Страхливец

Ето нещо, за което се подсетих, след ужасната катастрофа с автобуса на "Тракия". Смъртта може ли да ни напомни за нещата, които притежаваме докато сме живи, можем ли да ги оценим и не сме ли в по-голямата част от живота си едни неблагодарни страхливци?
Оставям всеки сам да си отговори на тези въпроси.


...бип...
.............
...бип...
Звукът на живота ми.
Или поне така смятах преди седмица, когато излязох от изкуствената кома.
Отваряйки очите си в онзи ден (или нощ?), звукът от апарата нахлу в съзнанието ми. Вкопчих се в него, защото смътно осъзнавах неговата мисия - той оповестяваше на света, че все още съм жив. Нямах нищо друго освен мононното бипкане. Белият таван и натрапчивата миризма на лекарства и стерилни системи ми бяха до болка познати от времето, в което се бях отписал от света. Времето преди Операцията.
Една седмица е доста време за човек, прикован към леглото, принуден да извършва минимум движения. „Има време и за тичане – каза хирургът, - да видим дали тялото ще приеме новия орган.”
...бип...
Все така успокояваха. С хладнокръвните, обръгнали на тъжни вести и благородни лъжи лица. Разбрах го още като откриха Проблема в тялото ми. Мисля, че скоро след това се примирих с положението. Свършен си, малкия, си казах, а още не си чукал...
На един от безконечните прегледи изтърсих това на лекаря. Вече не ми пукаше как реагират хората на моите приказки; забелязал бях в очите им онова снизходително разбиране – той е Пътник, за Бога, нека си говори! Ние – пътниците - и без това вече няма защо да лъжем. Лъжата е за тези, които продължават да живеят, защото е необходима за нормалното им съществуване.
„Ще има време и за чукане”, рече ми доктора тогава. Знаех, че това не е истина. Немислимо е да правиш секс с тежък порок на сърцето.
И тъкмо когато бях решил да издъхна в прегръдките на някоя проститутка (нещо далеч по-добро от смъртта пред телевизора с шише предписани хапчета в ръка) дойде Обаждането.
...бип...
Една седмица с този звук. Седем денонощия изпълнени със съмнение. На въпроса на майка ми какво ще се прави сега, докторите отвърнали: „Ще чакаме... и ще се молим.”
За какво да се моля аз? Човек неочаквано бързо сменя приоритетите си. Само преди няколко седмици молбата ми бе за проститутка, вярваща, че имам осемнадесет...
Изминалата седмица, която прекарах сам с мислите си и звука, се превърна в ад за мен. Съмнението е тежка работа, живо наказание. Бог не се е кефил на съмняващите се, може и заради това да е. Но да се моля ли на Бог, който може и да ми дава фалшива надежда? Тъкмо се примириш и – хоп – чакай, пич, смъртта МОЖЕ БИ се отлага!
До някои от римските императори неотлъчно вървял човек, чиято работа била да им повтаря: „Помни, че си смъртен!” Звукът бе за мен това постоянно напомняне. Но защо ми бе нужно то? Нима не го бях разбрал, нима не се бях отказал вече от живота? Да съм смъртен за мен беше избавление, защото не исках да се боря.
А предстоеше най-страшното...
Родителите му щяха да дойдат да ме видят.
...бип...
Момчето катастрофирало с мотоциклет, точно след абитурентския си бал. Гадна работа! Преди винаги съм ненавиждал подобни „мотористи”, казвах „не ще умрат в леглата си”. А сега? Къде щях да умра аз, ако не ме бе изпреварил той..? Опикан в чуждото болнично легло, ха-ха, каква ирония!
Техните щяха да дойдат днес. Какво щяха да ми гледат – проснат и блед, бивш Пътник. Ако очакват да видят нещо от сина си в мен, грешаха. Аз съм си аз, той е мъртъв...
Трябваше да съм им безкрайно благодарен. Така ми казваха всички. Но „всички” не лежаха на леглото със стърчащи тръби и апарати от тялото като полуроботи. Аз лежах. И не исках да ми казват какво да мисля. Не знам защо не се чувствах така благодарен. Усещах една неприязън към тях – щяха да дойдат, да прикачат, да прилепят мъката си към мен... и да я оставят да ме гнети цял живот. Живот, за който не бях подготвен, защото се бях отказал от него. Да, да, страхувах се от мислите си, но пък...
...бип...
Представях си ги как ме гледат – ти ТРЯБВА да си като него, о да, ние ще те наблюдаваме. Дали очакваха да им благодаря..? Дано не, защото изтръпвах при мисълта, че гласът ще ме предаде, че те ще узнаят... Щяха ли да вземат сърцето, за да си го гледат вкъщи..?
Обществото ме притискаше да изразявам някаква благодарност и аз се страхувах, че ако го направя, никога не ще се отърва от тези чужди родители. Ще ми идват на гости, ще ми дават съвети, ще трябва АЗ да им ходя на гости, да се прявя че ме интересува как са... Със стария ми живот бе свършено. Но не се ли бях отказал от него вече..? По дяволите, защо ми дадоха проклетото сърце, след като не зная какво да го правя!
Прости ми, о, Господи, за тези мисли!
Господ мълчи, само звукът ме смущава. Преди седмица бях готов да прегръщам и целувам шумния апарат, сега копнeя да го разбия на парчета.
...бип...
Не желая да се срещам с тези хора. Те бяха непознати, исках да си останат такива. Нека ме погледат нейде отстрани и да си отидат. Ужасявам се, че трябва да говоря с тях и те да осъзнаят, че НЯМАМ ПРАВО да ползвам сърцето на сина им.
Ще горя ли в Ада заради всичко това? Или адът е тук на земята и аз се бях докоснал вече до него..? Твърде философски мисли за един малодушен тип като мен.
...бип...
Сестрата влезе и ми даде знак.
ТЕ идваха.
Казват, че сърцето не боли наистина. Но мен определено ме сви, защото в този миг осъзнах, че не си спомням дори името на предишния му собственик.

