1-во Vs. 2-ро Vs. 3-то лице

hameleona писа: писа:

Което е основата на спора тука, всъщност.

Спорът е може ли и в какви случаи да се разказва какво е станало след смъртта на героя. И как това да бъде направено по елегантен начин. Ако съм прекалил с говоренето за трупове, извинявам се.

invincible писа: писа:

hameleona писа: писа:

Което е основата на спора тука, всъщност.

Спорът е може ли и в какви случаи да се разказва какво е станало след смъртта на героя. И как това да бъде направено по елегантен начин. Ако съм прекалил с говоренето за трупове, извинявам се.

А в какви случаи това е необходимо? Особено в книги-игри принципът е "умираш, оставям на теб да се сетиш какво ще причини извратената авторова фантазия на света".
Според мен работи много добре, а в неинтерактивната литература просто има "авторов глас".

Към авторите - как избират, коя книга от кое лице да я напишат? С историята ли си идва, начина на написване?

invincible писа: писа:

Когато разказът тече през погледа, съзнанието на героя, в което и лице да си, все тая - недостатъкът важи. Всъщност за второ не знам, защото, както размишлявах и преди, май пак в разговор с теб - само КИ може да бъде цялата издържана във второ лице.

Фактически невярно, но предвид, че спорът сме го водили и преди, просто не ми се търсят примери извън интерактивния формат.

Асен писа: писа:

invincible писа: писа:

Когато разказът тече през погледа, съзнанието на героя, в което и лице да си, все тая - недостатъкът важи. Всъщност за второ не знам, защото, както размишлявах и преди, май пак в разговор с теб - само КИ може да бъде цялата издържана във второ лице.

Фактически невярно, но предвид, че спорът сме го водили и преди, просто не ми се търсят примери извън интерактивния формат.

Между другото, дойдох на твоята. Случи ми се да прочета "Машини за любов" на Момчил Николов и там едната от сюжетните линии се водеше във второ лице. Бях много изненадан, даже сащисан, но след първоначалното чувство за странност, после свикнах и четях без проблем. Даже се сетих и за нашия спор, но реших, че давността е минала и може да мина и без да си признавам, че съм сгрешил. Но сега, когато темата пак изплува - ок, признавам си, сгреших.

Чел съм "Вечният Мир" на Джо Холдеман. Там той редовно сменя първо и трето лице. Малко е объркващо, но пък дава повече възможност на автора. Аз лично съм за, макар че критиците сигурно ще са върло против.

Ако говорим за КИ, искам да задам сходен въпрос. Имаме следния пример.

Чух скърцането на вратата. Обърнах се и видях Петкан да излиза от стаята.

Сега, искам да попитам дали читателят иска главния герой да нападне Петкан. Как е по-добре да го направя.

Ако искаш да нападнеш Петкан...

или

Ако искаш брат Йоан да нападне Петкан...

или...знам ли

Можех да го нападна на ... Дали да го нападна? (на...)

Това добре, но имам и проблем при проверка на предварително избрано умение. Там не мога да пиша

Ако бях екзорсист, мини на 25

И нещата стават по-сложни...

Екзорсист ли съм?
Ако съм екзорсист...
Ако си избрал да съм екзорсист...

Екзорсизъм мога да приложа на...


Хм.
Ей каква криза на екзорсизма, т.е. екзистенциалността преживява тоя, не е истина

Verge Dreamond писа: писа:

Хм.
Ей каква криза на екзорсизма, т.е. екзистенциалността преживява тоя, не е истина

За мен второ лице е най-готино. Най-добре ми помага да се вживея в историята.

На мен пък не ми харесва второто лице. Всичките изрази (а без тях не може) от рода "мислиш, че", "струва ти се, че", "иска ти се да" и т.н. ужасно ме дразнят, по някаква причина. Вярно, идеята на книгите е "героят си ти" и прочее, но честно казано никога не съм я възприемала толкова буквално. Предпочитам леко да се дистанцирам от героя, пред това да ме накиснат в ботушите на персонаж, който някой друг е измислил и някой да ми казва какво си мисля и какво ми се иска.

Аз си падам по първо лице, защото предразполага към илюзия за сливане с героя, ако мога да се изразя малко по-абстрактно. Ал е избрал първо лице за Котаракът и ми се струва, че това е една от малките причини играта да е толкова популярна.

Всяко едно е добро за различни ситуации и цели. Споделям какво наблюдавам от опит и базови познания по стори-телинг.

3-тото лице е много добро, ако историята се развива около вече създаден герой. Това е неговата история и приключения. Читателят е спътник, който наблюдава отстрани. В случая на книгите игри и взема решения. Тук описанието на вътрешното чувство и гледна точка на героя, се приемат добре. Играчът все едно помага и насочва на героя от колкото той самият е героя. Проблемът, който може да се появи, е че някой хора (включително и мен) се вживяват трудно в чужди герои.

1-вото лице е аналогично, като може би по-лично. Отново описанието на емоциите и вътрешните конфликти се вписват нормално. Тук по скоро е като разказ на самия герой, който прежививява и разказва още в същия момент. Лично на мен, този вариант ми допада повече от 3-тото лице. И все пак, историята тук също е, частично, на друг герой.

2-рото лице е по-специфично. Тук има пълно обръщение от книгата (и дори автора, към което не съм привърженик) към читателя. Тъй, като директно се говори на читателя, той, за разлика от другите два варианта, е собствена територия. Мислите са си негови, усещанията са си негови. Всеки опит за налагане на чувства, емоции и преживявания в читателя, от книгата, срещ егото, което не се кефи на чужди намеси. Именно за това, ако често се описва "как се чувстваш и какво мислиш" дразни. Както дразни на живо, така дразни и в книга. Това е навлизане в лично пространство. Героят (ти) знае точно толкова, колкото види и чуе в играта. Всичко друго остава извън познанието му. Тук, някой хора (като мен) се вживяват напълно в героя си.

Та, целите на лицето е добре да са в помощ на историята и как точно авторът иска тя да бъде представена.

Игри като Халф Лайф оставят различно чувство в сравнение с игри, като Дюк Нукъм.
Първият Драгон Ейдж, сравнение с Уитчъра.