[КИ] - Изкупление - (Конкурс 2)

Разказът съдържа сцени на насилие, тъй че ако сте под 12 години ще ви помолим да затворите тази тема.[/size]

ИЗКУПЛЕНИЕ
разказ-игра
автор: Йо Йо Вец

От тук можете да изтеглите разказа в PDF формат.

Благодаря на Вилорп за картата.
Благодаря на Джордж на полезните съвети и критики.

За играта ви трябва лист и химикалка, с които да си записвате или
задрасквате кодови думи, където е необходимо. Картата не съществува
в самия свят, а е приложена само за ориентация на читателя. Приятна игра!

Не се препоръчва за лица под 18 години!

Три меча бяха изковани,
трима братя, смъртни врагове.
С души се хранят и сеят гибел,
песента на мъртвите зоват....
Три меча и трите кръвожадни,
и не ще се спрат.
Смърт, смърт, смърт...

КАРТА

ПРОЛОГ
Събуди ме силен тътен от гръмотевица. Остра болка ме прониза в корема и
ръцете ми инстинктивно посегнаха натам. Усетих нещо меко, лепкаво и топло.
Вцепених се, когато разбрах, че държа собствените си вътрешности. От зеещата
рана се подаваха черва, разкъсано месо и кожа.
Светът за миг се преобърна и ми прилоша. Главата ми запулсира, сякаш
щеше да се пръсне всеки момент, под натиска на хилядите мисли и въпроси, които
минаваха през нея. Битката? Нач Даар? Острието?
Опитах се да си спомня последните събития. Спомних си битката....и хиляди
орди безстрашно настъпващи в атака варвари, без страх от смъртта. Връхлитаха
от всички страни... С Червеното острие в ръка, бях на първа редица, помитах по
няколко души наведнъж с един замах... На талази прииждаха и още,... и още....
Губех разума си във въртоп от неполучени отговори. И тогава забелязах
пейзажа наоколо. Ситни капчици пот избиха по челото ми, докато оглеждах.
Гъсти кървавочервени облаци покриваха небето чак до хоризонта. Тук-там
през тях пробиваше мека и неземна пурпурна светлина. Тежък мирис на гнило
изпълваше въздуха. Към земята падаха червени светкавици, следвани от мощни
тътени. Намирах се в подножието на някакъв хълм от черна скала, а пред мен се
простираше равнина, свършваща в далечината с ниски хълмове. Силуети на хора
се мяркаха, тръгнали в различни посоки, сякаш не знаеха, къде отиват. По земята
навсякъде се белееха кости от изтръгнати крайници, някой с все още изгниваща
черна плът по тях. Къде бях попаднал?
- Не си мъртъв. - някакъв глас ме върна в реалността сякаш чу въпросът,
който си задавах наум. До мен стоеше мъж в разкъсано и мръсно расо, качулката
на главата му ми пречеше да видя лицето му. Дясната му ръка беше странна, като
на малко бебе - несъразмерно малка спрямо тялото и зачервена. На гърба си
носеше някакво подобие на саморъчно направена брадва.
- Но по-добре да беше.... - въздъхна мъжът с дрезгав глас и се обърна към
хоризонта.
Бях объркан.
- Аз.... къде съм?
Мъжът свали качулката си и се обърна. Лявата половина от лицето му
липсваше, белееше се част от черепа му, а окото му висеше.
- Там, където никой не иска да попадне. Добре дошъл в сърцето на
Червеното острие, боецо! Дълго ще останеш тук.
На лицето му се появи подобие на усмивка. Червена светкавица отново
разцепи небето, а на мен ми причерня.

