[КИ] - Изкупление - (Конкурс 2)

30.

Трябваха ми няколко часа за да обиколя кратера, но не забелязах нито пролука,
нито нещо друго, което да ми помогне да мина през бариерата.

Ако все пак вляза - мини на 29
Или можех да се върна и да тръгна в друга посока - мини на 5.

31.

С два скока се приближих достатъчно близо до един от Консулите за да мога
да го атакувам. Замахнах с меча към главата му, но той беше достатъчно пъргав
да се отмести и ударът ми да не достигне целта си. Консулът продължаваше да се
смее. Посегнах лъжливо отново към главата му, но острието насочих към корема
му и успях да го излъжа. Мечът потъна бавно в гърдите му и Консулът застина на
място.
Погледът ми се замъгли. Тръснах глава и когато отново отворих очи останах
за пореден път объркан. Стоях срещу самия себе си и гледах от очите на Консула.
Сякаш си бяхме сменили съзнанията. В този момент не знаех, кой съм и какво съм.
Усещах единствено парещата болка.

Мини на 36.

32.

Кристалното кълбо се намираше между мен и туловището на съществото,
което се бе появило от него. То замахна с един от крайниците си, но успях да
парирам с меча. Прекатурнах се и минах от другата страна. В този момент между
мен и кълбото нямаше нищо. Замахнах с Червеното острие към кълбото и го
врязах с всичка сила.
Взрив от бяла светлина озари цялото помещение. Потоци енергия заискряха към
меча ми и се вляха в него. Усетих топлина и мощ от оръжието, сякаш носех
истинското Червено острие, отново се почуствах непобедим. Чудовищен рев
изпълни пространството наоколо, демонът придоби страховита форма.
- Ще си платиш! - изрева и се насочи към мен.
Трябваше да реагирам.

Ще побегна навън и ще потърся помощ - 28
Ще нападнa Консулите - 31
Ще нападна Демона - 37

33.

С боен вик атакувах демона фронтално, но той ме отблъсна с лекота.
Запокити ме далеч от него и от силния удар изпуснах меча. Туловището на демона
се разтече и обви Червеното острие в мъгла и изчезна. Останах да лежа на земята
запъхтях, а високо над мен се спускаше един от Стражите.

Мини на 14.

34.

Държах меча и в главата ми нахлуха спомени от славното ми минало на
пълководец и безстрашен войн, но колкото и да исках да се върнат онези дни,
знаех, че е невъзможно. Сега ми оставаше единствената надежда да се измъкна
оттук, а затова можеше да ми помогне единствено Ковача.
Взех ножницата и докато я привързвах за кръста си, чу раздиращ въздуха
писък. Един нигрил стремглаво се спускаше към мен и аз се приготвих за битка.
Сблъсъкът бе жесток, пипала и черна слуз изпълниха пространството, но аз
действах последователно и хладнокръвно. Въртях меча и посичах всяка плът по
пътя ми и ското нигрила се оттегли високо в небето. От същата посока идваха още
трима Стражи. Дали щях да удържа в битка с три нигрила или трябваше да се
оттегля.
Погледнах меча и си спомних моята наивност, че съм непобедим с меча в
ръка. Пък и това оръжие нямаше същата мощ като истинското Червено острие.
Прибрах го в ножницата и се скрих между две скали в подножието на стената на
кратера. Нигрилите,
като че ли загубиха следата ми и скоро се оттеглиха. Чак сега забелязах, че
Острието е станало невидимо, след като го прибрах в ножницата. Най-вероятно
така е неоткриваемо за Стражите и щях да си спестя доста неприятности, стига
теорията ми да беше вярна.
По пътя към Ковача не се случи нищо интересно и запомнящо се. Него го
заварих отново край огъня зад паравана от човешки кожи.
- Е, донесе ли Червеното острие Повелителю?
Извадих меча без да казвам нищо и слабото червено сияние от острието му
озари всичко наоколо. Очите на Ковача блеснаха.
- Дай ми го войнико! Дай го! За да донеса спасение за всички нас! - и посегна
към мен с ожулените си ръце. Дръпнах се леко, за да му покажа, че няма толкова
лесно да получи меча.
- Какво ще правиш с него?
Ковачът се ухили.
- Нищо особено. Ще се промуша и ще се спася. След това можеш и ти да
сториш същото, но мисля че като най-древния тук, на мен ми се полага да се спася
пръв по-право.
- Хм...- умислих се аз. - Откъде да знам,че няма да ме измамиш?
-Ами не знаеш, трябва просто да ми се довериш. Не те излъгах досега. Нима
ще пропуснеш единствения си шанс да се измъкнеш оттук, заради някакви свой
подозрения?
Ковача протегна ръце към меча в очакване.

