Сбъркани надежди (гласувайте за разказ)

Здравейте на всички!

Аз съм Джейн и съм нова. С някои от вас се знаем, с други се надявам да се запознаем скоро.
С едно другарче решихме да си организираме приятелско състезание за написване на разказ на тема "любовна история". Много бихме се радвали, ако ни помогнете, като ни оцените. Моля гласувайте за един от разказите с кратък коментар. Срока, който сме си определили, е до 19 юни включително. След това броим гласовете и си бием шамарите (на които сме се обзаложили )



1.

Запознаха се през май на някакъв купон в метъл-кръчмата. Едната компания беше домъкнала на рожденика грамадна дървена статуя на туземец, а другата - сутиен и бикини. Не беше ясно кой от подаръците е по-безполезен, пък и на никой не му пукаше. Всички бяха твърде заети да унищожават пиенето и да куфеят.
Тя се казваше Мария, а той - Антон. Запознаха се случайно, след като той разкара двама пияни индивиди, които й досаждаха. Говориха си за училищата, в които са учили, после, къркани до козирката, се целуваха пред кръчмата. Тръгнаха си заедно.
Всичко вероятно щеше да приключи още на другата сутрин, но по някаква странна игра на съдбата, двамата си паснаха. Влюбиха се. Тя не можеше да си представи един ден, без да се чуе с него, а когато я погледнеше, разбираше какво е да си единствена за някого на този свят.
Това, което не можа да проумее веднага, беше че не е единствена. Той имаше и други, които временно бяха отстъпили пред увлечението към нея, но не бяха изчезнали. Една от тях беше работата – всепоглъщаща, удовлетворяваща – тя изискваше от него повече отколкото жената, но и доставяше по-голямо удоволствие. Другата беше компанията, с която прекарваше вечерите си – пиянски, безпаметни, които го разтоварваха от тежестта на работния ден.
Но той ги обичаше, всичките. Ако не по равно, то почти. Така беше, докато не срещна жената и компанията. Някой я обиди, после още един. Той седеше до нея и пушеше. Толкова близък и същевременно като отвлечен в друга вселена. Тя ги намрази. Той само слушаше упреците й и пушеше мълчаливо.
В един момент тя прекали. Искаше го целия за себе си, не го оставяше да поспи, ревнуваше го от другите две. Но това беше само защото получаваше толкова малко от него – безценното му време, но не и вниманието. Вниманието му беше запазено за тях.
Един топъл летен ден той я заряза. Изгарящия му поглед беше заменен с досада. Чакаше я само да се нареве, за да я изпрати до спирката и да се прибере вкъщи, за да поспи преди поредната работна сутрин.
Той я забрави скоро след това. Имаше други неща на главата си – новото вакуумно оборудване в лабораторията, двете седмици отпуска, в които искаше да отиде на лов…
Тя използваше времето си, за да се самоунищожава. Дните й бяха станали безсмислени, нищо не й се правеше. Умираше бавно.
Летаргията й продължи две седмици. След това мозъка подаде сигнал “ако не си намериш някакво занимание, не ти остава много. Избирай.” И тя избра живота. Не защото беше кой знае какъв живот, просто гордостта я беше подтикнала към него. Гордостта беше тази, която предизвика раздялата, тя беше и която я измъкна от блатото. Но не съвсем.
Не беше лесно да живее само с едната гордост. Особено когато я караше да пада толкова ниско. Излизаше с момчета, чиито имена нямаше желание да помни. Виждаха се два-три пъти, колкото да й омръзнат. Секса беше приемлив, но винаги беше “замешан на отчаянию”. И отчаянието беше по-силно.
Отначало мислеше, че ще го забрави бързо. Все пак беше просто един мъж.
По-късно установи, че няма да е толкова лесно. Но се надяваше, че ще го забрави някога.
Няколко години по-късно разбра, че никога няма да преодолее болката от загубата му. Дори понякога да й се струваше обратното, болката винаги беше по-силна от нея. И по-търпелива. Чакаше в тъмните ъгълчета на съзнанието й момент на слабост, в който да излезе наяве и да започне да безобразничи. Разхождаше се по нервите й, караше я да плаче, да се самосъжалява. Злобееше и й напомняше за изгубеното. Единственото, което я караше да се държи, беше гордостта.
Слабост, твоето име е жена. Обичаш до полуда, ревнуваш до кръв. И никога не знаеш кога да сложиш край. Правиш се на силна, живота те мачка. Падаш в калта, той ти се присмива. Мразиш, обичаш, но накрая си слаба и изтощена.
Той няма да се върне, проумей го. Няма и да те погледне повече, освен с досада. Имаше един шанс и ти го погуби с лекомислието си. Мир на праха му.
А колкото до любовта ти, тя ще остане, за да те тормози. Желаеш му всичко най-хубаво, искаш да е щастлив, но ти се къса сърцето. Докога така?
Отговор – докогато си иска. За разлика от щастието, болката няма горна граница. Няма ограничение по време. Просто го приеми и се опитай да живееш. Някак.

