Ивайло - добрият цар

Нов водач се откъсва напред в класирането!

Походите в Сърбия отнемат 2 дни, а тези срещу татарите само един, а и е нужна по-малка войска (по-малък разход храна за всеки набег).Две плячки от татарите са по-

големи от една ,,Сръбска''.Вярно,че губя популярността си при татарите, но това е капка минус срещу един огромен плюс.

Да, но татарската конница става по- скъпа. А е много трудно да печелиш битките на късен етап без татарска или поне болярска кавалерия

Ранглистата трепти от безапелационното откъсване на нов водач напред!

Понеже е ясно, че има таван предлага да постъпим като в тениса и в шах а да се има предвид колко време всеки удържал най-доброто си представяне. Примерно - Петко Петков, първи 31 дена, сега е първи за втори път (без уточняване колко време, освен ако не надмине постижението си), Ефикс -21 дена първи, Дреднайт - 15 дена първи, Джордж Ал - 20 дена втори и пр.

Джордж Ал/граф Монте Кристо - 823 точки.
396 от войска
храна и злато 252,5 (закръглям нагоре - 253) храна - 2720, злато 2330
165 от 11 подсилени крепости
9 отношения
50 умения
4 от тактика на ивайло
- 54 от записани кодови думи

Набирах основно татарска конница, куманска конница и къкм края - арбалетчици. Другите войски ми бяха помощни.
Живот – 5, 8,7
Бойно умение – 4,5
Езда – 3, 5,6,8,10,
Бързина – 5,7,8
Ловкост – 2, 4
Точност- 3, 4,5,7,8
Лидерство – 3
Красноречие – 3,5
Военна тактика – 4
Неуязвим

Селяни – 3,4,6,7,8,9,10,11, 7,8
Кумани -2,3, 4, 5,
Татари – 2,3
Боляри – 2, 3, 2
Латини – 1,2
Ромеи – 2, - 4, -6, -8, -10, -11

Разграбвах Византия като бесен. Що големи градове пострадаха....
Татарите и маджарите не ги пипаха - татарите заради конницата, маджарите заради Геза. На жените не им позволих да дойдат във войската. Ама-ха, вземе да стане някое изнасилване аз ще съм виновен.

Трябав да отбележа, че имах и късмет. На два пъти зара ми даде да подсиля по 6 крепости вместо по 3, 1 път изобщо не загубих време. Куманите много лесно вдигат точки, супер ми се получиха нещата с куманите-работни;и.
При разграбването на Византия е голям късмет да ти се падне 2 или 3...не че 6 е лош вариант.
Във втората част не ходих при болярите, и не съм записвал Оръжия, Брони и пр. нито пък ходих при богомилитте. Масово превземах кули, освен това водих разумни преговори с жените. Избегнах и мини-приключенията и не съм записван, Нощ, Анатема, Сватба и пр.

Сериозно обмислям да спра за постоянно да играя Ивайло и повече да не я преигравам. Поне няколко години- Мисля, че постигнтах своя максимум. Вероятно можех да взема още 9-10-11 точки, (при голям късмет можех например да имам една точка кумани в повече), но това трудно мога да изцедя нещо повече от това. Записах името си в залата на славата със сребърни букви. Оттук нататък няма за какво повече да мечтая тук.

Едит - продължавам да смятам, че най- трудният момент в цялата игра е втората битка с татарите/тохарците. Оттам нататък лесно се трупа ресурс.

Втори едит - толкоз злато дадох на венецианците да отслабят Карвуна ама си струваше.

След дълго отлагане, ето че и прочетох "Ивайло". Впечатленията ми са много добри. Книгата е с голям обем и макар в големи части от играта да имаш свободен избор къде да ходиш, минаваш през доста епизоди. Според мен спомага и юридическото образование на автора, като изборите са логически обосновани и бих казал че малкото ми грешни решения по-скоро бяха, че не съм схванал логиката, а не на безсмислици от страна на Димитър Петров.
Наясно съм, че историческите извори не са обилни и оставят поле на въображение, но пък всичко звучеше издържано. Личи си, че авторът има афинитет към историята. Хареса ми, че се опитва да вкарва стари български думи, което намирам за полезно. Отделно, припомних си за думата "кумбула", която не бях ползвал сигурно от детството ми, прекарано на село. Някои крепости не ги знаех, така че също се ограмотих.
Играта, дори на трудно ниво, може спокойно да се спечели с логични решения, дори някъде твърде праволинейни. Успях на пръв прочит да стигна до положителен край и то с оценка 333, което според оценките в играта е отлично представяне, разбира се тук хората са постигнали далеч по-високи оценки. Аз лично пробвах 1-2 набега по съседи и видях, че наградата спрямо загубите не си заслужава, така че се съсредоточих върху други елементи (присъединяване на крепости и увеличаване на армията). Очаквах финалната битка да е доста тежка, както и след това да имам някаква кратка игра с първи решения начело на страната, но книгата свърши, за мен леко рязко.

