[КИ] - Изкупление - (Конкурс 2)

15.

Реших да не се бавя, като се отбивам в селището и се запътих към
пещерата на Ковача. Тя се намираше на една висока скала встрани от Селището,
малка черна дупка, почти незабележима, ако не знае човек какво да търси.
Вътре ме лъхна силна миризма на гнило и мърша, няколко плъха се скриха
изплашени в тъмните ъгли на пещерата. Малко по-навътре зад параван от човешки
кожи гореше огън. Край него седеше стар плешив мъж, в крив нос и големи сини
очи. Краката му бяха отрязани до торса. Когато ме видя, очите му светнаха и без
да казва нищо направи жест да седна до него край огъня.
- Ти! Усещам силите, които някога си владял. Бил си Повелител на Червения
нали?
Нямаше смисъл да го лъжа, защото очевидно знаеше неща, които нямаше
кой да му ги каже.
- Да, Алгор Страшилището ми беше прозвището, Император на
Фридия....бях.
- Липсва ли ти мощта на Червеното острие?
- Определено се чувствах по-добре жив. Друг е въпроса дали бих искал да
променя начина си на живот.
Ковача се усмихна и повдигайки торса си с ръце се приближи до огъна.- Някога, много отдавна, бях изкусен ковач на всякакви оръжия и брони и
славата ми се носеше далеч извън пределите на града, в който живеех. Славата
ми стигна чак до Краля и започнах работа при дворцовите оръжемайстори. Там се
запознах с магьосник на име Гринфутир и той ми каза, че отдавна търси майстор
като мен, за да изкове оръжие, което ще поведе кралските войски към победи. И
така в продължение на три дни и три нощи аз леех метал, биех с чука, а Гринфутир
мълвеше заклинания. Накрая, когато бяхме готови, острието на изкования меч
засия в червено и така получи името си - Червеното острие. На специална
церемония го представихме на краля, а той беше обсебен от новото си оръжие.
Поведе войските си на поход, на кървава война със съседно кралство, с което от
години бяхме в мир. Кралят се беше променил и от мек и добродушен човек стана
мрачен, зъл и жесток. Гринфутир ми беше казал, че този меч ще донесе мир и
спокойствие на кралството, но вместо това започна да сее гибел и смърт. Дали
магията се беше объркала или Гринфутир не бе разчел старите свитъци правилно,
но резултатът не беше това, което търсехме. Една вечер след като краля се беше
върнал от поход му казах, 1е това оръжие беше грешка и че трябва незабавно да
бъде унищожено. В отговор бях посечен на две и оттогава съм тук. Когато
пристигнах Консулите като че ли ме познаха и нигрилите не ме закачат, но
положението ми не е по различно от това на онези в Цитаделата на болките.
Ковача замлъкна и тъжните му очи се насочиха към липсващите му крака.
- Защо ми разказваш всичко това?
- Защото съм тука от почти деветстотин години и искам покой, а ти си
единствения шанс за спасение на всички. Владеел си силата на меча, и си
единствения, който може да премине през енергийния щит, който пази неговото
копие в кратера. Това копие има обратната сила на меча, освобождава душите на
хората, вземи го и го донеси тук, за да ти кажа, какво трябва да се направи след
това. А сега ме остави, изморен съм...
Преди да успееш да кажеш и дума, Ковача се отпусна на утъпкания под и
затвори очи. Аз напуснах пещерата умислен над думите, които ми каза. Вървях без
посока, но с надежда, че мога да доведа цялата тази история до по-поносим край.

Ако имаш някоя от кодовите думи “Далак”или “Бреме” ги изтрий и
запиши си кодова дума “Кървища”.

Мини на 5, за да продължиш.

16.

Сред виковете и крясъците, които идваха отвсякъде до ушите ми стигна звук
от мелодия. Малко русокосо момиченце пред мен, облечено в бяла роба, изгубила
отдавна цвета си от сажди и кръв, се движеше бавно, влачейки десния си крак и
пееше. Очите му бяха избодени, оттам капеше гной, а на врата му зееше огромна
рана, пълна с мухи и червеи. Изглеждаше спокойно, а песента беше с лека и
приспивна мелодия, сякаш приспиваше по-малката си сестричка. Думите се
сливаха с околните викове и не можех да чуя хипнотичния й текст.