2.

-Яйца на очи? Когато каза, че ти ще сготвиш вечерята, трябваше да се сетя, че и това няма да направиш като хората.- Скъпата ми Маги не спираше да мрънка. Не мога да се сетя кога за последно беше доволна. Не я обвинявам. Това е защото не й давам нищо, което иска.
Наистина не мисля, че някога съм я обичал. Беше хубава и умна. Приятелите ми я харесваха. Секса не беше за изхвърляне. И първите две години не ни беше толкова трудно да си играем на влюбени. А следващите осемнайсет просто нямахме нерви да спираме. Предпочитахме да агонизираме заедно, отколкото да додрапаме навън.
Възможно е наистина да ме е обичала в началото. Няма как да знам със сигурност какво е било в главата й. Но дори това да е било така, моето безразличие я е отчаяло. Още изглежда млада. Но душичката й е толкова сгърчена, че когато започна да мисля за това какво съм й причинил ми се реве от вина.
-Какво подяволите правиш?
-Работя цял ден. Не съм яла нищо и съм отегчена до смърт. Няма да завърша деня си с яйца на очи. - Каза тя, изпразвайки чинията в кофата. Какви лигавщини бяха проблемите ни. А хората някъде гладуват.- Ще си поръчам нещо по телефона.
-Поръчай и на мен тогава!
-Яж си яйцата.
***
Работя в банка. Всичко започна, когато преди двайсет години завърших и реших да си играя на отговорен. Мисията беше изпълнена успешно!
***
Баща й си мислеше, че съм се оженил за нея, само за да му взема селската къща. Горкия наивник си мислеше, че е милионер и всички наоколо искат да го ограбят. Истината е, че дъщеря му щеше да спечели повече от брак по сметка, но дори това да не беше така на мен не ми пукаше за тъпата му селска къща. Всъщност не ми пукаше и за дъщеря му.
Вече до толкова не ми пукаше за нищо, че ако смъртта додрапа с косата си до мен и ми каже да тръгвам, ще я помоля за пет минути колкото да си бия 2 чикии. Единственото свястно нещо в живота ми.
Не съм сигурен кога точно осъзнах, че няма да мога да си играя на щастлив завинаги. Май стана плавно.
***
Обмислях да й предложа да си направим дете. Аз бях отегчен от нея и от себе си. Тя беше отегчена от себе си и от мен. Но щеше да е егоистично. Какво щеше да прави бебето, когато се отегчим и от него. Наистина нямах решение на проблема. От друга страна нищо не ни пречеше да изчакаме да умрем. Освен, че беше мъчително досадно.
***
Събота вечер е . Всяка събота вечер правим секс. Не е точно като награда за седмицата. По-скоро като някоя досадна традиция. Традициите се спазват, нали?
Аз подскачам върху нея и тя пъшка. Тази вечер ще дават Индиана Джоунс. И тогава съвсем без да се замислям слагам ръце на врата й. Зениците й се разширяват и се превръщат в два черни скъпоценни камъка, които светят толкова красиво. Две самотни сълзички се спускат от прелестните и бляскави, детски, невинни очи и се разтапят в белите завивки. Нежна музика отеква в главата ми и усещам тихите стончета от гласа й. Опитва се да диша. Опитва се и да мръдне, а аз стискам съвсем малко по-силно. И усещам как цялата поезия на живота ме облива. Всичко е толкова красиво и живо . Очите й се затварят. Толкова е нежна, че за първи път от толкова години наистина искам да я целуна. И тя бавничко заспива, и пулсът и спира. И целувам лицето й. Ръцете ми минават по бедрата й. Защо трябваше да стане така, прекрасно същество? Защо? Защо? Защо?
***
Дишах тежко. Целия бях в пот и едва преглъщах. Погледнах на ляво и Маги спеше до мен. Било е сън. Било е само ужасен сън.
Но беше толкова хубаво.
***
-Яйца на очи?- Попитах аз.
-Какъв е проблемът? И ти сготви същото.
-И ти ми вдигна скандал.
-Ако имаш проблем магазина е долу, а печката оттатъка.
-Обичам яйца на очи.- Вдигнах рамене.
***
Познайте какво си представях докато лъсках? Опитах се да не го правя, но беше толкова красива мъртва.
-Робърт ще закараш ли дъщерята на Петрови до училището? Обещах им.
-Защо им обещаваш какво ще направя аз?
-О, спри да мрънкаш.- Каза тя и се усмихна любовно. Не защото очакваше, че наистина ще изглежда сладка и ще ме омилостиви, но защото знаеше, че ще трябва да се правя, че е станало така. Живота ни е пародия на всички сериозни филми.
-Окей.- Вдигнах рамене и излязох.- Тъп, тъп сценарии.