Прочетох оплаквания от дълги правила - за мен това не е проблем. В същото време бяха достатъчно ясни и ми хареса, че са събрани на едно място, а не са разхвърляни по епизоди, за да се чудя къде какво да отгърна, че да прочета. Единствено за умения хитрост не съм сигурен дали мога да сменям зар само по време на битка в смисъл на сражение или се отнася за всяка схватка (например борба срещу един съперник). Приех второто и ако не е така леко съм чийтнал, но не се чувствам кой знае колко гузен. Като цяло и зарът ме покриваше, така че не мога да се оплача.
Имаше някои неща, които ме оставиха със смесени или негативни чувства. Едно от тях е наличие на доста епизоди-салами, особено в началото на главите. На мен лично не ми пречат и по-дълги епизоди, а такова накъсване на места беше по-скоро изкуствено, само за да не се получи епизод от около десетина страници. Може би авторът е гледал да удовлетвори множеството, които не харесват толкова дълги текстове, така че донякъде го разбирам и го приемам като нито положително, нито негативно.
Леко негативно е, че авторът, въпреки очевидните си познания по история, се е оставил на отдлени места да разсъждава от съвременна гледна точка. Например на няколко места, където се говори за деца на героите, най-често се говори за 2 деца (може би някъде по изключение 1), но в миналото семействата са били с доста повече деца. Друго подобно е, че се говори за българския народ. По това време понятието за народ обаче не е съществувало в съвременния смисъл, по-скоро е "български род" или племе. Също така един персонаж говори, че е роден в "сръбските земи" или нещо подобно, но тогава това е било доста разтегливо и непостоянно понятие.
Друг негатив е, че аз никъде не срещнах рицари и въобще нямах контакт с латинци. Може да съм изпуснал нещо в играта, но не виждам защо има рицари в приложенията, а в нито един град нямах възможност да ги привличам. Според мен някои единици, особено пък такива без специални умения, могат да се съкратят и да опростят играта.
Леко разочарован останах и от знамената, Още от правилата останах с впечатление, че ще имат значение. Само че в оценката на играта бяха пропуснати. Може би ще имат значение за евентуално продължение (надявам се авторът да не е загубил интерес и да видим такова), но нямаше да е зле и в края на тази първа част да се включат в оценката. Така например и някои кодови думи са включени при формиране на оценката от играта, макар че тяхното значение също е оставено да се разгърне в евентуално продължение.
[h
И за да не изглежда, че по-скоро се оплаквам от книгата, ще завърша с нещо положително - приложенията. Заедно с правилата в началото, извеждането на специални приложения с ценна информация, намирам за чудесна идея. Честно казано, това крие и някои жокери (можех да видя коя крепост какво ще ми даде и така да направя някакъв план) - може би и да беше в книгата, тази информация щеше да се даде преди да атакуваш съответната крепост. Тук имам и една препоръка - можеше да се добави и приложение със сподвижниците - какви начални оценки имат и най-вече какви специални умения - не че не използвах основно един сподвижник и че му знаех бонуса, но щеше да е добре да ги има всичките накуп, а не да се чудя какво точно беше и да търся из страниците.
Цялостната ми оценка е 9/10. Съвсем дребни неща ѝ отнемат максимална оценка, но препоръчвам на всеки, особено на фенове на историята. Жалко, че не е била оценена подобава на Златна Никса, това за мен е една от доста силните книги-игри на новата вълна и аз лично съжалявам, че толкова късно стигнах до нея.

Още веднъж - поздравления за автора и дано (по-скоро) видим следващата му книга!

Ивайло“ — книга-игра, която забравя да бъде игра
Има книги-игри, които те карат да обръщаш страница, защото нямаш търпение да разбереш какво ще се случи. Има и такива, които те карат да обръщаш страница, защото вече си започнал и искаш най-сетне да стигнеш до края. „Ивайло“ за мен попада по-скоро във втората категория.

Основният проблем не е, че книгата е сложна, нито че има много текст или механики. Проблемът е, че твърде често тези неща не създават достатъчно силно усещане за приключение.

Твърде много литература, твърде малко динамика
„Ивайло“ е необичайно литературна за книга-игра. Това само по себе си би могло да бъде достойнство. Подробните описания могат да изграждат свят, атмосфера и исторически контекст.

Но тук количеството текст често работи срещу книгата. Вместо да засили напрежението, то го разрежда. Читателят прекарва немалко време в четене, без непременно да получава съответната награда под формата на интрига, силен персонаж или драматична ситуация.

При книга-игра това е особено проблематично. Жанрът предполага движение — избор, последствие, нова ситуация, нов избор. Когато между тези моменти има твърде много текст, темпото започва да се влачи.

Механика, която започва да прилича на счетоводство
Другият сериозен проблем са сметките.

Механиките в една книга-игра трябва да създават усещането, че участваш в приключението. В „Ивайло“ обаче количеството смятане на моменти започва да се усеща като отделна задача, която стои между читателя и историята.

Това е важна разлика. Сложната механика може да бъде страхотна, когато всяко изчисление носи напрежение: „Ще успея ли?“, „Да рискувам ли?“, „Имам ли достатъчно ресурси?“. Ако обаче сметките са само административна процедура, те не правят играта по-дълбока — правят я по-бавна.

И точно тук „Ивайло“ губи част от чара на жанра.

Героите не оставят достатъчно следа
Най-субективната, но може би най-важна критика е към персонажите.

След книга, която отделя толкова много време на текст, човек очаква да запомни героите. Да има някой, за когото да мисли след прочитането — харизматичен съюзник, неприятен противник, странен спътник или просто персонаж с достатъчно силен характер.

Вместо това впечатлението остава по-скоро функционално. Героите присъстват в историята, но не всички успяват да се превърнат в личности, които остават в паметта.

И това е особено жалко, защото историческият контекст на „Ивайло“ предлага огромни възможности за драматични и запомнящи се персонажи

Авторът в момента е депутат и не знам дали ще има в скоро време желание и възможност за продължение на книгата-игра. Но ако я напише, ще я чета.