Ако му дам меча- 38
Ще избавя първо себе си - 39
Няма да предприема нищо засега - 40

35.

Държах меча и в главата ми нахлуха спомени от славното ми минало на
пълководец и безстрашен войн, но колкото и да исках да се върнат онези дни,
знаех, че е невъзможно. Но си спомних думите на онзи старец, който ме посрещна
тук - който се промуши с меча ще се избави. Нямаше причина да не опитам да се
избавя, по-зле от това положение, в което бях попаднал в момента, не можеше да
стане.
Острието опираше в разранения ми корем и аз натиснах дръжката. Прониза ме пареща болка и паднах на колене.

Мини на 36.

36.

Червеното острие стърчеше от гърдите ми. Енергия премина през цялото ми
тяло и ме накара да се сгърча в спазми. Болката внезапно изчезна, светът около
мен се разтече в странни форми и цветове, сякаш обезумял художник размазваше
хаотично с четка своята картина, недоволен от постигнатия резултат. Ушите ми
писнаха, цветовете изчезнаха и се озовах в пространство, където времето и
усещанията нямаха значение.
Пищенето заглъхна и някъде отдалеч дочух звуци от битка - сблъсък на
мечове, свистене на стрели и ридания на умиращи хора.
Озовах се върху планина от трупове, точно край разрушените стени на Нач
Даар, там където бях паднал в битка. Тялото ми беше изтръпнало и не усещах
нищо, но знаех, че огромната рана в корема ми, си е все още там. Чувствах само
облекчение и вътрешен мир. Склопих очи и се отпуснах.

“Под напора на стохилядната армия от варвари Нач Даар паднал след двуседмична
обсада. Паднал и повелителят на Червеното острие от собствения си меч. В древните
свитъци пише, че сразил хиляди, но въпреки могъщото си оръжие, силите не му стигнали да
отблъсне постоянно идващите пълчища от варвари.
Червеното острие се сдобило с нов Повелител, още по-жесток и гневен, варварин,
който не знаел, що е милост. Краят на мрачните дни не се виждал. Не се вижда и днес.”

Из “Предания за мрачни времена” на историка Чандар Адвис.
917г. от Преселението
КРАЙ

37.