“438г. била съдбовна за Империята. Бунтовете в Западното крайбрежие вече били
потушени, полето дало добра реколта, а звездите вещаели победи. Алгор, Повелителят на
Червеното острие, подготвял армията си за финалната кампания за сломяване на
Източните кралства, и с това да стане владетел на цялата южна част на континента.
Над осемдесет хиляди войници от редoвната армия и наемници били струпани в Анийската
низина за решителен поход. Победата била сигурна. Два дни, преди Повелителят на Червеното острие да се присъедини към основната
войска, с предвожданата лично от него десетхилядна елитна кавалерия, пристигнали лоши
вести от север. Съгледвачи докладвали, че огромна армия от варварски племена се е
установила на стан край Дранския проход, по техни изчисление били над сто хиляди и
тежко въоръжени. До този момент варварските нахлувания откъм север не били рядкост,
но винаги били стихийни, неорганизирани и се стигало най-много до опустошаването на
едно две села.
Заради предстоящите военни действия на Империята крепостта Нач Даар, най-
северната защитна линия, била оголена и лесно щяла да падне под атаките на варварските
племена. Паднел ли Нач Даар, пътят към останала част на Империята бил открит.
Анийската низина била отдалечена на месец път от северните владения и
Повелителят не могъл да разчита на основната си част от войската. Затова се отправил
с кавалерията към Нач Даар твърдо решен да удържи крепостта. От околните гарнизони
успял да събере още пет хиляди души, с които се укрепил за стените на древния град.
Три дни по-късно в подножието на хълма на Нач Даар се появили варварите. Армията
им била дори по-голяма от това, което доложили съгледвачите - над сто и петдесет
хиляди бойци. Сраженията били жестоки, имперските войски се били храбро, но
противникът ги превъзхождал десетократно. Крепостта паднала в ръцете на врага много
по-рано преди да падне последният й защитник - самият Повелител на Червеното острие.
Очевидци разказват, че повалил стотици и под него се образувала планина от трупове и
тръгнали кървави реки. Чупел мечове и брони, стрелите прелитали покрай него, сякаш
невидим щит ги отклонявал. Силите му не стигнали да срази постоянно идващите
пълчища и накрая паднал от собственото си оръжие...”
Из “Предания за мрачни времена” на историка Чандар Адвис.
917г. от Преселението
Мини на 1.

1.
Лежах известно време онемял и се опитвах да направя оценка на
положението, в което бях попаднал. Старецът ми подаде ръка и ми помогна да се
изправя. Болката в корема беше остра и силна.
- Свиквай момче - каза той като ми видя сгърчената физиономия. - Тук
болката ще е единствения ти спътник и приятел, който ще е винаги до теб.
Извади отнякъде мръсен парцал и ми го подаде.
- Вземи, превържи се за да не ти изпадне карантията. Ако се наложи да
тичаш, няма да ти е приятно, да се спъваш в собствените си черва.
Увих парцала като пояс около кръста си. Алени петна избиха в областта на
корема. Старецът отново се беше загледал към долината пред нас и сякаш
търсеше нещо с поглед. Поредица от няколко светкавици разцепиха небето,
облаците се сгъстиха и станаха още по-червени.
- Навън има страшна битка. Виждаш ли светкавиците? Всяка една от тях е
вестител на нова смърт, там където паднат, се появява поредната окаяна душа
като теб.
Сега забелязах още нещо странно в пейзажа - нямаше нито едно растение -
дърво, храст, дори тревичка, докъдето ми стигаше погледа се виждаха само скали,
камъни, пръст и прах.
- Разкажи ми повече за това прокълнато място.
- Няма много за разказване, войниче. Но да, прав си, прокълнато е. Тук не
остаряваш и не можеш повече да умреш повече, отколкото си мъртъв сега. Нямаш
бъдеще, а миналото ти няма никаква стойност. Това място е съградено с древна
магия, с една единствена цел - да изсмуква енергия от душите на хората и да
захранва онзи меч, що всички наричат Червеното острие.
- Обясни.
- Там - старецът насочи пръст със здравата си ръка към небето. - Онез черни точки, които кръжат са странни твари наречени нигрили. Стражите на това
място. Те се грижат, клетниците, които попадат тук, да бъдат отвеждани в
Цитаделата на Болките, където започва същинския процес. Дванадесет
магьосници, наричани Консули извличат живителната енергия от хората.
Попаднеш ли там веднъж, измъкване няма и повярвай ми - по-страшно е отколкото
можеш да си представиш.
Цитаделата на Болките се намираше вдясно от местоположението ни,
разположена върху остров насред странно червено езеро.
- Не си вършат много добре работата, като гледам доста хора са на свобода.
- посочваш му долината пред вас.
- Свобода? - старецът се изсмя. - Забрави за тази дума тук. Просто засега не
са нужни. Мощта на извличаната енергия е огромна е и необходимо, да се
овладява бавно. Рано или късно всеки попада в ръцете на Консулите.
- Предполагам, че няма начин за бягство оттук?
Старецът се изкиска и ме погледна с едното си око.
- Щеше ли да говориш с мен , ако имаше. Тук съм от много време, чувал съм
различни легенди. В онзи кратер, там, има нещо скрито и добре пазено. Обгърнат
е от енергиен щит, който причинява много болезнени изгаряния. По-лошото е, че
не може да се премине по никакъв начин.
- Какво има там?
- Слушал съм различни истории, но най-популярната е, че там е скрито
оръжие. Който се посече сам с него, ще бъде спасен. Разбира се, това са само
легенди.
Острата болка от раната ми се засили, не беше нетърпима, но ми пречеше
да мисля. Все пак, по думите на този старец, имаше малък шанс за измъкване
оттук.
- Кой си ти? - попитах. - Казваш, че отдавна си тук.
- А ти кой си? Разказах ти достатъчно, а ти дори не прояви уважение към
един отдавна погубен старец, като се представиш.
Замислих се за миг, доколко бе удачно да му казвам истината, че аз съм
Повелителя на Червеното острие.
Можех да му кажа истината за себе си - мини на 2.
Или пък да го излъжа - мини на 3.