Можех да се заслушам в песента - мини на 22
Или да я заговоря - мини на 23
Или пък изобщо да не и обръщам внимание и да продължа - мини на 24.

17.

Легнах по корем на земята и тялото ми се скова от болка. Раните нанесени
ми от старчето и тези от нападателите ми в долината пареха и ме гърчеха от
болка. Нигрилът се приближи, но ме отмина без никакъв интерес от негова страна.
Страданията, които понесох бяха донесли моето избавление. Поне засега. Станах
и продължих пътя си напред към кратера.

Мини на 26.

18.

Легнах на земята и останах неподвижен. Нигрилът се извиси над мен и раздвижи
пипалата си, като едно от тях леко ме докосна. Носеше се неописуема смрад
наоколо, а аз бях примрял от страх. Тъкмо бях отписал спасението си, когато
нигрилът рязко се обърна в обратната посока, издаде силен крясък и бързо се
отправи към нещо, което беше привлякло вниманието му.

Мини на 26.

19.

Легнах на земята и останах неподвижен. Нигрилът се извиси над мен и
раздвижи пипалата си, като едно от тях леко ме докосна. Носеше се неописуема
смрад наоколо, а аз бях примрял от страх. Тъкмо бях отписал спасението си,
когато нигрилът рязко се обърна в обратната посока, издаде силен крясък и бързо
се отправи към нещо, което беше привлякло вниманието му.
Изчаках известно време и благодарих на боговете за късмета, който
извадих. За съжаление благодарностите ми бяха прибързани, защото Стражът се
появи все едно отникъде и нямах съмнение, какво ще последва.

Мини на 14.

20.

Реших да мина през моста, тъй като да плувам през кървавото езеро не ми
се струваше добра идея. Не знаех, какви опасности могат да дебнат в дълбините
на тази ужасна кървава яма. От друга страна през моста нямах никакво прикритие,
но небето беше пусто и никъде във въздуха не се виждаха нигрили.
Мостът беше около триста стъпки дълъг и се надявах да имам достатъчно
време да го прекося, а след това да се скрия в сенките на високите стени на
Цитаделата. Планът по-нататък беше забулен в мъгла, но щях да мисля затова по-
късно.
Доколкото ми позволяваха силите тръгнах бегом по моста, като гледах да се
придържам близо до перилата на моста, които бяха достатъчно високи за да не
мога да ги прескоча, но и хвърляха сянка, за да ме прикрива. Достигнах средата на
моста и за секунда спрях за почивка, защото люта болка изгаряше гърдите ми. В
този момент чух писък на нигрил, който се задаваше тпчно към мен. Нямаше къде
да бягам и вече съжалявах за глупавата си постъпка. Все още се чудя, как си
помислих, че някой ще ме допусне да вляза в Цитаделата през парадния вход,
като знатен гост.

Мини на 14.

21.

Вълните се разбиваха на брега в бледочервена пяна. Пристъпих неуверено
към кръвта, която изпълваше езерото. Беше топла и лепкава, сякаш току-що
пролята.
Заплувах бавно, за да мога да избягвам парчетата плът, косми и
нечистотии, които се носеха наоколо. Едно изтръгнато, но все още туптящо сърце,
бе открило своя вечен дом и пръскаше наоколо капчици изпомпана кръв. Туп, туп,
туп, туп...Ужасен писък долята някъде от небето. Без съмнение беше нигрил, въпреки
че не го виждах. Ускорих темпото, но Цитаделата на болките си оставаше все
толкова далеч. Внезапно нечия ръка ме хвана за крака и ме затегли към дъното.
Обзе ме паника. Усилията ми, да се отскубна от силния захват, бяха напразни и
бавно започнах да потъвам. Скоро въздухът ми свърши, гърдите ми горяха за
капка живителен кислород, мятах се като обезумял, а главата ми бучеше.
Тогава си спомних онзи ден, в който поех по пътя, превърнал ме след
години в страшилище за свои и врагове - онзи слънчев ден, ухание на билки и
бледо детско личице. Давех се бавно в собствените си злодеяния и кошмари...