Червеното острие вече блестеше в цялата си красота,а аз усещах
възвърналата му се мощ. Обърнах се към демона и бавно пристъпих към него,
сигурен в това което трябва да направя.
Успя да избегне първите ми няколко замахвания, но нападах яростно и
решително. При поредната атака Червеното острие се заби дълбоко в туловището
на демона и из залата проехтя мощен рев. Всичко наоколо проблесна в бяла и
ослепителна светлина, подът започна да се тресе, а невероятен грохот заглуши
стоновете на измъчваните жертви. Ушите ми писнаха и бях скован от невероятен
студ.
Отворих очи и ми трябваше време да се ориентирам, къде се намирам.
Пред мен се издигаха стените на позната крепост, но не можех да се сетя коя.
Валеше обилен сняг, а режещия вятър навяваше огромни преспи. Бях облечен в
плетена ризница, вълнени кафяви панталони и кожени ботуши. На гърба ми
висеше дебела меча кожа, пазеща ме от студа. В ръката си държах тежък
боздуган.
Сега усетих, какво не беше наред. Това не бях аз, а някакъв войник от
западните владения, можех да усещам мислите му, движенията, и всяко едно
негово докосване, но не можех да направлявам действията му. Бях като безмълвен
наблюдател.
Спомних си и името на крепостта - Трите върха, далеч на запад, близо до
Плиткоморие. Нямаше как да забравя тази крепост, тук за пръв път усетих мощта
на Червеното острие в битка, като пълноправен Повелител и Император.
В следващия миг се озовах срещу самия себе си, държащ Червеното
острие. Знаех, какво ще последва, защото този миг го бях преживял лично, но от
отсрещната страна - сега просто бях жертва. Червеното острие проблясна пред войника, от чийто очи гледах и усетих
силата, с която се стовари върху дървения щит. С въртеливо движение магическия
меч преряза гърлото на войника. Цялата болка и страдание на този умиращ
войник се стовари върху мен.
Изведнъж спря и се събудих в тялото на друг войник, следващата жертва...
и така няколко хиляди пъти. Прераждах се и умирах в неистови мъки и болки, за
всяка една жертва, чийто живот бях отнел като Повелител. Бях бременна жена,
деца, старци, невинни селяни и добре обучени бойци... Изкупвах смъртта на всяка
една душа попаднала в меча от моите ръце, страдах и се гърчех, поемайки в
съзнанието си предсмъртните мигове на тези хора.
Болката внезапно изчезна, светът около мен се разтече в странни форми и
цветове, сякаш обезумял художник размазваше хаотично с четка своята картина,
недоволен от постигнатия резултат. Ушите ми писнаха, цветовете изчезнаха и се
озовах в пространство, където времето и усещанията нямаха значение.
Пищенето заглъхна и някъде отдалеч дочух звуци от битка - сблъсък на
мечове, свистене на стрели и ридания на умиращи хора.
Озовах се върху планина от трупове, точно край разрушените стени на Нач
Даар, там където бях паднал в битка. Тялото ми беше изтръпнало и не усещах
нищо, но знаех, че огромната рана в корема ми, си е все още там. Чувствах само
облекчение и вътрешен мир. Някъде в далечината, сред трупове, пушек и
разкъсани пряпорци, стояха две самотни фигури - стареца, който ме посрещна в
сърцето на меча, а до него стоеше смътно познато русокосо момиченце. И двамата
се усмихваха.
Склопих очи и се отпуснах.

“След като Алгор паднал, Червеното острие се сдобило с нов Повелител, още по-
жесток и гневен, варварин, който незнаел, що е милост. Но този миг на тържествувание на
варварите не траял дълго. Когато техния водач вдигнал победоносно ръка в израз на пълна
победа и показал най-ценната плячка - Червеното острие, ослепителна червена светлина
обагрила всичко наоколо. Червеното острие избухнало в невероятно мощен взрив, който
изпепелил всичко няколко мили наоколо и не останало дори стръкче трева.
Това бил краят на Тъмния век и на тиранията властвала по волята на Червеното
острие и неговия Повелител.
Легендите разказват за още два изковани меча отвъд Големия океан, но това е
история, която друг разказвач ще опише.”
Из “Предания за мрачни времена” на историка Чандар Адвис.
917г. от Преселението
КРАЙ

38.

Двоумих се как да постъпя, но в крайна сметка Ковача бе казал истината и
за безпроблемното ми минаване през защитата на кратера и затова, което ще
намеря там. Попадох му меча и той го пое с ръце. Очите му заискряха, усмивка
изпълни суровото му и старо лице.
- Да-а-а! Най-накрая спасение!
Обърна острието към себе си и се прободе без да каже нищо повече. Бяла
светлина озари пещерата и въздухът се изпълни с топлина. Когато всичко утихна
тялото на Ковача и Червеното острие бяха изчезнали безследно. Стоях притаил
дъх да се случи още нещо, някакъв знак за промяна, но напразно. Не се случи
нищо, усещах само познатия мириз на гнило и отчаяние. Ковача се бе измъкнал, но
за всички останали страданията продължаваха. Всичките ми надежди се изпариха
заедно с Червеното острие. Някъде отвън се чу писък на приближаващ нигрил и аз
излязох да посрещна съдбата си.