2.

- Аз съм онзи, който владееше силата на Червеното острие и се подчинява
на неговата мощ.
По лицето на стареца не бе изписана нито омраза, нито страх или пък
изненада.
- Паднал си от собственото си оръжие?
- Очевидно. Оказа се, че силата му не е безгранична. Страхувам се, че
доста от хората тук, са били убити от мен самия.
- О, защо се страхуваш? За живота си? - изсмя се искрено. - По-голямо
наказание за деянията ти, от това, че си вече тук, няма.
Мълчах, защото беше прав. Старецът се подпря на една скала и въздъхна.
- Бродя из тези пущинаци от двеста години, според времето, което тече
отвън. Никога досега не се е случвало Повелител на Червеното острие да попадне
тук. Мисля, че има един човек, с който има какво да си кажете.
- Кой?
- Самият той се нарича Ковача. Разказва, че е майсторът изковал това
оръжие, но по-добре е да чуеш историята от самия него. - Къде мога да го намеря.
- Тръгнал съм към едно място наричано Селището. - Старецът посочва
вляво към високите върхове на планината. - Не е нито град, нито село, а място
където хората се опитват да намерят сигурно място от Стражите. Крият се в
пещерите, и въпреки че пипалата на нигрилите могат да достигнат навсякъде,
рядко ловуват там. В най-високата пещера, на един връх встрани от Селището,
можеш да го намериш.
Остър писък в далечината накара стареца да започне да се оглежда
наоколо.
- Трябва да тръгваме. Скоро тук може да не е безопасно място, нигрилите са
тръгнали на лов.
Сега забелязах под расото му десетки отворени рани, от които се белееше
месо и кост. Цялото му тяло бе осеяно с белези.
- Не ми разказа своята история.
Погледна ме и се замисли.
- Дълга е моята история. Миналото ми е забулено в тъмнина и в момента си
плащам за стореното. Имам надежда обаче, че неволите ми скоро ще свършат., не
само за мен, а за всички жертви на Червеното острие, особено след като срещнах
твоята особа.
Старецът тръгна замълчан и умислен по невидима пътека из скалите.

Запиши си кодова дума “Бреме”.
Да продължа ли със стареца - 4
Или да потърся сам своя път - 5

3.

