Дъжд

Преди да пусна драсканицата, имайте предвид, че стила няма нищо общо с "Розата"! Това е вид предупреждение за ценителите на хорър-привкуса, защото това, което сега ще пусна, е по-скоро романтика със сексуална насоченост. На някои ще им е тъпо от началото докрая, пък и да ви кажа честно и аз избягвам да пиша подобни неща с такава тематична насоченост, но точно тогава имах желание, муза и хъс. За тези, които не са гледали Наруто, ще са ви непонятни някои термини и думи, които съм използвала! Друго, за което да си заслужава да спомена, май няма, поне засега. Оставям ви да четете и да критикувате на воля!

~1~
*****
- Сигурен ли си, че искаш да го направиш, Итачи?
Въпросът на Кисаме увисна във въздуха и мина доста дълго време преди Итачи да отговори:
- Да. Не знам още колко пъти да ти отговарям на един и същ въпрос... Не ти ли писна да го повтаряш?
Кисаме не отговори. Продължиха да вървят по калния път. Дъждът се стичаше по шапките им, а звънчетата се поклащаха при всяка стъпка. "Всъщност не съм убеден в това, което правя" - каза си Итачи. - "Но пък си струва да се опита!" Чувстваше се самотен по този път, по който сам избра да върви. Задаваше си въпроса дали е сбъркал, терзаеше се от угризения и болка, а на всичкото отгоре нямаше време... Саске! Едно име. Братът, който отхвърли, за да защити и да го направи по-силен. Решенията, които беше взел и които водеха към гибелта му. Селото, заради което пожертва клана си... Дали всичко това накрая щеше да осмисли пътя му?! Дали всяка жертва си заслужаваше?! Въпроси, които го караха да се чувства също толкова слаб, колкото и този, с който го мъчеше Кисаме, откакто бяха тръгнали към Коноха.
- Нека да повторим... - прекъсна мислите му Кисаме. - Обещавам,че ще е за последен път!
- Какво точно те безпокои?
- Да видим... - Кисаме помълча малко. - Като за начало Пейн. Още недоумявам как изобщо се съгласи с налудничавия ти план! Не е сега времето да хванем Джинчуурикито на Кюби, най-малкото защото още не сме хванали другите зверове. Знаеш по-добре от мен, че са минали три години, откакто го видяхме. Знаеш, че го учи един от Великите Санини и той няма да е дете, което така лесно ще се предаде на нас...
- А също знам, че имам единственото нещо, което може да контролира Кюби... - прекъсна го Итачи. Дъждът се просмукваше в дрехите му, но той не усещаше студа. Очите му бяха насочени напред към плана, който умело беше скрил от Пейн и сега се налагаше да го скрие и от Кисаме. Отвличането на Джинчуурикито беше само началото, повода... причината беше известна единствено на Итачи. Настроението му се повдигна и една лека усмивка заигра по устните му.
- Говориш за Шарингана си... - продължи Кисаме - Ммм, да. Няма лошо в това да си уверен. Но защо сега? Защо не след като заловим останалите?
Здрачът се сгъстяваше. Небето просветваше на изток. По пътя локвите се превръщаха в река, която не забавяше крачките им.
- Защото сега подобно нещо ще доведе смут в Коноха. Силите на Великите страни се крепят на това, че всяка една от тях притежава Биджуу. Коноха е най-силната из между другите и следователно вземането на Кюби сега, ще я дестабилизира и ще я направи уязвима. Нека не се лъжем, че една от силите на Коноха е именно Кюби. Другите страни няма да се поколебаят да нападнат. Знаеш, че Страната на Камъка има огромни амбиции, които се спират единствено от силата на Деветоопашатото Биджуу и Коноха. Войната е неизбежна. А в такава обстановка, лесно можем да заловим и другите зверове. - Итачи спря, ослушвайки се. Наведе на една страна главата си, после обиколи с поглед дърветата. Кисаме се извърна към него и също спря. Червените очи на Итачи проблеснаха за миг в здрачината на отиващия ден. От близкият храст изскочи зайче, което с дълги подскоци, прекоси калния път и се шмугна в гората. Итачи придърпа шапката над очите си и тръгна напред последван от Кисаме. - Прост план и проста задача...
- Защо си мисля, че не е само това? - изрази на глас съмненията си Кисаме.
Итачи вдигна безразлично рамене.
- Това е лично твой проблем. Щом искаш да е по-сложен, никой не те спира да мислиш, че е...
- Не, не... не исках да те обидя, като намекна, че целиш нещо друго. - Кисаме тръгна напред, ускорявайки крачка. - Тогава да го направим по-бързо. Дъждът няма скоро да спре, което пък ни дава предимство да се промъкнем в селото необезпокоявано. - усмивката в гласа му беше саркастична. - Все пак едва ли ще видим други двама идиоти по улиците през нощта в такова време.
*****
Итачи се облегна на стената на сградата, търсейки заслон от поройния дъжд. Очите му се устремиха към светлия квадрат на отсрещнатия блок. Беше вече минало полунощ и той се надяваше момчето да спи. Така по-лесно щяха да го изненадат. Вместо това единствената светлина идваше от прозореца на неговата стая. Момчето не спеше. Но и имаше вероятност просто да е заспал на светната лампа.
- Какво ще правим сега? - Кисаме остана под дъжда и извърна поглед към Итачи. - Трябва да го направим бързо, чисто и без много шум... Да тръгнем веднага и да имаме преднина пред ловците, които несъмнено ще тръгнат по петите ни...
- Влизаме. - отсече кратко Итачи и се оттласна от стената.
Преминаха улицата и влязоха в тъмния вход на блока. Стълбите към втория етаж скърцаха под тежестта им. Но нищо друго не наруши тишината. Когато стигнаха вратата на стаята, Итачи кимна на Кисаме, който извади меча Самехада и я насече само с два удара. Итачи се плъзна вътре и трескаво огледа малкото помещение. Очите му се разшириха, долавяйки движение и се отдръпна леко, миг преди юмрука да се стовари на главата му. " Каква чакра! " - помисли си удивено той, виждайки я със Шарингана си... и в следващия момент разбра, че това изобщо не бе Кюби. Лицето на нападателя му бе сладко и овално, с бяла кожа и огромни зелени очи... "Момиче!" Стената зад него експлодира, пръсната на хиляди парчета от силата на нейната чакра в свитата й ръка. Тя се завъртя по оста си и се опита да нанесе силен ритник в гръдния му кош, който той с лекота блокира. Лицето й беше близо до неговото и той прочете в очите й ужас. Протегна ръка и сграбчи гърлото й, вдигайки я като парцалена кукла във въздуха. Пръстите й се вкопчиха в неговите. Опитваше да разхлаби хватката му безуспешно. Краката й ритаха във въздуха. Той я стисна още повече и я блъсна в стената на коридора. От гърлото й излезе стон, но това даде ефект, защото тя просто се отпусна и очите й се затвориха.
- Сбъркахме ли стаята? Не е ли това жилището на Джинчуурикито? - гневно запита Итачи.
Кисаме влезе вътре без да бърза и се огледа. Видя снимка в рамка на нощното шкафче и се приближи към нея. После я показа на Итачи.
- Това е стаята му...- той погледна към давещото се момиче и кимна с брадичка към нея. - Тя е просто от екипа му. Казва се...- Кисаме обърна снимката. - ... Харуно Сакура.
Итачи се взря в нея и отхлаби хватката си. Гърдите й се повдигнаха тежко. Тя си пое жадно дъх и очите й се избистриха. Той хвана ръцете й и ги прикова отстрани до главата й. Постави крак между бедрата й и я затисна с тяло към стената. Очите на Сакура се разшириха, усещайки влагата, която се просмукваше от него, а също и тялото му, твърдо и солидно. Тя затаи дъх и прикова погледа си в неговия.
- Ако изпищиш, заклевам се, ще те убия ! - изрече бавно Итачи.
Сакура кимна колебливо.
- Какво искате? - овладяно попита тя.
- Къде е Джинчуурикито на Кюби?
Тя погледна в очите на Саске...Не, не беше Саске! Беше брат му, един убиец, един изменник, престъпник от клас S. Отвращението й я накара да изплюе отговора си в лицето му:
- На мисия.
- А ти какво правиш в неговото жилище? - Итачи я фокусираше със спокойствие, което кой знае защо я вбеси още повече. Сакура се помъчи да се отдръпне от тялото му, което толкова неблагопристойно я притискаше към стената. В резултат, на което Итачи я притисна още по-силно, бедрото му се потърка между краката й, а гърдите му почти смазаха нейните. Лицето му се приближи още повече и той изръмжа:
- Не мърдай!
Тя си пое остро дъх, впила поглед в неговия Шаринган.
- Цунаде-сама ме помоли да взема един свитък от стаята му... - изшептя тя.
- Какво ще правим сега, Итачи?- намеси се Кисаме.
Итачи извърна поглед към него. И дума не можеше да става той да остави това момиче и да си тръгне. Петата Хокаге щеше веднага да предприеме мерки, щяха да засилят охраната, щяха да бъдат предпазливи... "Мамка му!" - изпсува ядно той. Значи оставаше да я убие. Или... Той погледна право в тези зелени, преливащи от презрение очи, устните, които трепереха и гордостта, която струеше от всяка нейна клетка на тялото й, макар да беше притисната до стената от мъж, който бе два пъти по-голям от нея и който би могъл да я нарани. Бяха очи, пълни с укор и обида, но не и със страх... Това го заинтригува, развълнува... Усмивката, която отправи към нея, беше крива.
- Ще вземем нея!
*****
По пътя обратно към Амегакуре Кисаме мълчеше и в тази тишина Итачи почти виждаше силното му безпокойство при промяната на плана. Не че и той не чувстваше това безпокойство, но се стараеше да го изолира. Рискът си струваше и всеки път като погледнеше към нея, увереността му нарастваше. Кисаме беше почти изсмукал цялата й чакра и сега момичето висеше на меча му, безсилна дори да отвори очи. Дъждът беше намалял и небето започваше да се избистря. Крачките им бяха забързани, увеличавайки разстоянието между тях и Коноха. Въпреки, че тя беше предизвикала излишен шум с разбиването на стената в жилището на Джинчуурикито, никой не забеляза присъствието им и бягството им веднага след това. Итачи подозираше, че Цунаде първа щеше да усети отсъствието на момичето,а това щеше да помогне в осъществяването на плана му. Малката беше просто стръв, която евентуално щеше да привлече другите към себе си. И в крайна сметка, въпреки че имаше малки изменения впоследствие, плана си вървеше добре.
Той спря за момент, когато усети остра болка в гърдите си и притисна отворена длан към тях, в опит да заглуши пристъпа на кашлица, който го обхвана веднага. Пое на няколко пъти дълбоко дъх и ускори крачка, за да настигне Кисаме. Нинджата беше спрял и го наблюдаваше любопитно.
- Какво ти стана, Итачи ? - за първи път, откакто напуснаха Коноха, наруши мълчанието Кисаме.
- Нищо... Просто се задавих.
Кисаме продължи напред.
- Не искам да те безпокоя, но от известно време усещам нечие друго присъствие. Някой идва да ни посрещне.
Итачи кимна.
- Прав си. И аз го усещам. Повече се притеснявам за заплаха от Коноха, но предполагам още не са усетили липсата й.
Из зад короните на дърветата бавно се промъкваха късчета небе, което изсветляваше. Облаците, уплашени сякаш от дрезгавата светлина на утрото, се разкъсваха. Гората се събуждаше за живот. Последните капки дъжд се оттичаха от листата на дърветата. Силен повей на вятъра и Тоби се материализира до Итачи, който продължи да върви, сякаш не бе забелязал присъствието му.
- Здравей, Тоби! - поздрави Кисаме.
- Помислих си, че може би имате нужда от помощ, след като Кюби е с вас, но... - Тоби направи пауза. - И сам мога да видя,че това не е Кюби! Какво стана?
Итачи продължи да върви, нахлупвайки шапката над очите си. Дрехите бяха залепнали по тялото му, а мокрото палто още повече забавяше движенията му. "Като стигна базата на Акатски, задължително ще си взема един душ." - каза си той наум, а на глас допълни:
- Нямаше го... Вместо това попаднахме на нея. Нямах избор освен да я взема със себе си.
Тоби сграбчи ръкава му и го принуди да спре. Обърна се към Кисаме и каза:
- Върви. Ние ще те настигнем.
Кисаме вдигна рамене и продължи. След като се изгуби зад завоя, Тоби махна шапката на Итачи.
- Нямаш полза от момичето. Сбъркал си като я взе. След като ви е видяла,че нападате и търсите Джинчуурикито на Кюби, единственото решение е било, да я убиете без да оставяте следи,които да водят към Акатски. Кажи ми, Итачи... - Тоби сграбчи брадичката му, когато той се опита извърне поглед от маската му. - Кажи ми защо ти е притрябвала?
Итачи го изгледа отегчено и го отблъсна от себе си.
- Джинчуурикито ще я последва. Убеден съм,че той е привързан към нея и няма да иска да й се случи нищо лошо.
- А Саске? - изръмжа Тоби . - Всичко е заради малкото копеленце, което така ревностно защитаваш, нали ?
Итачи не отговори веднага. Наведе да си вземе шапката,която Тоби беше хвърлил на земята и забеляза,че е цялата в кал. Устните му се свиха.
- Не мисля,че съм длъжен да ти отговарям. Но предвид обстоятелствата,ще го направя. Не, не е заради Саске.И не, не смятам, че решението ми да взема момичето е влязло в разрез с интересите на Акатски, ако това те безпокои. Както казах Джинчуурикито ще я последва. Това би трябвало да те радва. Така вместо да си губим времето да го търсим, Кюби сам ще дойде при нас. - Итачи му обърна гръб и тръгна по пътя. - Надявам се Кисаме да не е изгубил търпение да ни чака!
- Личните ти цели не ме засягат всъщност, но ти ги поставяш над организацията. - Тоби го последва. - Действията ти губят логика, усложняват положението... Ако не искаш да я убиваш, аз ще го направя.
- Няма нужда. Ще се погрижа за нея. Докато е в Амегакуре, тя ще е под мое наблюдение. Изобщо няма да усетиш присъствието й. Гарантирам ти!
- Щом е така, добре! - даде неохотно съгласието си Тоби. - Но усетя ли,че тя ни застрашава по някакъв начин, ще я убия пред очите ти без да се двоумя като теб, нито да чувствам някакви угризения, с които ти явно си препълнен. В твой интерес е да я дресираш и да й кажеш какво се очаква от нея.
*****

^^The Red Rose^^ писа: писа:

В твой интерес е да я дресираш и да й кажеш какво се очаква от нея.