Мини на 14.

39.

Двоумих се как да постъпя. В крайна сметка Ковача бе казал истината и за
безпроблемното ми минаване през защитата на кратера и затова, което ще намеря
там. Но си спомних и думите на онзи старец, че който се промуши с меча ще
намери спасение.
Отдръпнах се и казах твърдо:
- Ще получиш меча, но първо аз ще се спася!
- Не! - извика Ковача и се вкопча в мен драпайки да вземе Червеното
острие. - Дай ми го!
Сритах го в стената на пещерата обърнах острието към мен и се промуших.
В очите на Ковача се четеше ужас, злоба и отчаяние едновременно.
- Не-е-е! - извика той, а аз паднах на колене.

Мини на 36.

40.

Двоумих се как да постъпя. В крайна сметка Ковача бе казал истината и за
безпроблемното ми минаване през защитата на кратера и затова, което ще намеря
там. Но си спомних и думите на онзи старец, че който се промуши с меча ще
намери спасение.
Почуствах се объркан и реших засега да не предприемам нищо. Прибрах
меча в ножницата и отстъпих назад.
- Засега меча остава при мен, докато не ми кажеш, как действа и какво ще
стане.
Очите на Ковача горяха, а кокалистите му ръце трепераха. Докато чаках
отговор, той изръмжа и се отласна с ръце от земята и се нахвърли върху мен, като
се опитваше да вземе меча. И двамата паднахме на земята вкопчани в здрава
битка. Въпреки че Ковача бе с отрязани крака чак до торса, имаше необикновена
сила и желание за борба.
Мечът изпадна от ножницата и двамата се нахвърлихме
към него. Бях по-бърз, хванах го и инстинктивно замахнах с него към Ковача, за да
се предпазя. Там където го жегна острието, запуши и месото зацвърча. Ковача се
преви от болка, изрева силно и се хвана за горящата рана.
Отвън в далечината чух писъци на нигрили, усетили явно силата на
извадения меч. Прибрах го бързо и се измъкнах от пещерата бягайки и криейки се
сред скалите, за да избегна от полезрението на Стражите. Когато сметнах, че
опасността е достатъчно далеч от мен, вперих поглед към пещерата. Там един
нигрил протягаше своите черни пипала и нямах съмнение, че търси Ковача и
Червеното острие.
За пореден път се отървах, но знаех, че няма да мине много време преди да
свърша в Цитаделата на болките. Трябваше да действам и то бързо.

Задраскай кодова дума Кървища и си запиши кодова дума Съсирек.

Мини на 5 за да си избереш посока.

41.
До този момент се мислех за смел и корав воин, кален в безброй битки,
видял достатъчно смърт и ужас по време на война, за да мога да подмина чуждата
болка и страдание със студенина, без чувство за вина и угризения. Извършил съм
достатъчно жестокости през краткия си живот, въпреки това винаги съм изпитвал
уважение към противниците си - всеки, със своята кауза и вътрешна мотивация, да
извади меч и да тръгне на война. Войници и обикновени селяни тръгнали срещу
неизбежната смърт, с надежда, че могат да променят света около себе си.
И въпреки всичко, аз, Повелителят на Червеното острие, не бях подготвен за
това място, пропито с толкова кръв и лудост.В празните погледи на тези окаяни несретници се четеше само отчаяние и болка. Останали без надежда за покой, без посока и смисъл на собственото си
съществувание, бавно се превръщаха в купища месо без разум. Рано или късно,
независимо от опитите им да отложат неизбежното, да избягат от злочестата си
съдба, бяха отвеждани от нигрилите в Цитаделата, за да дадат своя дан за мощта
на Червеното острие. Страхувах се, че скоро щях да изгубя надежда за спасение, и
че ще се превърна в един от тях. Освен страх, изпитвах и омраза към себе си. Бях
обрекъл хиляди души, сред които и немалко невини жени и деца, на страдание и
вечна агония, заради цели и убеждения, които сега ми се струваха безсмислени и
неосъществими. Аз бях виновникът, за неуписуемите болки на тези хора, и всяко
ридание и писък ме тровеше. А може би се мразех, защото бях станал жертва
собствената си непредпазливост и чувство за неуязвимост, погубен от оръжието, с
което се бях превърнал в страшилище за противниците ми.
Продължих напред, докато стигнах ниските хълмове и смело закрачих през
тях. Бях решен да намеря изход оттук, ако ще да пребродя цялата земя.
Скоро падна гъста мъгла и ми беше трудно да виждам, накъде вървя. Когато
бялата пелена се вдигна се почуствах леко объркан от това, което виждах наоколо.
Пред мен беше долината, а от двете ми страни се виждаха Кратера и Цитаделата.
Бях стигнал почти до същото място, където ме беше намерил стареца. Точно в
противоположната посока на движението ми и все пак... Наистина беше
омагьосано това място. Изход през долината определено нямаше.