* * *

Изкашлях се силно и остра болка раздра белите ми дробове. Повърнах кръв
и слюнка, дълго и шумно поемах въздух. Това беше първият миг на облекчение,
който изпитвах, откакто бях попаднал тук. Намирах се на острова при Цитаделата
на болките. Бях объркан от изминалото време, защото го чувствах като миг и
вечност.
Черната крепост се издигаше като исполин срещу мен с острите си ръбати
кули и високи стени. Встрани от мен се намираше единствения проход към
цитаделата, който се забелзваше.
Подгизнал от чужда кръв и все още задъхан се запътих натам.

“През лятото на 414г. се случило така, че големия син на Повелителя на Червеното
острие и негов пряк наследник, Насгор, заболял от Бяла чума. Това била рядка и
труднолечима болест, покриваща тялото на болния с многобройни гнойни петна. Смъртта
в повечето случай била бавна и мъчителна, а тези които оцелявали били обезобразени до
неузнаваемост.
Лечители и магове от всички краища на Империята търсели изцеление чрез древни
заклинания, отвари и билки. По-малкият син на Повелителя, Алгор, обичал много своя брат
и тъгувал за него. Дълбоко вътре в него обаче един глас тържествувал и пеел песни за
радост и победа. Винаги тайничко си предствял да държи меча на баща си, да усети мощта
и властта, пред която всички се кланяли и страхували. От поколения Червеното острие се
полагало по право на първородния син на Повелителя и Алгор знаел, че няма да му бъде
позволено дори да се доближи до него. Но коварната болест разяждала плътта на Насгор и
се отваряла безценна възможност, за която Алгор можел до този момент само да мечтае.
Малкият брат все по-трудно заспивал нощем, разкъсван от кошмари и мисли за смърт.
Двайсет дни по-късно се случило чудо и се намерило лекарство. Стар знахар
помолил да бъде напълнена вана с чиста вода и там изсипал сока от плодовете на рядко
растение - Червена устица, което оцветило водата в наситен червен цвят. Положили
тялото на полумъртвия Насгор във ваната и зачакали. На другия ден водата била отново
бистра, а раните на Насгор започнали да бавно да заздравяват. Този лек трябвало да се
прилага дълго време, за да можело момчето да пребори болестта. Надеждата се върнала.
Само малкия Алгор бил раздвоен. Денем гледал щастливо, как Насгор се подобрява с всеки
изминал час, а нощем се мечтаел да види брат си положен в семейната гробница и винаги
заспивал уморен. Една нощ обаче черните мисли го държали буден до сутринта и не го
напуснали. Проникнал през прозореца, в стаята на спящия във ваната Насгор, решен да
довърши започнатото от Бялата чума. Гнойта по тялото на брат му била изчезнала, а
раните задравявали, но въпреки това Насгор бил твърде слаб.
Алгор знаел, какво да прави. Натиснал главата на брат си в червената вода и я
държал там дълго, докато и последното мускулче на Насгор не спряло да трепка. Никой не
го заподозрял, когато открили удавеното момче във ваната. Повелителят изпаднал в
ярост и избил с Червеното острие всички слуги обгрижвали сина му.
Малкият Алгор плакал цял ден, а нощта за първи път от много време нямал
кошмари и заспал спокойно."
Из “Предания за мрачни времена” на историка Чандар Адвис.
917г. от Преселението

Ако имаш кодова дума “Съсирек”, мини на 27.
Ако нямаш, мини на 28.

22.

Приближих се странично към нея, като внимавах да не ме чуе и да не
й прекъсна песента. Думите се носеха из въздуха с лекота:

Онзи, що създал е този Ад,
вечно ще живее мъртъв,
от Острието желае да умре,
но от своите ръце...
И тогава ще изчезне то,
там където си стои,
И всичко ще си е по-стаумо.
От Острието можеш да умреш и ти
но от своите ръце...
И тогава ще изчезне то,
там където си стои,
И всичко ще си е по-стаумо.
От Острието искам да умра и аз
но от своите ръце...
И тогава ще изчезне то,
там където си стои,
И всичко ще си е по-стаумо.
Не това е пътят,
не това е краят,
не това да стори трябва,
онзи, който може.