Реших, че е по-добре да запазя засега за себе си, кой съм. Славата ми на
страшен войн Император нямаше особено значение тук. Неприятностите можеха
да бъдат с една по-малко.
- Паднах при обсадата на крепостта Нач Даар, ако ти е известна. Останах
очи в очи с пълководеца на врага.... Мислех, че ако взема главата му, ще бъда
покрит с чест и слава. Уви, Червеното острие се оказа страшно оръжие, за него бях
чувал само в легендите.
- Да, така става понякога. Имаме едни очаквания, а съдбата ни поднася
изненада.
Старецът отново започна да се оглежда наоколо.
- Трябва да тръгваме. Скоро тук може да не е безопасно място, нигрилите са
тръгнали на лов.
Сега забелязах под расото му десетки отворени рани, от които се белееше
месо и кост. Цялото му тяло бе осеяно с белези.
- Не ми разказа своята история.
Погледна ме и се замисли.
- Дълга е моята история. Миналото ми е забулено в тъмнина и в сега си
плащам за стореното.
Старецът тръгна замълчан и умислен по невидима пътека из скалите.

Да продължа ли със стареца - 4
Или да потърся сам своя път - 5

4.

Пътят до Селището беше труден, минавахме през просеки, изкачвахме
стръмни склонове. Едно нещо се повтаряше в пейзажа през цялото време - кости.
Нявсякъде около нас се белееха кости, отрязани ръце и крака, сякаш посяти за
кървава реколта.
Отнякъде се чу вик на отчаяние, последван от писък на нигрил. Старецът се ослуша и свърна поглед към долината. Един черен нигрил, с десетките си
мърдащи пипала идваше към нашата посока.
- Остани на място и не мърдай при никакви обстоятелства - каза стареца и
започна да смъква от гърба си брадва, с дръжка от бедрена кост и острие от камък.
Погледът му остана още малко на нигрила, който беше все още далеч. Стисна
брадвата си силно и се обърна към мен. В погледът му прочетох лудост и
решителност. Нямах съмнение, че ще ме атакува. Пристъваше към мен с вдигната
брадва. Дали искаше да ме посече, за да стана жертва на Стража и да спаси
собствената си кожа? Трябваше да реагирам веднага.
Ще се отдръпна, за да избегна удара му - 6
Ще остана на място - 7

5.

Стоях в подножието на на скалите близо до мястото, където се бях събудил.
Пред мен се простираше Долината на лудостта, вляво се издигаха кулите на
Цитаделата на болките, а вдясно, потънал в лека мъгла, се виждаха високите
стени на кратера. Сгушено между високите върхове, някъде наблизо беше и
Селището. Трябваше да взема решение, накъде да тръгна преди да се появят
отнякъде нигрили.

Можех да тръгна към Селището.
Ако имаш кодова дума “Далак” или “Бреме”, или и двете, мини на 15
Ако ги нямаш, но имаш кодова дума “Отчаяние” - мини на 25
В противен случай мини на 8

Другият вариант бе да потегля към Долината на лудостта.
Ако имаш кодова дума “Тъмнина” - мини на 9
Ако имаш кодова дума “Съсирек” или “Кървища”- мини на 41.
Ако нямаш, мини на 10.

Или да посетя кратера.
Ако имаш кодова дума “Съсирек” мини на 11
В противен случай мини на 12.

Като последен вариант ми оставаше Цитаделата на болките, където бяха
концентрирани силите управляващи това място.
В такъв случай мини на 13.

6.

Старецът замахна с брадвата и тя мина на косъм от лявото ми рамо.
Последва втори удар, който не можах да избягна и острието се заби в прасеца на
десния ми крак. Изревах от болка и се строполих на земята. Зад гърба му вече
можех да видя приближаващия нигрил с огромното си туловище.
- Какво по дяволите правиш, нещастнико...
Нападателят ми хвърли брадвата в и побягна към близката урва, без да
отрони и дума повече. Лежах на земята, гледайки безпомощно Стража се
приближава устремено към мен.