Пред колата ми седеше шестнайсет годишно момиче.
-Здравей. Ти ли си Петрова?
-Боже... карате го да звучи толкова сериозно.- То се усмихна и се видяха лъскавите му зъбки. Изпитах желание да му отговоря нещо, за да не му дам последната дума, но ме хвана и някакъв странен страх да не се изложа.
-Заповядай.- Отворих и вратата.
-Йей! Не всеки ден ти се отваря възможност да сядаш отпред.- И тя прискочи на седалка. Огромните й кафеви очи ме изгледаха.
-Не се запознахме официално. Аз съм чичо Робърт.
-Хах... аз съм Ани.
-Какво? На какво се изхили?
-Просто се зачудих. Дали възрастните използвате тези заучени фрази и това заучено поведение, за да изглеждате достопочтенно или наистина сте толкова скучни.
-Ъм...
-Ако ви смущавам, моля ви, спрете ме. Просто, ако попитам мама или тате същото, те ще отговорят, че не съм се сблъсквала с живота, затова мога да се държа толкова несериозно. Вие изглеждате доста по-младежки.
Не казах нищо. Спрях пред училището и я изгледах.
-Наистина ли мислиш, че ...
-Какво?- Тя се усмихна широко.
-Изглеждам младежки...
-Нужно ли е да ви наричам чичо?
-Моля те не ми говори на вие.
-Трябва да тръгвам.- Каза тя и излезе от колата.
***
Не знам какво ме прихвана. Първото нещо което направих когато отидох в банката, бе, че намерих програмата им в интернет и проверих кога свършват.
-Жоро ще можеш ли да поемеш и моята работа днес? Ще ти дам сто лева ако ме пуснеш да си отида 3 часа по-рано.
-Защо?
-Да изненадам жената.
-Задръж си парите. Изчезвай когато решиш.
Паркирах колата пред гимназията и и изчаках да излезе.
-Хей! Ани!
-Да чичо Робърт.- Каза иронично тя.
-Свършвам работа рано днес и реших, че мога да те закарам до вас.- Погледна назад поради някаква причина и след това тръгна към колата. Изглеждаше отегчена и очарователна.
-Би било страхотно. Предполагам.- Качи се в колата.- Къде работиш Робърт?
-Скучно е.
-Не приличаш на човек със скучна работа . Какво точно?
-Работя в банка. Давам заеми. Общо взето попълвам документи по цял ден.
-Даваш заеми?- Тя подскочи на седалката си.- Това звучи адски вълнуващо.
-Не. Наистина не е. Просто гледам какви са доходите на човека, който е дошъл за заем и ако си струва му ги давам. Не е нещо, което изисква особена изобретателност.
-Е! Сигурно, ако гледаш така на него! Но ти си човека, който определя дали една идея ще бъде успешна или не. Имаш властта да определяш какъв ще е светът. Не може за това да не се изисква изобретателност!
-Бързаш ли да се прибереш?- Попитах я.
Погледна ме и се усмихна заговорнически.
-Защо чичо Робърт? Какво предлагаш?
-Мислех. Можем да отидем за сладолед. Знам една много интересна сладоледена къща.
-Добре! Звучи вълнуващо.
***
Беше толкова изпълнена с живот и енергия и вяра, че беше заразно.
Мамо ! Мамо! Събуди се! Бях на шестнайсет отново. След сладоледа отидохме да пием бира в парка. След това тя ме предизвика, че може да събере повече прегръдки от непознати от мен. Войнската ми чест не позволи да откажа, но когато стигнахме 15 на 0 за нея се прададох. Никой непознат не искаше да ме гушне. Затова тя ми даде едно гуш за утешителна награда.
***
На следващия ден сготвих омари за Маги. Обичах всички и всичко. Спрях да чакам смъртта си и започнах да живея.
-Защо си толкова щастлив?- Жена ми ме гледаше подозрително.
-Как можеш да не си щастлив в такъв хубав ден!
-Вали като изведро.
-Обичам дъжда!
-Мразиш дъжда.
-Не и днес!- Хванах й ръцете и я приканих на танц, но тя отказа. Увеличих виенския валс от стереото ни на максимум.
-Луд ли си! Осем часа е ! Ще събудиш съседите!
-Време е да се себудят и да се усмихнат на света!
***
Следващата седмица се видях с Ани още веднъж. Сякаш пиех от извора на младостта. Бящ щастлив, което беше достатъчен индикатор, за да разбере Маги, че нещо не е наред. Правеше се, че не забелязва, но аз знаех, че ми следи sms-ите и позвъняванията.
Какво си бяхме причинили с това тъжно същество. Ако можех да върна времето назад, нямаше да я връзвам за себе си . Така ми се щеше и тя да можеше да усети приятния гъдел на живота отново. Клетата ми жена. Ставаше все по нервна с всяка изминала сутрин, в която не бях отчаян.