Запиши си кодова дума “Тъмнина”.

Мини на 5, за да избереш друга посока.

Очаквам всякакви коментари, критики, предложения, хвалебствия, и най-вече пари и подаръци...

Понеже никой не се престрашава, ще започна аз. Харесвам тази история!

Тягостен и зловещ свят - нещо като персонално чистилище за Повелителя на Червения меч. Не казвам ад, защото има възможност за Изкупление, пак че не виждам как личните страдания на Повелителя ще изкупят цялата мъка, която е причинил. Толкова по философската страна на въпроса.

За произведението като литературен опит смятам, че е много добро. Не съм чел друг разказ-игра на Йо Йо Вец и нямам база за сравнение. Използван е лесен за четене разказвателен стил без залитане към усложнени словесни конструкции. Обстановката е описано отлично и се възприема лесно.

Играта. Има много и доста сложна за разгадаване игра. Възможностите да сгафиш са изобилни. Системата от кодови думи е сложна и ако читателят се опита да проследява паралелно сюжетните линии може да се загуби. Не знам дали автора се е стремял начрочно да усложни живота на чийтърите (като мен), но се е справил доста добре.

Имам въпрос към Йо Йо Вец. Може ли малко разяснения за тези Консули. Интересува ме твоята гледна точка. Какви са, защо си ги кръстил така, какво влагаш в понятието и т.н.

Ако трябва да ти отговоря честно, магьосниците се казват Консули, заради едни гадове в Диабло 2, дето помагат на един още по-голям гад Мефисто. И Консул ми се стори хем малко мистично, хем различно...

Ако трябва да ти отговоря, така както би ти отговорил един сериозен писател, искащ всеки един детаил от книгата да му е логически издържана, ще ти отговоря така:

Консулите като предствители на Боговете:
- мечът е изкован с древна магия, измислена от Древни богове. Чрез този меч, Боговете упражняват волята си, Мечът подчинява неговия Повелител, както нееднократно е поместено в книгата. Консулите са тези, които извличат силата от поробените души и захранват меча, но Консулите са и тези, които управляват волята му, според указанията на Боговете. В този смисъл Консулите са представители на Боговете, един вид наместници.

Консул от латински означава - "тези, които вървят заедно", Консулите са част от Червеното острие, те са неговата, Алдор Повелителя на Червеното острие също е станал част от него, той е бил подчинен и обсебен от тази воля, затова вижда себе си в тях. Затова се получава и парадоска, когато намушква единия от тях с копието на меча и тн.Един вид късане на собствените си окови, в които е попаднал
Наистина не съм задълбавал толкова навътре, нека всеки сам за себе си прецени, кой кой е и каква е ролята му.

По-интересен е въпросът, кои са сляпото момиче и старецът в началото на играта... Те всъщност са само механизъм, който движи историята напред, а не част от нея... незнам как се нарича този похват, но е резултат творчрско зацикляне и безсилие :} Разбира се, замазах положението, като ги вмъкнах на финала по мистичен начин, така че да се получи мистерия около тях.

Надявам се да не съм ви развалил удоволствието от четенето.