Тръпки на ужас ме побиха. Знаех, че съм на прокълнато и ужасно
място, но ми беше трудно да преглътна факта, че това момиче пее за смърт. Дори
за собствената си смърт. От друга тсрана пееше за Острието и това погъделичка
любопитството ми. Случайна ли ни беше срещата или не.... Острието беше
навсякъде, ние бяхме Острието, но все пак...

Мога да я заговоря - 23
Или просто да продължа по пътя си - 24

23.

Докато се чудех, как да подходя в разговора си, момичето се обърна право
към лицето ми сякаш ме виждаше и спя да пее.
- Знам кой си! - промълви тя и остана втренчена в мене с празния си поглед.
- Има един, що Ковача го зоват и желае да говори с теб.
- С мен?
- Намира се в Селището, горе в най-високата пещера. Той го иска за себе
си. Не му го давай.
- Кое?
- И знай, когато дойде времето, не посягай към себе или другите. Първо
нахрани острото...
- Коя си ти? Кое е това остро нещо? Защо да не му го давам?Момиченцето само извърна поглед и продължи бавно по пътя си. Нямаше
желание повече да говори с мен. В далечината отекнаха думите на песничката,
която си пееше:

“Онзи, що създал е този Ад,
вечно ще живее мъртъв...”

Ако имаш кодова дума “Отчаяние” я изтрий.
Запиши си кодова дума “Далак”.

Мини на 24.

24.

Продължих напред, докато стигнах ниските хълмове и смело закрачих през
тях. Бях решен да намеря изход оттук, ако ще да пребродя цялата земя.
Скоро падна гъста мъгла и ми беше трудно да виждам, накъде вървя. Когато
бялата пелена се вдигна се почуствах леко объркан от това, което виждах наоколо.
Пред мен беше долината, а от двете ми страни се виждаха Кратера и Цитаделата.
Бях стигнал почти до същото място, където ме беше намерил стареца. Точно в
противоположната посока на движението ми и все пак... Наистина беше
омагьосано това място. Изход през долината определено нямаше.

Запиши си кодова дума “Тъмнина”.

Мини на 5, за да избереш друга посока.

25.

Върнах се в Селището, но отново виждах познатата картина на лудост,
отчаяние и нещастни погубени хора. Незнаех, къде да ида, какво да правя, от кой
да искам милост и избавление. Лутах се дни без посока, усещах, че губя разума си
в мисли за миналото си, колкото славно, толкова и белязано от омраза, злоба и
непрестанни кръвопролития.
А бъдещето...там нямаше нищо, освен малките черни точки, кръжащи и
пискащи злокобно в сивото пространство.

Мини на 14.

26.

Кратерът се оказа доста по-голям отколкото си го представях, когато го
гледах от далеч. Стръмните му склонове се извисяваха на двеста стъпки височина.
Във въздуха чувах странно пръщене, но не успях да забележа нищо странно.
Някъде зад мен чух дивашки вик и видях един млад човек, облечен в дрипи,
да се засилва към стените на кратера. Няколко стъпки преди началото на склона
мъжът се удари в невидима преграда и въздухът наоколо изпръщя още по-силно.
Кожата му закипя и започна да пуши и той се свлече в стонове на земята. Наоколо
замириса на печено месо. Около кратера за миг проблясна енергиен щит с
формата на купол.
След няколко секунди от мъжа беше останала купчина черни обгорели кости
и сухожилия. Спомних си думите на стареца, че никой не може да пристъпи в
кратера. Дали беше добра идея изобщо да se опитвам да проникна вътре? Гледах
гърчещия се скелет до мен и тръпки полазиха тялото ми.

Да се опитам ли да вляза - 29
Или ще потърся някъде слабо място около кратера - 30.

27.