Защо ли усещам накъде ще отиде това ?

Правилно се досещаш! Но се надявам пак да ти е интересно, защото не описвам само... секс!

^^The Red Rose^^ писа: писа:

Правилно се досещаш! Но се надявам пак да ти е интересно, защото не описвам само... секс!

Нищо лошо не виждам в секса. Но просто ми е забавно да отгатвам сюжетните развития !

Ще чакаме продължението !

Ами това тук не е обикновена драсканица и сюжетната линия малко ще те изненада. И определно се надявам да е така, че иначе ще е скука от-до. Сега ставам от нощна смяна и имам малко работа, след това ще бягам втора и... явно се досещаш, че тези дни малко ще ми е натегнато. Но тъй като е отдавна завършено, не виждам проблем да пускам всеки ден по една глава. По изключение днес ще са две, защото след час ще седна на компа и ще пусна следващата. И не се стеснявай да коментираш!

^^The Red Rose^^ писа: писа:

Ами това тук не е обикновена драсканица и сюжетната линия малко ще те изненада.

И не се стеснявай да коментираш!

Обичам изненадите !

Я, изглеждам стеснителен ли? Не са ми го казвали отдавна, но благодаря за комплимента !

Ха, да видим дали някой ще е изненадан?

~2~
*****
"Никога не съм се чувствала толкова слаба, толкова безсилна..." Чувстваше всяка част от тялото си тежка и неподвижна. Клепачите й потрепнаха в опит да отвори очите си, но и това движение й костваше много сила, каквато тя не явно не притежаваше. "Будна съм." - каза си Сакура. Спомените й нахлуха в същия момент, в който осъзна този факт. Те нападнаха като си мислеха, че в стаята ще открият Наруто. Вместо това попаднаха на нея. Мислеше си, че ще ги изненада с атаката си, вместо това им даде шанс да я хванат и да вземат всичката й сила. Колко глупаво от нейна страна! "Защо не избяга, Сакура?! Как можа да се подведеш така?!" Укорите й към самата себе си изобщо не й помагаха. Тя притвори очи, изненадана да види сумрака пред себе си. Легло. И някакъв монотонен звук. Подуши въздуха - не миришеше на лошо. Дали не си беше вкъщи? В леглото си? С малкото си останали сили момичето се надигна от възглавницата и седна. Брадичката й се подпря на гърдите и първото което видя в сумрака беше сутиена й. "Наистина съм си у дома." - без връзка си помисли тя. - "В леглото съм си. Сънувала съм!" Въздъхна тежко. Вдигна глава и бавно осъзна, че не е сън . Не, не беше нейната стая, нито беше в леглото си... Единствената светлина идваше от прозореца, по който се стичаше дъжд на вадички. Монотонният звук е бил просто тропането на дъжда по стъклото. Ъглите на помещението тънеха в мрак и единственото, което видя беше проста дървена маса с два стола и библиотека, покриваща едната стена. До носа й достигна лютив дим, но тя не му обърна внимание. Облегна се на таблата на леглото и повдигна одеялото. Беше гола... Само по сутиен и боксерки. "Къ-къде са ми дрехите?..."
- Съблякох те, защото дрехите ти бяха мокри. - Сакура застина, а след това бавно обърна глава към гласа му. Широко отворените й очи видяха силуета му. Той беше седнал на стол до масата. В ръката му припламна огън. Цигара. Стана от стола и се подпря на перваза на прозореца с лице към нея. - Бельото ти също беше мокро, но предполагах , че ще се притесниш много, ако се събудеше и разбереше, че си гола. За това не го свалих от тялото ти.
- Ти... - тя усети как цялото й лице пламва от срам. - Ти...възползва ли се от мен?
Итачи повдигна вежди развеселено. Тя опипа с една ръка гърдите си, докато другата държеше одеялото до брадичката си. След това плъзна длан под боксерките си.
- Не. - усмивката му я разгневи. - Няма нужда да проверяваш. Все още си девствена.
Тя извърна поглед от ироничните му очи.
- Сбърка като ме отвлече. - изрече сухо Сакура. - Наруто не е толкова глупав, че да тръгне след мене.
- Хм, да...Говориш за Джинчуурикито, естествено. - Итачи затъкна цигарата между устните си и тръгна към нея. Сакура притисна гръб назад, сякаш се опитваше да избяга от него. Най-малкото, което би могла да направи в неизгодна позиция като нейната. Той седна на леглото до нея и наклони глава. Черните му очи, сякаш й се смееха. - А какво мислиш за Саске? Няма ли да поиска да те спаси, като разбере,че си в моите ръце?
Лицето й се изкриви в сардонична гримаса. Тя се засмя, сякаш той й каза нещо смешно.
- Саске ли? Не! Дори и да дойде при теб, няма да е заради мен или желанието да ме спаси. Той никога не е мислил за друг, освен единствено и само за себе си. Ако цялата работа в моето отвличане е да примамиш Наруто или Саске... тук, смятай, че вече си се провалил. А... къде съм, ако смея да попитам?
- В базата на Акатски. - отговори й Итачи. - И смятам да те задържа известно време. Така сама ще се убедиш, че не си толкова безлична за колкото се мислиш. И двамата ще дойдат да те търсят. И двамата ще срещнат мен. Все пак... - той протегна ръка към нея и погали с палец долната й устна. Сакура рязко си пое дъх. - Все пак познавам брат си. Ако аз бях на негово място, щях да преследвам негодника дръзнал да те отвлече... Ако аз бях на негово място, нямаше да позволя някой друг да те докосва... Мое черешово цветче, и двамата ще дойдат да те спасят!
Сакура отметна глава назад, избягвайки пръстите му .
- Не ме докосвай! - изсъска гневно тя . -Отвращавам се от теб. Ти си престъпник, избил си собствения си клан, оставил си брат си сам, присъединил си се към тази долна шайка избягали нинджи... Ти... Ти... Никога не ме докосвай!
Итачи отдръпна ръката си. Той си всмукна дълбоко от цигарата и се облегна на таблата на леглото, кръстосвайки крака. Очите му се впиха в нея и искрящите зелени ириси, които сякаш прогаряха дупка в кожата на лицето му. Чертите му се вкамениха и той въздъхна дълбоко.
- Е, да, права си! Аз избих Учиха... Но не смятам,че ти си тази, която трябва да ме съди!
- Далеч съм от мисълта да те съдя, ненормално копеле такова! Знам, че това си е чиста загуба на време.
Той се усмихна. Тя все повече и повече го заинтригуваше. Беше нещо живо и пламтящо, което го караше да... Преди да влезе да се къпе, беше я съблякъл наслаждавайки се на женствените й форми, на бялата хладна кожа, на силата, която се излъчваше от оформените й мускули... Тя беше мека и нежна там, където той беше твърд и груб. Дали се беше възползвал? Не. Не и в онзи смисъл, в който тя влагаше тревогите си. Беше плъзнал длани по меките, пълни гърди под сутиена и беше очарован от това как те паснаха идеално в шепите му. Беше задържал пръсти от вътрешната страна на бедрата й, а със Шарингана си видя, че той е първия, който я докосва толкова интимно. Това му донесе и радост, и болка.
Сакура се размърда притеснено, учудена от внезапното му мълчание. В лицето му имаше нещо меко и това й даде сили да прошепне:
- Моля те, Итачи! - произнасянето на името му го накара да се втренчи в нея и да избута настрани желанието си. - Пусни ме! Аз... Аз няма да кажа, че съм била отвлечена. Няма да спомена нито теб, нито Акатски.Давам думата си!
Цигарата му догаряше. Той всмукна дълбоко преди да я хвърли на земята. Стана от леглото и я смачка с крак.
- Не. Никъде няма да ходиш. Оставаш при мен. - резкият му глас нямаше нищо общо със замечтания израз на лицето му и тя се скова. - Ако не искаш всеки път да викам Кисаме, за да взима част от чакрата ти, ти предлагам да бъдеш послушна и да не правиш опити за бягство. Така поне ще се движиш свободно из стаята и няма да си прикована към леглото от безсилие. Това е моята стая и тя е запечатана с бариера, която само аз мога да преминавам. Единственият начин да преодолееш тази бариера е да ме убиеш. А мога да те уверя, че това трудно ще стане. - Итачи тръгна към вратата, хвърляйки й развеселен поглед.
Сакура дълго гледа затворената врата. Мислено се надяваше Наруто да не тръгне след нея. Сърцето й беше свито от тревога. Тя притисна ръка към гърдите си и изхлипа сподавено.
*****
Денят започваше определено неприятно. Цунаде имаше странно усещане за надвиснала беда и се стараеше да не обръща внимание на тревогата си, но закъснението на Сакура само я правеше некоординирана. Тя объркваше документи, слагаше подписа си другаде, а Шизуне дори не смееше да отправи забележка към нея. Цунаде изглеждаше като бомба със закъснител, която чака подходящия момент да избухне.
- Шизуне, да не си пратила Сакура някъде другаде? - попита Цунаде.
Помощничката й поклати глава.
- Не. Вчера вие й казахте да донесе свитъка от жилището на Наруто. - дълбока бръчка се беше врязала между веждите на Цунаде и Шизуне допълни кратко: - Предполагам се е успала и сега бърза да го вземе.
Цунаде стана от стола си и отиде до прозореца. Загриза нервно нокътя си. Лош навик, от който тя искаше да се отърве. Слънцето бе избистрило небето, а пролетта бавно се промъкваше по улиците на селото. Тя се заслуша в далечното ехо на оживлението долу, опитвайки се за сетен път да успокои сама себе си.
- Никога не е закъснявала. - наруши мълчанието Цунаде. - Каквото и да й възложех, тя винаги го изпълняваше в рамките на определения срок. Никога не се е успивала. Винаги е била стриктна и изпълнителна. Недоумявам какво би могло да я забави толкова...
Шизуне понечи да й каже нещо успокоително, когато вратата на стаята се отвори и в стаята нахлу като вихър Наруто. Той подпря ръце на коленете си, поемайки си дъх. Цунаде го изгледа гневно.
- Наруто, напомням ти, че трябва да чукаш на вратата преди да влезеш! - устните й се свиха.
- Някой... - той си пое още няколко пъти въздух преди да продължи: - Някой е разбил жилището ми, докато ме е нямало! Какво е станало, за бога? Да не би да е имало нападение?
- Нападение ли? - Цунаде седна на стола си и подпря брадичка на сплетените си пръсти. Тя втренчи кафявите си очи в Какаши, който тъкмо влизаше през отворената врата. Мисията явно е била изпълнена, защото той просто й кимна и застана до Наруто. - Не. Нямало е никакво нападение. Защо му е някой да разбива жилището ти? Имаше ли нещо откраднато?
Наруто присви очи и се замисли. После поклати глава.
- Не. Пък и аз наистина нямам нищо ценно, което да си заслужава да разбиеш стената и да влезеш, за да го търсиш. - момчето се огледа неспокойно. - Къде е Сакура? Очаквах да я видя.
Цунаде се вгледа в Наруто. Толкова много беше порастнал, откакто го видя за последно преди три години. Пясъчно-русата му коса беше по-дълга, лицето му беше по-ъгловато с изсечени скули и плътни устни. Беше със сигурност по-висок от нея. Но в искрящите му сини очи тя виждаше същото дете, жадно да се доказва. "Ако Наваки беше жив, сигурно щеше да прилича на Наруто."
- И аз започнах да се безпокоя... Тя...
- Цунаде-сама... Цунаде-сама... Няма я!!! - Ино влезе през отворената врата и спря до Наруто. Лицето й беше зачервено и тя трудно си поемаше дъх. - Сакура я няма!
Цунаде стана от стола. Дланите й се подпряха на бюрото и тя се приведе към Ино.
- Как така я няма? - очите й я изпепелиха, която още повече се притесни.
- Ами... Вчера си тръгнахме от болницата със Сакура доста късно. Имаше спешна операция и... по пътя тя се сети, че трябва да мине през стаята на Наруто, за да вземе свитъка, който ви е трябвал. Някакъв свитък за Джирая-сама... Казах й, че може да го вземе сутринта и че е много късно, на това отгоре валеше този отвратителен дъжд...Сакура ми каза да не се притеснявам и... аз се прибрах... Преди малко минах през тях, но майка й ми каза, че тя изобщо не се е прибирала. Помислила си е, че е имало нещо спешно при вас и за това не се е обезпокоила много...
Цунаде се отпусна назад твърде зашеметена, за да каже каквото и да е било. Картината бавно се сглобяваше и крайния резултат изобщо не се очертаваше розов.
- Хм... От всичко това мога да кажа , че някой е нападнал Сакура, докато е била в жилището на Наруто. - обади се Какаши. Окото му следяше всеки израз по лицето на Наруто. - ... И явно този някой я е взел със себе си...
- Защо? - изръмжа гневно Наруто. - Кой? - ръцете му се свиха в юмруци и Какаши усети промяната на чакрата му.
- Да помислим малко... Имало е нападение в твоето жилище, Наруто. Почти сигурен съм, че целта на нападателя не е била Сакура. Просто тя се е оказала на грешното място в грешния момент. Единствените, които в момента биха нападнали Коноха и които биха търсили теб, са Акатски...
Цунаде не оспори това.
- Трябва да я намерим. - изрече Наруто. - Бабо Цунаде, дай ми мисия да открием Сакура. Ще тръгнем веднага!
Тя продължи да гледа напрегнатото лице на Какаши. Естествено, той беше прав. Намествайки картината, Акатски беше логичния отговор на всички въпроси. Но... но имаше и нещо друго и тя видя същото съмнение в очите на Какаши.
- Шизуне... - обърна се Цунаде към помощничката си: - Мисия по откриването на Сакура. Хората, които ще участват са Какаши, Хината, Киба и Шикамару. Можеш да идеш да им кажеш да се приготвят веднага!
Шизуне веднага побърза да изпълни поръчението й.
- Ами аз?! - изкрещя Наруто. - Тръгвам с тях!
Търпението на Цунаде се изчерпа и гнева й експлодира. Тя стовари длан върху бюрото си, разцепвайки го на две. Свитъци и документи се разпиляха като вихър около нея, когато тя прескочи останките на бюрото си и сграбчи дрехата на Наруто.
- Ти си едно глупаво дете! - изсъска през зъби тя. - Глупаво и наивно дете! Точно това искат да направим ние, изпращайки те в екипа, който да открие Сакура! Какво те кара да си мислиш, че бихме могли да намерим толкова лесно скривалището им, след като Джирая все още не знае къде е, а го търси толкова години?! Най - много да ви нападнат на място, където на тях ще им е удобно. Вярвай ми, Наруто, още не си готов да се изправиш срещу Акатски! - Цунаде отпусна хватката си отстъпи назад. - Тръгвай, Какаши ! А колкото до тебе... - тя изгледа непокорното изражение на Наруто. - Ти оставаш тук! И това е заповед!
*****

^^The Red Rose^^ писа: писа:

Ха, да видим дали някой ще е изненадан?