23.02.2010
София

Разказът ми напомни за операцията, която преживях преди 12 години. Бях на 15, млада, странна и вечно забита в книгите, девствена и изчервяваща се на мисълта, че един ден бих могла да се съблека гола пред мъж и на него няма да му хареса тялото ми... Имах няколко усложнения, тръгнали от отит на дясното ухо, после прерасна в менингит, докато се стигна до трепанация на главата...Имах кръвонасядане подобно на тумор отстрани, което нарастваше и заплашваше да притисне лицевия нерв. А станеше ли това, половината ми лице щеше да се парализира. Пет часа операция. Не сънувах. Нямах мисли. Нямах усещане за себе си в пространството. И досега си мисля, че тогава се докоснах за първи път до смъртта. А чувството може да ти напомни колко си незначителен всъщност. Последното усещане е когато ти слагат маската на лицето и ти казват да отброяваш назад - 100, 99, 98... Първото нещо, което виждаш след това е светлината на асансьора и надвесеното лице на доцента. Усмихваше се. "Браво, момичето ми! Толкова много живот има в теб! Как се чувстваш?" Имах клаустрофобия (и досега я имам!), но тогава бях толкова замаяна от упойката, че не можах да му кажа нищо, а само го зяпах глупаво и си мислех, че сънувам...

След този случай всичко се промени. Аз се промених. Мисленето ми. Вече имах усещане за себе си в пространството. Вече не бях просто предмет, в който има душа и чувства. Оценявах това, което имах. Предполагам, че може би съм се вживяла малко тогава. Ходех седмица с бинтована глава. Главата ми бе обръсната наполовина, а преди това имах голяма коса, с естествен цвят и гъста. Помня, че една нощ не можех да заспя и отидох в партера, където бяха асансьорите. Беше тъмно и аз бях единствената там. Стара Загора се бе ширнала пред погледа ми със светлините си. Тогава за първи път след операцията заплаках, защото сърцето ме болеше. Това бе първата ми проява на емоции и се радвах, че никой нямаше покрай мен, за да ме види колко жалка всъщност бях. Бях се излъгала обаче. Доцентът ме бе видял, че излизам от стаята и ме бе последвал. Не каза нищо, а само ме прегърна. Мисля си, че докторите усещат пациентите си. Предполагам, че имат някакво вътршно усещане да ги разбират. Съдя по това, че майка ми като медицински работник има това усещане. И доцентът бе като нея...

След две седмици когато отидох на контролен преглед, той ме прегледа и спомена, че имам нежна конструкция на лицето и скули и ми препоръча да кандидатствам за фотомодел. Последвах заръката му, може би защото изпитвах към него някаква привързаност и благодарност... и ме приеха...

Но след операцията вече бях друг човек.
Благодаря ти, koziq, че ми припомни тези мигове! Колкото и мелодраматично да звучи в момента плача и не ме е срам да призная това!