Маги ако можех да дам щастието си, за да го изпиташ ти, щях да го направя. Бог ми е свидетел, че никога не съм искал да ти причиня зло.
***
Какво изпитвах към Ани? Наистина бях влюбен. Не ме мислете за изверг. Нямаше нищо сексуално. Просто исках да съм около нея завинаги и да я пазя. Исках да бъде моето малко ангелче. Вечер сънувах как е затворена в злокобен затвор и аз я освобождавам.
Най-милото нещо, което си бяха представял последните двайсет години преди да видя Ани, бе секс в кучешката.
***
Бяха минали две седмици през, които бях чувал Ани само по телефона. Трябваше да трия позвъняванията, за да съм сигурен, че Маги няма да стигне до тях. Но в един момент тя спря да ми вдига.
Една вечер след дългия работен ден в дома ми ме посрещнаха думите.
-ШИБАНЯК НЕЩАСТЕН!- И летяща порцеланова чиния, която се разби точно над главата ми.- ВИДЯ ЛИ СА ВИ! ИЗВРАТЕНЯК!
-Моля те, скъпа успокой се.
-ИЗЧУКА ЛИ Я?!
-Какви ги говориш за бога?
-МАЛКАТА КУРВИЧКА? ИЗЧУКА ЛИ Я ?
-Това е извратено, моля те, успокои се. Не бих я докоснал.
-ТОГАВА ЗАЩО ИЗЛИЗАШ С НЕЯ?- В агресивния й глас се прокрадва пискливи нотки на плач.
-Излизал съм два пъти. Нима трябва да ти казвам за всеки, с който пия по една бира?
-ЛЪЖЕШ, ЛЪЖЕШ, ЛЪЖЕШ, ЛЪЖЕШ! ИСКАШ ДА Я ЧУКАШ!- Тя започна да плаче.
-Не! Не искам да я чукам. Просто я обичам. Какво мога да направя по въпроса.-Маги млъкна и от очичките и закапаха предателски сълзи.- Обичам я. Не бих я докоснал за нищо на света. Но се чувствам добре около нея. Чувствам се силен и интересен. Спри да плачеш. Знаеш, че не те обичам. И ти не ме обичаш. Колкото и да се правим на влюбени нищо няма да се промени. Знаеш, че никога не сме изпитвали нещо особено. Нямам нищо против да живея с теб до когато решиш, но е време да излезем от шибания си транс. Имам поне още двайсет и пет години. Не искам да ги прекарам мъртъв.
-Аз още те обичам. - Тя прохлипа.- Наистина.- Влезе в стаята си и се заключи.
***
Звънях на Ани около час преди най-после да ми вдигне.
-Ало?- Обади се мелодичното и гласче.
-Здрасти. Искаш ли да се видим?
-Оу... не мисля, че ще мога днес.
-Моля те. Само за десетина минути. Наистина имам нужда.
-Окей. Ела в детската площадка до училище.
След петнайсет минути бях там. Тя ме чакаше на пейка и ме гледаше замислено.
-Здрасти. Как си?
-Добре. Добре предполагам.- Вдигна рамене Ани.
-Мисля, че ще се разведа с жена ми.- Прекрасното ангелче ме изгледа с някаква невярваща, иронична нотка.
-КАКВО!? Защо? И защо го казваш на мен?
-Не подържам много контакти. Не съм щастлив в брака си. Никога не съм бил.
-Трябваше да размахаш табела, че минаваме границите на нормалността.
-Не съм съвсем искрен с теб.
-О, моля те, не се чувствай длъжен да бъдеш.
-Има и други хора, на които бих могъл да споделя. Ти ме караш да се чувствам жив и уважаван. Наистина си нещо различно.
-Алън. Предполагам, че се шегуваш с мен. Но ако не се, имаш сериозни проблеми с егото. Наистина не съм приемала на сериозно това което правим.
-Именно! Точно това е толкова прекрасно!
-Ти не ме разбираш. Не мисля, че изглеждаш младежки. Забелязала съм, че най-лесния начин да се харесаш някой е да разбереш на какво се прави и да му кажеш, че наистина прилича на това. Не би следвало да е толкова лесно да разбера на какво се правиш ти защото си преживял много повече от мен, но чета книги, гледам филми, а и хората като цяло не се променят чак толкова. Мисля, че можех да се поставя на твое място. Носиш пънкарски ризи а работиш в банка. Просто пищеше, че ти се ще да видят колко младежки дух имаш. Помниш ли какво беше първото нещо, което ти казах?
Преглътнах и отвърнах.
-Че изглеждам по-младежки от ваш`те.
-Съжалявам. Наистина. Никога не бих предположила, че ще се вържеш толкова. Но ти си на 40. Наистина не мисля, че имам какво толкова да си кажа с теб.
- Работата ми е интересна.
-Сам каза, че попълваш документи през повечето време. Съжалявам. Трябва да се разбереш с жена си. Изглеждате като прекрасно семейство.
-Какво разбираш ти.- Тя загледа надолу.
-Предполагам, че си прав. Трябва да тръгвам.
***
Прибрах се и жена ми беше над котлона.
-Искаш ли яйца на очи?- Попита Маги.