Аз не съм, но пак съм доволен !

Току-що се обади шефката ми и ми каза, че отново съм нощна, което не ми пречи да продължавам да пускам. Имам да направя още малко рецензия на "Розата" и след това ще пусна и нея!

~3~
*****
Дъждът не спираше да вали. "Какво ужасно време!" - помисли си Сакура, после отметна одеялото и се изправи. Тялото й беше вдървено, но поне част от чакрата й се беше върнала и тя не беше толкова немощна. Колко часа бяха минали откакто той напусна стаята? Не помнеше. През прозореца дългия ден чезнеше и слабата му светлина осветяваше тялото й. Не се беше променила много за три години, през които Саске го нямаше до нея. До скоро си фантазираше, че един ден той просто ще се върне при нея напълно забравил Итачи и глупавото си отмъщение, ще признае чувствата си към нея и... тогава всичко щеше да се нареди. Мечтаеше той да я види като жена с дълга хубава коса и големи гърди и от любовта, която ще изпита, гледайки я такава, той щеше да се признае за... победен! Каква глупава дума! И колко глупава е била, за да мечтае за нещо толкова далечно и недостижимо. Вместо това сега беше просто Сакура. Косата така и не я пусна дълга. Тренировките при Цунаде бяха дълги и изтощителни, по време на операция в болницата тя само я пристягаше с лента през челото, за да не й пречи. Избра да бъде практична без дори да се замисля за Саске. А колкото до тялото? Така и не напълня в онези зони, в които искаше. За разлика от Ино. И трябваше да се признае за... победена... от реалността! Устните й се извиха в подобие за усмивка, след това се наведе да вземе одеялото, намятайки се с него.
Погледът й се плъзна по нощното шкафче до леглото и го спря шокирана на снимката поставена в рамка... Снимка, от която я гледаха Итачи и Саске, правена вероятно преди инцедента с избиването на клана... Лицата им бяха ведри и усмихнати. Изглеждаха толкова невинни, толкова отдадени един на друг. Никога не беше виждала Саске усмихнат или толкова безгрижен, колкото го виждаше сега на тази снимка! Тя извърна очите си и затърси врата, която да води към баня. Намери я в ъгъла до огромната библиотека, която заемаше почти цялата стена. Подпирайки се на нея , тя се придвижи бавно до нея. Мимоходом отбеляза, че по рафтовете има много свитъци с медицински знаци. Значи това копеле си падаше по медицина? Колко... странно.
Пусна одялото на пода и влезе вътре, като силно се надяваше това да е банята. Не сгреши. Съблече се, припомняйки си, че Итачи вече я беше виждал по сутиен и боксерки. А можеше ли да му вярва, че не е правил нещо друго, докато е била в безсъзнание? Не можеше да промени простия факт, че някой друг вече я е виждал полу-гола, но поне не трябваше да изпитва срам за нещо, за което нямаше вина. Тя пусна душа и горещата вода я обля. Дали можеше с водата да отмие притеснението си, което изпитваше в присъствието на онова нагло копеле? Той я дразнеше почти толкова, колкото и Наруто, само че по-друг начин. Чувства, които не бе изпитвала към никой друг човек и следователно не можеше да определи какво биха означавали те. Тя затвори очи, облегна длани на плочките и в ума й изникна лицето му, когато я прикова към стената след като тя го бе нападнала в апартамента на Наруто. Как я бе притиснал оскърбително към стената, а пръстите му стискаха гърлото й толкова силно, че тя си помисли, че иска да й скърши врата като на пиле. А после... после за да не й причинява болка и за да й задава въпроси, на които изискваше отговори, я притисна с тяло към стената. И тя усети... усети... Сакура тръсна глава гневна на себе си, че мисли за него.
Тя спря душа и изчака малко водата да се отече от тялото й. Огледа се за кърпа, но единствената, която видя беше влажна и тя се отказа да я използва. Той явно се е къпал преди нея, пък и не смяташе, че е хигиенично да ползва личните му вещи. Сакура отвори вратата, прекрачи в стаята и се наведе да вземе одеялото, увивайки се с него. А когато вдигна поглед, го видя облегнат на перваза на прозореца. Лицето му тънеше в сянка, ръцете бяха скръстени пред гърдите и от цялата му поза се излъчваше студ. Кръвта нахлу в главата й, осъзнавайки, че той я е гледал, докато излиза от банята гола. Тя се подпря с рамо на ъгъла на библиотеката и затвори очи. Почувства как бавно се свлича към земята, неспособна да направи нищо друго освен да стиска краищата на одеялото пред гърдите си.
В следващият момент, в който се съвзе видя очите му до лицето си и рязко си пое дъх. Беше в леглото, а той се беше навел над нея. Устните му мърдаха, но тя бе толкова замаяна, че не чуваше какво й говори. Ръцете му я разтърсваха силно и тя усещаше главата си да се мята напред-назад...
- Сакура! - гласът му най-накрая стигна до нея. - Добре ли си, момиче?... Сакура!
Внезапно напусналата я сила се върна и тя се изправи рязко в леглото, отдръпвайки се от него.
- Махни се от мен! - гласът й беше само шепот. - Не ме докосвай!
Итачи се отдръпна. Облегна се на таблата на леглото и затърси в джобовете си. Извади кутията си с цигари и запали, втренчил неподвижния си поглед в нея. Сакура сведе очи надолу и сви крака към гърдите си. Все още стискаше одеялото пред гърдите си, а от косата й капеше вода. Имаше чувството, че цялата гори и тя се прокле за слабостта си.
- Донесох ти храна. - той кимна към масата. - Предполагам Кисаме малко се е поувлякъл, взел е прекалено много чакра... Можеш ли да се нахраниш сама...? Или... да ти... помогна..?
Сакура поклати глава, избягвайки погледа му. Гледаше небрежно кръстосаните му крака. Беше бос, а панталоните му бяха навити до под коленете. Той не носеше палтото си и тя вдигна зелените си очи. Гледаше, преценяваше, сравняваше... Тялото му беше слабо, със широки рамене и силни ръце. Изглеждаше много по-различно от Саске. "Определено по-висок и по-... зрял", констатира тя. Димът го обвиваше и тя сбърчи нос от противно-сладникавата миризма на цигарата му. После се усмихна слабо.
- Може ли да попитам какво толкова ти е смешно? - гласът му беше дрезгав.
- Сетих се за Асума-сенпай... И той пуши като теб. Ти откога пушиш?
- От много време. -кратко отвърна Итачи. - Препоръчвам ти да ядеш. Така по-бързо ще се възстановиш. Да ти донеса ли храната? Тя е в поднос. Купих ти онигири, сашими и зелен чай. Не знаех какво обичаш и...
- Добре. - вдигна рамене тя. - Гладна съм.
Той стана. Отиде до библиотеката и отвори някакъв шкаф. Извади свещ, която запали и я сложи на нощното шкафче до снимката. После взе подноса и го остави на леглото до нея. Тя взе пръчиците и бавно започна да яде. Итачи се облегна отново на таблата на леглото и подпря ръка на вдигнатия си крак. Наблюдаваше из под полуспуснатите си клепачи и пушеше. Единственият звук, който нарушаваше тишината, която се настани между тях, бе тропането на дъжда по стъклото. Тя привърши с храната, облегна се назад и хвана в шепи чашата с чая. Облегна се назад и отпи бавно.
- Благодаря. - кратко каза тя, на което той кимна отнесено. Очите му вече бяха затворени и тялото му беше отпуснато. Цигарата догаряше. Сега ли беше момента? Сакура посегна към пръчиците, с които се храни. Не бяха кунай, нито меч, но с тях пак можеше да го убие. Той сграбчи китката й преди тя да ги е достигнала. Веждите му се свиха над очите. Устните му се извиха в неприятна усмивка.
- Виждам, че още не си се отказала от бягство!
- Пусни ме! - тя се опита да издърпа ръката си, но той още повече я стисна. Сакура стисна зъби, за да не изстене от болка. Итачи взе подноса с храната и се изправи. Отиде до вратата и го остави на прага. Върна се към библиотеката и отвори друг шкаф. Известно време ровеше из него, докато тя наблюдаваше гърба му и отпиваше нервно от чая си. Имаше лошо предчувствие. След това той се извърна към нея. Метна една голяма хавлия на стола и взе дрехите й, които също ги остави отвън на вратата. Влезе в банята и излезе от там като държеше с една ръка бельото й. Лицето на Сакура стана червено, когато разбра какво искаше да направи той.
- Недей! - тя остави чашата до свещта на шкафа и посегна с ръка, сякаш да го спре. - Няма да опитвам повече!
Той не я чу. Остави бельото й отвън и се извърна към нея. В ръката си носеше нещо, което тя не можеше да види от мрака в стаята. Той се приближи към леглото и се наведе да види дали е изпила чая си.
- На стола освен хавлия ти оставих и една моя стара тениска. Ще ти е голяма предполагам и ще достига до средата на бедрата ти, но поне няма да си без дрехи. Не мога да рискувам всеки път ти да ковеш планове за бягство, щом си затворя очите.
Сакура го гледаше без да мигне. Беше убедена, че той още не е свършил с унижението й.
- А това... - той вдигна ръка и тя видя въже. По гърба и полазиха студени тръпки и тя направи безуспешен опит да си затвори устата. Лицето й побеля. Нима той искаше да я върже като куче?! - Това, както вече си се досетила е за теб. Не мога цяла нощ да стоя буден и да се пазя.
- Ти... ще спиш тук?... Къде? - тя едва си поемаше дъх.
- На леглото, естествено. Достатъчно е голямо, за да побере и двама ни. - Итачи се пресегна към нея и отново хвана едната й ръка. - Утре трябва да ставам рано и искам да си легна. Затова бъди послушно момиче и ми дай другата си ръка, за да те вържа!
Сакура заклати глава в безумно отрицание. Нямаше да допусне да бъде вързана!!! С неочаквана сила за нея самата тя рязко издърпа ръката си и се опита да избяга към другия край на леглото. Той я докопа за крака и я издърпа обратно към себе си. Сакура се отбраняваше яростно. Кракът й го улучи в корема. Ноктите й оставиха червени следи по ръцете му. Търпението на Итачи се изчерпа и той легна отгоре й, задушавайки я с тежестта си. Сграбчи китките й в ръката си и започна да увива въжето около ръцете й. Очите й се насълзиха, но от гняв не каза нищо. Взираше се в лицето му, което беше на сантиметри от нейното.
- Някой ден ще те убия! - изскърца през зъби тя. - Обещавам ти!
Той не каза нищо в отговор. Пристегна ръцете й към една от пръчките на леглото. Провери отново възела и се изправи. Беше убеден, че тя никога нямаше да го разхлаби, макар едно от основните неща, на които учеха нинджите в Академията, бе да се освобождават от връзване. Той забеляза, че тя веднага раздвижи китки. Нека си се опитва цяла нощ, ако иска! После сведе поглед към гневното й лице и към... От борбата одеялото се беше свлякло до кръстта й и сега гърдите й бяха изложени пред очите му. Тя задърпа още повече ръцете си. При израза на лицето му Сакура извърна поглед от него. Искаше да потъне в земята от срам. Искаше да умре на момента. Стисна здраво очи. Усети някакво раздвижване. Той прекрати огледа си и издърпа одеялото нагоре, покривайки гърдите й.
- Така е много по-добре. - духна свещта и тя видя силуета му в тъмнината. Той заобиколи леглото и легна до нея, завивайки се с другото одеяло оставено от неговия край. - Лека нощ, малката ми!
*****
Залезът оцветяваше върховете на дърветата в червено и златисто. Наруто усети вятъра, който подухваше леко, по лицето си и очите му се отвориха. Беше седнал на стъпалата пред сградата на Хокагето. Опрял ръце на коленете си, той се взираше в някаква далечна точка. Мислите му нямаха подредба, въртяха се хаотично като вихър в главата му, а той нямаше никакво желание дори да мисли. Усети тихи стъпки, които спряха до него и извърна глава, за да види кой е.
- Хината... - промълви той. - Какво става? Защо още не сте тръгнали?
- Чакаме Шикамару, който е отишъл за някаква дребна поръчка до съседното село. - момичето седна до него и нервно се заигра с връзките на горнището си. - Предполагам скоро ще е тук. И... тогава ще тръгнем.
Наруто подпря глава на ръцете си, раменете му бяха сведоха надолу и тя посегна да го докосне, да му каже нещо успокояващо, да му даде сили... Но едиственото, което можа да направи е да прибере отново ръката си. Косата й напада покрай лицето, когато сведе поглед надолу към земята.
- За Сакура ли се притесняваш, Наруто? Защото... - тя направи пауза, а после изрече на един дъх: - Защото ако е така, ще направя всичко, което е по силите ми да я намерим.
Той бавно обърна погледа си към нея без да вдига глава от скръстените си ръце. Синкаво-черната й коса му пречеше да види лицето й и тя му се стори далечна.Какво странно момиче беше тя всъщност! Никога не го гледаше в очите, когато говореше, без никаква причина се изчервяваше, беше тиха и спокойна. Толкова различна от Сакура. И осмислянето на тази констатация му донесе... утеха.
- Да. - потвърди Наруто. - Притеснявам се за нея... Не мога да ти опиша как се чувствам в момента. За всичко съм виновен аз.Трябваше да съм до нея, за да я защитя...
Покрай тях преминаха деца и с весела глъчка се скриха зад завоя.
- Аз... Разбирам. - промълви Хината. Очите й се насълзиха и тя запремига бързо, за да ги спре преди да са потекли по бузите й. - Аз ще направя всичко възможно, за да я върна... - "... при теб...", довърши мислено тя.
- Плачеш ли, Хината? - внезапно попита той. Тя още повече наведе глава.
- Не. - бързо отвърна тя. - Просто... просто не искам да страдаш ти... Ако... можех бих взела мъката ти, само и само ти... да се почувстваш по-добре...
Наруто се изправи рязко. Наведе се към нея и я издърпа да стане. Очите й го погледнаха стреснато и той видя в тях сълзи. Устните й трепереха. И преди напълно да осъзнае постъпката си я прегърна, притискайки тялото си към нейното. За момент, който й се стори цяла вечност, Хината спря да диша. Усети ръцете му, които обвиха талията й, а после и дъха му, който сякаш опари кожата на шията й. Той облегна глава на рамото й и зарови лице в косите й.
- Не... мърдай! Не говори! Прегърни ме... Вярвай ми... успяваш да ми помогнеш да забравя болката! - Наруто затегна хватката си и отново помоли тихо: - Прегърни ме!
Сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите й. Хината колебливо обви ръце около врата му.
- Знаеш ли кое ме учудва, Хината? - заговори той. Тя не отговори, предполагаше, че това е просто риторичен въпрос, на който той щеше да й отговори веднага. - Докато бях малък, никой не забелязваше присъствието ми. Всеки ме игнорираше и често съм си мислел, че ако внезапно изчезна, никой няма да усети, че ме няма. - тя поклати отрицателно глава и понечи да му възрази, но той я притисна още по-силно към себе си. - Не говори! Просто ме изслушай... - той замълча известно време и тя усети, че си поема дъх на пресекулки. - И в Академията не бях кой знае колко добър. Бях... безнадежден случай. Едва по-късно разбрах кой съм аз или ако бъдем по-точни какво съм аз. Но заедно с осъзнаването на този факт започна и моето признание, което винаги съм искал да имам. Първо Ирука-сенсей, после Какаши, Саске... и Сакура... В началото възприемах Саске като човек, с който трябва да се състезавам, при все че той беше обявен още в Акадамията за гений, нали е от клана Учиха. Пък и се дразнех от това, че Сакура е привързана към него много повече отколкото към мен. Аз... я обичах... силно, безпаметно, първата ми мисъл, когато ставах беше за нея и последната мисъл, когато си лягах пак беше за нея...- Хината затвори очи. - Но после... Когато Саске избяга, за да се присъедини към Орочимару, ни възложиха мисия да го върнем. Спомни си, че Неджи беше с нас...На сбогуване Сакура ме помоли със сълзи на очи да го върна обратно и аз... й дадох думата си. Тогава разбрах, че тя никога няма да ме погледне по друг начин освен като приятел. Тя винаги е искала Саске. А аз не искам тя да страда. - тя усети нещо мокро да се стича по врата си и замаяна осъзна, че Наруто плачеше. - Но вече минаха три години от тогава. Аз съм привързан към нея и не искам да й се случи нищо лошо. Искам да й върна Саске, защото забелязвам, че дадената дума, която дадох като дете в опит да привлека вниманието й към себе си, започна да ми тежи. Започнах да осъзнавам, че Саске няма да се върне в Коноха. Много неща вече стоят между нас и макар миналото ни да ни свързва, то не може да се върне. Та въпроса ми беше, Хината, дали знаеш кое е учудващото? Изведнъж всички се загрижиха за мен... Докато всеки ме подритваше, сега ме пазят като зеницата на окото си. Жертва се живота на една нинджа само и само аз да съм добре защитен и... жив! Жертва се и вашия живот, осъзнаваш ли? Точно това ме ядосва. Ако бях тук да я защитя, това никога нямаше да стане... И знаеш ли още какво, Хината? - тя усети устните му на врата си. - Казваш на глас чувствата ми, които изпитвах към Сакура преди толкова време... И аз исках да премахна всяка нейна сълза, да изтрия всяка една болка от сърцето й..., защото я обичах. Това означава, че... ти също ме обичаш, нали?
Тя придвижи ръце по гърба му. Бавно се отдели от него, впила очи в неговите. Хвана мокрото му лице между дланите си и каза тихо:
- Наруто, никога не си бил сам! Аз винаги съм била до теб, но просто... не си ме забелязал... - Хината погледна към сградата на Хокагето. - Трябва да тръгвам!
- Не ми отговори на въпроса, Хината! - настоя той. - Обичаш ли ме?
Устните й се извиха в лека усмивка.
- Трябва да тръгвам. - повтори тя и се отдалечи бързо.
Наруто гледа след нея, докато тя влезе в сградата. После устремено се насочи към апартамента си. Имаше час-час и половина докато се стъмни. Достатъчно време да се приготви да напусне Коноха. Не беше нужно да казва на никой за решенията си. Нямаше да допусне още някой да пострада заради него.
*****
Сакура бавно отвори очи. Забеляза лека светлина от към нейната страна и извърна поглед към нея. Свещта бе запалена. "Още нощ! Той отново я е запалил." - уморена си помисли тя. Не се чуваше потропване на капки дъжд по прозореца и отсъди, че е спряло да вали. В ъглите на стаята се гонеха сенки. Раздвижи китки в безуспешен опит да разхлаби проклетите възли. Колко време се беше опитвала да се развърже преди да се унесе в сън?! Доста дълго, много дълго... Очите й се напълниха със сълзи, когато я проряза болка в ръцете. Беше прежулила китките си в опит да се измъкне. Заби брадичка в гърдите си, опита се да преглътне сълзите и паренето в гърлото си... безуспешно! Те потекоха по бузите й и тя изхълца тихо. "Копеле! Мръсно, противно копеле... Как смее да ме връзва?! Как смее да ме докарва до сълзи?! Спи си до мене без дори да се притесни, че аз не се чувствам добре! Ще го убия! Само да ме развърже, ще го накарам да си плати за това унижение!" Въздухът излезе накъсано от устните й, опитваше се да не изпищи от гняв, докато сълзите течаха свободно по бузите й. Сакура изви тяло, без да се интересува дали ще остане гола и започна да дърпа ръцете си. Болката в схванатите й ръце я докара до лудост. Цялото легло се разтърси и изскърца.
Най-накрая усети раздвижване до себе си, но това не я спря да се дърпа. Зъбите й изскърцаха, когато тя за втори път се опита да заглуши писъка си. Усети докосване по бузата си и рязко извърна глава към него. Той се беше подпрял на една ръка и я наблюдаваше с неподвижните си очи. Другата му ръка беше протегната към нея и пръстите му галеха леко лицето й. Върхът на показалеца му се плъзна бавно по челото, очерта носа и слезе на здраво стиснатите й устни. Бистрите й, зелени очи се втренчиха в него и тя се опита да го ухапе. Усмивката му я вбеси още повече. Сълзите бяха забравени. Бузите й пламнаха, когато разбра, че той се наслаждава на болката й.
- Веднага ме развържи! - изсъска през зъби тя. - Не си чувствам ръцете. Китките ме болят. Нямам чакра. Как според теб бих те убила?
Живите й очи опровергаваха думите й. Итачи имаше чувството, че дори косата й пламтеше. Той плъзна ръка по врата й и зарови пръсти в нея. Беше мека, топла и гладка и той с учудване усети,че се възбужда... Изражението му стана по-меко.
- Трудно се спи, до жена, която гори от желание да те убие! И аз се чувствам схванат...
- Спа като пън! - изръмжа Сакура и разтърси глава. - Не ме пипай! Развържи ме!... - той не реагира и тя изви тяло, дърпайки ръцете си с нова сила. Леглото отново се разтърси. Усети как одеялото се свлече от гърдите й, но гнева я бе заслепил, за да обръща внимание отново на този факт. Какво от това, че виждаше онова, което толкова старателно криеше? И без това той не даваше вид, че се впечатлява от нея. В следващия момент застина,чувствайки ръката му на оголената си гърда. Възглавничката на показалеца му погали вече втвърденото зърно, което се надигна още повече срещу лекия натиск. Прехапа устни, лицето й се обля в червенина и тя веднага престана с опитите си да се развърже. Поемаше си дъх на пресекулки, втренчила невярващи очи в ръката му, която стана дори по-нагла. Обхвана гърдата й в шепа и я стисна леко. - Спри! Искам веднага да спреш!... Развържи ме...
Сакура извърна поглед към него. Нямаше и помен от яростта й, вместо това той видя единствено паника. Но в позата, в която бе сега, с вързани ръце над главата й, Итачи видя предизвикателство... Кръвта му кипна. Никога не беше изнасилвал жена, но това момиче го караше да забрави този факт. Тя го предизвикваше дори само като го гледаше толкова невинно и страхливо. В нея имаше дори повече живот от Анко, с която имаше кратка връзка, преди да напусне Коноха. Досега беше убеден, че друга като Анко няма да срещне, а ето, че сега делеше легло с една девствена фурия, която нямаше и най-малка представа как го възбужда с поведението си. Беше убеден, че и Саске я е видял със същите очи като неговите. Само, че това малко, невинно момиче не е забелязало нищо. Разкъсваше се от желание да я направи своя, дори против нейната воля, и от това, че не искаше да взима момиче, което принадлежи на друг. Не искаше да се възползва от момичето на брат си...
Тя видя колебанието му. Страхът й се измести и той отново видя агресията, която го възбуждаше.
- Не ме пипай, извратен кучи син! - тя буквално изплю думите в лицето му и заповяда с тих глас: - Отвържи ме!!!
Итачи избута образа на брат си в най-тъмното ъгълче на ума си. Дръпна одеялото, което я покриваше и легна върху топлото й тяло, което в първия момент застина, после се изви като дъга, в опит да избяга от него. Той разтвори широко краката й с коляно и притисна таза си между тях. Зелените й ириси се впиха в устните му само на няколко сантиметра от нейните и паниката се върна. Той нарочно не беше съблякъл дрехите си преди да си легне, защото не искаше да я притеснява. Сега тялото й се разтърси от тръпки, допирайки се за първи път до друго тяло, макар и облечено. Сакура поиска да изпищи, макар да знаеше, че никой няма да й помогне, но гърлото й беше пресъхнало и тя трудно си поемаше въздух. Усещаше от вътрешната страна на дясното си бедро члена му през панталона и замаяна си помисли, че това не се случва с нея. "Не може да ме изнасилват!... Не и мен!... Не!"
Той се отпусна още малко върху нея. Усещаше треперенето й и страстта го погълна. Искаше този огън, който има тя. Искаше тя да го изпепели след като вземе тази нейна девственост, която толкова ревностно пазеше за Саске. Искаше да се удави в тези зелени дълбини, които сега го гледаха... с предизвикателство! Отново! Итачи приближи лицето си към нея, целуна шията й, после прокара език надолу до ключицата, оставяйки влажна следа след себе си. Кожата й беше мека и той вдъхна аромата й, който още повече го замая. Пулсът й пърхаше като крилца на пеперуда... Тя усети дългата му коса да гали гърдите й, когато той се наведе към тях.
- Не! Недей!... Моля те, Итачи! Моля те! - гласа й се удави във сълзи. - Не ми причинявай болка! Не ме изнасилвай!
Той вдигна поглед към разплаканите й очи. Устните й трепереха като на малко дете.
- Никога няма да ти причиня болка! - изрече тихо той. - Ще ме молиш да те чукам, а после ще ме молиш да не спирам! - плъзна длани нагоре по тялото й, докато гърдите й попаднат в ямката между палеца и пръстите му, наведе се към нея и засмука зърното на едната й гърда.
Сакура затвори очи. Мислите й се завъртяха и тя рязко си пое дъх. Усещеше езика му по чувствителната си кожа и това усещане не можеше да се сравни с нищо преживяно досега. Дълбоко в корема й се зароди нещо, което бавно се разпростря по цялото й тяло. Имаше чувството, че гори... Изплака тихо, но този път се изви към него. Спомни си за един разговор преди много време, когато беше с Ино. Тя й сподели, че вече го е правила, а на Сакура й беше повече от интересно за подробностите. "Неджи смучеше гърдите ми!" - беше казала Ино. - "Не знаех, че мога да се възбудя от това..." И сега докато Итачи го правеше със нея, тя осъзна, че се възбужда и... че иска още... Той се прехвърли на другата й гърда. Тя отметна глава и стисна зъби, за да не изстене на глас. Колко хубаво беше! Тялото й отново се разтърси от тръпки. Мисълта за евентуалната болка, която щеше да изпита, излетя и не остави след себе си дори диря. "Той е престъпник! Един долен престъпник..." - помисли си тя. - "Не трябва да реагирам така. Трябва да го мразя. Да крещя... Не да искам още! О, как може да съм толкова... пропаднала..." Устните му се спуснаха по гладкия й корем, той замачка силно гърдите й, преди да свали ръце надолу по тялото й и да вземе в шепи дупето. Раменете му разшириха още повече бедрата й и езика му се плъзна между тях. Ръцете му я повдигнаха срещу устата му.
Тя загуби контрол. Пръстите й сграбчиха пръчката на леглото, за която беше вързана. Мислите й се разлетяха напосоки. От устата й се изтръгна стон и преди да се е осъзнала тя задвижи таза си. Поемаше си дъх шумно, искаше... искаше той да не спира... Още! Стори й се, че това продължи много дълго. Време, през което усещаше езика му вътре в себе си, после усети пръста му да се пъхва дълбоко в нея и тя усети как се разширява, за да го обхване. Той задвижи пръста си с бързо темпо, докато устата му смучеше клитора й. Тялото й се разтърси и тя извика.
Итачи рязко се изправи и развърза връзките на панталона си. Събра бедрата й и пъхна члена си между тях.Тя отвори рязко очи и го изгледа занемяла от шок. Не беше първия мъж, който виждаше гол, все пак тя беше медицинска нинджа и знаеше какво да очаква. Но определено неговия беше...
- Довери ми се! - изрече накъсано той. - Просто ме стисни между бедрата си... Моля те!
Сакура се подчини. Той се задвижи бързо, наведе се към нея, а очите му се взираха в нейните. Устата й се отвори изненадано, когато след известно време, той се изпразни на корема й. Отпусна се върху тялото й като си поемаше дъх дълбоко. Главата му беше на гърдите й и тя усещаше косата му по кожата си. Беше й трудно да говори. "Той... не ме изнасили! Имаше тази възможност, но... не го направи! "
На вратата се почука.
- Итачи, време е! Ставай! - беше Кисаме.
- Идвам. - отговори кратко той. - Чакай ме долу.
Итачи се надигна бавно от леглото, завързвайки връзките на панталона си. Гледаше голото й тяло и веждите му се свъсиха над очите. Облече палтото си, което беше метнато на един от столовете до масата и се върна при нея. Разхлаби възлите и пъхна въжето в джоба си. Ръцете й паднаха като отсечени до тялото й. Тя придърпа одеялото към гърдите си.
- Ако се забавя, Дейдара ще дойде да ти донесе храна. Бариерата съм я поотхлабил малко, но съм убеден, че пак няма да можеш да избягаш. Така, че по-добре не се опитвай.
Без повече приказки и обяснения, той излезе от стаята. Сакура плъзна ръка по корема си, усещайки спермата по дланта си и изчервена, затвори очи.
*****

Мда, коментарите са почти излишни. А тоя май разбирам, защо всички го мразят, майстор е в дразненето, във всеки смисъл на думата !

