания на ранените. Имах превръзка на главата и не виждах. Болката в крака и ръката ми напомни твърде неприятно за ужаса на бойното поле.
Нечия ръка – мека и нежна – хвана моята и леко я стисна.
- Сляп ли съм?
Тези бяха първите ми думи към нея.
Тих смях, потупване по дланта ми.
- Не – отвърна ми мелодичен женски глас. – Просто раната на главата ви е близо до очите и като позарасне, ще свалим превръзката. Ще виждате по-добре и от преди!
- Вие доктор ли сте?
Този път смехът не бе тих.
- Не, само доброволна сестра в лазарета – рече ми тя, после добави с младежка увереност: - Но след войната смятам да стана!
- А как се казвате?
- Мария.
Така започна престоят ми в полевата болница. Дните се нижеха бавно и тягостно и ако не бяха разговорите с Мария, не знам как щях да издържа това приковаване към леглото. Тя се грижеше с голямо усърдие за мен. Не знаех колко други войници следи тук, но винаги, когато имах нужда от чаша вода, от храна или просто да кажа някоя дума, тя се отзоваваше. Слушах звънкия й глас и ми олекваше. Разказваше ми как войната почти приключвала, за времето, за лазарета, за родния си град...
Понякога държеше ръката ми и тогава винаги се борех с порива си да разкъсам и сваля проклетата превръзка от главата си, за да я видя. Вместо това се опитвах да си я представя – разпилени по рамената коси, топли очи, пълни, чувствени устни... Такива картини рисуваше съзнанието ми!
В един такъв момент, веднъж, тя ми каза:
- Знаеш ли, вашите бойни полета всъщност са били ниви с жита, ливади, пълни с цветя, красиви гори и чисти реки. Сега, след танковете и тежките обувки, след кръвта и оловото на снарядите, всичко е стъпкано, осквернено...
Кимнах неопределено и рекох:
- Трябваше да запазим всичко, което изброи, от злия нашественик, от долните амбиции на този диктатор, хвърлил целия свят в ужас!
- Тъкмо тук е парадоксът! – възрази Мария. – В стремежа си да го запазим, ние се включваме дейно в унищожаването му. Сега се радваме на триумфа си на фона на пепелища и трупове. Но това победа ли е?
- Не, Мария – промълвих, - това е война...
Тя въздъхна и ме остави сам.
Друг път говорихме какво ще правим след войната.
- Още не съм сигурен – казвах аз. – Няма да е зле първо да оздравея.
- А аз зная! – въодушевено говореше тя. – Заминавам за Ню Йорк да уча медицина. Това е мечтата ми!
Замислих се за моята мечта. Имах ли такава въобще преди войната? След всички тези битки, след живота в походи, жега и студ, бях забравил. Забравил бях много неща...

Онази вечер въобще не подозирах какво ще се случи на следващия ден.
Мария дойде при мен и развълнувано ме стисна за ръката.
- От утре ще си вече без превръзка на очите!
Хвала тебе, Господи!!!
- Шампанско и ягоди за празника! – извиках зарадван.
А всъщност се вълнувах повече от факта, че най-после ще я зърна с очите си...
Сутринта дойде един лекар и свали омразния бинт. След час, когато очите ми привикнаха към светлината, се огледах за Мария до леглото си. Нямаше жена, само военни доктори, надпреварващи се да ме убеждават колко добре изглеждам. Когато най-после ме оставиха, дойде възрастна сестра и ми съобщи две неща: че тя е новата ми болногледачка и че...
Мария е заминала рано сутринта към друга полева болница, командирована по спешност.
Почувствах се измамен; защо не се сбогува с мен?
Почувствах се ограбен; отне ми тъй бленувания миг да видя лицето й!
Почувствах се нищожен; та кой бях аз, че да ми дава обяснения?!
Почувствах се разгневен; раните не ми позволяваха да стана веднага и да я последвам! Но бях сигурен, че все пак някога ще го сторя!
Тази жена остави незаличим отпечатък в душата ми, влезе в коравото войнишко сърце, гласът й се запечата в съзнанието ми. Само очите копнееха, о, горките ми, жадни очи..!

Когато най-после се добрах до другия лазарет, вече го разваляха, поради края на войната. “Ах, Мария ли търсите? Много симпатична девойка, не ще и дума! За съжаление си тръгна преди месец...”
Веднага потеглих към родния й град. Малък, китен, сгушен в полите на планината, той ми напомни за самата нея. Красотата на къщите, уличките, самата природа, тъй свежа и уханна, ме сещаше за характера, за душата й. И когато разпитвах хората, изобщо не се учудих, че всички я познават.
Още докато ми казваха, че е заминала за чужбина, знаех какво трябва да сторя.

Ню Йорк! Колко красив и колко проклет е той за мен!
Месеци наред търсих къде ли не, колко хора разпитах по болници и хотели, колко обяви във вестниците и радиото пуснах с надеждата тя да се свърже с мен.
Нищо.
Но аз не се отказвах...
А годините си минаха. Сега съм просто един стар ветеран, с проядена от самота душа, изтерзано сърце и малко мухлясали спомени. Вече не разбирам света, а и той не ме разбира... Отдавна вече не търся онази жена, но се отказах и от всяка друга. Защо ли? Не знам... може да съм решил, че това е всъщност мечтата ми, тъй непостижима и болезнено желана. Не търся вече...
Ала и до ден днешен, когато звънне телефона, чакам да чуя в слушалката онзи глас и тихият, прекрасен смях. Надявам се след поредното почукване по вратата, да я видя, щом отворя. Не я познавам, но ще съм сигурен че е тя! Старческото ми сърце ще затупти жизнено, усмивка ще опне отпуснатото ми лице и ще изрека думите, лежали толкова години в душата ми и събирали прахта на отчаяната надежда.
Здравей, Мария! Обичам те!

Много хубав разказ! Идеята ми допада. И казваш, че ти е от първите разкази, но чисто като техническо изпълнение е по-добър от другите, въпреки че има какво да се пипа. Но може и аз да съм пристрастен, само защото не е фентъзи.

О, о... Този разказ ме очарова страшно много! При все, че мразя името си, след прочита на творбата ти, ме накара да го заобичам. Може invincible да е прав за малките пропуски, но лично мене ме заинтригува и не обърнах внимание на нещо не както трябва.

Поздравяввам те!

Името си е супер.
В разказа то е просто символ на жената /тъй като в света името Мария е изключително разпространено/.
Мерси за оценките!