Мини на 14.

7.

Старецът замахна с брадвата и тя попадна в лявото ми рамо. Извиках от
ужас и болка, но вместо милост последва втори удар в гърдите ми. Две от ребрата ми щръкнаха посечени през раздраната плът. Паднах на земята и последваха нови
два удара по гърба.
Не можех да помръдна, а нигрилът, наближаваше все повече и повече. Този
луд старец ме предаде. Посече ме и ме остави да се гърча безпомощен, за да
спаси собствения си жалък живот.
Но в следващия момент нечии ръце ме хванаха и започнаха да ме търкалят
по склона към близката урва. Завлече ме между две скали и притаи дъх. Постави
ръка върху устата ми да приглуши стенанията ми.
Нигрилът прелетя достатъчно далеч от нас, за да не ни забележи и ни
отмина.
- Съжалявам - промълви стареца.
- Защо ми причини това?
- Няма друг начин за оцеляване. Казах ти още в началото, болката е твой
верен спътник.
- Не разбирам.
- Стражите, войнико, когато тръгнат на лов, избират само най-силните и най-
енергичните хора. Защото, колкото по-силна е тяхната жертва, и колкото разума й
е по-запазен, толкова повече енергия ще бъде извлечена от него. Затова. Ако не
искаш да попаднеш в Цитаделата на Болките, ще трябва да изтърпиш далеч по-
страшни неща. Мислиш, че си тежко ранен ли? Нищо не си видял още.
- Аз... не мога да ходя...не мога да мръдна...
- Ще се възстановиш, спокойно, поне до състоянието, в което пристигна тук.
Така е устроено това място. Непрекъснато те зарежда с енергия, за да може да си
от по-голяма полза за Консулите, които те обричат на вечни мъки. Ако искаш да им
избягаш за по-дълго време...трябва да търпиш отново непоносима болка и
страдание.
- Какъв е смисълът на всичко това тогава? Защо просто не се предадете
всички....когато дори спасението ви носи същото бреме.
Старецът се умисли.
- Надеждата, войниче, в нея е ключът.

Запиши си кодова дума “Бръшлян”.
Имаш ли кодова дума “Бреме”?
Да, мини на 15.
Не, мини на 8.

8.

Селището се намираше високо между някоколко скалисти върха на трудно
достъпно място. В скалите имаше десетки пещери, в които хората бяха намерили
подслон и убежище от Стражите. По нищо не личеше тук да има някакъв
обществен или какъвто и да е организиран живот, отчаянието беше тази сила
събрала хората тук на едно място. Едни се молеха на своите богове, други
обикаляха с крясъци и проповядваха, че дните им са преброени. Някакъв мъж с
конска опашка гризеше собствената си ръка и плюваше кръв и плът на земята.
Стонове, крясъци и лудешки смях изпълваха пространството наоколо.
Изкачих се до пещерите за да огледам, но и там картината не беше по
различна. Само дето миризмата на гнило и мърша беше още по-силна. Никой не
ми обръщаше внимание, а и нямах намерение да водя разговор с тези изпаднали в
немилост души. Напуснах Селището в посоката, от която бях дошъл, защото
просто незнаех къде другаде да ида.

Запиши си кодова дума “Отчаяние”.

Мини на 5.

9.

Не, определено не исках да се въщам отново в Долината на лудостта. Там
нямаше нищо, което да ми помогне. Бях се нагледал на жалката картина, което
представляваха хората там.

Мини на 5 и направи нов избор.

10.