Апропо, гаден номер от страна на шефката ти, но поне тук е забавно!

~4~
*****
...Той я беше отвлякъл...
Пръстите му стиснаха ръба на нощното шкафче и той чу как кокалчетата му изпукаха. Светлината на единствената свещ играеше по лицето му и така наведен над нея усети нетърпима горещина, но продължаваше да се взира невиждащо в нея. "Знаеш, че имам шпионин сред Акатски,нали, Саске?" - беше казал Орочимару. - "Мисля, че е редно да знаеш, че си имат гостенка от Коноха. Става въпрос за Сакура, която Итачи отвлякъл... Сега я държат заключена в стая с бариера, в която само брат ти може да влиза. Предполагам, че по този начин си мислят, че Джинчуурикито на Кюби само ще дойде при тях. Няма никаква логика обаче. Не вярвам Цунаде да се върже толкова лесно на този евтин трик. " Той видя как зениците на Орочимару се стесниха още повече. Великият Санин наблюдаваше лицето му, на което той изобрази единствено досада, че изобщо е споменал този незначителен факт. Не можеше да допусне Орочимару да види гнева му, не трябваше да знае слабостите му. Вместо това попита дали ще му предаде още някое джутсу, с което да се усъвършенства. "Легни си." - каза Орочимару и се облегна назад в леглото си. - "Утре ще говорим." И Саске напусна стаята му.
...Той я беше отвлякъл...
За Цунаде не знаеше, но глупавия Наруто веднага щеше да тръгне да търси Сакура. Устните ми се извиха в мрачна усмивка. Седна на ръба на леглото и остана загледан в очертанията на вратата. Какво му пукаше, по дяволите?! Тя бе просто една нинджа, която на всичкото отгоре бе и досадна... Ала сега други чувства го вълнуваха и заплашваха да изригнат на повърхността на спокойната му маска. Усети как бавно започва да губи контрол над яростта си. Не! Тя никога не е била досадна... Тя го обичаше и искаше да му помогне да забрави за убийството на клана си, да забрави Итачи, да забрави тази всепоглъщаща болка, което ден след ден разяждаше сърцето му. И той го искаше, но точно сега нямаше връщане назад. Тя беше негова, само негова... Цвете, обърнато към него, като към слънцето... И макар чувствата на Наруто да личаха твърде явно, тя пак беше негова. Знаеше, че тя никога няма да отвърне на чувствата на друг, след като има него. Скоро след напускането от Коноха, той започна да търси жени. Бяха приятно забавление след дългия ден на тренировки. В повечето случаи не ги слушаше... Гледаше в очите им, но виждаше нея. Ярко зелени ириси, чипо носле, розови коси и пълни, сладки устни, които искаше да изпие. Тя не беше красива и той го знаеше, но беше обладала мислите му. Излъчването й, енергията, което струеше от всяка мимика на лицето, изпепеляващия огън на признанието й, когато той си тръгна... "Моля те, Саске, не си тръгвай! Аз... аз те обичам!" Той чуваше ден след ден тези нейни думи и... знаеше, че тя е само негова, на никой друг!
...Той я беше отвлякъл...
Итачи не искаше само Наруто. Съвсем не! Явно времето беше дошло. Три години, през които Саске тренираше, а омразата, която носеше към брат си все повече го изгаряше, бяха на привършване. От няколко седмици Орочимару беше отпаднал. Скоро трябваше да се прехвърли в друго тяло. Въпрос на време. Повече нямаше на какво да го научи. "Колко е глупав, ако си мисли, че доброволно ще му се дам!" Време, време... Времето течеше бързо. Заглушаваше спомените му за Коноха, за майка му и баща му... , за Итачи... Братът, който се грижеше за него... Братът, който го остави сам на този свят, изпълнен единствено и само с мисълта за отмъщение...Беше му взел всичко, а сега и нея...
...Той я беше отвлякъл...
Единственото нещо, заради което си заслужаваше да живее сега, беше при Итачи. Всичко друго, за което Саске искаше да се бие с брат си, беше отдавна погребано и забравено. Споменът за Учиха беше потъпкан в калта. Но не и Сакура. Тя бе неговия живот.
...Той я беше отвлякъл...
Саске стана рязко от леглото и взе меча си, който беше подпрян на таблата на леглото. Отвори вратата на стаята и излезе в коридора, осветяван само от запалените факли. Оставаше да направи последното нещо преди да си тръгне от тук. Стаята на Орочимару беше в следващия коридор.
*****
Хубав ход на Цунаде, няма що! Две нинджи отлични в проследяването и две, които измисляха стратегии с няколко хода напред. Не трябваше ли да прати поне една медицинска нинджа, някоя като Ино, защото Наруто беше убеден, че при евентуален сблъсък с Акатски ще им потрябва именно медицинско джутсу? Но, разбира се, не можеше да се сравнява с интелекта на Петата Хокаге, помисли си с ирония Наруто, докато се придвижваше бързо в гората. Беше направил няколко клонинга, които да претърсват околността. Държеше се на разстояние от групата на Какаши, за да не бъде усетен от тях. Доста трудна задача бе да намери някакви следи, оставени от Акатски. Дори и да е имало, дъждът ги е унощожил безвъзвратно. Така, че няма да му е трудно само на него. Киба и Акамару изобщо нямаше да усетят миризма, а това означаваше, че щяха да разчитат на Бякугана на Хината. Единственото решение, което можеше да предприеме е да обиколи съседните села и да попита дали са виждали робите на Акатски. Малко вероятно бе някой да ги е виждал, но определено си струваше да се опита.
Хината... Спомни си как я беше притиснал силно до тялото си, на което тя реагира плахо. Все още усещаше докосването от косата й и лекото ухание, което се носеше около нея. Зададе й въпрос, на който тя не отговори, но онова, което каза и погледа й бяха достатъчни той да го разбере. И осъзнаването на този простичък факт му донесе само радост. Така и не можа да намери някой да го обича. Каквото и да правеше, където и да идеше с Джирая, Наруто търсеше някой, който би могъл да го обича безрезервно. И сега тя го правеше без да изисква от него нищо. Беше честен пред нея като каза, че не изпитва по-дълбоки чувства към Сакура. Искаше просто да я защити, нищо повече. Любовта, която някога бе изпитвал към Сакура, се бе превърнала в нещо друго. И вместо това да го разочарова, откри тази на Хината, която поне нямаше да е само от негова страна. Тя щеше да му отвърне така, както той винаги бе искал.
Наруто се закова на място, наклони глава на една страна и бавно извърна поглед на северо-запад. Беше получил информация от единия си клонинг, че са видели Акатски да излизат извън пределите на Страната на Огъня. Русите му вежди се свиха над очите. Нататък беше Амегакуре, Селото скрито в дъжда и въпреки, че три години странства с Джирая, никога не бяха ходили там. Доколкото му беше известно Амегакуре бе единственото село, което още носеше белезите на Последната нинджа война. И да... нямаше нинджи... Може просто да са минали от там. Очите му блеснаха за миг. Другата част от информацията сряза мозъка му. Били са двама. Единият е носел някакъв странен меч. Хошикаге Кисаме... и Итачи... Наруто стисна юмруци. Нямаше шанс срещу Итачи, не и на този етап. А и групата на Какаши също нямаше шанс...
Нощната тишина го накара да се почувства самотен повече, от когато и да е било. Листата на близкото дърво се размърдаха лениво. Не чувстваше страх, че би могъл да се изправи срещу Итачи, поне не за себе си. Изпита страх за Сакура, че беше попаднала в ръцете му. Пое си дъх, завърза по-стегнато банданата на челото си и с бързо темпо се насочи към Амегакуре.
*****
- Цунаде!
Тя вдигна поглед от чашата си за чай. Джирая беше седнал на перваза на прозореца и я гледаше с някакво напрегнато изражение. Може би се чудеше, че я вижда толкова рано да работи. Оставаше може би час до изгрев слънце. Дори и Шизуне я нямаше все още и Цунаде не искаше да я буди. Беше си направила чай, но не й се пиеше. Вместо това гледаше отражението си в чашата. Тя приглади назад косата си. Няколко кичура висяха около лицето й. Очите й го гледаха уморено, вдълбани в изпитото й лице... Джирая не за първи път я виждаше в такова състояние и това го притесни силно.
- Какво е станало?
Цунаде сложи пак глава на сплетените си пръсти и кимна към стола зад новото й бюро. Все още не беше свикнала с това, но определено имаше повече шкафчета, които се заключваха. Последното определено беше от полза, понеже Шизуне я ограничаваше от алкохола по време на работа и й взимаше шишетата. Така и не разбра, че сакето я отпускаше от време на време, когато проблемите й се натрупваха прекалено много. Мисълта й течеше по-гладко и тя по-лесно намираше решенията. Сега две шишета бяха заключени в най-долното шкафче на новото бюро, но не й се пиеше. Знаеше, че не беше алкохоличка. Просто по злощастно стечение на обстоятелствата сакето се превърна в единствената утеха на една застаряваща и самотна жена.
Джирая сложи ръка на рамото й.
- Ела. Сигурен съм, че мога да намеря някоя отворена кръчма, където можем да пийнем малко саке. От много време не съм ял якитори. Не си ли гладна?
- Не ми се пие, Джирая! Имам саке, но... - усмивката й бе крива. - ...но не ми се пие. Бих хапнала, да! Да вървим.
- Кажи ми сега какво е станало? - попита Джирая половин час след това. Бяха единствените посетители и когато дадоха поръчките си, собственика изсумтя под носа си, че трябва толкова рано да пали скарата, но все пак прие и ги остави сами. - Защо те виждам толкова рано сама? Убеден съм още, че не си спала. Къде е Шизуне?
Тя се облакъти на дървената маса и го погледна замислено. Мълчанието й го притесни още повече.
- По дяволите, Цунаде! Отговори ми най-накрая!
- Отвлякоха Сакура. - рязко каза тя. - Докато е била в жилището на Наруто е била нападната... Убедена съм, че е работа на Акатски! Пратих Какаши с малък отбор да установи местонахождението й, но да не влиза в схватка с Акатски, ако, разбира се, те стоят в отвличането й. Да ми прати съобщение и аз... ще му пратя подкрепление.
Джирая се облегна назад.
- А Наруто? Къде е той?
- След като ти замина, го пратих на малка мисия с Какаши. Станало е онзи ден, когато го е нямало в Коноха. Цялата стена е разбита и... Сакура я няма. - тя сведе поглед надолу, разглеждайки с подновен интерес ноктите си, лакирани в червено. - Отказах на Наруто да го пратя с Какаши на мисията по откриването й... И можеш да си представиш каква беше реакцията му.
Известно време той мълча. Собственика им донесе сакето и Джирая отпи нервно от малката чашка.
- Наруто го няма. - бавно каза Джирая. - Преди да дойда при теб наминах през апартамента му и както казваш ти, беше лесно да вляза вътре, но... него го няма.
Той очакваше тя да избухне като запалена шашка динамит, вместо това Цунаде също се облегна назад и затвори очи.
- Това глупаво момче! - уморено промълви тя. - Казах му, че Акатски само това и чакат...Но кой ли ме слуша изобщо?...
Тя изглеждаше толкова крехка и нежна в този момент, че Джирая му се прииска да я вземе в ръцете си. Да я залюлее като бебе, да я успокои... Колко много бе изстрадала тя! Какво бе преживяла и пак имаше куража да се привързва към другите, да ги защитава. Сега и Наруто. Не беше глупав. Наруто приличаше на Наваки и той знаеше, че... Усети болката и самотата й, които сякаш го удариха в гърдите.
- Не се притеснявай, Цунаде. Аз ще тръгна след Наруто. Убеден съм, че няма да му се случи нищо лошо. Акатски ще се оглеждат, но ще си отварят очите за други нинджи заедно с него. Няма да предположат, че той ще се осмели сам да ги търси. Няма поводи за притеснение.
Цунаде продължи да стои със затворени очи. Ръцете й бяха отпуснати в скута й и за момент той си помисли, че се е унесла в сън.
- Винаги съм знаела, че ти трябва да станеш Хокаге. - промълви тя. - Аз съм изчерпана, стара жена. Уморена съм да мисля за миналото си и да се взирам в бъдещето в очакване нещо да се случи, когато сърцето ми остана там... в онези дни, в които погребах Наваки... и Дан. Не ставам за Хокаге, Джирая. Прекалено много мисля за себе си, а за селото... Вече не знам дали изобщо решенията ми са правилни. Дали не навредих прекалено много? - Цунаде се усмихна леко. - Постоянно съм притисната от онези старци, които са по-зле и от мен - още живеят в миналото си. Данзо следи всяка моя стъпка и когато намери сгоден случай ме обвинява, че решенията ми се нуждаят от твърдост... И за капак, когато отказах на Наруто да замине с Какаши, в погледа му се четеше само упрек.
Очите й бавно се отвориха и той видя безмерна тъга.
- По-добър Хокаге от теб няма, Цунаде-чан! - Джирая се облегна на масата. - Винаги съм се чудил колко болка могат да поберат тези твои огромни гърди... И ти непрестанно ме удивляваш! Ти си единствената жена, която някога съм искал да имам. - призна той и с удоволствие видя как тя поруменя преди да извърне топлите си очи от него. - Но така де, живота ни не беше милостив към нас. Ако някога се съмняваш дали взимаш правилни решения, знай, че аз винаги ще те подкрепя и винаги ще застана на твоя страна. Сега ще тръгна след Наруто, убеден съм, че е оставил следи, по които лесно мога да го проследя. Върнах се в Коноха, защото исках да ти докладвам за Акатски... Имам информация, че скривалището им се намира в Амегакуре. След като върна Наруто, ще проверя и там. - той забеляза, че собственика носеше храната и се усмихна. - А сега да хапнем. Умирам от глад!
*****