Пристъпих бавно и несигурно към входа на Цитаделата. По сводестия таван
на коридора бяха изрисувани картини на велики древни битки и на всяка една от
тях Червеното острие присъстваше неизменно - бляскаво и могъщо. Напипах дръжката на меча и я стиснах здраво. Коридора свърши и пред мен се откри
голяма зала.
Доколкото можех да преценя помещението, в което се намирах, беше
десетки пъти по-просторно от цялата крепост, сякаш магия бе издълбала
пространство в нищото. В средата на залата имаше кръгъл подиум, около който
дванадесет мъже в черни облекла и качулки тихо напяваха магически заклинания.
Над тях, окачени на тежки вериги по цялата ширина и дължина на тавана, висяха
хиляди, ако не и десетки хиляди клетки. Във всяка една от тях бяха затворени
фигури, които някога се наричаха човешки същества. Сега приличаха на изсъхнали
клони от старо дърво - изпити, съсухрени и бледи, изтощени от непонятна магия,
която изсмукваше всяка частица енергия от тях. Крясъци и стонове на вечно
умиращи мъже и жени, деца и старци, отекваха от всички страни.
През определен интервал от време потоци енергия от клетките се стичаха
към протегнатите нагоре ръце на Консулите. Тази енергия биваше препращана към
сияещо в различни цветове кристално кълбо, поставено на мраморен пиедестал, в
средата на подиума.
Пристъпих напред и никой не ми обърна внимание, докато не извадих меча
от ножницата. Един от Консулите се обърна към мен и бях достатъчно близо да
съзра лицето му под качулката. Изтръпнах. Съзрях самия себе си, другите се
обърнаха е те към мен. Консулите бяха дванадесет мой близнака и започнаха да
се смеят истерично.
В същото време от кристалното кълбо започна да излиза тънка бяла струйка
дим. Постепенно придоби форма на огромно сферично туловище, от което се
подаваха лица, крака и ръце. Някой изчезваха и на тяхно място се появяваха
други, смесваха се, а по безбройните лица се четеше радост и тъга, болка и
триумф. Лицата от туловището заговориха едновременно в перфектен синхрон:
- Алдор, посегнал си към нещо, което вече не е твое. Дай Червеното острие
или умри!
- Аз вече съм мъртъв! - отговорих набързо и и стиснах с две ръце
блестящият в огненочервено меч. Бързо трябваше да реша, какво да правя.

Можех да побегна навън и да се опитам да се измъкна, за да потърся помощ - 28
Ще нападна Консулите - 31
Ще счупа кълбото с меча - 32
Ще нападна Демона - 33

28.

Не бях направил и две крачки, когато зад мен нещо изсъска и гореща вълна
ме повали на земята. Тъмна сянка покри всичко наоколо и чух познат ужасяващ
писък.

Мини на 14.

29.

Стената на кратера се извисяваше пред мен и криеше тайните на оново,
което беше отвъд. Там някъде може би лежеше инструмента за моето бягство и
измъкване оттук. Набрах смелост и закрачих напред без капка колебание.
Лек гъдел премина през тялото ми и космите ми настръхнаха, а въздухът се
изпълни с остър мириз на опушено. Преминах през невидимата бариера без да
пострадам и заизкачвах стръмния склон.
Доста усилия ми костваха за да мина от другата страна. Този преход, който
преди нямаше дори да го усетя, сега ми се струваше почти невъзможен за преодоляване. Раните бяха сковали цялото ми тяло и силите ми ме бяха
напуснали, но в крайна сметка упоритостта и надеждата ми за бягство бяха
възнаградени.
Точно в средата на кратера, върху един обикновен пън, беше положен меч и
ножница. И не какъвто и да е меч, а точно копие на Червеното острие. Бях носил
това оръжие години наред и можех да го усетя дори и насън. Грабнах го и го
разгледах подробно. Дългото му острие бе покрито с инкрустирани руни и знаци,
чието значение не разбирах, а дръжката обсипана с диаманти и рубини, злато и
сребро. Характерното сияние на Червеното острие обаче бе много по-силно от
този меч тук. Усетих прилив на енергия, когато го хванах, също като оригинала, но
много по-слабо.

Имаш ли кодова дума “Кървища”?
Да - 34
Не - 35