До този момент се мислех за смел и корав воин, кален в безброй битки,
видял достатъчно смърт и ужас по време на война, за да мога да подмина чуждата
болка и страдание със студенина, без чувство за вина и угризения. Извършил съм
достатъчно жестокости през краткия си живот, въпреки това винаги съм изпитвал
уважение към противниците си - всеки, със своята кауза и вътрешна мотивация, да
извади меч и да тръгне на война. Войници и обикновени селяни тръгнали срещу
неизбежната смърт, с надежда, че могат да променят света около себе си. Всички
те имаха кауза, макар и различна от моята. Тогава си мислех, че смъртта на тези
хора е необходима, за една по-висша цел, която винаги стоеше в мъгла, но я
следвах безусловно.
И въпреки всичко, аз, Повелителят на Червеното острие, не бях подготвен за
това място, пропито с толкова кръв и лудост.
В празните погледи на тези окаяни несретници се четеше само отчаяние и
болка. Останали без надежда за покой, без посока и смисъл на собственото си
съществувание, бавно се превръщаха в купища месо без разум. Рано или късно,
независимо от опитите им да отложат неизбежното, да избягат от злочестата си
съдба, бяха отвеждани от нигрилите в Цитаделата, за да дадат своя дан за мощта
на Червеното острие. Страхувах се, че скоро щях да изгубя надежда за спасение, и
че ще се превърна в един от тях. Освен страх, изпитвах и омраза към себе си. Бях
обрекъл хиляди души, сред които и немалко невини жени и деца, на страдание и
вечна агония, заради цели и убеждения, които сега ми се струваха безсмислени и
неосъществими. Аз бях виновникът, за неуписуемите болки на тези хора, и всяко
ридание и писък ме тровеше. А може би се мразех, защото бях станал жертва
собствената си непредпазливост и чувство за неуязвимост, погубен от оръжието, с
което се бях превърнал в страшилище за противниците ми.
Силен удар в гърба ме върна в реалността. В следващия миг нечий юмрук
попадна в челюстта ми и ме повали на земята. Изплювах кръв, слюнка и зъби.
Тримата нападатели се нахвърлиха яростно върху мен, без да имам време и
възможност да се защитя. Успях обаче да зърна лицата им. Познах ги и тримата,
защото бяха загубили живота си от моята ръка... Миналото и извършените от мен
злини ме преследваха не само в мислите.
Прибиха ме зверски без да обелят нито дума. Незнам дали знаеха, кой съм,
нито се интересувах. Почуствах облекчение, когато си тръгнаха също толкова
внезапно, както и се появиха, в един момент, като че ли загубиха интерес към
мен. Лежах на земята, окървавен и омаломощен. Единствената мисъл, която ми се
въртеше в главата бе, имаше ли смисъл да се боря. Не заслужавах ли точно тази
участ на вечна агония, като отплата за безсмисления си живот на убиец.

“Бунтовете по Западното крайбрежие не били рядкост. Причината за тях не се
криела само заради високите налози събирани за издръжка на огромната войска.
Непрестанните конфликти изисквали постоянен набор на все по-млади момчета и
момичета, които рядко се връщали от фронта. А тези, които имали късмет да останат
живи, често се прибирали по домовете си сакати и ставали тежко бреме за семействата
си. За потушаване на размирици Империята използвала тежко въоръжени части от
наемници. И това носило успех, тъй като населението било нито организирано, нито е
имало на разположение оръжия и брони , с които да се противопоставят на наемниците.
Въстанието през 436г. било различно. Селяните били подкрепени от дезертьори,
нападнали няколко гарнизона и там се сдобили с оръжие, брони и припаси, готови на всичко
да отвоюват свободата си от Империята. Шпионите донесли на Алдор Императора и
Повелителя на Червеното острие, че в основата на бунта стоят трима дезертирали
негови командири. Повелителят трябвало да действа бързо и със силна ръка за да потуши
бунтовете, защото се опасявал, че ще се разнесат из цялата империя като заразна
болест. Най-лесно било да прати наемниците да свършат всичко за два дни. Но решил да
даде кървав урок на всеки, който имал намерение да се опълчи срещу Империята.
Яхнал своя черен кон и се отправил сам към Западното крайбрежие. Следващите
няколко дни останали в историята като Плачещата седмица. Алдор, Повелителят на
Червеното острие минавал през разбунтувалите се села и избивал деца и жени, а когато
мъжете идвали да помогнат на своите семейства, избивал и тях. Реките се оцветили в
червено, а гаргите от цялата Империя пирували месеци наред.
Неговите шпиони успели да заловят дезертиралите му командири и ги откарали на
площада в най-големия пристанищен град на запад - Дравин. Пред събралото се множество
Алгор ги одрал живи, а след това ги изкормил с червеното острие. Хората останали
безмълвни от страх и ужас. Повелителят на Червеното острие успял да им сломи духа и
знаел, че скоро няма да надигнат глави.”
Из “Предания за мрачни времена” на историка Чандар Адвис.
917г. от Преселението