Хм, радвам се че те навих да пуснеш разказа.
Аригато гозаймас! Хонто аригато, Ака Бара-сама
Сега като чета, разбирам защо децата не са я оценили - просто не са нито на годините, нито имат литературния усет. Но ако махнеш имената, това си е един любовен роман! А колко общо са главите? И колко време ти трябваше да ги напишеш - в смисъл тече ли лесно работата по принцип или пишеш на части по вдъхновение?

Да отговоря на въпроса ти! Пиша на части, само когато ме връхлети вдъхновението. Тогава явно бях любовно настроена и само за два месеца скалъпих цялата история, като разгръщането на действието дойде поетапно, т.е. мислех да напиша нещо по-малко и съвсем блудкаво. Нали се сещаш - блудкаво, като повечето розови романчета със сексуална насоченост. Да няма кой знае какви дилеми или разглеждане на проблеми, нищо, че това означаваше да изневеря на собствения си стил. Но в крайна сметка се получи отново нещо като "Розата" и отново разглеждах няколко идеи. Вярно, нямаше кръв и подобни, но пък това май е моя подпис. Пускам следващата глава и дано отново да ви хареса!


~5~
*****
- Не мога да повярвам на очите си, Дейдара! - гласът на Конан преливаше от сарказъм. Устните й се извиха нагоре в подобие на усмивка, но изражението й приличаше по-скоро на озъбване на акула. - Носиш храна на убийцата на сенпая си!
Пръстите на Дейдара се свиха конвулсивно почти скъсвайки хартиения пакет, който носеше. В залата беше мрачно, както и всеки следващ ден в Амегакуре. Дъждът отново беше започнал. Сините му очи се свиха в тесни цепки, оглеждайки безличната фигура на единствената жена-нинджа на Акатски. Тя го дразнеше неописуемо с поведението си, което нямаше нищо общо със женствеността, на която той държеше. Може би бе израснал в консервативна среда и с ясната мисъл, че една жена първо трябва да бъде жена и тогава, каквото си избере. Тя рядко се усмихваше и още по-рядко казваше нещо.
Той не отвърна нищо. Седна на един от столовете около дългата маса и извади пакет цигари. Затъкна една между устните си и запали. Тя се отдели бавно от стената и се приближи до него. По изражението на лицето й разбра, че още не е свършила със саркастичните си забележки.
- Кажи ми, Дeйдара, какво ти каза Итачи, че да забравиш този факт? - Конан седна до него и втренчи кафявите си очи в лицето му.
Той кимна към вратата на залата.
- Мисля, че Пейн те вика, хмм... Защо не идеш при него, за да не ми досаждаш с нелепите си забележки?
- Това е същата онази малка кучка, която уби Сасори. - натърти още веднъж Конан. - Неведнъж съм те чувала да казваш, че въпреки дрязгите си, свързани с изкуството, си готов да дадеш живота си за сенпая си. И ми е чудно някак какво ти каза Итачи, че да забравиш собствените си думи...
Дейдара издуха дима от цигарата си право към самодоволното й лице. Тя се закашля и се дръпна от него.
- Каквото и да ми е казал, не е твоя работа. Казах ти да вървиш да досаждаш някъде другаде, хмм!
Конан се засмя дрезгаво. И излезе от залата без да се обърне назад. Устните му се свиха в презрителна гримаса и той обърна поглед към прозореца. Дъждът шуртеше на вадички по прозореца. Когато излезе, за да иде да купи храна на малката, беше паднала мъгла по улиците на селото. Как мразеше това място! Никак не приличаше на Иуагакуре, където беше израснал. Разликата между това място и неговото родно село бе толкова явна, че така и не можа да я преглътне. Спомни си жарките, летни дни, през които лягаше във високата трева до реката, която течеше не далеч от селото и гледаше как облаците се плъзгат по небето. Тракането на цикадите, ромоленето на водата,вятърът, който се гонеше в листата на дърветата... Той все още чуваше тези звуци и сега загледан към сивия, дъждовен ден през прозореца, си ги спомни отново.
Ако можеше само да се върна назад отново там и да спре хода на времето!... Ако можеше отново да види онези очи, заради които напусна селото и се превърна в беглец!... Тогава нямаше да има по-щастлив човек от него...
*****
Първото нещо, което Сакура направи след като той напусна стаята, бе да се изкъпе. Искаше да премахне напълно остатъците от неговото... неговото поругаване. Грабна хавлията от стола и се шмугна в банята. Затърка ожесеточено кожата на тялото си, но това само й напомни колко нежен беше той. Усети замайване и се подпря с длани на плочките на банята, докато водата се изливаше отгоре й като някакъв странен потоп. Той можеше да я изнасили, ако искаше... Беше вързана и слаба... Нямаше как да му се противопостави... И да беше викала пак никой нямаше да дойде да я спаси... Вместо това... Вместо това я бе целувал и докосвал по начин, за който тя само беше чувала, но не смееше дори да си го представи. Винаги си бе мислела, че човека с когото би споделила тялото си, щеше да е Саске. И беше убедена, че би му отвърнала безрезервно и с доверие, каквото и да поискаше от нея. "Довери ми се."- беше казал Итачи и тя го направи. И тези думи не бяха на Саске, съвсем не! Бяха думите на един престъпник, на един убиец... Опита се да си спомни какво бе изпитала и какви мисли й минаха през главата, когато той направи всичките онези неща с нея. Странно, не се сещаше да е мислела нещо определено. Единственото чувство, което най-явно помнеше беше... Желание той да продължи?! Разтърси глава и грабна сапуна.
След няколко минути излезе от банята, увита в бялата хавлия и погледна през прозореца. Нощта бавно отстъпваше от идването на зората. Щеше да бъде хубаво, ако небето не беше оловно-сиво. Сакура се приближи и отвори прозореца. Отвън я лъхна миризма на дъжд, а студа я накара да настръхне цялата. Протегна ръка навън и дланта й се опря в нещо твърдо и невидимо. Бариерата. Пое си дъх, събирайки цялата си чакра и удари с длан. Видя как въздуха се нагъна като нещо течно, но не поддаде. Силата на удара й я отпрати и тя падна болезнено на задника си. Страхотно! Сакура седна на земята загледана към небето. Класическа бариера. Единственото нещо, което безпрепятствено преминаваше, бе въздуха. Не можеше да я разруши, освен ако имаше шанс да види символите, които той правеше, за да я създаде.
В стаята повя вятър, който донесе първите капки дъжд. Тя се изправи бавно и затвори прозореца. Значи базата на Акатски се намираше в село. Сградите бяха полуразрушени и по улиците не се мяркаха много хора, но това сигурно бе заради проклетото време или твърде ранния час. Кога ли този дъжд щеше да спре? Огледа се и видя тениската, за която той бе споменал снощи преди да я върже. Подсуши тялото си и я облече припряно. Дрехата явно наистина беше неговата, защото достигаше до средата на бедрата й, но пак се почувства разголена. Зърната на гърдите й съвсем ясно личаха под плата и тя стисна устни преди да е извикала от възмущение. Отиде до библиотеката и отвори шкафа, в който той ровеше. Беше пълен с дрехи и тя грабна някакви черни панталони, които видя най-горе. Бяха й големи, но завърза връзките по-стегнато и нави крачолите. За съжаление друго освен тениски не можа да намери, а това означаваше, че ще трябва да се примири с тази, която вече бе на гърба й.
Затръшна вратата с бяс, при което цялата библиотека се разлюля. Остана седнала на земята доста дълго време. Чувстваше това вбесяващо замайване и вложи отново сили да се концентрира. Прегледа всички рафтове и шкафчета, търсеше нещо, което щеше да й послужи като оръжие, но намери само дрехи, медицински свитъци и... една кутия с големи зелени хапчета. Миришеха на нещо странно и тя даже взе едно и го разгледа по-отблизо. Никога не беше виждала такива, макар през ръцете й да бяха минали много. Откриването на нещо толкова странно доведе до задаването на друг странен въпрос - за какво са му хапчета на него? Тя върна кутията обратно в шкафа. Надигна се и взе всички свитъци, които видя по рафтовете. Пръсна ги по леглото и седна с кръстосани крака.
Разлепваше внимателно печатите и ги разгъваше бавно, защото повечето бяха доста стари и се страхуваше, че ще се разпаднат в ръцете й. Колкото и да го мразеше, все пак това бяха документи, които нямаха нищо общо с него. Повечето бяха просто леко четиво, които запознаваха със структурата на човешкото тяло и основните чакра точки. Но после попадна на нещо странно. Дълбока бръчка се вдълба между веждите й. Това не бяха обикновени свитъци. В тях имаше някои забранени техники за овладяване на болка, противоотрови и приготвяне на лекарства. Спомняше си, че дори Цунаде не й даваше да се рови в библиотеката в сградата на Хокагето. Там имаше заключени свитъци и книги, които не бе редно да вижда. "Все още е рано да знаеш за тези неща, Сакура!" - казваше често Цунаде. - " Но един ден аз ще те науча на тях. " Сакура знаеше, че Петата Хокаге ще удържи на думата си, но сега когато виждаше нещо толкова светотатствено, не можеше просто да ги затвори и да преустанови огледа си. О, колко любопитна беше! Разбира се, веднага щом се прибере в Коноха щеше да каже всичко на Цунаде. Ако... Ако се прибереше жива. Усещаше някаква нервна възбуда, докато разгъваше и четеше. През това време започваше да я терзае друг налудничав въпрос. Защо му е на Итачи медицински свитъци със забранени техники и лекарства? Той не беше медицинска нинджа. Неговата сила беше в очните техники и създаване на генджутсу. Шаринганът беше просто врата, която отваряше към друг свят с много измерения. Знаеше, че все още някои техники на Шарингана се неопознати напълно и има доста липсващи дупки. Но... но... Това не даваше пълна картина за Итачи.
Сакура се облегна назад. Държеше свитъка в ръцете си. Каквото и да казваха за него, не беше достатъчно, че да й отговори на нейните въпроси. Той беше избил клана си хладнокръвно, но бе оставил само брат си жив, дори имаше негова снимка на нощното си шкафче. Тя извърна поглед към снимката. Втренчи се в лицето на Итачи, несъмнено по-млад от сега и тогава в главата й бавно се оформи мисълта, че нещо не пасваше в мозайката. Можеше да я нарани, да я изнасили, да я остави гладна... Вместо това той не направи нищо подобно. Доста странно за един престъпник... Защо ще го е грижа за нея, ако тя беше просто примамката?... Каква му беше целта?... Той не искаше само Наруто. Искаше...
- Здрасти, хмм. - Сакура се стресна и насочи поглед към вратата. Беше виждала този мъж, само че не можеше да си спомни къде. С дълга руса коса, част от която носеше вързана. По-висок от Итачи и несъмнено най-красивото лице, което не би следвало да има един мъж. От сумрака в стаята очите му изглеждаха тъмни. Устата му бе извита нагоре в цинична усмивка. - Сега разбирам защо вчера Итачи побърза да си легне толкова рано, хмм! Ако и мене ме чакаше такова сладко момиче, и аз щях да бързам да си... легна...