Привет!

Ако трябва да избирам м/у тези двете определно съм за #2. Ако трябва да избирам като цяло, не би се спряла на нито едно

Първото ми звучи повече като преразказ на по-голямо произведение и много сухо. А накрая изведнъж се сменя лицето, времето и има някаква поука?... Не разбрах точно къде е и голямата любов в цялата история? Той получава повече удоволствие от работата си, а тя се опитва да го обсеби само за себе си, докато му изпили нервите?! А после страда доживот, когато той я зарязва?! А руският задължителен ли е или е част от страданието? Честно казано една добре и подробно описана сцена между тези двамата би ми харесала много повече: примерно как той я запознава с приятелите си, как се държи преди да я доведе, след като я представи, как тя осъзнава, че вниманието му не е само за нея, как те я обиждат... и т.н. И цялата им описана любовна история пак би се съдържала в тази малка сцена. Размечтах се май, а не го пиша аз все пак

Второто определено поне има повече сюжет. И характерите са обрисувани, макар и да ми се сториха леко наивни на моменти. А пичът последно Робърт или Алън е? И малко ми е странно Робърт vs Жоро и Ани. Т.е. къде се развива действието? 20-те години брак ми се струват леко пресилени, в тази обстановка. Сякаш нашият тип е бил тотално хибернизиран на сватбата и изведнъж за пръв път хормоните му се обаждат чак като вижда Ани. Което както и да го мисля ми звучи като някакви сексуални проблеми. А за Ани не ми става ясно точно как я възприема Робърт - отначало говори за нея в среден род (хъх? тя е 16 годишна), после изведнъж му разгорещява кръвчицата (да ама тя всъщност не ми остави впечатлението на Лолита, а по-скоро на недорасло момиче). Не знам. Противоположни впечатления ми оставят героите... Обаче яйцата ми харесаха много

Според мен е добре и двете да минат редакция, особено второто, в което вярвам повече, Може би защото обичам яйца на очи

Второто, макар и предимно заради образите, които са по-живи.
В първото не ми пасва нито постановката "тя ще го обича вечно, той ще я забрави до седмица", нито е показан какъвто и да е образ на любимия, за когото става дума. Впечатлението е, че се е влюбила в кумир някакъв, не е успяла да го опознае, но после е решила да страда. Вероятно, от гордост, или и аз не мога да кажа, но не ми звучи убедително. Звучи ми като личен дневник с откъснати страници по средата, или подложен на солидна редакция.
Второто е разказче в стил "пропиляната младост и как тя кара възрастни и солидни хора да се правят на глупаци". Особено ми хареса как малката му направи психопрофил и му го обясни. Образът на жена му пак не е добре разработен за мен, но тя е второстепенен герой в случая, така че е по-търпимо.
И понеже в предишния пост става дума за руския, "примесена с отчаяние" ще звучи също толкова добре и ще е разбираемо за максимален брой българи !