Запиши си кодова дума “Бръшлян”, ако я имаш я задраскай и си
запиши кодова дума “Молец”.

Мини на 16.

11.

Неволно хванах дръжката на Червеното острие и я стиснах здраво.
Продължавах да гледам кратера, но знаех, че там работа повече нямам. Мечът
беше в мен, и ми беше ясно, че Стражите са някъде там и дебнат за всеки, който
се появи. Не, нямах работа повече в този кратер. Трябваше да ида на друго място.

Мини на 5 и направи нов избор.

12.

По пътя си към кратера се придържах в подножието на скалите, за да не
привличам излишно внимание, на Стражитe към мен. Напредвах бавно заради
пресечената местност и болките, които изпитвах. Силен крясък зад мен привлече
вниманието ми. Огромен нигрил тъкмо обвиваше една жена с пипалата си, а след
това се отправи към мен. Нямах време да сторя нищо друго, освен да се прикрия
по една стърчаща скала и да чакам.

Ако имаш кодова дума “Молец” мини на 17.
Ако имаш кодова дума “Бръшлян”, избери 18 или 19 .
Ако нямаш, нито една от двете кодови думи, мини на 14.

13.

Без особени трудности достигнах до Кървавото езеро, тъй като нигрилите
ловуваха в долината и тук беше пусто и относително безопасно. Цитаделата
изпълваше целия остров, върху който бе построена. Черните и стени и високите й
ръбести кули бяха направени от лъскава черна скала и й придаваха зловещ и
неприветлив вид. До острова се извиваше голям каменен мост, който стигаше до
огромна арка, може би входът към крепостта. Не знаех кой ползва моста и защо, но
беше там - единствения път към острова. Другия начин да се стигне до Цитаделата беше направо през езерото чрез плуване. Нямах съмнение, че то е изпълнено с
кръв. Трябваше да реша откъде да мина.

Ще мина през моста - 20
Ще плувам - 21

14.

Огромното туловище на зловещия нигрил спря точно над мен. Непоносима
смрад изпълваше въздуха, а от десетките му пипала капеше гъста слуз. Опитах се
да побягна, но едно от пипалата ме удари през краката и се строполих на земята,
друго се уви около мен като змия опитваща се да задуши своята плячка. Борбата
ми за оцеляване приключи бързо. Хладната плът ме обгърна и всичко почерня.
Не помня, колко време беше минало и как съм се озовал в тясна желязна
клетка, прикрепена към висок таван в дебели вериги. Подобни клетки имаше във
всички посоки и вероятно да бяха хиляди... десетки хиляди. Във всяка една от тях
бяха затворени фигури, които някога се наричаха човешки същества. Сега
приличаха на изсъхнали клони от старо дърво - изпити, съсухрени и бледи,
изтощени от непонятна магия, която изсмукваше всяка частица енергия от тях.
Крясъци и стонове на вечно умиращи мъже и жени, деца и старци, отекваха от
всички страни.
Буца заседна в гърлото ми.
Хиляди невидими жила ме прободоха и се опитваха да ме разкъсат. Всяка
една частица от мен се гърчеше в спазми и молеше за пощада.
Потоци енергия бликнаха от тялото ми устремени към Консулите. Тази
енергия захранваше Червеното острие и неговия нов Повелител, вестители на още
войни, страдания и смърт.
Вече плащах за греховете си. Онова, което смятах за дар преди, се бе
превърнало в най-зловещото проклятие. Проклятие, което щеше да продължи
вечно.

КРАЙ