Намекът в думите му я порази, а дрезгавия му глас я върна назад във времето и паметта й услужливо се обади. Това беше същият онзи нинджа, който отвлече Гаара, но... Какаши не го ли уби?... Явно не. Той прекоси стаята и остави хартиения пакет, който носеше на масата.
- Препоръчвам ти да започнеш да ядеш, защото после ще изнеса всичко от стаята, хмм... Сутринта Итачи ме предупреди да внимавам с пръчиците за ядене... и смятам да последвам съвета му.
- Ти... отвлече Гаара! - изрече невярващо Сакура.
- Ако става въпрос за Казекагето на Сунагакуре, да, аз бях, хмм... - той седна на стола и кръстоса дългите си крака. Усмивката не слизаше от лицето му. - А ти уби сенпая ми. Заедно с онази дърта вещица, хмм.
Сакура стана и седна на другия стол срещу него. Придърпа хартиения плик. Същото като вчера. Тя въздъхна шумно и започна да се храни.
- Говориш за същия този, дето се беше пъхнал в куклата си, а и самия той беше станал кукла... - презрително каза Сакура. - Сенпаят ти бе луд!
Дейдара вдигна вежди. Очите му бяха сини и техния цвят я хипнотизираше. Извади пакет цигари и запали. Тя сбърчи нос. Боже, всички ли пушеха тук!
- Зависи от гледната точка, малката ми. - отвърна той. - Той беше превъзходен учител, хмм. Малко припрян и нервен, но страхотен във всяко друго отношение.
Сакура не каза нищо в отговор.Дори за да покаже презрението си, гледаше на друга страна. През прозореца се виждаше мъгла. И тя отново си зададе нелепия въпрос къде се намираше... Какво беше това място, където не спираше да вали, откакто бе дошла?... Въпросът беше на върха на езика й, но не го произнесе на глас. Беше глупаво да вярва, че този ще й каже истината. В главата й се блъскаха ред други въпроси, на които не можеше да отговори и всичките носеха едно име - Итачи... Как така започна да мисли за него? И защо беше любопитна? Имаше нещо друго, което я притесняваше и което я заинтригуваше в Итачи и тя поне бе честна да си го признае, но го правеше с абсолютно нежелание. Дали този няма да знае част от отговорите, които смяташе да зададе на Итачи веднага щом се върне.
- Ей, знаеш ли защо Итачи има толкова много медицински свитъци? - и кимна с брадичка към леглото. Той не й отговори и тя се взря в лицето му. Очите му бяха сведени надолу и той оглеждаше... гърдите й! Кръвта бясно запулсира в слепоочията й и гнева й пламна като факла. Скочи като попарена и сграбчи одеялото от леглото, увивайки го около тялото си. - Престани да ме зяпаш, идиот такъв! - изкрещя.
Той вдигна глава към лицето й и усмивката му разкри два реда ослепително бели зъби.
- А какво друго да гледам, хмм? - той имаше чувството, че очите й изпущаха искри. - Или само Итачи е упълномощен да им се наслаждава? Пък и... - вдигна развеселено рамене. - ... какво друго ми остава освен да гледам?
- Зададох ти въпрос. - изсъска през зъби тя.
- ... На който не смятам изобщо да отговарям... И не се казвам "Ей"! Името ми е Дейдара, хмм.
- Все тая. Не смятам да го запомням. - Сакура цялата трепереше от ярост. - Наядох се. Можеш да си тръгваш!
- Определено си много неучтива, хмм! - констатира той спокойно, угаси цигарата си в пепелника на масата и събра остатъците от храната в плика. - Знаеш ли какво си мисля, малката ми? Езикът ти изобщо не подхожда на една жена и ако не успееш да озаптиш гнева си, няма да можеш да задържиш никой покрай себе си, хмм. А тази твоя уста може да прави ред други приятни неща, убеден съм, освен да плюе толкова грозни думи. Сигурно ще продължаваме да се виждаме, когато Итачи го няма, така че ще те помоля да бъдеш по-мила, хмм.
Той излезе навън и я остави кипяща от възмущение, което тя едва сдържаше.
*****
Кабуто вървеше по коридора, а в ръцете си носеше лекарството на Орочимару. Много добре съзнаваше, че прехвърлянето трябва да стане днес, само че не разбираше защо Санинът още изчаква. Всяко губене на време протакваше по-бързото му възстановяване след това. Но колкото и да недоумяваше, поведението на Орочимару не го изненадваше никак даже. Той винаги се прехвърляше в последния момент, сякаш се опиваше да докосва границата между живота и смъртта. Пък и в последно време Кабуто забелязваше някакво вътрешно негодувание у Саске, макар младия нинджа от клана Учиха да го криеше старателно. Ала промяната на чакрата, която той усещаше винаги щом се приближеше достатъчно близо до Саске, не можеше да бъде прикрита така лесно и той бе казал на Орочимару. За Санинът обаче това не беше никаква изненада - той знаеше, че Саске няма да се предаде толкова лесно и беше подготвен.
Тялото на Кабуто застина, а пръстите му се вкопчиха в стъкленицата, когато усети... убийство! Зениците на очите му се свиха като иглички на карфици и той прогони тази мисъл, но чувството отново го налетя. Нещо беше станало... Нещо се беше случило... Той пробяга малкото разстояние, което му оставаше до стаята на Орочимару и се закова на няколко метра от разбитата врата. Усещаше чакра, която почти разтърсваше тялото му и той колебливо се приближи. Дебелата дървена врата бе разбита и пламъците на факлата, която осветяваше коридора хвърляше слаба светлина в стаята. Телата на много змии се виеха в някакъв хипнотизиращ танц и бавно падаха агонизиращи на каменните плочи. В средата на стаята Кабуто видя знака на Учиха на бял фон... Дрехата на Саске. Младият нинджа бавно се обърна и Кабуто видя черните пронизващи очи, които се устремиха към него. Безразличието в тях го накара да се дръпне назад. Саске се раздвижи и без да каже дума излезе от стаята.
- Ти... кой си? - попита Кабуто.
Саске спря. Отметна глава назад и устата му се изви в лека усмивка.
- А кой мислиш, че съм?
Кабуто усети как ръцете му затрепериха. Стъкленицата с лекарството се изплъзна от пръстите му и с ясен звън се пръсна в земята. Дъхът му излезе със свистене от свитото му, пресъхнало гърло. А после в миг, който му се стори цяла вечност, той разбра... Стъпките на Саске заглъхнаха в коридора и в празната тишина, която го обгърна като покривало, Кабуто се втресе. Облегна се безсилно на рамката на вратата, а очите му се втренчиха в празното пространство, което бе останало след Саске. Орочимару... беше мъртъв...
*****
Напредваха бързо през гората. Денят си отиваше с кърваво-червен залез. Следи нямаше, миризми - също. Обиколиха селата в близост до Коноха, но удариха на камък. Никой не бе виждал подозрителни типове, още по-малко пък отвлечено момиче с тях. Оставаше им само едно село още и ако там не получиха информация, тогава какво? Кой щеше да открие Сакура? Хината погледна към Какаши, но видя само гърба му. Бякуганът й в момента не беше от полза, защото те не преследваха. Просто обикаляха, а през това време онези сигурно са вече в скривалището си. Тя спря и приклекна на клона. През погледа й за миг се мерна... чакра. Синя, завладяваща, беше я виждала и преди, но... как е възможно? Тя обърна очите си в посоката, от която я видя. Нищо.
- Какво има, Хината? - Шикамару я погледна изпитателно от съседния клон. - Видя ли нещо?
Беше сигурна, че видя Наруто. Само миг. Далеч пред тях, достатъчно далеч, че да не го подуши нито Киба, нито Акамару. Но беше само миг. Възможно ли бе да греши?
- Ъм... не. - тя го погледна в очите, за да не си помисли, че крие нещо. - Просто... малко съм уморена и... Откакто сме тръгнали използвам Бякугана... Не ми остана много чакра.
Какаши кимна.
- Разбирам. Остава малко до селото. След това ще си направим лагер и ще починем за през нощта. -той погледна към небето.- И без това започва да се стъмва.
- Какаши-сенпай, не трябва ли да продължим и през нощта с търсенето? - Киба погали нежно главата на Акамару, който изръмжа от удоволствие.
- Не. Трябва да си починем. Все пак имам подозрение, че това са Акатски, а... няма да ни е от полза, ако сме преуморени, когато се засечем с тях... евентуално. Трябва да помислим, че макар да имаме нареждане от Хокагето да не влизаме в битки, може да бъдем предизвикани. За това ще си починем за през нощта.
- А какво ще стане, ако и тук не получим никаква информация за похитителите? -запита Хината.
Какаши сведе очи. Отговорът му се забави. Шикамару погледна към небето и се почеса по врата.
- Единственото логично решение на този проблем е да се разделим. - отговори вместо него Шикамару. - Ние сме четирима. Всеки ще си избере една посока и ще тръгне натам. Ще избягваме конфронтации и ще се стараем да бъдем предпазливи. Ако намерим... нещо, ще известим на другите. Това означава, че... - той въздъхна тежко. - ...мисията ще се проточи. Ох, колко проблемно!...
Хината присви очи. Наистина щеше да бъде доста трудно да намерят Сакура. Дали трябваше да им каже... подозрението си? Нещо я спираше... Просто щеше да поеме в посоката, от която видя Наруто. Можеше да го спре без да е направил някоя глупост. Можеше да го настигне и да го върне назад. Тя отново погледна към Какаши. Той и без това се притесняваше за Сакура, защо трябва да се притеснява и за Наруто. Пък и ако е права, скоро от Коноха щяха да пристигнат известия, така че...
- А не е ли по-добре да чакаме нареждане от Хокагето? - измърмори Киба. - Може би ще ни пратят още подкрепление, за да поемем по-голям периметър на търсене. Пък и ще сме повече хора. Така всяка група, която поеме в една посока, ще се състои от няколко човека и няма да има излишен риск, ако бъдем нападнати.
Какаши също приклекна на клона. После поклати глава.
- Ако имаше хора, сигурен съм, че Цунаде-сама щеше да ги прати с нас. Ние в случая бяхме налице в Коноха, другите изпълняват мисии. Предполагам също, че е знаела, че търсенето на Сакура ще се протака... Единственото, което ни остава е да претърсим колко се може повече територия, докато чакаме подкрепление от Коноха. И да, тук Шикамару е прав - най-логично е да се разделим... - той прокара пръсти през косата си, поемайки си дъх. - Но да не губим надежда. Може би в следващото село ще открием информация за похитителите и няма да се налага да се разделяме.
Трябваше да им каже... Притеснението й се беше изписало на лицето и Шикамару я погледна косо.
- Хината, добре ли си? - отново попита той.
- Аз трябва да... трябва да... - "...ви кажа, че видях Наруто!..." - ...да си почина. Нека да побързаме до следващото село, за да спрем да се двоумим какво да правим... Така или иначе вече го решихме.
- Права си. - кимна Какаши. - Да тръгваме.
*****

едит: Ето тази песен ме провокира тогава да напиша любовната си история:
П.П. Песента е велика!

Е, и групата е страхотна - Evanescence. Иначе песента е много стара, те сега имат и др яки песни.
Иначе сега аз чета паралалелно и двете ти истории - като ми стане тъжно от едната, скачам на другата,
МОя любим стил е фентъзи и понякога сай-фай. Но понякога попрехвърлям някое романче и все се каня на Mr. King, ама ще видим.

~6~
*****
Сакура бе запалила свещта в опит да прогони потискащия мрак, който падна твърде рано. След като Дейдара я остави, небето сякаш се продъни и от него започнаха да се изливат тонове вода. И това продължаваше вече доста дълго време. Нямаше часовник и не можеше да се ориентира. Късно ли беше или рано... По едно време започна да си мисли, че при наличието на такъв потоп селото ще се наводни. Беше изчела само част от свитъците и ги беше върнала обратно по рафтовете преди тревогата да започне да започне да стане толкова осезаема. Ами ако Итачи изобщо не се върне? Какво щеше да стане с нея? Животът на всяка нинджа беше съпътствана от смърт, а той не беше безсмъртен, колкото и силни техники да притежаваше и да практикуваше. Животът й бе зависим от неговия, а никак не бе очарована, че трябва да вземе впредвид тази малка подробност.
За това когато вратата се отвори и видя тъмния му силует в рамката на вратата, облекчението й беше шокиращо и за нея. Итачи прекрачи вътре и затвори вратата след себе си. От дрехите му капеше вода и той припряно свали палтото си, пускайки го на земята. Сакура го гледаше из под мигли, свила колене към гърдите си, неспособна да каже някакъв поздрав... Но и той не беше словоохотлив. Видя как той се подпря с длан на масата и тялото му се разтърси от силна хрипкава кашлица. Това я накара да вдигне любопитен поглед към него. Итачи се опита да си поеме дъх, но това само още повече влоши положението. Той се свлече на колене на земята и продължи да се дави в кашлица. Гърбът му беше превит, а от нападалата коса покрай лицето му тя не можеше да види какво става. За това стана колебливо от леглото и с тихи стъпки се приближи към него.
Той агонизираше... и беше уязвим... Колкото и малко чакра да имаше в момента, Сакура имаше шанс да го убие и да избяга. Вместо това тя се взираше в него, неспособна да мръдне и едно мускулче по тялото си. А когато той вдигна глава към нея, напълно загуби способността си да разсъждава. От ъглите на устата му се стичаше кръв. Шаринганът му блестеше в полумрака. Мокри кичури коса бяха залепнали по бузите, челото и врата му. Веждите му се бяха свили над очите и придаваха на лицето му непримиримост, въпреки, че бе паднал на колене на земята пред нея. Нов спазъм на кашлица го разтърси и той притисна пръсти към устата си, но кръвта бликна из под тях и закапа по дървения под.
- ...Хапчетата ми...- задавено изграчи той. - Дай ми хапчетата...
Гласът му я свести и тя отиде до библиотеката, отвори шкафа и грабна кутията с хапчетата, които бе видяла по-рано. Седна на земята до него и му я подаде. Итачи я сграбчи от ръцете й, припряно я отвори и с трепереща ръка взе няколко. Пъхна ги в устата си. После пропълзя до леглото и се облегна на таблата. Поемаше си дъх дълбоко и мина доста време преди кашлицата напълно да спре. Без много да мисли тя се приближи до него. Червените му очи я следяха напрегнато и тя усети, че той се напряга. Явно си мислеше, че ще го нападне. Сложи длани на мократа му тениска отпред и с рязко движение я скъса, сваляйки я от ръцете му с едно движение. Очите й изучаващо се плъзнаха по торса му. Търсеше прободни рани, натъртвания, нещо, което би могло да обясни тази кръв, но кожата му беше цяла и невредима. Сакура концентрира цялата си чакра в ръцете си, които ги задвижи по кожата му. Усети тъмно петно по белия му дроб, после още едно... и още едно... Бяха като разлистено дърво по целия му гръден кош. И си пое рязко дъх, осъзнавайки част от тази истина. Очите й се вдигнаха към лицето му.
- Ти...- Сакура си пое бавно въздух. - Ти... умираш?!
Запетайките на Шаринганът му се завъртяха и очите му си върнаха в нормалния вид. Той изтри с опакото на ръката си кръвта от устата си и усмивката, с която я дари, я потресе още повече.
- Знам това.- отвърна кратко Итачи.
Сакура плъзна длан по шията му, по брадичката нагоре, докосна с пръсти устните му... Търсеше, изучаваше... Тя затвори клепачите му с пръсти, после рязко ги дръпна, сякаш се опари. Притисна длан към устата си и седна на земята впила невярващи очи в неговите.
-... И си почти сляп! - гласа й изшептя през отворените й устни.
- И това знам.
Думите й бяха излишни. Той беше облегнал глава назад и я наблюдаваше през полуотворените си очи. Изражението на лицето му се промени и тя усети това. Ъглите на устата му се повдигнаха нагоре и той изрече тихо:
- Мисля си, малката ми, че това прекалено много те шокира. Нали искаше да ме убиеш снощи като те вързах?- тя не отвърна на хапливата забележка. - А точно в момента знаеш ли какво ми се иска да направя?
Сакура поклати глава.
- Иска ми се да те целуна. - продължи той. - Имаш най-красивата уста, която някога съм виждал. - Итачи протегна ръка и показалеца му докосна долната й устна. - Толкова пищна, толкова мека... - пръстът му проникна навътре между зъбите й и докосна езика. - ...и способна да приеме в себе си... какво ли не...
Тя рязко дръпна главата си. При други обстоятелства би отхапала пръстите му за тази наглост, но сега просто се издърпа назад, взирайки се в него, сякаш го виждаше за първи път.
- Трябва да си почина...- той се изправи бавно и отиде до палтото си. Извади от джоба му въжето. Посегна към нея и я хвана за лакътя, издърпвайки я да стане. Бутна я грубо в леглото, но рязкото движение го изкара от равновесие и той се стовари върху нея, изкарвайки всичкия въздух от дробовете й. Когато вдигна глава, Сакура видя, че очите му са замъглени и той с усилие ги държеше отворени. Уви въжето около китките й, провери на няколко пъти възлите, преди да кимне доволен. Тя изви тяло назад.
- Сега може да се махнеш от мен! - изрече само.
А после усети как главата му безсилно се зарови в косата й и тялото му се отпусна върху нейното.Той бе загубил съзнание.
*****
Звукът на дъжда отвън бе тих. Капките чукаха по стъклото в някакъв монотонен, приспиващ ритъм, но Сакура не спеше. Чувстваше всяка част от тялото си вдървена и студена, макар да бе като заровена под тялото му, което излъчваше топлина. Дълго време се опитваше да го отмести по някакъв начин от себе си, но със завързани ръце и без никаква опора, скоро разбра, че това е невъзможно. "Пък и... - не че се опитваше да го оправдае, напомни си тя - ... той в крайна сметка не беше виновен". Беше припаднал... и останал без сили. Чакрата му сякаш бе изсмукана и тя усещаше това от всяка негова клетка на тялото му. Какво бе станало? Поради каква причина се беше върнал толкова слаб? И... трябваше да вземе предвид и болестта му, за която до вчера, бе убедена, никой не знаеше... Ето защо има толкова много медицински свитъци! Ето за какво са му трябвали и хапчета! Отговорът е бил твърде очевиден... А слепотата му? Боже, тези отговори само отваряха други въпроси! Сякаш поглеждайки в Шаринганът му бе попаднала в друг свят, създаден от неговото генджутсу... Твърде нереален свят, объркан и нелогичен...
Той умираше...
Този факт блъскаше като чук главата й и дори усещаше болка. Не. В никакъв случай не се лъжеше! Той беше в последната фаза. Оставаше му малко и тя не можеше да каже колко. Можеше да е ден-два или няколко седмици, в най-добрия случай - месец, не повече... Наличието на хапчетата явно са спрели за малко болестта и тя не можеше да прецени колко. Знаеше само, че дори да е имало някакво лечение, то е било скрито в свитъците, пък и вече беше прекалено късно. Белите му дробове бяха в окаяно състояние, едва ли... Усещаше как той диша равномерно, главата му бе извърната към нея и чувстваше дъха му по кожата на шията си. Голите му гърди притискаха нейните. Тазът му беше между краката й. Всичко това създаваше някаква абсурдна интимност на позата им и тя затвори очи, изчервена от тази мисъл. И отново си припомни хилядите подробности, когато беше направил... Издатината на члена му се притискаше точно на онова място, което той беше целувал и галил с толкова нежност и което тя дори не смееше да докосва сама. През цялото време бе убедена, че той щеше да стигне до края, каквото и да означаваше това. Дори се беше примирила с този край. А Итачи я изненада и в това. Просто вдигна краката й на раменете си, събра бедрата й едно о друго и постави члена си между тях, вероятно създавайки триене, което ще му помогне да... Лицето й пламна в тъмнината. Бе виждала голо мъжко тяло и това не бе изненада за нея, но... неговия член... бе с внушителни размери... Сакура се прокле за тази мисъл и разгневена изви тяло, опитвайки се да го отмести отново от себе си. Нищо. С това нещо между краката си, ако той решеше да бъде груб, тя безвъзвратно би загубила девствеността си и... би й причинил болка. Но... "Имах чувството, че ме разкъсва и че едва ли бих могла да усещам нещо друго освен болка..." - гласа на Ино се обади някъде далеч от спомените й и тя отново си припомни деня, в който русокосата й красива приятелка бе признала това. Тогава първата мисъл на Сакура бе, че Ино се е отказала от Саске и вече няма съперница за любовта му. Но вместо облекчение, я завладя единствено огромно разочарование. Беше една глупачка, щом още мечтаеше за него и още градеше света си около него. Сега тези чувства, които бе изпитала тогава, ги нямаше. Тя си припомни останалите думи на Ино и те блеснаха в главата и като неонова реклама: "...Но после, Сакура... О, после нямаше и помен от болка! Бе най- страхотното нещо, което съм правила през живота си!"
Сакура отново се размърда, за да го оттласне от себе си. Вместо това таза му започна да се трие между краката й, което и създаде изключително неудобство. Бедрата й се разтрепериха и си пое дълбоко дъх.
- Мисля си... - гласа до ухото му я стресна и тя изви глава към него. Бузата й се допря до устните му и тя се дръпна назад, опитвайки се да избяга от това докосване. - Мисля си, че се опитваш да ме отместиш от себе си...
- Сега като си буден, можеш да го направиш и сам, нали? - тихо отвърна Сакура. - Тежиш ми прекалено много и ми пречиш да дишам. Дори не можах да заспя от тази неудобна поза...
Той направи доста голяма пауза и тя почти си помисли, че отново е припаднал.
- Всъщност на мене позата страшно си ми харесва... Дава ми идеи да продължа започнатото от вчера...
Сакура напрегна тяло. Пръстите й сграбчиха пръчката на леглото, за което бе вързана. Итачи се надигна и тя се взря в лицето му. Очите му бяха уморени, но устата му бе извита в цинична усмивка. Той се подпря на лакти, но раздвижи таза си. Зелените й очи блестяха в мрака като на котка и бе пленен от шока, който прочете в тях. Сакура усети как... как му става... как той става все по-твърд и си пое дъх рязко.
- Значи все още не си се отказал от идеята да ме изнасилиш, така ли? - гласа й трепереше.
- Каква... грозна дума... - полуотворените му очи проследиха връхчето на езика й, което се показа между устните. - Защо изнасилване, малката ми? Ти ще искаш това да се случи... И дори си мисля, че в момента го искаш. Чакай да проверя! - Итачи се облегна на една ръка и плъзна длан надолу по тениската. Тя затаи дъх, когато той развърза връзките на панталона й и прокара отворена длан по хълмчето между бедрата й. Той я помилва нежно и пръстът му се пъхна в нея. - Прав съм... Ти си влажна и готова...
Чувстваше се замръзнала, но думата бе нелепа, заради горещината, която се разля по цялото й тяло. Лицето му бе толкова близо до нейното и тя не можеше да издържа на изгарящия поглед на черните му очи. Чувстваше се толкова объркана и толкова... изгубена. Очите й се затвориха. Той изкара пръста си от тялото й, само за да вкара едновременно и двата. Усещането стана по-интензивно и тя стисна зъби, за да не позволи на стона да излезе от гърлото й.
- Моля те, малката ми... Отвори си очите! - изрече той. Гласът му дойде прекалено близо до лицето й и тя ги отвори рязко. Бяха потъмнели и наситено-зелени и в сумрака, който премрежваше неговия поглед, той видя... желание. Итачи задвижи ръката си в постоянен, непрекъсващ ритъм, докато палеца му дразнеше малката пъпка на клитора й. Усети как мускулите й обхванаха плътно пръстите му. Коремът му се сви на възли от желание. Каква ли част от него би могла да побере тя? Изобщо не беше редно да прави тези неща с нея, нито да мисли по този начин. Тя... не беше негова... И все пак, и все пак можеше да открадне нещо от брат си. Досега всичко му беше дал, дори и живота си и в крайна сметка накрая щеше да я върне отново на него. Чертите на лицето й се изостриха и от устата й излезе стон, който разтърси цялото й тяло. Тя разтвори още повече бедра и се надигна срещу пръстите му. Той засили темпото. Отдаването й го шокира. Въпреки, че тя го мразеше, тялото й като, че ли бе независимо от ума й и се движеше, както той искаше. Извади пръстите си и чу как тя си пое дъх. Подпря се на колене и повдигна дупето й нагоре. Отдръпна от нея за миг, след това тя усети езика му отново долу и насладата я разтърси, както никога досега. Пръстът му я погали, после бавно го вкара в дупето й. Тя се скова, после се отпусна и извика тихо. Сакура отметна глава назад и реакцията й се отприщи като море, което завладя без остатък и малкото останала съпротива.
Не знаеше в кой момент той бе престанал да я докосва. Чувстваше тялото си натежало, а съзнанието й сякаш падаше от много високо. Очите й се отвориха бавно. Той се бе подпрял на ръце и колене над нея и я гледаше изпитателно. Панталоните й бяха смъкнати напълно. Кога бе успял да ги събуе от нея? Очакваше някаква забележка, пълна със сарказъм от негова страна, но той отново я изненада. Отпусна върху нея и устата му завладя нейната, в целувка, която й отне дъха. Езикът му навлезе брутално в устата й. Докосваше, изискваше, настояваше... Тя никога не бе целувана и той го разбра. Откъсна се от нея и допря чело до нейното.
- Трябва ми още време да си почина. - Итачи бавно си пое дъх. Опитваше се да не мисли за влажното й тяло, но това не му се отдаваше. - И двамата ще поспим и... ще се почувстваме по-добре...
Омести се от нея и метна одеялото върху тялото й. Без повече приказки й обърна гръб и почти моментално заспа.
*****
Нинджата отвори тежката врата. Светлината на слънчевия ден бе в ярък контраст с полумрака в помещението, в което влезе и му трябваше известно време, докато очите му свикнат. Имаше само един малък прозорец високо горе до тавана и в него проникваше мътна светлина, но тя бе недостатъчна за тази огромна стая. "Това е зала за изтезания."- констатира мимоходом нинджата и бавно се насочи навътре. От полумрака като призраци изникваха уреди, повечето от които не знаеше за какво служат, но от засъхналата кръв по каменните плочи около тях лесно можеше да се досети и неприятни тръпки преминаха по цялото му тяло. В ъгъла на едно масивно бюро той видя силуета на сенпая си и когато се приближи до него, се поклони. После се отпусна на коляно. Огледа се за стол, но разбра, че няма и остана така с наведена глава.
- Какво разбра? - сухия глас на учителя му разсече като нож полумрака на залата. - Къде е той?
- Няма го. - отвърна нинджата. Очите му останаха вперени в каменните плочи на пода. - Лично претърсих селото, за да се уверя... Но него го няма.
Той чу как сенпая му отмести стола. Стъпките му по плочите бяха тихи и нинджата се заслуша в тях. После видя края на кимоното му и сандалите до себе си и колебливо вдигна глава. Силуетът на тялото му, което се очертаваше в сумрака.
- А другите? - продължи с въпросите сенпая му. - Какво знаят те?
Нинджата наведе глава отново и вдигна рамене.
- Доколкото разбрах Харуно Сакура е отвлечена и Цунаде-сама е пратила малък екип от нинджи с мисия за връщането й. От тогава са минали няколко дни и все още не е получена никаква вест.
- Но него го няма, така ли?
Пак същия въпрос. Нинджата въздъхна и кимна с глава.
- Няма го.
Сенпаят му се облегна назад на ръба на бюрото. Известно време мълча, после зададе следващия въпрос:
- И какво мисли Цунаде за похитителя? Кой може да е?
- Споменава се името на Акатски. - нинджата усещаше как студа от каменните плочи бавно се просмуква в тялото му, но остана в същата поза. Подпря длани на земята и се наведе по-ниско. - Какво ще заповядате, сенсей?
Значи... Акатски. Не че бе изненадан. Даже в последната година се чудеше защо още не са се раздвижили. Устата му се изви в гримаса, която можеше да означава много неща. Посегна към бюрото и отвори папката, която стоеше горе. След това я подаде на нинджата в краката си.
- Искам да тръгнеш след екипа, който е пратила Цунаде. Намери този човек... и го елиминирай!
Нинджата пое отворената папка и се взря в снимката на създадения профил. Очите му се присвиха, след като прочете името.
Погледът му пробяга по редовете.
- Няма ли да е прекалено сложно? - зададе въпрос той. - Има толкова малко информация за него... Не трябва ли да сме няколко нинджи?
- Не. Иначе ще прилича на военна операция. Ти си най-добрия и за това избрах теб. Ако случайно бъдеш усетен от екипа, ще кажеш, че си на мисия. Това няма да е лъжа.
- Добре... Друго? - той подаде обратно папката на учителя си.
- Тръгвай. И без това бездействахме няколко дни, надявам се само да запълним този пропуск.
Нинджата кимна с глава и се изправи, завъртя се на пети и излезе от залата.
Сенпаят му остана доста дълго време, облегнат на ръба на бюрото, впил поглед в мрака пред себе си. Струваше му се лудост, но подозираше кой стои зад това отвличане. Значи копелето отново се върна, за да напомни за съществуването си. Зъбите му изскърцаха и той стисна юмруци.
*****